Сабрина Джефрис
Не дърпай лъва за опашката (3)

2

„Скъпи братовчеде,

Не си спомням някога да съм ти споделяла, че мразя да смятам. Откъде знаеш, че по-скоро бих търкала мазните съдове, вместо да се занимавам с училищното счетоводство?“

 

 

Антъни зяпна недоумяващо мис Прескот. Какво, по дяволите, означаваше „уроци по женкарство“?

— Предлагаш да пусна лисицата в курника, за да разврати нашите момичета ли? — отговори мисис Харис.

О, за бога!

— Аз не „развращавам“ деца. Откъде-накъде, при положение че мога да избирам от цял куп развратени жени? Девствени ученички с детски капризи и бащи, готови всеки миг да се хванат за пистолета, са голяма беля. Предпочитам жени, които знаят какво искат и не се срамуват от това — той се намръщи на мис Прескот. — Ето защо не бих могъл да науча ученичките ви на нищо свястно.

— Техниките за прелъстяване важат за всяка жена — заупорства младичката учителка. — Говори се, че сте се радвали на… ъъъ… услугите на няколко вдовици. Сигурно за да ги съблазните сте приложили няколко трика, каквито един по-безскрупулен мъж би употребил спрямо невинна девойка — мис Прескот го стрелна с чистосърдечна усмивка и кадифената й кожа заблестя. — Освен ако не твърдите, че жените падат като зрели круши в ръцете ви заради вашето поразително излъчване.

— И това е възможно — светкавично отвърна той, ядосан, че тази учителка очевидно не е засегната от неговото „излъчване“. — Нямам представа защо жените ме избират за любовник. Може би тях трябва да питате.

— Дайте ми списък и готово — той примигна. Учителката хвърли един бърз поглед на директорката и го предупреди: — Макар че едно подобно разследване значително би забавило записването на вашата племенница тук.

Нима тази учителка му помагаше да надхитри директорката? Ако бе така, сигурно си имаше свои причини. Беше срещнал достатъчно учителки в последно време и знаеше, че те горят от нетърпение да се измъкнат от лапите на мизерното си съществуване. Но все пак…

Тя изглеждаше различна. Първо, беше далеч по-хубава. Второ, обличаше се като човек, който обича работата си. Никаква сива вълна за мис Прескот! Веселата рокля от жълт муселин подчертаваше светлия тен и заоблената й фигура.

Някои биха намерили, че мисис Харис е по-красивата от двете заради екзотичната червена коса и сините очи, но нейната скованост го отблъскваше. Откритото и честно държане на мис Прескот го привличаше повече. Със златните си къдрици и бузите прасковки тя му напомняше за селска млекарка.

Като изключим нейните необикновени кехлибарени очи. Котешки очи. Очи на изкусителка. Беше удивително, че тези очи го изучават като възхитителна скулптура, без кокетиране или укор. Жените никога не го гледаха така. Антъни се запита дали тя наистина се опитва да помогне на него и Теса. Предложението й беше абсурдно.

— Не знам как да преподам тези уроци. Смятам, че не съм използвал никакви „трикове“.

Мис Прескот се засмя волно. Личеше й, че никога не е била принуждавана да сдържа смеха си.

— Прощавайте, не бяхте ли перифразирали веднъж пословицата „С желание всичко се постига“ на „С вдовица всичко се постига“? Това загатва за известно умение в прелъстяването на жените.

Той се напрегна. Тази идиотска забележка, която бе направил пиян пред приятели, го преследваше от години. Колко хитро си беше послужила с нея, за да го изкара изпечен прелъстител. Не искаше да се изкарва светец, обаче със сигурност не приличаше на приятеля си маркиз Стоунвил, който вкарваше жените в леглото си просто за да докаже, че може. Нищо чудно мис Прескот да е по-критично настроена към характера му, отколкото показва. Нищо чудно и тя да е като всички други.

Антъни нарочно задържа поглед върху красивите й устни.

— Добър удар. Все пак дано признаете, че част от таланта ми да омайвам жените произлиза от естествения ми чар. Иначе ще нараните гордостта ми.

Мис Прескот даже не се изчерви.

— Разбира се, ако вие признаете, че някои мъже умеят по-добре да привлекат жената и да задържат интереса й, като външността тук няма значение. Точно както някои жени умеят по-добре да спечелят мъжа — тя се обърна към мисис Харис. — Нашите млади дами знаят как да привлекат мъжкото внимание. Но ако чуят как мъжете съблазняват жените — особено от мъж, който е майстор в това — току-виж се научили да познават кога ухажорите им не са искрени.

— Тоест, ухажори като мен — проточи Антъни, без да е сигурен как да я разбира. — За неискрен ли ме смятате?

— Всъщност, милорд, носи ви се славата, че шокирате хората с честното си и възмутително мнение — Маделин повдигна едната си вежда. — Само дето аз подозирам, че сте голям хитрец с жените, които желаете да прелъстите.

Той се вторачи в нея.

— Зависи от жената.

— Именно. А това само по себе си ще представлява добър урок за нашите момичета: как изпеченият прелъстител умее да се нагажда според конкретната жена.

Очите му се присвиха. Значи това е имала предвид под „уроци по женкарство“. Но защо притискаше работодателката си за тях? Само заради неговата племенница ли?

Бръкна в джоба си и неочаквано напипа кутийката за енфие от папиемаше, която Теса бе изработила за „любимия си чичо“. Не се беше сетила, че той никога не смърка енфие, а Антъни не й го обясни, защото видя чаровно-ужасния автопортрет, който момичето си бе нарисувало върху капака.

Подари му я за миналата Коледа преди ненавременната смърт на Уолъс: последния път, когато всички се събраха заедно. Последния път, когато я видя да се усмихва.

Антъни настръхна. Предложението на мис Прескот може би беше странно и доста обидно, но той бе готов да се примири, ако така щеше да спести страданията на Теса.

— Ако негово благородие се съгласи да дава тези уроци — попита наежената мисис Харис, — как ще докаже приемливостта си като настойник?

Добър въпрос. Антъни погледна с очакване младата учителка.

— Това ще ни позволи да видим как се отнася с момичетата. Лично ще проверим дали е в състояние да си мери приказките и да се държи като джентълмен. Ще разберем дали е в състояние да бъде дискретен, което явно е главната ви грижа.

Мисис Харис въздъхна.

— Признавам, че идеята ти крие достойнства, Маделин, но също така ми се струва малко опасна.

Може би за него. Имаше риск просто да си изгуби времето, а едно от техните глупави момичета можеше да излъже, че й е отправил неприлични аванси. Бракът с коварна девственица, прицелила се в титлата „виконтеса“, не му влизаше в сметките — особено когато последвалият скандал щеше окончателно да унищожи шансовете му за настойничество.

— Аз лично ще надзиравам уроците — поясни мис Прескот. — Ще имам грижата негово благородие стриктно да спазва училищния правилник и…

— Я чакайте малко — прекъсна я Антъни, — ако ще се излагам пред вашите млади дами, не ме устройва единствено смътната надежда, че ще запишете племенницата ми. Със сигурност никой друг кандидат не е трябвало да изтърпи такива глупости.

— Господине, миналата седмица отпратих четири богати млади дами — високомерно го осведоми директорката. — Както ви казах, при мен няма свободни места. За да приема племенницата ви, ще трябва да освободя място за нея, което е същински подвиг при нашата претовареност. А току-що загубихме готвачката си…

— Сигурна съм, че негово благородие ще ни помогне да намерим друга — мис Прескот го стрелна с поглед. — Точно както съм сигурна, че мисис Харис ще обещае да напише писмо, в което да подкрепи молбата ви за настойничество, ако е доволна от вашите уроци.

Антъни закова поглед върху мисис Харис.

— Действително ли ще направите подобно обещание?

— Зависи. Мис Прескот ме увери, че племенницата ви ще страда, ако бъде поверена на вашите роднини. Честно ли го вярвате?

Той кимна.

— На погребението с очите си видях как вуйна ми тормози Теса, за да я накара да престане да плаче — беше хранил илюзията, че с възрастта вуйна му е омекнала, но нейното държание бе попарило тази му надежда. Случката извика болезнен спомен от детството му.

За негова изненада мисис Харис се изпълни със симпатия:

— Добре тогава — троснато рече тя, — до края на срока остават две седмици. По един час на ден ще преподавате уроци по женкарство под надзора на мис Прескот. Ако накрая сме доволни от държанието ви и ако за разнообразие вестниците не са намерили какво да коментират у вас, ще запиша вашата племенница за следващия срок и ще пратя писмо до съда, в което подкрепям молбата ви. Разбрахме ли се?

Антъни се поколеба. Не искаше да зависи от милостта на жена, чиито възвишени представи му напомняха за отвратителната вуйна Юнис, освен това се притесняваше, че ще бъде под „надзора“ на труден за разгадаване човек като мис Прескот.

Но кажеше ли им да си вземат „уроците по женкарство“ и да ги изхвърлят в най-близкия нужник, Теса щеше да остане без училище. Съдът щеше да реши, че е по-добре тя да прекара дните си в дома на едно богобоязливо семейство, отколкото в дома на един развратник, и това щеше да бъде краят на опита му да й стане настойник.

Последното писмо на момичето го смрази, тъй като очевидно беше написано под диктовката на вуйна Юнис. Теса му пишеше, откакто можеше да държи писалката, и Антъни познаваше стила й. Този факт го ужаси и започна да се чуди какво би написала Теса иначе.

А колко ли щеше да се влоши положението, когато вуйна Юнис се развихреше като законна попечителка на момичето? Какви ли ужасии щеше да измисли дъртата кучка? Спомни си колко часове бе прекарала братовчедка му Джейн права с лице към стената само защото се била усмихнала на едно красиво момче. А това бе леко наказание в сравнение с…

Антъни потрепери и разсеяно потърка белега на китката си. Бе готов на всичко, за да спести на Теса мъките, през които беше преминала Джейн. А едно писмо от почтена жена като мисис Харис щеше да му е от полза.

Той протегна ръка с принудена усмивка:

— Разбрахме се, мадам.

Мисис Харис се ръкува с него и той още по-ясно усети каква тежест се е стоварила върху плещите му след смъртта на Уолъс. Проклет да е брат му, че умря и му остави такава отговорност. Проклет да е!

Като се има предвид колко завеян беше Уолъс, сигурно сам беше подпалил хана с незагасената си пура. Антъни, който години наред се мъчеше да не обръща внимание как брат му и разточителната му съпруга съсипват имението с глупостите си, сега трябваше да се оправя с бъркотията.

Безмилостно заглуши усещането за вина, което го обзе. Ако Уолъс не беше загинал, той щеше да го застреля. Този идиот не се беше погрижил да осигури на Теса подходящ настойник!

Е, клетото объркано дете трябваше да изтърпи своя развратен чичо, докато не се омъжи. Което означаваше, че в близко време Антъни няма да се измъкне от надменната мис Прескот.

А това време се очертаваше адски мъчително, съдейки по правилата, които мисис Харис взе да изрежда.

Първо правило: Трябваше да пристига на кон, за да не възбужда хорското любопитство с каляската си.

Второ правило: Длъжен беше да използва входа за персонала.

Трето правило: Пред никого не биваше да споделя с какво се занимава.

Да споделя — тази да не беше полудяла?! Ако плъзнеше мълвата, че се е съгласил да обучава млади дами как да се пазят от съблазняване, щеше да стане за посмешище на Лондон.

— Правете, струвайте, но никога да не оставате насаме с момичетата — добави мисис Харис.

Боже, тази работа ставаше все по-нелепа.

— Длъжен ли съм? Колко жалко. Надявах се да ги развратя една по една, като опетня добродетелта им и разбия надеждите им за бъдещето. Съвсем сигурна ли сте, че няма да го позволите?

Стреснатото изражение на директорката изобщо не му достави същото удоволствие като сподавения кикот на мис Прескот.

— Лорд Норкорт… — предупредително поде мисис Харис.

— Няма да оставам насаме с момичетата. Дадено — от проклетия добави: — А може ли да оставам насаме с директорката? Бих могъл да донеса шампанско, ягоди…

— О, боже! — червенокосата вдовица завъртя театрално очи. — Бог да ни е на помощ, Маделин, момичетата ще се влюбят в него, преди седмицата да е изтекла!

— Това още по-добре ще подчертае поуката — отвърна учителката. — Че един женкар може да те омайва с думи, но да не говори сериозно.

— Или че с един женкар е по-весело — остроумно подхвърли Антъни.

И двете жени го изгледаха намръщено. Трябваше да си мери приказките. Едно беше да се закачаш в клуба с приятелите, друго — с учителки.

Мисис Харис се обърна към мис Прескот:

— Какво ще кажем на родителите? Те няма да одобрят.

— Защо изобщо да им казваме? Не вършим нищо нередно.

— Момичетата биха могли да отворят дума.

— Да, навярно им дължим поне обяснение — Маделин се почука с пръст по брадичката. — Ще кажем, че племенницата на лорд Норкорт скоро ще стане наша ученичка и затова той, като израз на вежливост, предлага уроци по предпазване. Ако неговите уроци не срещнат вашето одобрение, просто ще кажем, че се е отказал да записва мис Далтън. И в двата случая докато родителите чуят и възразят — ако изобщо възразят — нещата ще се решат. Ще мине време, докато хората свържат лорд Норкорт с прословутия Антъни Далтън.

— Вие направихте връзката — изтъкна Антъни.

— Точно така — съгласи се мисис Харис. — А момичето носи неговата фамилия, Маделин.

— Родителите изпращат дъщерите си тук именно защото учебната ни програма е нестандартна. Ако обясните, че уроците се извършват под надзора на учителка и са подходящи за една млада госпожица, съмнявам се, че изобщо ще се загрижат — мис Прескот плъзна деликатната си длан в свивката на лакътя му. — Елате, милорд, ще ви разведа из училището.

— Разбира се, мис Прескот — отвърна Антъни, поучуден, че тя толкова бърза да го изведе от директорския кабинет. — За мен ще бъде удоволствие.

Мисис Харис присви очи, но замълча, когато нейното протеже изведе лорда и пъргаво пое по коридора, уверена, че той ще я последва.

Антъни наистина я последва, макар и с по-умерено темпо, за да разгледа кръглото дупе, създадено да бъде обгръщано в шепи, милвано и стискано. Нямаше капка съмнение, че това би извикало руменина върху…

„Веднага спри, разгонен пръч такъв! — сгълча се той наум. — Не можеш да прелъстиш мис Прескот, не и ако държиш Теса да се запише тук.“

Естественичка или не, тя беше също така учителка, което я правеше подходяща за женитба, а не за едно бързо търкаляне в леглото. Вероятно беше девствена, което абсолютно я изключваше от списъка му.

Преди не беше съсипвал репутацията на добродетелна жена и не възнамеряваше да започва сега. Това бе най-безотказният начин да попаднеш в брачния капан, което пък гарантирано водеше до катастрофа. Нека други мъже преследват тази бяла врана — щастливата женитба. Макар че от време на време си позволяваше сладкия лукс да си представя, че е щастливо женен, това никога нямаше да се случи. Мъжете като него не се престрашаваха да минат под венчило.

Но това не значеше, че не му харесва да гледа недостижимото. Опитният му поглед изпиваше кръшните извивки на мис Прескот, крехките, но упорито изправени раменца и подрусващите се руси къдрици.

Сякаш прочела развратните му мисли, младата дама се извърна към него веднага щом се отдалечиха достатъчно от кабинета.

— Вижте, лорд Норкорт, ако искате тази работа да стане, трябва да се ръководите от напътствията ми. Щом съм ви казала да ме изчакате, значи съм си имала причина.

— Да поклюкарствате с мисис Харис ли? Това едва ли е помогнало на каузата ми.

— А вие определено й навредихте със скандалните си откровения. С вашите необмислени коментари ми стана по-трудно да убедя директорката, че трябва да ви задържи.

— Да ме задържи! — Антъни я погледна подозрително. — Миличка, ти май си ме взела за някое кученце!

— Не съм ти никаква „миличка“, по дяволите — скастри го Маделин и крадешком погледна към кабинета на мисис Харис. — Точно такива необмислени забележки имам предвид. Общо взето, моята работодателка е много сговорчива, но мъже от вашето котило я изкарват от нерви.

— От моето „котило“!

— Женкари. Сещате се за какво говоря.

— Ще ме прощавате, обаче все още се опитвам да си представя мисис Харис като „сговорчива“.

С въздишка Маделин продължи пътя си по коридора.

— В своята младост — обясни тя, докато Антъни крачеше редом с нея — мисис Харис избягала, за да пристане на някакъв зашеметяващ ухажор, който излязъл зестрогонец. Чудно ли е, че не обича такъв тип мъже?

— А вие какво изпитвате спрямо женкарите и чаровниците, мис Прескот? — попита той, дебнейки реакцията й.

— Днес срещнах първия и ми е рано да дам мнение.

— Това не би попречило на повечето хора.

— Повечето хора са виждали женкар в естествения му хабитат. Аз не съм.

— Естествен хабитат? — Антъни се засмя. — Вие наистина сте любителка на науката — той застана пред нея и й препречи пътя. — Обаче аз знам, че имате мнение. Всеки има. Няма да наскърбите чувствата ми, ако го изкажете на глас — така щеше да е наясно докъде могат да стигнат с нея.

От устните й се отрони въздишка.

— Щом е така, добре.

Аха, стигнахме ли до конското!

— От малкото, което знам, женкарите са възхитителна порода, която заслужава щателно проучване — Маделин го заобиколи и продължи напред.

Антъни затвори зиналата си от изумление уста и я догони. „Възхитителна порода?“ „Която заслужава щателно проучване?“ Тя да не се шегуваше?

След няколко секунди излязоха в преддверието, където по-рано лакеят беше въвел Антъни. По внушителното централно стълбище на талази ехтеше звънък момичешки говор. Сградата от елизабетинската епоха очевидно е била частен дом преди превръщането си в училище и високият таван усилваше звука.

Мис Прескот спря пред една бяла врата.

— Защо не ви покажа трапезарията, преди момичетата да слязат? — по нищо в тона й не личеше, че току-що е направила най-странното изявление, което Антъни беше чувал. — После можем да обиколим класните стаи, докато в тях се провеждат занятия.

— Добре — Антъни я последва в едно просторно помещение с махагонова маса, на която спокойно можеха да се хранят двадесет души.

— Кажете ми, мис Прескот. Защо, за бога, смятате, че женкарите заслужават щателно проучване?

Маделин сви рамене и бавно тръгна край масата, като оправяше столовете.

— Заради вашия безразсъден начин на живот, предполагам. Искам да разбера как ви стигат силите.

— А аз искам да разбера защо го намирате за безразсъден — отговори той. Съмняваше се, че тя го обижда.

— Не водите ли дуели?

А, ето какво имала предвид значи.

— Абсолютно не. За тях човек трябва да стане рано призори.

— Не се ли надбягвате с файтони? — Маделин подозрително присви очи.

Самодоволната му усмивка се поизтри.

— Не притежавам файтон — от време на време се надбягваше с двуколката си, но не виждаше смисъл да го споменава.

— Сигурно също така не консумирате силни спиртни питиета?

— Е, да, само че…

— Не е добре за здравето. В противен случай общо взето читави мъже нямаше да ги мъчи главоболие сутринта или да повръщат на улицата. Навярно осъзнавате, че подобни реакции излишно натоварват организма.

Той разпери ръце.

— Приличам ли ви на човек с единия крак в гроба?

Мис Прескот го погледна с очевидно равнодушие.

— Сега не, обаче вероятно изглеждате различно на сутринта след запой.

— Чудесно знам колко мога да изпия — защити се Антъни, необяснимо раздразнен от логичната й забележка. — Определено не мога да нарека забавленията си „безразсъдни“.

— Прекрасно — тя се запъти към отсрещната врата. — А на комар играете ли?

— Разбира се — това бе най-странният разговор, който беше провеждал с жена.

— Сигурно поне това считате за безразсъдство. Като се вземе предвид шанса да спечелиш срещу този да загубиш. Всеки добър математик може да предскаже, че рядко някой ще увеличи годишния си доход с комарджийство. Само че женкарите упорито рискуват да загубят своето състояние.

— Няма риск, ако си наясно с математическите вероятности и нагаждаш играта си според тях. Шансът да спечелиш на лантурлу е горе-долу едно на пет. Разбира се, има значение дали играеш с три или пет карти, но когато първият играч открие коза, шансът се движи между пет на едно до четири на десет. Според моите изчисления.

Шокираното й изражение бързо се замени от възхищение и това го сгря, както не беше го сгрявала никоя жена. Винаги е бил отличник по математика, затова успяваше ефективно да допълва малката си издръжка с капиталовложения, само че жените обикновено не се впечатляваха от математическия му талант.

Инстинктите му се пробудиха, докато тя го гледаше с нови очи. Колко лесно беше да направи крачка напред и да целуне тази съблазнителна, пищна уста…

Ето това щеше да бъде безразсъдно.

— Работата е там, мис Прескот, че винаги съм добре запознат с шансовете и никога не рискувам излишно.

Маделин положи ръка върху бравата и се начумери.

— Но защо ви е въобще да рискувате? Не е нужно да залагате пари, за да се насладите на играта с карти.

Антъни се засмя.

— Членовете на моя клуб не споделят вашето мнение, уверявам ви.

Конският тропот над главите им я сепна.

— Момичетата идват. Бързо, оттук. Иначе ще ни залеят с въпроси и любопитни погледи.

Той кимна и я последва в балната зала. Не обърна внимание на дъбовия паркет, който се простираше внушително под кристалните полилеи, или на редиците обикновени бели столове покрай стените с елегантна зелена дамаска. Далеч по-силно го вълнуваше защо мис Прескот, която очевидно имаше лошо мнение за женкарите, предложи той да дава уроци на нейните ученички.

— Три пъти седмично тук провеждаме заниманията по танци — обясни тя с тона на безпристрастен гид. — Всяка събота устройваме сбирки, а един път месечно каним местните младежи, за да могат ученичките ни да упражнят придобитите си умения.

— А вие танцувате ли, мис Прескот? — запита напосоки той, надявайки се да научи повече за нея.

— Когато мога — Маделин обиколи помещението. От стъклените врати излезе в галерията, която предлагаше чудесна гледка към градините, нацъфтели в рози и люляци. Поспря се до мраморната балюстрада и следобедното слънце позлати бездруго разкошните й къдрици.

Антъни закопня да прокара ръка през тях.

— Учуден съм, че не намирате танцуването за безразсъдно — рече той, представяйки си полюшването на стройните хълбоци; високите гърди, които чаровно надничат от вечерната рокля, докато тя се навежда и изправя в ритъма на танца.

— Предполагам, че танцуването би могло да се окаже безразсъдно — тя вирна брадичка. — Ако отведе един мъж и една жена до други неща.

Най-накрая дойдоха на въпроса. Антъни си знаеше, че тя все някога ще спомене за морала, особено в отношенията между мъжа и жената.

— Какви „други неща“, мис Прескот? — лениво проточи той. Дяволът в него бе решен да я принуди да изрече думите на глас.

Тя го погледна, както се гледа глупак.

— Знаете за какво говоря. За чифтосване.

— Сношаване? — Антъни се разсмя гръмко. — Доста интересен речник имате за учителка.

— Думата е напълно приемлива — защити се тя.

— Може би за някоя кръчма, но благородничките не обсъждат сношаването.

— А би трябвало! Тогава биха научили какви опасности крие то. Безразборното чифтосване е най-голямото безразсъдство на женкаря. Чрез него се разпространяват болести, то провокира хора като онази Хариет Уилсън да изнудват джентълмените с изобличение в своите „Мемоари“, освен това може да доведе до куп незаконни деца…

— Болести ли? — невярващо я прекъсна той. — Изнудване и незаконни деца? Това ли ви безпокои в безразборното чифтосване на женкарите?

— Разбира се — тя го погледна с изненада. — Какво друго?

— Добродетелността? Моралът?

Маделин изсумтя.

— Тъкмо те правят безразборното чифтосване безразсъдно. Жената обира пешкира. Тя губи дом и положение, освен това рискува да се окаже с дете на ръце и обществото да я отритне като „неморална“, докато всъщност това е предлог то да не се погрижи жените да получат защита от…

— Такива като мен?

— Ами… да.

Завоалираното обвинение го разстрои. Вярно беше, че жените много лесно могат да паднат в очите на обществото даже когато вината беше на мъжа, но Антъни не позволяваше на това малко неравенство да го притеснява. Любовниците му бяха или куртизанки, или вдовици. Изцяло техен беше изборът да се забавляват с него. Не се нуждаеха от кой знае каква закрила.

Но докато мислеше за бъдещето на младата си племенница, не можеше да види в същата светлина изгледите пред обикновената жена. Това го смути, и то дълбоко.

А после го ядоса. Та той не го караше през просото, не съсипваше почтени жени! Опитваше се да действа правилно в ситуацията с Теса, макар че това можеше да означава години наред самотни дълги нощи, в които не може да прогони мрака със запои и ходене по бардаци.

Мисълта за нещата, от които се отказва — саможертвата, на която тази учителка не обръщаше внимание — го накара да се изправи застрашително пред нея.

— Мис Прескот, някои хора, в това число и жени, намират, че насладата от „чифтосването“ напълно си струва риска.

Макар че затаи дъх, Маделин не се отдръпна и изтърпя погледа му.

— Не ми е ясно защо — нейната чиста, сладка миризма го обгърна. — Вие нали искрено обещахте, че ще се държите джентълменски в училището?

Антъни понечи да изтъкне, че е обещал да се държи джентълменски единствено спрямо ученичките. Ала нищо не се бе променило: тя все така не беше от типа жени за прелъстяване.

— Нямам избор — наложи си да се смири той. Тази истина болеше.

— Господине, всеки има избор.

— Дори тези от нас, които са родени с порочен нрав ли?

— Не бъдете глупав — укори го Маделин. — Порокът е чисто и просто модел на лошо държание; навик, който се е изградил с течение на времето. Просто трябва да променим навика.

— Да, но ние двамата знаем, че навиците трудно се променят — изведнъж му просветна. — Затова ли се тревожите? Че ще продължа със зловредните си навици в присъствието на вашите ученички?

При тази грубост хубавото й лице помръкна. Тя сведе очи.

— По това, което съм чувала за вас, вие действително предпочитате опитни жени.

— Понеже сте биоложка, ви се иска да го вярвате — Антъни се взря в нея. — Но вътре в себе си се притеснявате, че при толкова много младолика хубост ще се прояви… ъъъ… навикът ми да се изявявам като прелъстител.

Отговорът се четеше в изражението й. Антъни настръхна.

— Не бойте се, мис Прескот. Ограничавам се с големи жени. Не развращавам деца. Разчитайте, че ще се държа съвършено благоприлично с вашите момичета.

— Добре — облекчение се изписа на лицето й. — Нали знаете, тази работа ми е нужна, а опитате ли се да прелъстите дори една моя ученичка…

— Или вас? — думите му се изплъзнаха неусетно.

В очите й проблесна несигурност, която тя прикри с нервен смях.

— Можете да ме съблазнявате, колкото ви се иска. Безсмислено е, аз твърде добре съм преценила рисковете. Освен това подобни неща не ме вълнуват.

Как ли пък не!

— Тогава най-добре да внимаваш, докато си около мен, миличка — нежно я предупреди той. — Току-виж съм те опровергал.

За негово огромно задоволство на страните и най-сетне изби руменина.

— С това няма да докажете на мисис Харис, че сте дискретен, нали?

Единствено лекият укор в гласа й го възпря да не демонстрира колко „дискретно“ може да я съблазни. Антъни се облегна на балюстрадата.

— Налага се да попитам — предвид убежденията ви за женкарите и явният ви скептицизъм, че съм в състояние да се държа прилично — защо, за бога, предложихте да давам уроци на ученичките ви?

С уплашено изражение Маделин се завъртя на пети с лице към градините.

— Аз… хм… истината е, че… е, надявах се, че в замяна ще сторите нещо за мен.

Прониза го необикновено силно разочарование. Не беше очаквал и тя да е като всички други. След като наследи титлата, разни непознати взеха да се хвалят, че са му големи приятели. Матроните, които цял живот го бяха презирали, сега го канеха на своите вечеринки, за да повишат статуса си. Лицемери, които допреди го отписваха като незначителен втори син, сега се надпреварваха за неговото внимание на баловете.

А най-зле беше с търговците. Вече не можеше да влезе в магазин, без да му набутат под носа скъпи вещи, за да ги разгледа. Това никога не се беше случвало с „младия мистър Далтън“. Наследството на брат му никога не беше натежавало така, както в този момент.

— Колко? — грубо отсече той.

Тя рязко завъртя глава.

— Какво „колко“?

— Колко пари ще ти трябват?

Това очевидно разпали яростта й, защото тя застана с ръце на кръста си, изгледа го студено и също премина на „ти“:

— Трябва ми просто една услуга, която няма да ти струва почти нищо.

— Съмнявам се — сухо отвърна Антъни.

— Услугата няма да представлява нищо ново за теб — просто едно от онези партита с азотен окис, които устройваш.

— Устройвах — поправи я той. — Вече няма.

— О, има! Точно това искам: да ме поканиш на парти с азотен окис.