Сабрина Джефрис
Не дърпай лъва за опашката (20)

19

„Скъпа Шарлът,

Прекланям се пред задълбоченото ти вникване в характера на мис Прескот. Прости ми, задето бях тъй самонадеян да се усъмня в преценката ти, но единствено тревогата ми, че лорд Норкорт се подвизава в твоето училище ме накара да зачета въпроса.

Твой вечно загрижен братовчед,

Майкъл“

 

 

Малко по-късно Антъни лежеше, изтегнат на хълбок, а Маделин се бе гушнала гърбом до заситеното му тяло. Редно бе да продължи с въпросите. Редно бе да използва интимността на момента, за да научи какво крие тя. Ала след тяхната взаимност не му бе до разпити, не и сега.

Може би той наистина бе хлътналият глупак, за който Стоунвил го взимаше. В момента пет пари не даваше. Взря се в разпуснатата й златна коса и го завладя нежност — колкото сладка, толкова и смущаваща. Тя даваше ли си сметка колко дълбоко му въздейства? Или колко фантастично бе сливането им? То се оказа всичко, което си бе представял, че и повече… прогресия от такива чудеса, че главата му още беше замаяна. Никога не се беше чувствал така с друга жена. Май си беше намерил майстора.

Майсторката. Друга жена определено не би дръзнала да му се присмее, докато си надяваше френската гумичка. Антъни се засмя под мустак. Ето че Маделин прозря какво са кондомите — може би необходими, но с много чудат вид.

— Какво ви е толкова смешно, сър? — попита тя, след като обърна глава. — Дано да не е това, което току-що осъществихме в екип.

Закачливият й тон съдържаше нишка на несигурност, която той с нетърпение се зае да отстрани:

— О, не — зарови нос в рамото й, опивайки се от нейния неповторим мирис на бадеми и цитруси. — Ти напълно ме омая, както на сто процента знаеш.

Маделин се претърколи по гръб с колеблива усмивка. Ръката й милваше нагоре-надолу неговата.

— Тогава какво ти дойде на ума, че се смееш? — загледа го тя изпод свенливо премрежени ресници.

— Реакцията ти на моите кондоми.

— О, съвсем ги бях забравила! — очите й заблестяха от любознателност. — Смятах бездруго да те попитам: от какво са направени?

Антъни безпомощно поклати глава.

— Само ти би се заинтересувала от подобно нещо.

Усмивката й се изпари и тя сведе поглед там, където допреди секунда бе милвала ръката му.

— Това безпокои ли те?

— Не — той отметна една къдрица от челото й. — Това най-много обичам у теб. И за да отговоря на въпроса ти: правят ги от агнешки чревца, които биват обърнати наопаки, накиснати, остъргани, измити, обработени с някакво вещество, надути, изсушени, а сетне изрязани в нужната дължина в долния край.

— И прошнуровани — подразни го тя. — А какъв химикал използват за обработката? В какво ги киснат? Колко време ги сушат?

Антъни гръмко се засмя.

— Трябваше да се досетя, че ще ме разходиш из целия процес на приготовлението им в изнурителни подробности. Лоша си, колкото мен с твоето неутолимо любопитство как става дадено нещо — той положи на нослето й целувка, лека като перце. — Ей сега свалям тая щуротия и ти ще може да я гледаш колкото си искаш.

— Няма нужда — непонятна тревога се изписа на лицето й. Придърпа ръката му около кръста си и пак се гушна като преди в него. — Не си отивай още. Остани с мен още малко.

— Щом желаеш — Антъни притисна главата й под брадичката си и я притисна до себе си, наслаждавайки се на мига. Маделин улови китката му и се втренчи в нея. — Имаш много грозен белег. От какво е?

Удоволствието от уютната им близост тутакси се изпари. Да й разкаже ли на какво унижение е бил подлаган? Не, не би могъл. Свиваше го страх при мисълта как би реагирала тя на доказателството за неговата лошотия. Би могъл да й сподели голия факт, но не и как се е стигнало до него.

— Като бях малък… се закачих за нещо и опитах да срежа връзките с джобното си ножче. Вместо това се порязах.

— Изглежда си се порязал много сериозно — ласкаво рече тя. — Извадил си късмет, че не си умрял.

Слава богу, че не го попита от какво се е мъчел да се освободи.

— Така каза и докторът, който ме заши. Точно преди да ме изостави.

Маделин се смълча.

— Изоставил те е? Какво имаш предвид?

Не биваше да й разкрива дори тази подробност.

— Нищо. Отдавна беше.

Но тя не се предаваше.

— В Чъртзи ли беше?

Ах, значи затова искала да знае.

— Не, в Телфорд, къде живеех при вуйчови — той потърка буза в рамото й. — Значи не ме е зашил баща ти, ако от това се страхуваш.

— Разбира се, че не — припряно отрече тя. — Значи… такова… как те е изоставил този доктор?

— Няма нищо, не си струва въобще да го обсъждаме. Забрави, че съм го казал — самата мисъл тя да научи го унизяваше. Маделин непременно щеше да схване това като доказателство за изначално разваления му характер, а той не искаше да я оставя с подобно впечатление.

А защо толкова се вълнуваше какво ще си промисли тя… реши да не се задълбочава в това чувство.

— Добре — тя го изненада, като залепи целувка на китката му и допря дланта му върху гърдите си. — Все пак много се радвам, че не си умрял.

— Аз също — отвърна той с лекота, каквато не изпитваше. Нежната й забележка отекна дълбоко в иначе кухото му сърце.

Антъни я притисна до себе си, макар да знаеше, че вече трябва да мислят за връщане в Ричмонд. Не му бе обяснила къде е казала на баща си, че отива. От устните му се отрони въздишка. Вместо да й разкрива най-мрачните си тайни, трябваше да я разпита за нейните. Но не гореше от желание да го стори. Да лежат с преплетени тела бе най-сюблимното преживяване в живота му. Не би понесъл то да свърши.

Затова се наслаждаваше и отлагаше ставането, докато огънят пращеше, а будилникът върху близкото писалище отброяваше с тиктакането си отминаващото време. След малко се хвана, че се унася и погледна колко е часът.

— Миличка — промърмори, — минава полунощ. Баща ти няма ли да се разтревожи?

Никакъв отговор. Дълбокото, равно дишане му подсказа, че е заспала. Нищо чудно. Като се има предвид азотния окис, страстното им любене и късния час, бе изненадан, че е останала будна толкова дълго.

Противна му бе мисълта да я събуди. Защо да не си почине малко, преди да я заведе у тях? В каретата щеше да има премного време да получи отговори за състоянието на баща и.

Измисляш си извинения, за да отложиш един неприятен разговор.

И тъй да беше. Кой би го обвинил, че не желае да напуска леглото й? В края на краищата, доста трудно се бе вмъкнал в него.

Все пак се удивляваше с какъв свиреп плам желае да лежи при нея цяла нощ. Това никога не му се бе случвало, с която и да е друга жена. Зарови лице в косата й. Ммм. Каква мекота. Какво приятно ухание. Вдиша дълбоко.

Зачуди се как ли… косата й… мирише толкова хубаво.

Стори му се, че отвори очи едва миг по-късно, но очевидно бе изминало доста време. Огънят бе догорял, също и свещите. Беше тъмно като в рог. Навсякъде около него се стелеше мрак. За секунди познатата паника се надигна у него. Сам. В тъмнината. В капан.

Не, нали той не беше сам? Протегна ръка към Маделин, ала не напипа нищо. Бог да му е на помощ, беше сам.

Ала не в капан — поне това не. Можеше да движи ръцете и краката си с абсолютна лекота, което и направи — просто за да е сигурен. Пръстите му напипаха нещо студено и влажно и Антъни яростно се сепна… докато не си даде сметка, че това е френската гумичка, която се бе изхлузила от члена му по време на съня.

По време на съня им.

— Миличка — рече той, съпротивлявайки се на отколешното си чувство за безпомощност. — Къде си?

Чисто и просто бе станала от леглото. Вероятно в точно този момент търсеше огниво, за да запали свещ. Антъни изчака секунда и извика по-остро:

— По дяволите, Маделин, отговори ми!

Ехото на тишината го смрази.

Светлина. Трябваше му светлина, за да вижда. Вкъщи това рядко представляваше проблем. Лягаше си толкова късно, че огънят нямаше как да угасне, преди да е просветляло. Но тази нощ се бе унесъл рано, толкова рано, че огънят не бе надвил нощта. Затова трябваше сега да се оправя в тъмното.

Опитвайки се да не мисли за тъмнината, Антъни стана от леглото и внимателно пое към камината, като за малко не се препъна в стола пред нея. Така се ориентира достатъчно, за да намери полицата, на която стоеше огнивото. Когато го напипа, тревогата му се поуталожи, но ръцете му така трепереха, че не можа веднага да изкара искра. След това доста бързо успя да запали огън.

Отпусна се на стола и с мъка възвърна равновесието си. Боже, как мразеше това. След двадесет години би трябвало да е в състояние да се оправя в тъмното, без да го заливат такива вълни на безпомощен гняв и объркване. Да му се не види, вече не беше малък. А къде се беше дянала Маделин?

Пое си дълбоко въздух, успокои нервите си и запали всички свещи. Будилникът показваше, че минава пет сутринта. Нима така се бе успал? Нищо чудно, че огънят бе догорял. Защо Маделин не го бе събудила?

Бързо претърси стаята. Дрехите и обувките й ги нямаше. Или бе слязла долу, което му се струваше неправдоподобно предвид реакцията й към Стоунвил, или изобщо бе напуснала къщата.

В него забушува ярост. Нима се бе измъкнала като някой крадец? След най-великолепната нощ в живота му? Как бе посмяла, да я вземат дяволите?!

Успокой се. Възможно е още да е тук. Няма да разбереш, докато не разпиташ прислугата.

А ако си беше тръгнала, току-виж още имаше време да я настигне. Не можеше да си е отишла чак толкова отдавна. Дори би могъл да открие къде живее, ако бе наредила на някой лакей да упъти кочияша.

След като си навлече гащите, седна на леглото, за да си обуе дългите чорапи. Не си намери жартиерите, а когато отметна завивките, за да ги потърси, застина.

Нещо тъмно и определено червено бе изцапало чаршафа по средата. Кръв. Долният чаршаф бе оцапан с кръв.

Нима я бе наранил? Затова ли беше избягала — защото е бил прекалено груб? Не, нямаше смисъл, понеже бе реагирала другояче след…

О, боже. Истината го зашемети с брутална сила. Маделин беше девственица.

За всеки случай е била девственица. Докато той не я дефлорира с нежността на разгонен бик.

— Проклятие! Значи е била непорочна?

Разрови се из завивките, намери кондома и го разгледа на светлината на свещите. Той също беше оцапан с кръв. Маделин определено е била непорочна.

Тя бе невероятно стегната. Беше приписал това на малкото й любовни срещи, а веднага е трябвало да се досети каква е работата.

Сети се и за други неща: реакцията й на неговата голота, изненадата й от тяхното чувствено опознаване. Изпсува като каруцар. Защо не му бе казала? Щеше да бъде по-внимателен, по-нежен. Как беше посмяла да го лъже през цялото време, че е изгубила невинността си от някакъв некадърен любовник?

Тази мисъл го прикова и той се зае да отсява всичките им разговори. Изпъшка. Маделин изобщо не бе твърдяла подобно нещо. Излишно е било. Той беше съчинил въпросния некадърник.

Спор да няма, знаела е точно какво си е мислел, но всъщност никога не бе споменала, че е имала любим. Даже се бе присмяла на идеята за сър Хъмфри в тази роля. А когато Антъни изрази учудване от твърдението й, че никога не е виждала гол мъж, тя се измъкна с уклончиво обяснение.

Господи, той бе обезчестил една порядъчна девственица.

Вратата рязко се отвори и Антъни беше стреснат от женски писък. На прага стоеше една камериерка и мигаше уплашено.

— Уф, сър, хабер си нямах, че горе имало някой. Негово благородие не ни предупреди, че гостенин ще нощува тука — тя понечи да си тръгне.

— Чакай!

— Сър? — прислужницата извърна поглед от полуголото му тяло.

Антъни чевръсто си навлече панталона и ризата.

— Всички гости ли си заминаха?

— Последният си тръгна преди час — кимна жената. — Докато почиствахме долу, чухме нещо че изтрополи тук и ме пратиха да видя какво е.

Сигурно са чули, когато се спъна в стола.

— Случайно забелязахте ли кога си тръгна мисис Брейъм? Тя е руса, много хубава и носи жълта атлазена рокля — жената го погледна неразбиращо и Антъни уточни: — Или пък черна пелерина.

— Да, тя си отиде — обади се един нов глас.

Антъни изруга под носа си, когато Стоунвил, все още натъкмен с вечерно облекло, влезе в стаята. В момента изобщо не му беше до него. Но по всичко личеше, че Стоунвил пет пари не дава, защото отпрати прислужницата и затвори вратата.

— Защо си още буден? — изръмжа Антъни, докато се закопчаваше. — Досега би трябвало да си откъртил.

Стоунвил сви рамене и се облегна на вратата.

— Не бях уморен. После прислужниците ми съобщиха, че са чули нещо и дойдох да видя.

Да му се не види! Изглежда, Антъни нямаше избор, освен да замеси Стоунвил.

— Наистина ли я видя да си тръгва?

— Кого? Твоята малка братовчедка ли?

Антъни само се намръщи.

— Ах, да, за никаква братовчедка не става дума. А за една красива жена на име Маделин — когато Антъни се сепна, Стоунвил го погледна накриво. — Снощи те чух да я наричаш така в библиотеката. Каква е останалата част от истинското й име?

— Няма да ти кажа. И бих предпочел да си мълчиш за всичко, свързано с нея.

— Въпреки че тя те изостави? — Антъни изруга грубо и Стоунвил добави: — Да, видях я да си тръгва. Мислех, че и ти си с нея. Хванах я на път към главния вход, но тя ми каза, че си избързал да вземеш файтон, понеже не си искал да безпокоиш слугите. Не се досетих, че ме лъже.

Гледайки го разсеяно, Антъни прокара пръсти през косата си.

— Това в колко часа беше?

— В един или там някъде.

Нямаше я вече от четири часа. Вече сигурно нанкаше сладко някъде в Ричмонд.

Стоунвил огледа стаята, като не пропусна разхвърляните завивки.

— Умът ми не го побира защо й е да напуска такова уютно любовно гнездо.

Нямаше смисъл да отрича. От състоянието на дрехите му и на стаята болезнено ясно личеше какво са правили с Маделин. Антъни вдигна шалчето си и отиде пред огледалото да го завърже. Твърде късно забеляза, че Стоунвил е тръгнал към леглото. Проклятие!

Обърна се и завари Стоунвил да зяпа чаршафа с неподправен ужас — което бе наистина рядка гледка.

— Тя беше девствена — безизразно поясни той.

— Виждам — лицето на Стоунвил доби пресметливо изражение. — Или пък си е донесла кръв от някоя свиня, за да те наведе на това мнение.

Цинизмът му вбеси Антъни.

— Значи някак си е успяла да я размаже и по мене, без да ме събуди, защото и по кондома има кръв.

С великосветска въздишка Стоунвил се отпусна на един стол.

— Откъде си сигурен, че не е направила точно това? Майко мила, знаеш я тая игра, древна като света! Тя ще твърди, че си я дефлорирал с надеждата да се омъжи за теб и да стане виконтеса.

Представата как Маделин се домогва до титлата „виконтеса“ бе толкова нелепа, че Антъни изсумтя и вдигна жилетката си.

— Някои жени биха изпробвали такава хитрина, но не и тя. Едно, че знаеше каква е репутацията ми от самото начало. Второ, нямаше причина да вярва, че ще се оженя за нея, просто защото съм я дефлорирал. Ако такава е била играта й, поемала е страшно голям риск — особено предвид ситуацията с баща й. — А това е жена, която не се държи безразсъдно. Никога — Антъни разтърси глава. — Имала си е логична причина да постъпи така.

— Тоест, освен очевидната? Твоят неустоим чар ли?

— Досега му устояваше доста добре. Трябваше да я чуеш как ме поучава за безразсъдствата на женкарите. Съмнява ме, че я е блазнела идеята да се омъжи за такъв. Освен това защо не ми разкри на момента, че съм й отнел девствеността? Защо не е тук сега да иска обезщетение?

— Може би си е отишла у тях да доведе баща си, така че той да бъде свидетел какво я е сполетяло и да те накара да се ожениш за нея.

— Не ставай идиот — Антъни закопча жилетката. — Нямало е как да е сигурна, че ще дремя през цялото време. Освен това тя живее недалеч оттук — досега да се е прибрала и да се е върнала три пъти, ако там е бил въпросът. Да не говорим, че баща й явно не е в състояние да принуди никого, на каквото и да е.

Антъни се наведе за фрака си. Възможно ли бе проблемите на баща й да са довели до това нетипично за нея безразсъдно държание? Като се замислеше, едва след като се превърна във Великия инквизитор, заклевайки се да й изтръгне истината на всяка цена, Маделин се превърна във Великата съблазнителка.

Но тя едва ли щеше да се лиши от девствеността си само за да го отклони от истината. Навярно се е досещала, че той отново ще почне да я тормози с въпроси. Иначе нямаше как да се срещне със сър Хъмфри, а явно в това се заключаваше целта й.

Антъни се вцепени, докато си обличаше фрака. О, боже, това ли е бил планът й? Да го остави да я обезчести, а после да тика този грях в лицето му, докато не склони да я представи на сър Хъмфри? Но ето пак: защо не бе тук, за да пожъне плодовете на своя замисъл?

— Във всичко това няма капка смисъл — рече той на Стоунвил. — Ако е желаела да използва безразсъдното ми поведение, можеше да остане по-наблизичко. Като избяга, нищо няма да спечели.

— Щом казваш — Стоунвил го загледа напрегнато. — И тъй, какво ще правиш?

— Ще говоря с нея — но това щеше да почака до понеделник в училище. Нямаше представа къде е домът й, а Ричмонд не бе малък град, та да го претърсиш за един ден. Отделно, може би беше време да потърси другаде сведения за нея, след като тя отказваше да му се довери. — Днес възнамерявам да отида в Чъртзи.

— Чъртзи! Не виждам каква е ползата да отидеш в имението си.

— Знам, че не виждаш. И това идеално ме устройва — нахлузи си обувките. — Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре — поне докато самият той не се докопаше до истината.

— А какво да правя, ако тя все пак се върне с баща си?

— Няма такава опасност — не знаеше защо, но бе сигурен в това.

— Все тая… — Стоунвил се надигна, свали чаршафа както си беше с кондома, намачка го на топка и го хвърли в огъня.

— Какво те прихвана?

— Безсмислено е да оставяш доказателства, стари друже.

Антъни недоумяваше как да тълкува последното.

— Какво те е грижа?

— И да не вярваш, аз съм ти истински приятел — Стоунвил сви рамене. — Не искам да свършиш като Къркуд.

— А хрумвало ли ти е, че мога да свърша като Фоксмур?

— Ти? Щастливо женен? Това ще се случи, когато цъфнат налъмите и на куково лято.

— Благодаря ти за мнението — докачливо отвърна Антъни и се запъти към вратата. — Сигурно ме имаш за безнадежден случай, щом използваш цели два идиома, които на всичкото отгоре образуват тавтология.

— Норкорт! Всички файтони си отидоха!

— Да му се не види! — Антъни спря, скръцна със зъби и пак се обърна с лице към Стоунвил.

— Да, можеш да вземеш файтона ми — обади се маркизът, преди приятелят му да е попитал.

— Благодаря — Антъни се взря в мъжа, който го беше съпътствал в безброй оргии и запои. Отдавна бяха другари, но Антъни чувстваше, че така и не го е опознал както трябва, затова сега му беше странно да приеме помощ от него в този деликатен момент. Да не би Стоунвил да имаше по-дълбока душевност, отколкото показваше?

— Благодаря ти за всичко — добави той. — Не само за файтона, а за партито и намесата ти снощи. Даже да не харесвам методите ти за набавяне на информация, те ми свършиха по-добра работа, отколкото подозираш.

— Радвам се, че съм ти услужил. Чувствай се свободен по всяко време да доведеш на гости „братовчедка“ си. Само ме предупреди, за да приготвя спалнята и торбичката с азотен окис.

— Изобщо не е смешно — сряза го Антъни. — Овен това възнамерявам това нещо да не се повтаря никога.

— Дефлорацията? Или партито с азотен окис?

— И двете — рече Антъни и говореше сериозно.

Много по-късно, докато пътуваше към Чъртзи с файтона, циничният коментар на Стоунвил изплува в ума му и започна да го тормози.

Прав ли беше другарят му? От години Антъни бе убеден, че женитбата е невъзможна за него. Че силата на сексуалните му мераци ще изплаши всяка почтена жена и бракът му ще е нещастен като този на Къркуд. Почтените жени, с които бе се запознавал, бяха крехки цветя, търсещи си съпруг, който да е наполовина поет и наполовина светец. А той не беше нито едното, нито другото.

Но Маделин не бе крехка. Остави го да я обезчести, без да гъкне. Дори ако това представляваше отчаян опит да спаси баща си, той искрено вярваше, че любенето им е означавало нещо повече за нея.

Не че имаше значение. Беше я обезчестил; имаше само един начин да оправи нещата, нищо че тя го бе съблазнила, като излъга за предишния си опит. Антъни теглеше чертата до покваряването на девици, зарязвайки ги на съдбата, която обществото обикновено редеше за „падналите“. Той нямаше да бъде такъв тип мъж. Не би могъл.

В интерес на истината по никакви причини не искаше да се откаже от нея. За пръв път действително си представяше как спи със същата жена всяка нощ и прекарва вечерите край огнището с нея… такъв достоен за завиждане брак имаха майка му и баща му.

Може би най-сетне бе открил жена, която да го търпи с яростните му сексуални изблици и даже да им се наслаждава. В края на краищата тя бе единственият човек, който никога не го бе обявил за порочен. Безразсъден, да, но не и порочен. Тя беше единственият човек, видял истинския човек покрай името, което му беше излязло.

Но той прибързваше с мисълта за женитба. Първо трябваше да разбере какво е положението на Маделин, за да прецени дали е в състояние да й помогне. Един ден из Чъртзи би следвало да е достатъчен. А после да става каквото ще, но двамата щяха да си поговорят за брак.

 

 

Маделин крачеше из къщичката, докато баща й спеше, и се чудеше дали просто да не го събуди, за да се приключва. Не беше мигнала, откакто потайно се прибра в два часа през нощта. Мисис Дженкинс беше станала, за да й помогне с разсъбличането и ако бе забелязала нещо различно у Маделин, определено не се издаде.

Ала Маделин го чувстваше в себе си. Сега бе жена. Чувството бе славно, триумфално. Беше лоша колкото Антъни с неговото безразсъдство, но не изпитваше и капчица вина, че той я е обезчестил.

С изключение на това как се бяха наредили нещата помежду им.

Тя въздъхна. Наистина й бе много неприятно, че го остави сам. Голяма гадост, особено когато той така здраво я бе прегърнал, че тя не можа да провери дали върху чаршафите са останали доказателства за нейната невинност.

Но и така да беше, съмняваше я, че той ще забележи. Затова беше угасила свещите. Когато се събудеше и откриеше, че я няма, нямаше да има светлина, на която да разгледа завивките. Освен това мъжете не обръщаха внимание на подобни неща, нали? Не и когато не ги търсеха.

А ако той потърсеше?

Тогава щеше да реши, че е щастливец, задето се е отървал от брачния капан.

Всъщност не мислиш така. Не е толкова безразсъден, за колкото го обяви.

Може би. Може би не. Все едно: Антъни не можеше да се ожени за нея, дори и да искаше. Всяка връзка със скандалното й семейство щеше да унищожи шансовете му за попечителство над Теса.

Една мъничка частица от нея желаеше той да предпочете нея пред племенницата си. Но това бе егоистично. Освен това Антъни не й вярваше докрай. А тя бе толкова под него като обществен статус…

Не, бракът беше невъзможен. Той щеше да го реши за себе си, щом научеше какъв е произходът й.

А пък тя нямаше да му го каже. Повече от всякога се налагаше да бъде предпазлива. Притесняваше я, че спомена доктора, който го е лекувал. Това трябваше да е папа.

Но какво имаше предвид, като каза, че докторът го е изоставил? Като пресметна последната възможна година, когато Антъни е могъл да живее у Бикъмови, преди да постъпи в Итън, установи, че е била на шест годинки. И тогава си спомни нещо, което наистина я уплаши. Трябваше да научи цялата история, преди да замесва по-нататък Антъни.

— Рано си станала — обади се баща й от дъното на дневната. Най-сетне се беше събудил.

— Не можах да заспя.

Когато се обърна с лице към него, той я изгледа странно и я обзе мимолетен страх, че ей сега ще я обвини, че е обезчестена, че това някак си е изписано на челото й. После папа се затътри към обичайното си кресло пред огнището и пак изпадна в унилото си настроение.

Слава богу. Въпреки че сега идваше трудното.

— Папа, трябва да поговорим за нещо важно.

Никакъв отклик.

Неприятно й беше да го притиска, но само той можеше да й каже това, което тя държеше да узнае.

— Спомняш ли си, когато ме заведе в Чъртзи преди двадесет години?

— Чъртзи! Нима си спомняш?

— Да, малко. Отидохме в една много величествена къща, а икономката ме остави да си играя с нейния мопс, докато ти свършиш с прегледа.

Сянка премина по лицето му.

— Щях да те оставя вкъщи, но майка ти оздравяваше от скарлатина, а прислужницата беше непрекъснато заета с нея.

Работата е била действително много важна, щом е заминал за Чъртзи, въпреки че мама още е била болна. Това само потвърди подозренията й от снощи.

— Каква работа си имал там?

— За бога, какво си се размислила за Чъртзи? — той я погледна недоумяващо.

— Просто трябва да разбера какво те е изпратило там. Не мога да си обясня защо.

Свидетелство за това колко много се е променил напоследък баща й беше, че не се заинати.

— Не знам редно ли е да ти кажа. Старият виконт ме закле да пазя тайна — не искаше скандали и тем подобни.

— Но той сега е мъртъв, папа, така че какво значение има?

— Да. Предполагам, че онзи тъпак Уолъс е новият виконт.

— Уолъс също е мъртъв — нетърпеливо го поправи тя и когато баща й я погледна изумено, добави: — Така дочух. Брат му Антъни е новият виконт.

— Ах, да, клетият мастър Антъни — папа се натъжи. — Тогава започнаха дрязгите между мен и сър Рандолф. След онова, което стана, не понесох да съм негов личен лекар. Бащата на момчето обеща да не разказва, че аз съм му обадил за случая, но сър Рандолф не беше глупак. Досети се, че някой е разговарял с виконта. Оттогава непрекъснато ме подозира.

— Какъв случай?

Баща й примигна.

— Как какъв, с клетия мастър Антъни, разбира се.

Сърцето й подскочи.

— По-точно?

— Не знам редно ли е да ти кажа.

Маделин затаи дъх.

— Ех, сигурно вече няма значение — той се загледа в огъня. — Лейди Бикъм карала момчето да се моли на колене часове наред и го поливала с кофи студена вода, за да обуздае „безпътното“ му поведение. Но това не бе най-лошото. Не, най-лошото бе, че нощем завързвали ръцете и краката му за леглото и го оставяли в пълна тъмнина.

Изпълни я ужас при мисълта как бедният Антъни лежи завързан в тъмното като някакъв опасен психопат.

Гласът на папа прозвуча някак далечно:

— Нощта, когато ме повикаха, момчето така се отчаяло, че скрило джобно ножче зад таблата на леглото, преди да го завържат. По-късно, в тъмното, едва не се убило, мъчейки се да среже въжето. Докато стигна у тях, господаря Антъни беше припаднал от кръвозагуба. Сподели ми, че искал да се прибере у дома, че вуйчови му го мразели. Разказа ми какви са ги вършили.

Пролази я хлад.

— Колко време са издевателствали над него?

— Доколкото разбрах, приблизително четири години. Сър Рандолф каза, че са го връзвали, за да не избяга. Толкова му било мъчно за покойната му майка, че непрекъснато се опитвал да избяга у дома.

Та кой не би? — помисли си Маделин, бясна заради Антъни. Как са дръзнали да се отнасят с него така? Що за чудовища са тези хора?

А щом бяха толкова ненавистни, защо Антъни просто не го заявеше пред съда, за да спечели опека над Теса? Защо не го заяви пред нея, когато я убеждаваше да му помогне? Навярно е смятал, че така ще навреди на шансовете си — но откъде-накъде?

— Значи си отишъл в Чъртзи, за да разкажеш на баща му какво става — обобщи тя.

— Да, веднага щом майка ти се пооправи. Дотогава не можех да я оставя. Отначало написах писмо, но когато отговор не се получи, реших лично да се явя пред графа. Излезе, че негово благородие го е нямало у дома един месец, а никой не му е препратил писмото. Когато отидох да разговаряме, то още си стоеше върху масичката в антрето.

Затова Антъни е решил, че папа го е изоставил. Защото е минал цял месец, преди той да разговаря с баща му.

Маделин се извърна, за да скрие сълзите си. Клетият, милият Антъни. Направо сърцето й се късаше, като си помислеше как се е измъчвал. Нищо чудно, че мразеше Бикъмови. Нищо чудно, че искаше да спаси племенницата си.

Макар че те нямаше да са толкова жестоки към едно момиче, нали? Сети се за Джейн и си промени мнението. Кой знае какво е ставало в онази къща през всичките тези години. Кой знае какво още ставаше.

На всяка цена трябва да измъкна Теса от онзи ад. Ония двамата не бива да отглеждат деца, особено вуйна ми.

Това променяше всичко, ала не непременно към добро. Не би могла с чиста съвест да рискува бъдещето на клетото момиче. Трябваше да спаси папа по друг начин.

Но какъв?