Сабрина Джефрис
Не дърпай лъва за опашката (1)

Пролог

Чъртзи, Съри

октомври 1803

— Баща ви е готов да ви види, мастър Далтън — камериерката кимна усмихнато и се отдръпна, за да пусне Антъни в кабинета на виконта.

Хубава беше тази камериерка — с големи гърди, които очароваха единадесетгодишния Антъни. Завладяха го неприлични мисли и той се изчерви като рак. Измърмори някаква благодарност и се шмугна в кабинета. Вуйна Юнис имаше право. Той беше най-порочното момче в Англия. Колкото и често да си повтаряше, че не бива, все жадуваше да пипне гърдите на прислужничките. Напоследък направо се беше поболял от нуждата да зърне гола жена. Татко никога не биваше да узнае. Никога.

Когато баща му свали очилата си и втренчи в него суров поглед, Антъни отново се изчерви. Страхуваше се, че вече е прочел развратните му мисли.

— Разбирам, че си имал да ми казваш нещо.

Антъни преглътна. Сините бащини очи и гъсти черни вежди бяха отражение на неговите собствени, но когато очите гледаха намръщено, а веждите се извиваха над изопнатото лице, ефектът беше плашещ.

Антъни се изпъчи в опит да се покаже смел.

— Татко, бих желал да постъпя в Итън.

Строгият поглед на баща му съвсем леко се смекчи, когато той сгъна очилата си.

— И това ще стане, момчето ми. Ще постъпиш в Итън на дванадесет като брат ти.

Още една година. Не можеше да понесе още една година под покрива на вуйна Юнис Бикъм в Телфорд. Предпочиташе Итън пред това мъчение.

— Бих желал да замина, когато Уолъс се върне за Архангеловден — баща му мълчеше и Антъни припряно продължи: — Той разказва, че половината му съученици били там от осемгодишни.

— Вероятно са били силни по латински, за да ги допуснат толкова малки.

— Аз също съм силен по латински — или поне се молеше това да е вярно. Ненавиждаше латинския. Друго бяха задачите по математика, с които Антъни би се справил и насън. Латинският беше непонятен.

Едната вежда на баща му се изви.

— Вуйчо ти казва, че не си можел да четеш даже Цицерон.

— Защото Цицерон е по-тъп от главата на Уолъс — измърмори Антъни.

Татковият поглед се вледени и на Антъни му се прииска да умре. Защо не можеше да си държи езика зад зъбите?

— Прощавай, татко, не исках да кажа, че Уолъс е…

— Глупак ли? Точно това искаше да кажеш. Предполагам, че известна наглост от по-малкия брат към по-големия е в рамките на очакваното — баща му почука с очила по лъскавото махагоново бюро. — За съжаление, добрият латински е задължителен, а според твоя вуйчо ти не си го овладял, откакто се прибра вкъщи по Великден.

А как да стане това? Трудно беше да учиш латински, докато зубриш предписанията в „Наръчник и пътеводител на младежта по пътя на добродетелта и религията“ по нареждане на вуйна Юнис.

— Ако ме изпиташ, ще видиш, че знам латински достатъчно добре.

— Не ми трябва да те изпитвам. Думата на вуйчо ти стига.

По челото на Антъни изби пот. Никога нямаше да се изплъзне от двамата Бикъм, никога! След смъртта на мама, татко го изпрати да живее у тях като „временна“ мярка, а Антъни изкарваше там вече трета година.

Беше се научил да не плаче за майка си след третия път, когато вуйна Юнис го шамароса по лицето, но явно не успяваше да се научи да сдържа лошите си мисли и неприличния си език.

— Щом не мога да постъпя в Итън, може ли да се върна у дома? Знам, че ти ще надзираваш учението ми и в скоро време ще чета даже най-трудните латински текстове.

Почувства се неловко от острия поглед на баща си, но запази самообладание. Татко презираше всяка слабост.

— Има ли причина, поради която не желаеш да живееш с вуйчо си?

Дали вуйна Юнис беше разказала на татко за безбройните унизителни наказания, които му налагаше заради неговия лош характер? Ако е така, щеше да умре. Но тя бе обещала да си мълчи, ако Антъни се закълне да се поправи. Затова Антъни се заклеваше, умоляваше и вършеше каквото тя иска от него. Знаеше, че никога няма да се измъкне от семейство Бикъм, ако татко научи докъде се простира неговата лошотия.

Първоначално заточиха Антъни при вуйна му, защото, по думите на баща му, „момче, разглезено от майка си, има нужда от строгост“. Защо да си промени мнението, ако момчето е твърде порочно, за да изпита ползите от тази строгост?

— Просто къщата на вуйчо Рандолф не е като нашата, това е всичко. Искам да си бъда у дома с теб.

Върху лицето на баща му проблесна усмивка.

— Понякога толкова ми напомняш на… — усмивката изчезна. — Съжалявам, момко. Точно сега не е разумно да напускаш Норкорт Хол. По-добре да живееш при вуйна си и вуйчо си.

Отчаянието го стисна в лапите си. Значи още една година щеше да коленичи на мраморния под по време на дългите следобеди, докато вуйна Юнис му чете „Проповеди“ от Уезли, основателят на методизма. Още една година с ледени бани, докато се мъчи да потуши зловредните си пориви. Още една година, заключен с часове сам в тъмното…

Не!

— Татко, обещавам да бъда добър. Даже няма да усетиш, че съм тук. Ще се уча усърдно и ще бъда послушен. Никога няма да кажа дума, освен ако не ме заговорят.

Татко се изсмя унило.

— Боя се, че ти си неспособен на такова нещо, Антъни. Освен това въпросът не опира до добротата. Заминавам за имението на един приятел на север, за да наблюдавам новата му напоителна система, която се надявам да внедря тук. Не мога да те взема със себе си, а нямам време да наема възпитател. Нито пък ще те поверя на бездушните грижи на слугите. Не, ти трябва да се върнеш в Телфорд, а на дванадесет ще постъпиш в Итън и точка по въпроса.

Баща му нагласи очилата на носа си и се зае с вестника си, което беше сигнал, че разговорът е приключил.

В този момент Антъни адски мразеше баща си, което само доказваше, че характерът му е развален.

Беше предложил да бъде добър и какво от това? Татко му не се интересуваше какво върши Антъни, стига да е далеч от Норкорт Хол. А мисълта да се завърне в Телфорд при вуйна си…

Остра болка раздра гърдите му и очите на Антъни овлажняха. Той безмилостно сподави сълзите си. Не биваше да плаче! Вече не бе малко момче. Беше почти възрастен, или много скоро щеше да бъде. Редно бе да постъпи в Итън, ако такова е желанието му. Редно бе да постъпва, както прецени за добре, без всички да му се нахвърлят.

А той наистина се опитваше да угоди на вуйна и татко. И какъв смисъл имаше? През цялото време казваше не каквото трябва, а щом зърнеше някое хубаво момиче, лошото момче в гащите му щръкваше, за което го наказваха.

Чудесно. Щом така или иначе той ще е потърпевшият, поне да има за какво.

Затова на излизане от кабинета устреми възхитен поглед към гърдите на привлекателната прислужничка.

Тя се засмя.

— Мастър Далтън, вие сте непоправим!

Непоправим. Хареса му звученето на думата. Защото той беше — или щеше да бъде — такъв отсега нататък. Щяха да видят те!

— Да — Антъни вирна брадичка. — Не го забравяй.

Тръгна с наперена походка и зарови съвестта си толкова дълбоко, че никога да не го безпокои.