Сабрина Джефрис
Не дърпай лъва за опашката (18)

17

„Мила Шарлът,

Не ме разбирай погрешно. Вие с мис Прескот може да си мислите, че сте добри съдници на човешкия характер, но тези мъже могат да бъдат адски хитри. А мис Прескот е младичка, точно от типа, който е любима плячка женкарите. Лесно би могла да свърне по кривия път, ако не й държиш здраво юздите.

Твой подозрителен братовчед,

Майкъл“

 

 

Антъни паникьосано се огледа, докато люлееше Маделин на ръце. Реакцията й не беше необичайна, особено като за пръв път. На някои хора им звъняха ушите, други виждаха бели точици, а трети понякога припадаха. От дъжд на вятър някой реагираше много зле…

Не, нямаше да си мисли за такива неща. Това нямаше да й се случи!

Понечи да я положи на кушетката, но се поколеба, когато от галерията долетяха звуците на партито. Не разполагаше с ключ да заключи вратата. Точно сега наблизо нямаше никой, но последното нещо, което му трябваше, бе да го открият в библиотеката на Стоунвил с жена, изпаднала в несвяст. Самата Маделин не би искала да се излага на подобен риск.

Докато стоеше нерешително, тя се притисна към гърдите му и измърмори нещо. Завладя го облекчение. Маделин се връщаше в съзнание. Трябваше да я заведе в стая, където тя да се възстанови на спокойствие. Закътано място, където да стигне до дъното на историята й.

Задното стълбище към стаите за гости беше само на няколко метра. Никой нямаше да се качи там поне няколко часа. Даже Стоунвил нямаше да се сети да я търси там.

Антъни чевръсто я отнесе. Сърцето го болеше да я гледа тъй бледа и неподвижна в ръцете му. Нима бе възнамерявал да използва газа, за да изтръгне истината от нея? Сигурно е бил луд. Идеше му да направи Стоунвил на кайма, най-вече защото азотният окис бе прочут и с действието си като афродизиак.

Не че Стоунвил е възнамерявал да я прелъсти. Очевидно маркизът наистина се е опитвал да установи истинските цели на Маделин. Но това не намали гнева на Антъни, не и когато се сети как Стоунвил я раздруса…

— Антъни? — процеди тя. Клепките й трепнаха и се отвориха. — Боли ме глава.

Нищо учудващо. Някои хора страдаха от главоболие малко след вдишването на газа.

— Ще ти мине, миличка — успокои я той. — Обещавам.

Вече стигнал до горния етаж, той нахълта в първата отворена врата. Положи я на леглото и излезе в коридора да донесе свещ. Когато се върна, затвори вратата и дръпна резето, така че да не ги безпокоят.

— Какво… какво стана? — прекрасните й кехлибарени очи го следваха, докато той обикаляше из стаята и палеше останалите свещи от своята.

— Ти беше в несвяст — Антъни спря до леглото да я погледне и затаи дъх при тъй изкусителната гледка. Роклята се беше смъкнала от едното рамо, разкривайки горната част на налетите гърди. Краката й бяха леко разтворени, а атлазът очертаваше бедрата й с ласка към всеки детайл. Антъни нямаше представа, че косата й е толкова дълга и гъста. Разстилаше се под нея като ручей от златна коприна и обгръщаше тялото й. Тялото, което той отчаяно желаеше.

Тялото, което все още се възстановяваше от приемането на азотния окис.

С ругатня той си наложи да се откъсне от съблазнителния образ и отиде при камината. Дървата вече бяха стъкнати, трябваше само да запали подпалките. След като огънят хубаво се разгоря, той се върна при момичето.

Тя се взря в него, докато пъхаше възглавница под главата й.

— Била съм в несвяст?

— Понякога и това се случва след вдишване на газа.

— Не и на мен — изглеждаше объркана. — Така де, нали веднъж вече съм опитвала… нямаше такъв ефект.

Кръвта му изстина. Маделин никога не беше споменавала това.

— Кога си вдишвала азотен окис? Кой ти го даде?

— Баща ми — тя седна на леглото и допря глава с ръката си.

— Баща ти! — смая се Антъни. — На колко години беше?

— На деветнадесет.

— Кой баща разрешава на дъщеря си да експериментира с азотен окис?

— Баща, който е лекар — тя разтърси глава, като че ли така щеше да проясни замъглените си мисли. — Разбираш ли… четяхме книгата на сър Хъмфри.

— Не, не разбирам — може би догадките на Стоунвил, че е търсела сър Хъмфри, не бяха далеч от истината.

Със свиване на раменете той пропъди тази смущаваща мисъл. Вероятно първо бе споменала учения, понеже знаеше за него от книгата му. Само че колко ли момичета бяха прочели тази тухла от петстотин и петдесет страници? Хващаше се на бас, че николко.

Маделин се начумери и разтърка слепоочията си.

— След като прочетох за това, помолих папа да го изпробвам. Понеже винаги насърчаваше интереса ми към науката, той се съгласи — тя вдигна все още дезориентирания си поглед. — Само че… върху мен газът нямаше ефект. Не и както тази вечер.

— Това не ме изненадва. Освен ако баща ти не е бил пълен идиот, едва ли наистина ти е дал азотен окис. Той може да има непредсказуеми ефекти и никой лекар не би рискувал излишно с него. Вероятно ти е дал кислород. Или пък разредена доза, която да не ти повлияе много.

— Сигурно си прав — тя замислено набръчка чело. — Прекалено лесно се поддаде на увещанията ми.

Сега огънят гореше високо и разкриваше спалня в гръцки стил: със златистожълти тапети, тъмна дървена ламперия и позлата по мебелите. Килимът, брокатените завеси на леглото и спалното бельо — всички те бяха смесица от черно и златно, което придаваше на стаята екзотичен вид.

За пръв път, откакто бяха излезли от библиотеката на Стоунвил с нейното по-масивно мъжко обзавеждане, Маделин се огледа наоколо си и осъзна, че са на друго място.

— Къде сме? — паникьоса се тя.

— Все още при Стоунвил, но в стая за гости. Прецених, че тук ще имаме нужното спокойствие, докато се възстановяваш — в тона му се появи остра нотка. — Докато си поговорим.

Тя сякаш се сви в себе си и сведе очи към роклята си. Въздействието на азотния окис отшумяваше и Маделин пак започваше да става предпазлива.

Това нямаше значение. Този път тя щеше да му даде отговори.

— За какво да поговорим? — пръстите й безцелно подръпваха атлаза, остатъчен ефект от вдишването на газа.

— Знаеш за какво. Сър Хъмфри Дейви.

— Защо да говорим за него? — погледът й, внезапно озарен от надежда, се стрелна към вратата. — Да не би той също да е тук?

Проклятие! Тя бе дошла на партито, за да открие сър Хъмфри.

Коварните думи на Стоунвил не му даваха мира: „Вероятно не е могла да намери любовника си другояче и е разчитала на партито“.

Как ли пък не. Не беше за вярване. Все пак химикът беше прочут с многобройните си обожателки, а тя бе прочела книгата му.

— Не, сър Хъмфри Дейви го няма тук.

— Имам предвид долу — тя се плъзна към ръба на леглото с намерението да стане. — На партито.

Антъни бързо я улови.

— Още не бива да се изправяш. Ще ти се завие свят.

— Добре съм — възрази тя и се опита да го отблъсне. — Но аз трябва да се върна на партито…

— Казвам ти, няма го тук — ревността впи в него ноктите си. Мисълта как сочната и младичка Маделин копнее по оная развалина сър Хъмфри направо го побеляваше. — В крайна сметка няма да се срещнеш с набелязаната си плячка.

Кръвта се отцеди от лицето й.

— Не знам за какво приказваш.

— Знаеш и още как — личеше си по изражението й. — Недей ме разиграва, Маделин. Прекалено късно е за това. Дошла си тук заради сър Хъмфри. Призна си го, докато беше под въздействието на газа.

— Аз… аз… не помня. Не помня какво съм казала — тя се отпусна на кревата и зарея поглед към затворената врата. — Ти… сигурен ли си, че го няма?

Скръбният въпрос пробуди съчувствието му, което само допълнително го вбеси. Нима го бе използвала, за да се добере до друг мъж; мъжа, когото наистина, желаеше? Нима целувките и закачките й са целели това?

После му хрумна една още по-болезнена мисъл. Ами ако сър Хъмфри е некадърникът, която я е прелъстил за пръв път и я е съсипал? Господи, щеше да отреже главата на това магаре!

— Да, сигурен съм, че го няма — тросна се той. — Чух гостите да коментират. Той трябвало да пристигне с Уеджууд, но жена му съобщила, че не е добре и няма да дойде. Вероятно си е казала тежката дума, както често прави. Обзалагам се, че разбираш точно за какво говоря.

Сега на лицето й се настани сивкавата бледност на отчаянието.

— Така си е. Тя го пази много ревниво — Маделин въздъхна. — Иначе нямаше да прибягна до тази хитрина, за да се срещна с него.

Всяка дума пронизваше като кинжал сърцето му. Кога я бе оставил да му влезе под кожата? Как й бе дал такава власт над себе си?

Само че като дете, което си чопли раната, той трябваше да научи всичко от игла до конец.

— Какво се надяваше да спечелиш, като го причакаш тук? Да събудиш наново любовта му? Или пък вината му за неговите прегрешения?

Маделин светкавично го измери с поглед.

— Любовта му? Вината му? Какво имаш предвид, за бога?

Явната й изненада го сепна.

— Сър Хъмфри и ти. Предполагам, че той е дървенякът, който те е съблазнил. Некадърният любовник.

Тя се опули насреща му и избухна в смях.

— Какъв любовник? Абе ти побърка ли се?

Не беше очаквал точно такава реакция.

— Аз… нещо не разбирам.

— Очевидно, щом си мислиш, че сър Хъмфри ми е бил любовник — вече не й беше толкова забавно. — Де да беше! Тогава нямаше да се озова в тази безизходица.

Заля го облекчение. Опазил го бог, той бе разсъждавал като ревнив идиот. Това му се падаше, че послуша магаре като Стоунвил.

— Каква е тази безизходица?

Въпросът явно я накара да застане нащрек. Тя се надигна от леглото, изправи се на крака малко нестабилно и сложи ръце на кръста си.

— Сложно е за разправяне.

Антъни не обичаше сложнотиите.

— Обеща да отговориш на въпросите ми, ако те заведа на парти с азотен окис, и аз те заведох. Ако не си получила каквото искаш, не е моя грешката.

— Зная.

— Аз изпълних уговорката ти. Сега ти трябва да изпълниш своята.

— Да, прав си — Маделин изрече думите тъй приглушено, че той едва ги чу.

Когато тя не проговори, Антъни предпазливо се опита да я предразположи.

— Хайде, миличка, разкажи ми всичко — видя объркването, изписано върху красивото й лице. — Никой няма да ни обезпокои. Стоунвил даже не знае, че още сме тук. А вратата е заключена.

— Ти ли я заключи? — безпокойството бързо я обхващаше.

— За да се възстановиш на спокойствие — той замилва бузата й, после отпусна ръка, преди да се е изложил най-глупашки. — Сподели ми защо се нуждаеш от помощта на сър Хъмфри — вместо от моята. Да, защо не помоли мен за помощ?

Понеже той беше женкар. Защото тя му вярваше колкото лесничей на бракониер. При неговата репутация тя едва ли е смятала, че може да й помогне с друго, освен с порочно парти.

— Маделин…

— Баща ми имаше медицинска практика в градчето, където живеехме.

— Чъртзи — кимна той.

Тя се изчерви.

— Там някъде.

— Къде точно?

— Не мога да ти кажа.

— Защо, по дяволите?

— Просто не мога.

Той въздъхна с недоумение и реши за момента да се задоволи с това.

— Продължавай.

— Папа ни издържаше с работата си като лекар и ние живеехме в сравнително удобство — гласът й затрепери. — Докато той не започна да лекува една пациентка от абсцес. Понеже я болеше силно, а татко бе противник на лауданума, той използва азотен окис. Беше чел книгата на сър Хъмфри и си даваше сметка, че газът ще притъпи болката.

— Но нещо се е объркало — позна Антъни.

Маделин кимна.

— Жената почина час, след като папа изряза болната плът. Както можеш да се досетиш, имаше следствие и то определи, че папа не е виновен — устните й се присвиха от внезапен гняв, който насити думите й с горчивина. — Но татковите врагове не бяха съгласни. В своето невежество те убедиха други, че е убил жената. Съсипаха практиката му.

Пролази го хлад. Знаеше колко лесно хората в едно малко провинциално градче могат да хванат вяра на глупости.

— Затова сте се преместили в Ричмонд, за да започнете начисто.

— Именно. Намерих си работа в училището на мисис Харис с надеждата, че папа би могъл да поднови практиката си тук — дълбока печал се разля на лицето й и гърлото му се стегна. — Но той е направо опустошен от случилото се и от последвалите клюки. През последните няколко месеца непрекъснато изживява това, което счита за своя грешка, и се дави във вина.

— А ти — напрегнато рече Антъни — се мъчиш да го спасиш?

Тя повдигна към него уплашения си взор.

— И себе си. Не можем още дълго да я караме на една учителска заплата, а почти нямам шансове да се омъжа — тонът й стана отбранителен. — Какво да правя? Да стоя и да го гледам как вехне и умира?

Антъни се нетърпение очакваше срещата с този егоист, който бе прехвърлил върху гърба на дъщеря си своето тегло. Здравата щеше да го насоли.

— Мама винаги съумяваше да го изкара от меланхоличните му пристъпи, но си признавам, че този път аз… започвам да се отчайвам. Никога не е изпадал в такава дупка. Смъртта на пациентката ужасно го сломи.

Антъни имаше приятели, които страдаха от подобни пристъпи. Самюел Колридж беше един от тях: затова големият поет приемаше лауданум и дишаше азотен окис. Доколкото Антъни подразбираше, излизането от затвора на меланхолията бе адски трудно нещо.

Все пак този мъж не биваше да занемарява бащинския дълг към дъщеря си. Ето я и нея: върши безразсъдства. Общува с един женкар, посещава скандално парти…

— Това не обяснява защо така отчаяно държиш на среща със сър Хъмфри.

Маделин преглътна.

— Татковите врагове шумно настояват за преразглеждане на случая. Подтикват мъжа на пациентката да образува съдебен процес.

— Боже! — Антъни знаеше как действа правосъдието в такива провинциални градчета. Решаха ли жителите им, че си виновен, много лесно можеше да увиснеш от някоя стряха с примка на шията.

— Затова трябва да се срещна със сър Хъмфри. Той е последната ми надежда. Ако се съгласи да отиде в градчето и да се изкаже в полза на папа, хората ще го послушат — тя се отвори по темата и лицето й се оживи. — Те все повтарят, че папа е убил пациентката си, като й е дал азотен окис. С теб сме наясно, че това не е вярно.

— Да, твърде невероятно е това да е причината.

— А сър Хъмфри е най-наясно от всички. Той разполага с купища документирани свидетелства, които го доказват, както и със славата, която да надвие тяхното невежество. Ако поговори с тях, ако ги убеди…

— Ти помоли ли го? Установи ли контакт?

— Опитах се. Но за разлика от вас, милорд, не мога да получа достъп просто като оставя визитка. Писах, за да измоля прием, но не получих отговор — рече тя с кух глас. — Написах други писма, в които обяснявах колко ужасно е положението. Последното писмо ми го върнаха неотворено. Така разбрах, че той — или някой близо до него — е прочел предишните.

Антъни крачеше пред нея.

— Защо не ми го каза отначало? Защо не ме помоли да ви представя?

— А ти как щеше да постъпиш? Да отведеш една абсолютно непозната в дома на приятеля си? — Маделин поклати глава. — Щеше да се поинтересуваш защо искам среща с него. След като разкриех истината за папа, щеше да решиш, че не си струва да замесваш сър Хъмфри или себе си в излишни неприятности, след като си имате свои.

Разумните й доводи го подразниха.

— Можеше да ме изнудиш със записването на племенницата ми, както направи за партито.

— А това щеше ли да те убеди да помогнеш на жена, чиито баща може да се окаже подсъдим по обвинение в убийство? Ако вуйчо ти беше научил? Тогава какво?

О, боже, вуйчо му. Три пъти да му се не види! Ако този човек се докопаше до сведения, че Антъни е замесен в някаква мръсна история, щеше да ги използва, за да унищожи шансовете му в делото за попечителство.

— С партито — продължи Маделин — ти поне оставаше извън тази работа. Надявах се да срещна сър Хъмфри и да му изложа молбата си лично, без да те забърквам.

— Само че ти ме забърка — грубо отвърна той. — Просто ти липсваше възпитанието да обясниш защо.

— Ако ти бях обяснила защо държа да се срещна със сър Хъмфри, ти можеше да го подплашиш. Така щях да изгубя шанса си. Изглеждаше ми по-благоразумно да се опитам да го засека сред общество, а твоите партита са…

— … най-нашумелите в последно време — той скръцна със зъби. — Това е вярно.

Всичко, което тя казваше, бе вярно, да му се не види! Ако го бе помолила да я представи, той щеше да настоява да разбере защо. Най-малкото щеше да каже името й на сър Хъмфри. С оглед на изпратените писма — върнатите писма — въпросът щеше да приключи дотам, без той дори да й осигури среща.

— Направих каквото трябваше — промълви тя. — Сигурно можеш да ме разбереш, предвид ситуацията с племенницата ти.

Антъни кимна и пак закрачи, защото не го свърташе на едно място.

— Разбирам защо си се притеснявала да ми кажеш за сър Хъмфри. През половината време той не си е вкъщи дори за приятели — Антъни разсеяно зарови пръсти в косата си. — Но все още твърдя, че можеше да поискаш моята помощ. Може би не в началото, но по-късно, когато те целунах. И милвах. Тогава не можа ли да ми се довериш?

— Не става дума за доверие. Освен да ме запознаеш със сър Хъмфри, как би могъл да ми помогнеш, без да утежниш ситуацията с Теса?

— Вуйчо ми не е всемогъщ — отсече той, смутен, че тя го разглежда като някакъв некадърен идиот. — Нямаше да научи, ако бях отишъл в някое провинциално градче, за да помогна на един доктор с влиянието си. Как би могъл да разбере?

Погледът й не изразяваше нищо.

— Би могъл. Човек никога не знае.

— Не и ако подкупя, когото трябва. Пари и ранг често жънат успехи там, където логиката и разума са безсилни. Поне да ми бе дала шанс.

— Не можех да рискувам да влошиш нещата.

— Нямаше тогава — с две решителни крачки той стигна до нея. — Няма и сега. Нека опитам — не бе сигурен кога е направил прехода от варианта да й помогне до твърдата решимост да го направи, но не можеше да се спре. Мъката й късаше сърцето му. — Да отидем в твоето градче и…

— Не.

— Хайде, Маделин, не бъди опака — постави длан на рамото й. — Поне ме остави да поразпитам.

— Не! — тя отблъсна ръката му, изправи се и отиде при огнището. — Не бива да се замесваш до такава степен.

Предупредителни камбанки зазвънтяха в главата му. Поведението й не беше нормално.

— Има нещо, което не ми казваш. Това не е цялата история.

Тя се прегърна с ръце.

— Да я оставим така.

— Нищо няма да оставяме — не му харесваше, че го използват. Омръзнало му бе от нейните тайни. И от факта, че тя така го разколебаваше.

Ами ако си беше съчинила историята за баща си? Ако първоначалните подозрения на Стоунвил бяха верни? Би могла да иска среща с Хъмфри по каква ли не причина, а той едва ли бе отказал да отговори на писмата й без основание.

Впрочем какво знаеше наистина за нея? Тя дори не му каза точно откъде е, но за сметка на това, изглежда, знаеше адски много за него.

— Маделин — сурово я порица той. — Искам истината. Цялата.

Тя се завъртя рязко към него. На лицето й се беше изписало отчаяние.

— Щом е така, намери начин да ме срещнеш със сър Хъмфри. Запознай ни и ще ти разправя всичко.

— Този път — не. Сега ще ми разправиш всичко от игла до конец, или ще те заведа у вас и ще си измия ръцете от теб — блъфираше, но Маделин нямаше как да знае. Нямаше как да знае, че така дълбоко го е завладяла, та не може да я изтръгне от мислите си.

— Лъжеш — несигурно възрази тя. — Още се нуждаеш от мен, за да запишеш племенницата си.

Темпераментът му се възпламени. Той се извиси застрашително над нея със стиснати юмруци.

— Като съсипеш шансовете на Теса, няма да си оправиш положението. Освен това кажеш ли на мисис Харис, че съм негоден за настойник, ще те опозоря в училището, кълна се. Една дума до работодателката ти за баща ти и каква я е свършил, да не говорим за това, че си била на партито, и ще се озовеш без работа.

— Никога не бих навредила на племенницата ти! — в очите й се насъбраха сълзи и Маделин се извърна, за да ги прикрие. Гласът й стихна до шепот. — Ако искаш да ти вярвам, престани да ми говориш такива ужасии.

Нейната злочестина му късаше сърцето и прогонваше мрачните му подозрения. Никога не я бе виждал да плаче. Край него Маделин винаги контролираше емоциите си и фактът, че я е разплакал — което тя дори се мъчеше да прикрие — го накара да проумее, че тя е една наплашена млада жена, която носи огромно бреме на раменете си.

— Не плачи, миличка, моля ти се, не плачи — дрезгаво пошепна той.

— Аз не п-плача — заекна тя, при което Антъни съвсем се засрами и я привлече в обятията си.

— Хайде, тихо сега, всичко ще се нареди.

— Не биваше да искаш да ти разкажа. Н-не мога. Н-няма.

— Как да не те попитам, като виждам, че сърцето ти страда — и неговото също. Той я погали по гърба и я притисна в прегръдката си. — И двамата имаме много да губим. Трябва да работим заедно, не да се караме.

Обгърна главата й с шепа и я повдигна, така че насълзеният й поглед да срещне неговия.

— Просто ми разкажи всичко. Разкажи ми за какво всъщност става въпрос. Ще направя всичко по силите си, за да ти помогна. Заклевам се.