Сабрина Джефрис
Не дърпай лъва за опашката (17)

16

„Мили братовчеде,

Лорд Норкорт се държа възхитително при мистър Годуин и надмина очакванията ни. Въпреки че лейди Тарли го отведе със себе си, той категорично я е отблъснал, ако се съди по мусенето й, когато се присъедини към групичката ни сама. Разпитах мис Прескот, която каза, че не ги е видяла заедно. Той се върна след малко, което потвърди думите й. А защо й е да лъже? Тя е подозрителна към този мъж колкото мен.

Твоя разтревожена роднина,

Шарлът“

 

 

Партито беше в разгара си от два часа и Маделин бе започнала да се отчайва, че изобщо ще намери сър Хъмфри. Той сигурно беше някъде тук — малкото имена, които бе успяла да подслуша, принадлежаха или на приятелите му, или на членове на Кралското общество.

Личеше си, че повечето не за пръв път посещават подобно забавление. Взимаха копринените кесии от таблите с отработени движения и с хладна самоувереност засмукваха дървените мундщуци. Предимно седяха на столове или се изтягаха на многото възглавнички, разхвърляни наоколо. Лорд Стоунвил отрано й обясни, че газът може да предизвика усещане за безплътност, тъй че най-безопасният начин за вдишването му бе в седнало положение.

Беше прочела книгата на сър Хъмфри за различните преживявания на неговите приятели с азотния окис, но това не я беше подготвило за широкия набор от реакции. Някои гости почти припадаха с лица, разтегнати в блажени усмивки. Други май не можеха да престанат да се смеят. Неколцина дори танцуваха, като се блъскаха в стените. Все едно наблюдаваше лудница, чиито клиенти са издокарани благородници.

Малкото жени на партито изглежда бяха съпруги на определени гости, но реакциите им по нищо не се различаха от тези на мъжете. Една изпадна в пристъп на шумен кикот. Друга взе да се прехласва по „музиката, славната музика“.

По принцип Маделин трескаво щеше да си води бележки, да задава въпроси, да записва преживяването си. Но сега научните наблюдения не й бяха цел.

За нещастие, лорд Стоунвил изключително препятстваше постигането на целта й. След като я доведе от кухнята, не я бе изпуснал от ръка. По-лошо, беше възприел много сериозно съвета на Антъни да не я запознава с никого, а според правилата на обществото хората не можеха да й се представят сами.

При нормални обстоятелства всеки, проявил интерес към нея, просто щеше да помоли маркиза да ги представи, но гостите бяха прекалено погълнати от желанието си да се напушат с газа и не се занимаваха с нея. А ако някой все пак понечеше да я приближи, леденото държане на лорд Стоунвил моментално го отблъскваше.

Сигурно си мислеха, че му е любовница. Това не я вълнуваше, понеже вероятността да види тези хора отново бе незначителна. Обаче силно я вълнуваше, дето не бе постигнала целта си.

Затова избра нова тактика. Щом не можеше да се запознае с гостите, поне можеше да разбере кои са те. Само да откриеше сър Хъмфри, щеше да се представи сама, а правилата на приличието да вървят по дяволите.

Започна да разпитва маркиза, като внимаваше да не звучи твърде любопитна. Тъй като трябваше да вмъкне въпросите си в любезен разговор, напредваше болезнено бавно. Отне й още половин час, за да идентифицира шестима мъже.

— Онзи човек изглежда интересно — небрежно подхвърли тя на своя бдителен ескорт. — Ваш добър приятел ли е? — кимна с глава към един посивял мъж, който бе на възрастта на сър Хъмфри. Семпло облечен в тъмни цветове, мъжът с издадена брадичка и месести устни се беше разположил на едно канапе, откъдето разговаряше с един тъничък, червендалест джентълмен, докато всмукваха плитко от кесиите с азотен окис.

— Познавам го достатъчно добре.

Уф, защо не й дадеше име?

— Известен ли е? — запъхтяно прошепна тя, стараейки се да звучи като типичната провинциалистка, дошла на посещение в столицата. — Чувала ли съм за него?

Лорд Стоунвил се взря в нея изпитателно.

— Може би. Това са мистър Колридж и неговият приятел сър Уеджууд. Като учена жена вероятно сте чували за мистър Колридж — той пише поезия. А сър Уеджууд…

— … произвежда керамични и грънчарски изделия, знам.

— Въпреки че бяха участвали в първоначалните експерименти на сър Хъмфри Дейви, те едва ли можеха да й помогнат с проблема на папа. Мнението на поет и на грънчар нямаше да разколебае сър Рандолф и викария.

— Да ви представя ли? — осведоми се лорд Стоунвил.

Маделин го стрелна с поглед при този ненадеен въпрос. Защо й предлагаше да я запознае конкретно с тези мъже и защо сега?

Маркизът явно беше намислил нещо. Най-добре да действа предпазливо.

— Лорд Норкорт смята, че такива запознанства са опасни за доброто ми име.

— Ах, това било. Норкорт не желае до енорийския свещеник да достигнат разни клюки. Не желае вашият мъж да разбере колко вълнуващо е било пътуването ви в действителност.

— Точно така. Моят братовчед знае, че мистър Брейъм е категорично против.

Влязоха в една по-малка зала, където светлината беше толкова мътна, че част от гостите бяха задрямали. С крайчеца на окото си Маделин видя някой да се прокрадва край близката врата, но щом се озърна, той — или тя — го нямаше.

Вероятно бе някои лакей. Те шетаха навсякъде и непрекъснато подменяха празните торбички на дамите и господата.

— Клетият ви съпруг — подхвърли Стоунвил, докато бавно вървяха из залата. — Сигурно му е много неприятно, че е оставен самичък в… Откъде казахте, че сте?

— Не казах.

— О, да, забравих. Норкорт отвори дума, че идвате от Кент — отбеляза Стоунвил с подвеждаща небрежност.

Маделин се напрегна. Не знаеше какво е разказал Антъни на приятеля си, но се съмняваше, че е стигнал до такива уточнения.

— Умът ми не го побира защо ще говори така. Чудесно знае къде живея.

Лорд Стоунвил се взря в лицето й.

— Сигурно нещо не съм разбрал.

— Сигурно — тя се усмихна превзето.

— А не е изключено просто да съм забравил какво ми е разказвал. Той води толкова красиви жени в нашия кръг, че нали се сещате… Трудно е да не оплетеш конците.

Въпреки че сърцето й затупка лудо, Маделин го удостои със студен поглед.

— Щом казвате. Обаче аз съм му братовчедка, а не от онези жени. Дано това ви улесни с конците.

— О, не се притеснявайте, мисис Брейъм. Вас доста ще има да ви помня.

Това пък какво щеше да рече? Лорд Стоунвил вярваше ли въобще на Антъни? Май че не. Тя премести поглед на полегналите гости и нехайно отбеляза:

— Прави ми впечатление, че лично вие не вдишвате от газа. Неприятно ми е, че не се забавлявате на своето парти, защото сте принуден да ми кавалерствате.

— Напротив. Вашето присъствие достатъчно ме опиянява.

Маделин театрално извърна очи към небето.

— Спестете си ласкателствата, господине. Аз не съм някое неопитно девойче.

— В такъв случай е непонятно защо Норкорт си е наумил, че трябва да ви брани от всички.

— Просто се държи като братовчед.

— Като братовчед, с когото се целувате ли?

Кръвта й бавно застина. Тя го измери с изпепеляващ поглед.

— Защо, за бога, говорите такива неща на една почтена жена?

Маркизът абсолютно не изглеждаше засрамен.

— Защото Норкорт никога не е искал да ме удуши само защото се задявам с жена. Намирисва ми на ревност, а човек обикновена не ревнува братовчедка си, нали?

Тя с мъка запази равен тон:

— Той просто ме брани, грижовен е.

— Затова ви доведе на парти, където се диша азотен окис и ви остави на мен.

— Аз така го помолих.

— И той склони, въпреки че тържествено се е зарекъл да си няма нищо общо с такива мероприятия. Въпреки че той самият отказа да дойде. Много странно поведение, бих казал.

— Съвсем не. Той просто се опитва да ме зарадва.

— Не се и съмнявам. Само че никой не се влага толкова много, за да зарадва една роднина, определено не и Норкорт. Той се държи като мъж, който, ще не ще, играе по свирката на жената.

Забележката му прекалено много се доближаваше до истината.

— Моля ви, кажете ми как, за бога, ще успея да изнудя човек с положението на лорд Норкорт да ми играе по свирката?

— Още не съм разбрал. Все пак предполагам, че е свързано с решимостта му да ви вкара в леглото си.

Маделин пусна ръката му. Едва дишаше.

— Как не ви е срам, господине! — тя се мъчеше да звучи възмутена, а не уплашена. — Зная, че без подобни скандални приказки не може във вашите среди, но аз няма да търпя такова отношение.

Изражението му бе каменно.

— Добре се справихте, госпожо — той се приведе близко. — Почти заприличахте на попадия, само че не успяхте да ме убедите.

— Не бях разбрала, че трябва да ви убеждавам, в каквото и да е. А сега, ако нямате нищо против, предпочитам компанията на абсолютно непознати през тази на човек, който очевидно ме смята за измамница — тя се отдалечи с оскърбено изражение, надявайки се, че той няма да я последва.

Глупава надежда. Докато заобикаляше мърморещите, позадрямали гости, излегнали се или седнали на пода, маркизът спокойно тръгна след нея.

— Норкорт наясно ли е, че търсите някого?

Сърцето й пропусна един удар.

— Цяла вечер ви наблюдавам. Вглеждате се във всяко лице, запаметявате всяко изречено име. А въпросите ви не са на отегчена наблюдателка.

— Не познавам никого от тази област — Маделин се мъчеше да запази спокойствие. — Че кого да търся?

— Това е само теория.

— Смешна теория — а не я ли обореше, нямаше да му изкопчи повече информация. — Защо не поговорите с вашия химик? Той ще ви разкаже с колко въпроси за свойствата на азотния окис го затрупах.

— Не сте проявили интерес да го опитате лично.

— Какво? — примигна Маделин.

— Газът. Не сте поискали торбичка.

— Нито пък вие.

Черните му дяволски очи заблестяха.

— Аз съм домакинът. Трябва да бдя за всичко. С вас не е така. Логично е да горите от желание да го опитате поради изострения си интерес към науката.

Истината беше, че преди години тя вдиша азотен окис под надзора на баща си, който винаги проявяваше готовност да обогати нейните знания. Въздействието на газа бе минимално. Не можеше да каже това на лорд Стоунвил, защото щеше да затъне в тресавище от въпроси коя е тя. В края на краищата не бе лесно да се сдобиеш с азотен окис.

— Виждам ефекта му върху вашите гости — изплъзна се тя. — Не е нужно да го изпробвам върху себе си.

— Срамота е, че сте си създали такива главоболия, за да отидете на парти с азотен окис и да изпуснете главното преживяване. Какво ще кажете?

Донякъде имаше право, а колкото повече му се опъваше, толкова по-подозрително щеше да се настрои той. Налагаше се да уталожи подозренията му, преди да ги е споделил с Антъни.

Може би трябваше да приеме малко азотен окис. Като се има предвид последния й опит, изобщо нямаше да си навреди. И тъй като въздействието на газа бе изключително кратко, няколко вдишвания трябваше да го удовлетворят. Даже ако се престореше, че е опиянена, би могла безнаказано да го поразпита за гостите. За сър Хъмфри.

— Прав сте — тя сладко се усмихна на мъчителя си. — Наистина е редно да го изпробвам, ако ще си съставям разумно мнение. Но само ако вие го изпробвате с мен — да, така бе още по-добре. После не бе изключено Стоунвил изобщо да не си спомня подпитванията й.

На устните му затрептя доста изнервяща усмивка.

— Много добре — той й подаде ръка. — Да идем в библиотеката. Този газ има въздействието да усилва звуците и в прекалено шумно помещение може да ни стане неприятно.

Вярно, ала причината да настоява за библиотеката бе свързана повече с усамотението, отколкото с шума. Усамотението бе подходящо и за нейните цели. Не бе нужно някой да подслуша как го разпитва за приятелите му.

Маделин пъхна ръка под лакътя му.

— Водете ме, сър.

На минаване край един лакей лорд Стоунвил ловко взе две торбички. Миг по-късно напуснаха претъпканото помещение и поеха по една дълга галерия. В края й стигнаха до едно слабо осветено помещение с рафтове книги.

Той понечи да затвори вратата, ала тя твърдо го възпря:

— Не, оставете я отворена. Аз съм омъжена жена, нали така?

Макар че в очите му проблесна раздразнение, Стоунвил сви рамене и я отведе до една кушетка. След като седнаха, й подаде торбичката, махна запушалката и затули с пръст отвора.

— Започнете с няколко плитки вдишвания, за да привикнете.

Маделин се подчини, когато се увери, че другата торбичка е до неговите устни. Както последния път, не усети нищо, никакви странни видения, нищо от „възбудата“ до „крайностите“, които сър Хъмфри описваше в книгата си. Щеше да е разочарована, ако не беше фактът, че умът й трябваше да е бистър.

— Е? — попита той след четвъртото плитко вдишване.

— Интересно е — уклончиво отвърна тя.

— Интересно ли? Я пак…

Тя допря мундщука до устните си. Без предупреждение той стисна торбичката, принуждавайки я да приеме голямо количество газ.

— Сега ми кажи как е.

— Май… май е хубаво — думата завърши с кикот. Ама че странна работа.

Тя се озърна и видя, че той не вдишва от торбичката. Поне така й се стори. Трудно мислеше, защото непозната топлина плъзна по крайниците й, по корема й, по венериния й хълм, който страшно се сгорещи. Гръдният й кош сякаш се разшири и натежа, изпълнен от азотен окис.

Я чакай, тя да не би още да вдишваше? Направила го е неволно. Или?

Пред очите й се появиха бели точици; красиви, славни бели точици. Те затанцуваха като миниатюрни феи и я разсмяха.

Сетне белите точици образуваха едно лице, което се извиси над нейното.

— Кажете ми, мисис Брейъм — попита Стоунвил, — наистина ли сте омъжена за свещеник?

Свещеник! Маделин се закиска. Откъде-накъде ще се омъжва за свещеник? Поповете бяха глупаци, които често се опълчваха срещу науката.

— Такова… не помня. Май че не — трябваше ли да го изрича на глас? Някак си й се струваше нередно.

Надвисналото лице се разтегна в широка усмивка.

— Братовчедка, а? Ти си новата любовница на Норкорт. Знаех си, че не може да поддържа фасада. Той си е женкар до мозъка на костите.

— О, да — съгласи се Маделин, мислейки какво я бе накарал да изпита Антъни в онзи павилион. Сега се чувстваше горе-долу по същия начин — топла и изтръпнала. Много, много топла и изтръпнала. Макар да не й харесваше, че главата й бучеше. Странно.

Тя притисна свободната си ръка към къдриците в опит да спре бученето, но така само размести фибите и косата й се разсипа по раменете.

— Охо-охо!

Маделин се изкиска и, очарована от звука, се изкиска отново.

— Как само ме баламосваше, че трябвало да опазим репутацията ти — възмущаваше се Стоунвил. — Вероятно си изкрънкала това парти от него с обещание за нещо много палаво и порочно.

— Не. Неее! — протяжното звучене на ниско изговорената дума я възхити и тя продължи да повтаря: — Не, не, не, не. Ни-що по-роч-но. Нищо порочно — виж ти, ами че тя току-що каза изречение. Какво важно откритие!

Очевидно неговата епохалност убягна на новия й приятел.

— Нищо порочно, а? — измърмори той. — Струва ми се, че госпожата твърде разпалено протестира.

Кога се беше озовал до нея?

— Я кажи, защо въобще накара Норкорт да ти организира това парти? Кого търсиш? До кого се опитваш да се добереш, като използваш него? — нападна я Стоунвил.

Тя нали търсеше някого?

— Химикът — жизнерадостно възвести. Не, химикът си имаше име. Хъми? Сър Хъмф? Май че не.

— Не е проклетият химик — избоботи той и издърпа торбичката от устните й. — Ти вече говори с химика, да му се не види.

Повдигна брадичката й и тя се ококори в лицето му. Лорд Стоунвил имаше много студено лице. Как не беше забелязала преди?

— Искам да разбера кого търсиш тук — той я разтърси за раменете, което съвсем съсипа прическата й. — Кажи ми, проклета да си!

На вратата се появи мъж, чието лице бе забулено в страховити сенки. Той събуди страх в гърдите й, докато светлината на свещите не огря чертите му и тя не го разпозна.

— Антъни! — много се радваше да го види.

— Не, не съм Антъни… — поде лорд Стоунвил.

— Пусни я!

Маркизът притихна и след миг се извърна, за да види как Антъни влиза в библиотеката.

— Ти нали щеше да останеш в кабинета ми?

— Защо, за да прелъстиш братовчедка ми ли? — нахвърли му се Антъни и го издърпа от кушетката.

Стоунвил го отблъсна.

— Не я прелъстявам, побъркан глупако. А тя ти е братовчедка, колкото и аз. Която и да е, тя те използва. Само се мъча да разбера защо.

— Като я напуши с азотен окис? — изкрещя Антъни и Маделин потрепери.

— Не съм я насилвал. Тя пожела да опита. Питай я лично.

Какво означаваше това? Маделин чуваше репликите им, но не долавяше смисъла. Думите образуваха нелепости, щом достигнеха мозъка й. Тя разтърси глава, за да я прочисти от азотните изпарения, но само се замая и се люшна напред.

Антъни чевръсто я подхвана и я положи обратно на кушетката.

— Мирувай, Маделин — очите му бяха огледала на неговата тревога. — Почакай опиянението да отшуми.

— Антъни — името бе като талисман и извика усмивка на устните й. — Чувствам… чувствам се… — разгорещена, щом той беше тук. Доволна. О, как да опише съвършеното удоволствие, което се надигна в нея ведно с докосването му? — Толкова ми е…

— Зная, миличка. — Антъни отметна косата от лицето й. — Тихо сега.

Тя кимна, напълно доволна да се подчини. Харесваше Антъни. За разлика от лорд Стоунвил, който вонеше на бренди, Антъни миришеше сладко, на върбинка. Щом я погледна с добрите си очи… чу камбанки да звънкат… мрънкат…

Изкикоти се на римата, която бе направила.

— Не виждаш ли, че тя не е в състояние да отговаря на твоите въпроси, Стоунвил? — Антъни нежно обхвана в шепи лицето й. — Или на моите.

— Напротив, тя е в идеалното състояние за отговори — възрази маркизът. — Нека й дам още малко газ и ще ти изпее каквото искаш да узнаеш. Тогава ще разбереш, че е тук под фалшив предлог.

— Това вече ми е ясно, да му се не види! — Антъни я нагласи по-удобно на кушетката. — В момента пет пари не давам. И да, знам, че ме използва.

— За какво?

— Аз… няма значение. Впрочем теб не те засяга!

— Не знаеш защо, нали? Е, мен пък ме засяга, щом тя е в къщата ми и ме подпитва за моите приятели! — Стоунвил се наведе над рамото му, поднесе торбичката с азотен окис към устните й и натисна, принуждавайки я да вдиша още газ.

— Престани! — Антъни му изтръгна торбичката и я изхвърли. — Хайде, миличка, тръгваме си.

Не, някак си… не биваше, не биваше да си тръгват! Даже в шемета от мисли Маделин знаеше, че има причина да е тук. Уф, каква беше тази причина? Ах, да.

— Не мога — избоботи тя. — Не бива още. Първо да се срещна сър Хъм-фри. Сър Хъмфри.

— Дейви ли? — чу лорд Стоунвил да каза през мъглата, нахлула в мозъка й. — Разбира се, химикът! Мъчела се е да ми каже, че него е търсила цяла вечер. Знаех си, че е тук заради някого. Вероятно не е могла да го намери другояче и е разчитала на партито.

— За какво й е изтрябвал сър Хъмфри?

— Може би в крайна сметка жена му не е параноичка и той действително прелъстява младите си обожателки. Няма да се изненадам, ако й е любовник.

— Не! — извика Маделин, опитвайки да се надигне. Тя си нямаше любовник.

— Стой там, Маделин — Антъни я притисна към кушетката и изгледа яростно Стоунвил. — Върви при гостите си. Това е мой проблем.

— Не виждаш ли, че тя те разиграва като последен глупак?

— Дим да те няма! — ревна Антъни. — Остави ни, чумата да те тръшне!

— Добре — отвърна маркизът. — Ти обаче си един хлътнал до уши идиот, щом я оставяш да те върти на малкото си пръстче.

— По-добре това, отколкото магаре — измърмори Антъни, когато Стоунвил се запъти към вратата.

Маделин видя как маркизът си отиде. Не биваше — още не я беше запознал със сър Хъмфри.

— Чакай! Върни се!

Обзета от неистово желание да го настигне, тя криво-ляво се изправи на крака. После рухна на пода.

— Маделин! — разнесе се разтревожен глас някъде над нея.

Това бе последното, което си спомняше.