Сабрина Джефрис
Не дърпай лъва за опашката (27)

26

„Уважаеми братовчеде,

Ще се изпълниш с неодобрение, като чуеш, че току-що дадох пари назаем на мис Прескот и баща й. И ти щеше да постъпиш така, ако беше чул историята им. Излиза, че нищо не е както изглежда, затова бях щастлива да им помогна. Мисли каквото си искаш, но аз съм убедена, че с теб сме грешили по отношение на нея и лорд Норкорт. Името, съпътстващо даден човек, невинаги е меродавен критерий.

Твоя глупава роднина,

Шарлът“

 

 

След два дена Антъни стоеше пред белосаната врата на елегантната тухлена къща, а дланите му се потяха под ръкавиците.

Не беше възнамерявал да похлопа на тази точно врата. Но след пристигането си в Телфорд този предобед му казаха, че викарият е на опело в съседното село и няма да се върне преди мръкнало, затова Антъни имаше време. След като говори със съдия-следователя и обсъди казуса на двамата Прескот с техните съседи, се отправи към гостилницата, където бе отседнал.

Пътьом зърна училището и се закова на място. Въпреки че занятията за този срок бяха приключили, успя да научи от един разсилен къде живее директорът и сега стоеше тук с шапка в ръка и се чудеше дали да почука.

Дали Джейн би искала да го види? Дали го мразеше? Дали щеше да изрази недоволство, че нахълтва в уредения й живот? Сигурно хранеше известно озлобление към него, иначе нямаше да се съгласи да свидетелства за делото в полза на баща си.

Въздъхна. Може би това бе грешка.

Понечи да си тръгне, но за малко не беше повален от две яки момченца, които мъкнеха огромен шаран. Те спряха на сантиметър от него и по-голямото го подложи на щателен оглед — за пореден път този ден.

— Добър ден, господине. Можем ли да ви помогнем?

Децата на Джейн? Възможно ли бе? Той хвърли поглед на шарана.

— Май вие двамата имате нужда от помощ — рибата като нищо тежеше поне десет килограма: голям залък за деца, които не бяха на повече от осем и единадесет години.

По-малкото момченце се изпъчи.

— Сами го уловихме. Бая голям е, а, какво ще кажеш?

В гърлото му заседна буца.

— Дайте да ви помогна — той подхвана рибата откъм по-малкото момче и тримата влязоха така в къщата, а малкия извести пристигането им.

— Мамо! Уловихме големия шаран! — извика той, докато батко му и Антъни топуркаха към кухнята.

— Момчета, ако пак сте забравили да си избършете калните ботуши, кълна се, че ще… — жената се закова на място, щом зърна Антъни.

Той никога не би я познал. Отишло си беше бледото привидение с хлътнали бузи и печални очи. Тази жена беше закръглена и яка, нищо че бе малко поуморена. Усмивката й му напомняше за майка му, а кестенявият ореол от къдрици бе толкова бухнал, че сякаш обгръщаше главата й като облак.

— Джейн? — попита той, чудейки се дали не е сбъркал къщата.

Жената предпазливо се намръщи и обърса ръце в престилката си.

— Познавам ли ви?

— Надявам се, братовчедке.

Очите й широко се отвориха.

— Боже мой! Антъни?

— Освен ако нямаш друг братовчед, за когото не знам.

За негова изненада тя се втурна и го прегърна. Значително постижение, като се има предвид, че той още държеше шарана. Отдръпна се и рече с грейнало лице:

— Антъни! Не е за вярване! О, господи… Джак! Ела да помогнеш на Кристофър с рибата!

Малкият подхвана края на Антъни. Този път, когато Джейн го прегърна, той също я прегърна, а в очите му запариха сълзи. Тя го притискаше до себе си точно както майка му — с неподправената обич на близък роднина.

Сетне тя се отдръпна, като ту се смееше, ту плачеше.

— Боже, я дай да те погледна! Не мога да повярвам, че си пораснал — тя набързо изтри една сълза. — Разбира се, че си пораснал, ама и аз съм една глупава гъска! Изглеждаш великолепно.

— Ти също — избоботи той заради онази буца в гърлото си и кимна към момчетата. — Твои ли са?

— Да, най-малките двама — Джейн измъкна отнякъде кърпичка, за да избърше очите си. — Това са Джак и Кристофър. Най-големият, Никълъс, е в Шрузбъри с баща си, а Рейчъл и Александра са на горния етаж — тя се обърна към момчетата, които ги гледаха със страхопочитание. — Хайде, елате да се здрависате с братовчеда Антъни.

— Не можем — каза Джак. — Държим рибата!

— Това ли е братовчедът Антъни, който яздил козата? — полюбопитства Кристофър.

Антъни усети как на гърдите му олеква и се засмя.

— Да, аз съм този Антъни.

— Божичко, Кристофър, как пък намери точно това да изтърсиш! Иди в кухнята да оставиш тоя шаран. И да се измиеш. И да оставиш тия ботуши навън до помпата! — децата тръгнаха да излизат, а тя извика: — О, и да кажете на прислужницата да приготви чай!

— Да, мамо — момчетата изтопуркаха нататък.

Джейн се обърна към него със скръбна усмивка.

— Извинявай, тук всичко е с главата надолу. Което е обичайно за този дом, боя се.

— Не, не, всичко е наред. Трябваше да те предупредя.

— Така е, трябваше — укори го тя. — Щях да ти устроя същинско пиршество.

— Не искам да си създаваш чак такива главоболия. Особено предвид обстоятелствата.

Думите му попариха усмивката й. Тя седна на канапето и потупа мястото до себе си.

— Какво те води в Телфорд след толкова години?

Антъни седна до нея. Направо не му се вярваше колко уютна е къщата й и колко добре изглежда тя.

— Първо, трябва да се извиня. Отдавна трябваше да ти дойда на гости.

— Няма нищо — тихо рече Джейн. — Знам защо не си го направил.

В гласа й се съдържаше такова състрадание, че Антъни разбра, че е опростен. Това засегна съвестта му, понеже знаеше, че не заслужава прошка.

— За бога, Джейн, много съжалявам, че така и не отговорих на нито едно от писмата ти, нито пък се опитах да те видя…

— Шшт. Стремил си се да оставиш това място зад гърба си. Не мога да те обвинявам за това — тя го удари с рамо. — Сега просто се радвам, че си тук. Радвам се, че мама не те прогони завинаги с нейната лудост.

— Както винаги, ти си самата щедрост — той безцелно разтърка белега на китката си. Не осъзна какво прави, докато тя не го улови за ръката.

— Дай да видя.

— Всъщност нищо ми няма. След толкова години белегът почти не личи.

Джейн прехапа долната си устна.

— Съжалявам, че ти се наложи да изстрадаш толкова.

— Няма за какво да се извиняваш. Към мен ти бе самата доброта. Не си мисли, че не забелязах колко често изместваше вниманието на вуйна към себе си, за да отклониш гнева й от мен. Винаги ти бях благодарен, макар че не можех да ти кажа. Имах те за сродна душа.

— В много отношения — тя вдигна поглед. — Предполагам, че трябва да ти благодаря за онази случка с ножчето.

— О? Защо?

— След това мама спря да завързва и мен за леглото.

Той се вцепени.

— И теб ли? Какво искаш да кажеш?

— Сериозно ли мислеше, че си бил единственият? — невярващо попита Джейн и поклати глава. — Разбира се. Вечно съжалявах, че не можем да поговорим за това, понеже мама не допускаше да останем сами заедно. Макар че надали щяхме да обсъждаме това, като се има предвид колко ни унижаваше причината да ни завързва… — Джейн се изчерви.

Антъни просто зяпаше. Вуйна Юнис е завързвала Джейн! Милата, невинна Джейн, на която вероятно никога не бе минавала похотлива мисъл през главата.

Той се поправи. В крайна сметка нейните пет деца не бяха донесени от щъркела.

— Мислех, че ме завързва, понеже съм ужасно порочен — призна си той.

— Ти беше порочен — устните й се извиха в усмивка. — Но не повече от моите момчета, готова съм да се обзаложа. За щастие, ние с баща им вярваме, че порочността се преодолява с усилен труд и учене, а не със студени бани и досадни нравоучения — тя го потупа по дланта. — А малко риболов никога не вреди.

Сълзите отново бликнаха в очите му, когато възелът от ненавист към себе си, който Маделин беше разхлабила, се разплете още повече. През цялото време той е вярвал, че носи вина за това. През цялото време е допуснал едно погрешно схващане да определя живота и бъдещето му… Какво разхищение.

Огледа се из уютната дневна на Джейн, където върху писалището бе поставена кукла, а над камината висеше детска покривчица с различни видове бродерия. Тук лъхаше на топлина, семейство, дом. И той би могъл да притежава всичко това, ако не се бе оставил на гнева и съмненията.

— Разбирам, че си щастлива с… прощавай, но му забравих името.

— Лорънс. Да, много съм щастлива с него. Той е добър човек — сетне добави със сух тон, който Антъни си спомняше още от малък: — Щастлива съм и че не допускам майка да ми се меси. Така поне беше, докато не пристигна Теса.

— Теса! — извика Антъни, ужасен, че макар и за миг е забравил племенницата си. — Мили боже, вуйна и нея ли завързва…

— Не. Мама си научи урока с теб. Освен това знаят, че трябва да се отнасят добре с нея, за да получат настойничеството, макар че аз се отбивам при клетото момиче, когато ми е възможно.

Обзе го напрежение.

— Затова ли се съгласи да свидетелстваш в полза на баща си? Преценила си, че ще имаш грижата да не я наранят, така ли?

— За какво приказваш?

— Фигурираш сред свидетелите на вуйчо Рандолф.

— Как ли пък не! — тя се облегна на канапето, защото направо й причерня. — Как смее! Типично в негов стил, да направи нещо важно, без да се допита до мен — Джейн го погледна. — Никога не бих се съгласила на такова нещо и той го знае. Без съмнение си е правел сметката в последния момент да си съчини някакво извинение за моето отсъствие, без изобщо да ме уведоми.

Заля го облекчение.

— Навярно знае, че съдът ще намери за подозрително, ако собствената му дъщеря не се яви да го подкрепи.

Джейн кимна.

— А аз определено не бих го подкрепила. Майка почти не се е размекнала с възрастта. Тя непрекъснато декламира своите религиозни глупости, където седне и стане. С прискърбие ще заявя, че миличката Теса е много нещастна — тя проницателно се взря в него. — Затова ли си дошъл? За да ги убедиш да ти я дадат? Тъй като според мен така няма да стане.

— Знам и точно там е проблемът. И истинската причина да съм тук… — той подпря лакти на коленете си и зарея поглед из стаята. — Ще се женя, Джейн.

— Ах, та това е великолепно! — възкликна тя, но изведнъж се спря. — Не ми казвай, че твоята годеница не желае Теса.

— Уверявам те, че проблемът не е там — искаше да прецени реакцията й, затова се обърна към нея. — Годеницата ми е мис Маделин Прескот.

Джейн се сепна.

— Нашата Маделин Прескот ли? Дъщерята на доктора?

— Да. Запознахме се в Ричмонд. Тя преподава в девическото училище, където смятам да запиша Теса — разказа й, доколкото се осмеляваше, как са се срещнали и какво е научил за баща й.

Когато стигна до това как доктор Прескот е изпаднал в тежка меланхолия като последица от случая с мисис Крозби, Джейн пребледня и заби поглед в ръцете си.

— Затова Маделин отказва да се оженим незабавно — продължи той. — Притеснява се, че ситуацията на баща й ще засегне моята и на Теса. А аз се притеснявам, че положението на баща й е много страшно и не може да бъде игнорирано. Дойдох тук с надеждата да открия изход от безизходното положение.

— И откри ли? — попита тя, проявявайки странно нежелание да го погледне в очите.

— Открих, че докторът не е толкова недолюбван тук, колкото си мисли дъщеря му. Изглежда, хората го уважават — Антъни лекичко се усмихна. — Уважават го повече сега, когато си нямат надежден лекар, който да се грижи за бележките им. Така е то.

— Той беше добър доктор — съгласи се Джейн. — Аз много го харесвах.

— За съжаление, от това няма никаква полза. Изглежда, всички са на мнението, че е въпрос на време доктор Прескот да бъде обвинен в убийство — Антъни я изгледа мрачно. — Искам да помогна на този човек, искам да помогна и на Теса. Честно казано, не знам как да съвместя двете.

Джейн преглътна и нервно зачупи пръсти.

— Аз знам.

За секунда Антъни не бе сигурен дали е чул правилно.

— Какво?

— Мога да ти помогна. Но това означава да ти издам тайна и… — тя тревожно се взря в него. — Защо искаш да се ожениш за мис Прескот? Нали не е заради добротата на баща й, когато си бил малък? Или за да се противопоставиш на баща ми?

— Обичам я.

Каза го, без да се замисля, но щом изрече думите, разбра, че те са истината. Защо не си го бе признал от самото начало? Защото е бил глупак и страхливец.

Ала сега не беше такъв.

— Много я обичам. За нея бих сторил всичко. Тя е единственият човек, който ме видя какъвто съм — той се усмихна. — С изключение на теб.

— О, Антъни — разчувства се Джейн, — радвам се за теб, обаче… поставяш ме в крайно неудобно положение.

— Откъде-накъде?

— Трябва да ти кажа нещо. Трябваше да го споделя с някого, когато се завихри цялата бъркотия около баща й, но… ех, те още са ми родители… заклеха ме да пазя тайна…

— За какво става дума? — насърчи я Антъни, щом Джейн замлъкна с гримаса.

— Надявах се, че баща ми ще престане да насъсква викария, след като баща и дъщеря се изселиха. Кълна се, че нямах представа колко пагубно се е отразил скандалът на доктор Прескот. Предположих, че си е отворил практика другаде и цялата работа ще се окаже сапунен мехур.

— По дяволите, Джейн, какво знаеш?

— Нещо за татко, което никой друг не знае. Той даже не си дава сметка, че аз съм наясно. Мисис Крозби ме посвети, но ме накара да се закълна, че няма да го изрека пред никого.

— Само че тя е мъртва — изтъкна Антъни. — Освен това не вярвам, че би желала доктор Прескот да пострада, задето се е опитал да й помогне.

— Имаш право — тя кимна на себе си и сякаш взе решение. — Някой трябва да спре това безумие. Предполагам, че ще се наложи да го сторим ние с теб.

 

 

— Би ли спряла да ме зяпаш така? — сопна се бащата на Маделин, докато се подпираше по-удобно на седалката, загледан в телфордските къщи. — Добре съм.

— Извинявай, папа — бяха навлезли в покрайнините на градчето преди няколко минути и оттогава тя се опитваше да прецени реакцията му.

— Не се каня да срещна смъртта си, като скоча от каретата — замърмори той. — Досега би трябвало да си го разбрала.

Горе-долу беше го разбрала. Прекараха дългото пътуване в разговори и Маделин лека-полека осъзна, че дълбокото му отчаяние не се наслоило само от смъртта на мисис Крозби. Вече го е измъчвала меланхолията, предизвикана от смъртта на майка й. Тогава той силно потиснал скръбта си отчасти за да утеши Маделин и отчасти защото не можел да понесе вината, че не е успял да изтръгне от смъртта собствената си съпруга.

Като лекар си давал сметка, че туберкулозата е неизлечима болест, но въпреки това се измъчвал от чувство за безпомощност. А когато и мисис Крозби починала, безпомощността му прераснала в ужасно чувство за вина за смъртта й и го потопила в дълбока скръб. Маделин се молеше краят на това вече да наближава, но след толкова месеци вече се боеше да се надява.

— Къде според теб първо ще отиде лорд Норкорт?

Практичният въпрос й вдъхна смелост, защото бе признак за бистро съзнание.

— Сигурно в къщата на викария. Спомена, че ще говори и със съдия-следователя.

Докато пощенският дилижанс трополеше по главната улица на Телфорд, край тях изневиделица профуча една кола с четворка коне. Маделин я зърна и извика:

— Какво има? — възкликна баща й.

— Току-що ни подмина каретата на Антъни. Разпознах герба на Норкорт върху вратичката.

Доктор Прескот нареди на дилижанса да обърне и да тръгне след другата карета.

— Бих искал да узная защо разпозна герба на Норкорт. Кога си била в неговата карета и как точно…

— Не сега — тя подаде глава през прозорчето. — Къде отива? Не е извън града. Току-що зави… О, отива у Бикъмови.

— Защо, за бога?

— Нямам представа! Но предполагам, че скоро ще научим.

Свърнаха по входната алея и тъкмо видяха как Антъни изкачва стълбите. Той се обърна, когато Маделин изскочи, без да дочака помощта на пощальончето.

— Какво търсиш тук, по дяволите?

— Внимавай с изразите, младежо — папа също слезе. — Ще те уведомя, че дъщеря ми е благородничка, независимо какво си мислиш ти.

— Доктор Прескот! — Антъни се изчерви. — Сър, не исках да покажа неуважение. Просто бях стреснат от… — той улови Маделин за ръцете и изражението му стана загрижено. — Миличка, нещо лошо ли се е случило? Защо идвате?

— За да ти попречим да извършиш ужасна грешка. С папа сме единодушни, че не бива да рискуваш бъдещето на племенницата си, дори и заради нас! Само дано не съм дошла прекалено късно, за да те спра.

— Няма нищо — лицето му се проясни. — Аз владея положението.

— Но, Антъни…

— Ще ми повярваш ли? Обичам те, Маделин, прекалено силно, за да съсипя нашето бъдеще.

Думите му бяха същински мехлем за сърцето й.

— Ти… ти ме обичаш?

— Повече от живота си — поднесе ръцете й към устните си и нежно ги целуна. — А аз не съм такъв глупак, че да рискувам да те загубя, по каквато и да било причина.

— А Теса?

— Тя ще се оправи. Аз се нагърбих с отговорността за това. Време е да се откажеш от контрола, миличка, и да оставиш хората, загрижени за теб…

— … да ми помогнат — тя притеснено се усмихна през сълзи. — Добре де. Ще опитам.

Преди да са изрекли повече, вратата над внушителното мраморно стълбище се отвори и оттам се показа някакъв човек. Кръвта на Маделин изстина. Лично сър Рандолф бе излязъл да ги посрещне.

Антъни й стисна ръцете и се обърна към своя враг.

— Добър ден, вуйчо. Дойдох да прибера Теса.

Сър Рандолф присви очи.

— Ако си въобразяваш, че ще ти я дам просто така…

— Въобразявам си — студено го скастри Антъни, — че точно това ще направиш, когато чуеш каквото имам да ти казвам — хвърли поглед към кочияша и другите прислужници, които жадно попиваха всяка дума. — Но този разговор трябва да се проведе на по-уединено място. Може ли да влезем вътре?

Сър Рандолф се поколеба, но после сви рамене.

— Ти можеш да влезеш, племеннико — изгледа яростно доктор Прескот. — Но твоят гнусен спътник трябва да остане точно където е; той и неговата съучастничка.

— Я си мери приказките… — подхвана доктор Прескот, обаче спря, когато Антъни положи ръка на рамото му.

— Това са годеницата ми и моят бъдещ тъст, така че очаквам да се отнасяш към тях с повече уважение. И тъй като нашият разговор във висша степен ги засяга, настоявам те да бъдат част от него.

Маделин простена, а устните на сър Рандолф се извиха в лукава усмивка.

— Годеница, а? Адвокатът ми с удоволствие ще научи за твоето ново… семейство — отстъпи назад и махна към вратата с широк жест. — Всички вие, заповядайте. Можем да разрешим въпроса веднъж завинаги.

— Действително — измърмори Антъни и подаде на Маделин ръка. Тя предпазливо я пое и намери утеха в нея. Поне бяха заедно в това.

След като влязоха в обширното имение на баронета, сър Рандолф ги заведе в кабинета си, но нито им предложи нещо за пиене, нито пък ги покани да седнат. Очевидно си правеше сметката да приключи разговора на бърза ръка.

Изгледа Антъни с хладно презрение.

— Е, казвай каквото имаш да казваш. Назови си цената. Това нищо няма да промени.

— Преди да говорим за Теса, искам да изясним проблема с доктор Прескот. И двамата знаем, че ти отдавна гледаш на него с лошо око, защото той е събрал кураж да говори на баща ми за вашето отношение към мен.

— Така ли? Не бях разбрал.

— Съмнявам се. Съмняват ме и причините, поради които го тормозиш за смъртта на мисис Крозби.

— Причините ми са да възтържествува справедливостта. Той уби съпругата на моя викарий.

— Предвид резултатите от следствието, има две мнения по въпроса. Намирам за крайно интересно, че съпругът на покойницата не е повдигнал обвинение срещу добрия доктор.

— О, ще повдигне — сър Рандолф злобно изгледа бащата на Маделин. — Като види, че развратник като теб е на негова страна, викарият ще проумее това, което аз знаех през цялото време: че доктор Прескот е лукав прелъстител на жени, който не заслужава да живее.

Когато Маделин се напрегна при тази не особено завоалирана заплаха, Антъни стисна по-силно ръката й, за да я накара да замълчи.

— Нямаш доказателство за твърденията си, само брътвежи и празни приказки.

— Точно ти ли ще ми се правиш на порядъчен? — присмя му се вуйчо му. — Така и не разбра що е морал, а? За теб светът е просто място за развлечения…

— Да, така беше. След като опознах твоята версия на морала, бях адски нетърпелив да намеря други правила, според които да живея живота си. Признавам си, че изборът ми не беше на ниво — той обви ръка около кръста на Маделин. — За щастие, тази добра жена ми показа, че нравствеността има много лица. Притесняват ме единствено лицемерите, които се правят на морални.

— Аз не съм извършител на престъпление — надменно изрече сър Рандолф. — Не аз не съм давал на една жена опасен газ…

— На една жена? — прекъсна го Антъни. — Мисис Крозби не е била за теб просто една жена, нали? В противен случай смъртта й нямаше да те яде така.

Сър Рандолф пребледня.

— Не зная за какво говориш.

Суровият поглед на Антъни бе неумолим.

— Колко странно, като се има предвид, че толкова години плащаш издръжката на майка й в Шрузбъри.

Когато смисълът на казаното проникна в ума й, Маделин се спогледа с баща си, който изглеждаше зашеметен.

— Ала едва ли трябва да съм изненадан — продължи Антъни. — Само един лицемер би отричал съществуването на родната си дъщеря.