Сабрина Джефрис
Не дърпай лъва за опашката (5)

4

„Мили братовчеде,

Като се заговорихме за таланта ти на разузнавач, случайно да познаваш новия виконт Норкорт? Дочух — не питай откъде — че той е решил да заживее по-разумно заради малката си племенница, която наскоро загуби родителите си. Знаеш ли дали това е вярно? Видял ли си доказателства за такова нещо?

Нетърпеливо очакваща твоя отговор,

Шарлът“

 

 

Антъни се пресегна над масата и измъкна един макарон от чинията, която Оливър Шарп, маркиз Стоунвил, бе придърпал най-егоистично. Но едва усети вкуса му, въпреки че в хотел „Саблониер“ приготвяха разкошни макарони. Имаше вкус само за мис Прескот.

От гърдите му се откъсна стенание. Откъде му хрумна да я целува, при положение че с триста зора успя да вкара Теса в училището?

Всъщност изобщо не беше мислил. Беше адски сърдит и не му беше до разсъждения. Как онази нахалница дръзваше да му предложи помощта си, за да го изнуди с онова проклето парти? Как дръзваше да се окаже използвачка като всички други?

Как дръзваше да има тъй сладка и податлива уста, че вкусът й, подобно на цитрус, карамфил или друга ароматична подправка, не му даваше мира часове наред?

Антъни сподави една ругатня. Такова нещо никога не му се бе случвало. Дори най-съблазнителните светски хубавици не се задържаха в мислите му повече от час след края на сеанса. А мис Прескот, със своите очи на изкусителка и удивителни устни…

Лошото момче в гащите му щръкна моментално и Антъни неудобно се заизвива на стола. Винаги беше действал предпазливо във флиртовете си, избирайки само курви или вдовици със съмнителна добродетел, които знаеха как се играе играта и не искаха от него повече, отколкото беше склонен да даде; които никога не поставяха на изпитание контрола над сексуалния му апетит…

Но мис Прескот го свари неподготвен със своята напереност, с независимото си мнение и свежи възгледи, с явната си интелигентност и желанието си да му помогне. Той просто не знаеше как да я разбира.

Тревожеше го потайността й по отношение на партито с азотен окис. Рискуваше работата си, за да настани Теса. Постъпваше ли така една жена просто от любов към науката?

Съмняваше го. Преди да устрои парти, което би застрашило благополучния изход на съдебното дело, щеше да открие какво е намислила.

Беше предложила той да дава уроци по женкарство. Дали тук не се изявяваше практичната, напредничава естественичка? Или пък интригантката, която беше видяла в него средство да придобие свободата си?

Определено не се бе дърпала много, когато я целуна. Нито пък се държа като девствена даскалица. Вярно, че отначало целувката й беше неопитна, но понякога курвите използваха този трик, за да вземат ума на мъжа. Когато се разгорещиха пък, тя вече се държеше доста уверено. Не се направи на възмутена девица, каза, че така са скрепили сделката си. Но нали се беше изчервила…

Антъни се намести на стола си. Значи целувката все пак я беше разчувствала.

Добре, тогава ще да продължи да подкопава твърдостта й, докато не научи истинските причини за желанието й. Ще флиртува, колкото лекичко да я извади от равновесие. Нямаше защо да се страхува, че тя ще се оплаче на директорката. Мис Прескот бе умна и си даваше сметка, че ако той разкаже как го изнудва, това ще бъде краят и на нейните планове. Каквито и да бяха те.

— Какви си се умълчал тази вечер, Норкорт? — попита го Дейвид Мастърс, виконт Къркуд.

Слава богу, въпросът разсея Антъни от натрапчивите му мисли.

— Нищо — нямаше да разкрие на приятелите си в каква каша се е забъркал. Да не говорим, че Къркуд гледаше здравата да се напие. Без съмнение жена му, банкерска щерка, с която се беше оженил заради обеднялото си семейство, пак му създаваше проблеми. А брачните кавги винаги правеха Къркуд циничен.

— Сигурно е жена — предположи Саймън Тримейн, херцог Фоксмур. — Заради какво друго ще се умърлуши един мъж?

Стоунвил се засмя под мустак:

— Би трябвало да знаеш, че Норкорт няма да увеси нос заради някоя фуста. Той презира жените както конте — шалче.

Сравнението необяснимо подразни Антъни, въпреки че той самият редовно разправяше същото за себе си.

— Аз поне ги оставям с непокътнати сърца — за разлика от Стоунвил, който редовно използваше циганската си хубост, за да прелъстява балерини от операта и прекратяваше връзката, когато те лудо се влюбваха в него.

— Всъщност — продължи Антъни — се бях умислил за един свой нов проект — току-виж приятелите му помогнали с уроците по женкарство. — Един богат познайник се тревожи, че дъщеря му може да падне в лапите на някой зестрогонец, затова се съгласих да обядвам у тях и да обясня на момичето как да се пази. Само дето не съм сигурен какво да кажа.

— Хубава ли е? — проточи Стоунвил.

— Кой?

— Дъщерята, разбира се. Защото една целувка струва колкото хиляда думи.

Антъни се намръщи.

— Ти си такъв разбойник, че като нищо ще прелъстиш дъщерята на приятел, но аз не съм изпаднал дотам — той се обърна към херцога, единствения му приятел с щастлив брак. — Кажи им, Фоксмур.

— Какво да им кажа? — Фоксмур хвърли на Антъни завоалиран поглед. — Аз не бих те пуснал да припариш до моята дъщеря. Даже мисля, че не бих те оставил насаме с жена си, а й вярвам безрезервно.

— Охо, ама не си ли чул, че Норкорт е вече нов човек? — подхвърли Къркуд със злобен блясък в зелените си очи. — Като наследи титлата на брат си, веднага стана нов човек. Непокварен. Сега той гледа на жените единствено с уважение.

Изказването бе посрещнато първо с мълчание, а веднага след това — със смях.

Антъни се намръщи на групичката, която познаваше от дните в Итън.

— Трябваше да се сетя, че от вас съвет не мога да очаквам. Представата ви за сериозен разговор се изчерпва с препирня за качеството на брендито.

— Кой е тръгнал да спори? — Къркуд почука по бутилката. — Това бренди е екстра.

Докато другите се смееха, Къркуд пресуши каквото беше останало в чашата му и поръча на келнера нова бутилка, втората, откакто вечерята беше започнала.

— Освен това — добави Фоксмур с тревожен поглед към Къркуд — в парламента провеждам достатъчно сериозни разговори. Когато съм с вас тримата, предпочитам да си отпусна душата.

— Особено щом Норкорт е тръгнал да се прави на порядъчен и скучен дядка — затеатралничи Стоунвил.

— Не се притеснявай — отговори Антъни. — Никога няма да бъда порядъчен.

Отговорен, да, защото възнамеряваше напълно да оправи кашата, оставена от брат му, да спаси Теса и имението. Но порядъчен?

Никога. Заради Теса щеше да сдържа езика си на публични места. Дори щеше да бъде „дискретен“, дума, която ненавиждаше. Обаче отказваше да се превърне в лицемер.

— Хайде, Норкорт — подкани го Къркуд, след като новата бутилка пристигна. — Пийни си още една чаша. Проблемът ти е, че още не си достатъчно пиян, за да оцениш нашите остроумия.

— Какви остроумия? — сряза го Антъни.

Този път лейди Къркуд сигурно наистина беше прекалила. Къркуд се напиваше като кирка единствено когато съпругата му натрупаше огромни дългове на комар. На сутринта непременно щеше да го цепи глава.

Не е добре за здравето.

Проклятие, мис Прескот отново нахлуваше в мислите му с начетеното си мнение. А организмът му беше наред. Той подаде чашата си към Къркуд.

— Сипвай.

— Това се казва дух — отбеляза Къркуд и му наля. Пивкото бренди наистина беше отлично, но Антъни не му се наслаждаваше както обикновено. Сети се как веднъж Теса невинно го гледаше с широко отворени очи, докато той се препъваше към сервираната за закуска маса, и алкохолът се превърна на пепел в устата му.

Мътните го взели, а Теса още дори не му беше поверена. Защо да не се позабавлява? Вярваше на приятелите си. Те никога нямаше да разкрият извън тази стая, че още си е същият пройдоха.

Пресуши чашата и я подаде на Къркуд.

— Още една.

— Я слушай, глупако — развика се Фоксмур, когато Къркуд се подчини, — не те предизвиквахме да се натряскаш.

— Говори за себе си — отвърна Стоунвил с адско пламъче в черните очи. — И на мен сипи, Къркуд. Ами ти, Фоксмур? Не смееш да си пийнеш, защото си под чехъл ли?

— Пийвам си, благодаря — Фоксмур почука по чашата, която въртеше в ръце през последния час.

Укорителният тон на херцога не убягна на Антъни, който му се възхищаваше, откакто се сприятелиха в Итън. Тъкмо по-възрастният мъж предложи Антъни да запише Теса в училището на мисис Харис, защото жена му по някакъв начин имала връзки там.

Колко жалко, че Антъни не можеше да накара херцогинята да каже добра дума за него на сприхавата директорка. Обаче жената на Фоксмур го бе намразила, откакто го подслуша да флиртува с една вдовица в нейната благотворителна организация. Подобно на повечето дами, занимаващи се с благотворителност, тя имаше непреклонни схващания относно приличието.

Какво ли би си помислила тя за мис Прескот, която твърдеше, че повече се интересува от практичността, отколкото от добродетелта? Образът на госпожицата, която обсъжда със съпругата на Фоксмур ефекта на твърдия алкохол върху човешката физиология, го накара да се ухили. След малко осъзна, че другите го зяпат.

Божичко, та той не можеше да си избие даскалицата от главата!

Скочи на крака и вдигна високо чашата си.

— Наздравица, господа — щеше да прогони вбесяващата учителка от мислите си, даже ако трябваше да се напие до ступор. — За виното, леките жени и порока!

Всички, освен Фоксмур, повториха наздравицата. След женитбата херцогът бе започнал да се превръща в моралист.

Щом Антъни се отпусна на стола, Стоунвил надигна чаша.

— За брендито, бордеите и лошото държание!

Къркуд изви вежда.

— Това е само разновидност на тоста на Норкорт.

— На мен не ми пречи — измърмори Антъни, заваляйки думите.

Но какво като плете език? Повтори наздравицата и пресуши чашата си.

Сега пък Къркуд вдигна чаша и извика:

— За алкохола, дамите със съмнително поведение и греха!

— А мен обвини в липса на оригиналност?! — оплака се Стоунвил. — Все едно и също ни излиза от устата.

— От устата ти излиза само лош дъх — затапи го Къркуд.

Фоксмур рязко стана.

— Ще си тръгвам, джентълмени. Благодаря ви за вечерята и за смислената част от разговора.

— Защо бързаш? — попита го Антъни.

— Щом Стоунвил и Къркуд почнат да се обиждат, значи вечерта върви към своя край. А утре трябва да ставам рано.

Антъни също.

Докато Фоксмур уреждаше своята част от сметката, Антъни се замисли за училището на мисис Харис. За да бъде там в осем, трябваше да тръгне от Лондон не по-късно от седем, което значеше да стане преди шест, за да се облече.

Разбира се, мис Прескот каза, че той може да пристигне, когато му е удобно, но само защото го смяташе неспособен да стане толкова рано. И защото беше готова на всичко, за да се добере до услуга от него, включително да прикрие закъснението му пред директорката.

Антъни се навъси. Вероятно даскалицата очакваше той да се появи по пладне със залитащи стъпки и прежълтяла физиономия, вонящ на алкохол и изветрял парфюм.

Ако останеше тук още малко, точно това щеше да се случи. Стоунвил щеше да го замъкне в някой частен бордей, където двамата да развратничат до насита. Щеше да пие, докато не заспи в обятията на някоя курва, докато зората не сипнеше.

Освен ако…

Освен ако не пристигнеше бодър като кукуряк точно в осем сутринта и не докаже на хладната мис Прескот, че е в състояние да направи каквото реши. С какво удоволствие щеше да види смаяната й физиономия!

Освен това, след като Теса заживееше при него, някак трябваше да се научи да издържа нощите сам в тъмното. Защо да не започне сега? Мис Прескот беше нарекла порочността навик. Е, той щеше да й покаже, че пожелае ли, може да се отърве от навика. Щеше да се заеме с уроците по женкарство в осем сутринта, дори ако за тази цел нямаше да мигне през половината нощ. Малката естественичка нямаше да му натяква, че не умее да бъде отговорен.

Антъни стана и с раздразнение установи, че вече не се държи здраво на краката си. За щастие, нощта едва започваше и той имаше време да изтрезнее.

— Фоксмур, чакай! — херцогът вече се отправяше към вратата. — Би ли ме оставил вкъщи?

Фоксмур очевидно се изненада:

— Нямаш ли си карета?

— Дойдох със Стоунвил — Антъни заобиколи масата. — Той иска да остане.

— Абсолютно вярно — Стоунвил се изправи със залитане. — Какво ви става, не може и двамата да си тръгнете толкова рано. Какво ще стане с мен, след като Къркуд се прибере при мъничката си женичка?

— Ще останеш сам, стари друже — очите на Фоксмур проблеснаха. — Както е казал Шекспир: „Вземи си съпруга“.

Стоунвил кимна с глава към Къркуд.

— И да се мъча като грешен дявол всяка нощ? Не, благодаря.

— Ще разгулничим някой друг път — утеши го Антъни.

— Обаче утре рано трябва да съм на едно място.

Стоунвил изсумтя отвратено и се отпусна на стола си.

— Добре. Щом трябва, бягайте. С Къркуд ще се напием и за двама ви.

Когато Антъни и Фоксмур излизаха, виконтът вече си наливаше нова чаша.

— Тревожа се за Къркуд — поде херцогът, щом се озоваха на достатъчно разстояние. — Не е в негов стил да злоупотребява с алкохола.

— Случило ли се е нещо различно от обичайните главоболия с жена му?

Фоксмур хвърли поглед назад към стълбището.

— Не зная. Той отказва да говори.

— Ще подпитам Стоунвил чул ли е нещо.

— А аз ще питам жена си, понеже лейди Къркуд е ходила в онова училище, което препоръчах за племенничката ти. Където директорката е приятелка на жена ми.

Бяха стигнали във фоайето, затова Антъни изчака Фоксмур да повика каретата.

— Като отвори дума за училището, вслушах се в съвета ти да запиша Теса.

— Значи мисис Харис се е съгласила? Отлично. Бих искал да кажа добра дума за теб, старче, но…

— Знам, мисис Харис щеше да се допита до жена ти, а тя набързо щеше да й изреди списък с прегрешенията ми. Ще ми се Къркуд да не се беше показал толкова откровен за нашите подвизи на сватбата ти.

— Ще те похваля пред съда.

— За да може вуйчо ми да опетни и теб покрай мен? — Антъни впери поглед в Лестър Скуеър, който в десет часа вечерта беше толкова оживен, колкото Ротън Роу в пет следобед. — Не, няма да допусна да оскверни и приятелите ми. Сега се занимаваш с политика и си длъжен да пазиш името си.

— Гарантирам ти, че името ми ще си остане чисто.

Фоксмур беше добронамерен, но неговите политически врагове щяха да се възползват от всеки предлог да го уязвят. Антъни нямаше да бъде средството за това.

— Ако съвсем изпадна в безизходица, ще приема предложението ти, но сега съм по-голям оптимист за изхода на делото.

— Както кажеш — Фоксмур се позамисли. — Дъщерята на вуйчо ти не те ли обичаше? Може би, тя ще се застъпи за теб?

— Джейн фигурира в списъка на вуйчовите свидетели, тъй че едва ли ще помогне на мен.

За което обвиняваше единствено себе си. Трябваше да поддържа контакт с нея, да й отиде на гости, за да види как е. Но след като веднъж се отърва от онзи прокълнат дом, мисълта да говори за това какво е изтърпял, смразяваше сърцето му. В Итън той не отговаряше на малобройните й писма, които секнаха, щом тя се омъжи за новия директор на телфордското училище.

Обзе го чувство за вина. Тогава трябваше да й пише, най-малкото, за да я поздрави. Но бракът с училищен директор говореше, че вуйна му е успяла да й втълпи представите си за суровост, а Антъни не би могъл да изтърпи от устата на Джейн същите нелепости как жестоките наказания били „необходими“ за тяхната „дисциплина“. Не би понесъл да научи, че тя се е превърнала в нещото, от което се беше спасил чрез постъпването си в Итън. За Джейн нямаше училище.

Бръкна в джоба си и напипа кутийката за енфие. Проклет да е, но за Теса ще се намери училище.

Екипажът на Фоксмур пристигна и Антъни се сети, че херцогът би могъл да поназнайва нещичко за личността, която държеше бъдещето на Теса в ръцете си.

— Фоксмур, някога посещавал ли си лично училището на мисис Харис?

Фоксмур заби поглед в него.

— Няколко пъти с Луиза. Защо?

— Там има една особена учителка на име Прескот. Какво ти е известно за нея?

— Русокосата красавица с необикновените очи ли?

— Не забелязах външността й — излъга Антъни, — но сега като казваш…

Фоксмур изсумтя подозрително и се отправи към каретата.

— О, за бога! — измърмори Антъни и го последва. — Любопитствах просто защото тя твърди, че е естественичка, а Теса се интересува от градинарство — добре де, това беше лъжа, но проклет да е, ако Фоксмур погрешно изтълкува интереса му към мис Прескот.

— Не мога да ти кажа много — Фоксмур почука по тавана, давайки знак на кочияша да потегля. — Директорката на някакво провинциално училище — забравих къде — я препоръчала на мисис Харис, когато двамата с баща й се преместили в Ричмонд.

— Баща й не може ли да я издържа?

— Честно казано, не съм наясно. Доколкото разбирам, госпожицата е много потайна. Държи се настрана, даже не води баща си в училището.

Интересно. Дали изобщо имаше баща? Или той беше измислен, за да изглежда почтена?

— А майката?

— Мисля, че майката е починала — Фоксмур направи хитра гримаса и добави: — То се знае, бих могъл да разпитам Луиза.

Антъни се наежи:

— Недей, това е само празно любопитство — последното, което му трябваше, бе херцогинята да го сватосва за жена със съмнителен произход.

Фоксмур се настани по-удобно на меките седалки и го изгледа внимателно.

— Това има ли нещо общо с „приятеля“, който иска да инструктираш дъщеря му за зестрогонците?

— Не — отсече Антъни. Мили боже, толкова прозрачен ли е бил? Даже на Фоксмур не би споделил на какво са го навили директорката и учителката. Херцогът беше стълб на обществото, но щеше да се скъса от смях при мисълта как Антъни преподава нещо на някого си… или пък щеше да се разгневи и да накара мисис Харис да прекрати „уроците по женкарство“.

Каквото и да представляваха те.

Антъни се зазяпа през прозореца. Е, ако желаеше неговото съучастие, мис Прескот просто трябваше да обясни по-подробно предложението си. В противен случай нямаше да я заведе на парти с азотен окис.

 

 

Висок стържещ шум в малката й къщурка разбуди Маделин от мъртвешкия сън. Тя незабавно застана нащрек; талант, който бе усъвършенствала цял живот. Бързо стана от леглото, наметна се с пеньоара и отиде да потърси баща си.

Завари го в дневната да разръчква огнището с ръжена. Хвърли поглед към часовника и едва не изстена.

— Папа, часът е три. Защо си буден?

— Тук е адски студено — оплака се той. — Не мога да спя.

С уморена въздишка Маделин му взе ръжена. Не беше в настроение да се разправя с папа, не и след като половин нощ се бе въртяла в леглото, преигравайки спомена за порочната целувка на виконта.

— Върви да си легнеш. Ще ти стопля малко прясно мляко.

Той я изгледа с неистов поглед, както понякога правеше, след като се събудеше от кошмар.

— Присъни ми се нещо лошо.

— Да, да, знам — Маделин го поведе към спалнята му. — Не бива да взимаш приспивателни. От тях винаги имаш кошмари.

— Без тях не мога да заспя. Непрекъснато… чувам шепота й накрая, учестеното й дишане…

Маделин го прегърна, пожелавайки си да заличи болезнените му спомени. Мисис Крозби, жената на викария, беше последната пациентка на папа. Защо точно тази смърт го измъчваше вече месеци наред?

Прегърна го по-здраво. Виновен беше онзи ужасен сър Рандолф. Папа не беше сторил нищо нередно, докато лекуваше мисис Крозби. Определено не бе извършил гнусните действия, в които сър Рандолф го обвиняваше. Сър Рандолф ненавиждаше папа, задето се опитваше да внесе разум в градче, където царува невежеството, затова си беше съчинил онези глупости, за да го пропъди позорно.

— Направил си всичко по силите си, татко. Мисис Крозби загина от инфекцията си.

— Колко пъти съм разрязвал абсцеси с ланцет, за да изтече гнойта? — той се освободи и отиде пред огъня, където впери скръбен поглед. — Не биваше да й давам нищо за болката, но клетичката плачеше така жално…

Папа имаше предубеждение срещу лауданума, затова решил да опит с азотен окис, понеже в книгата си сър Хъмфри описвал свойствата му да облекчава болката.

— Азотният окис я уби — просто го знам.

— Не е вярно — Маделин го улови над лакътя. — В противен случай всички онези безразсъдни благородници, които го употребяват за развлечение, досега щяха да са мъртви.

— Виждаш ли, виждаш ли? — разплака се баща й. — Този газ е подходящ само за леконравни развлечения!

— Това не е вярно. И двамата знаем, че той притежава други неизследвани свойства. Освен това ти сам каза, че загнояването на мисис Крозби е било много по-лошо, отколкото изглеждало първоначално.

— Да, но то не може за миг да е предизвика силно втрисане и учестен пулс… — той поклати глава. — Преди това никога не ми се е случвало с пациент — внезапно, както беше дошъл, гневът го напусна, заменен от всепоглъщаща тъга. Папа рухна на един стол и зарови лице в шепите си. По бузите му се стичаха сълзи. — Жената си отиде толкова бързо… един дъх, още един, и вече я нямаше.

Тъкмо плачът късаше сърцето й. Докато жената на викария не умря, Маделин беше виждала баща си да плаче само на погребението на майка й. Оттогава той плачеше без повод. Понякога ридаеше като грохнал старец, а бе едва на петдесет.

— Убих я, както ако я бях застрелял — хълцаше папа. — Сър Рандолф е прав — аз съм убиец, защото изпробвах азотния окис върху нея.

— Сър Рандолф е злобен глупак и ти го знаеш — възрази Маделин.

— Да, но това не променя факта, че тя е мъртва. Другите му врели-некипели може и да са лъжи, но тази част е истина. Аз заслужавам наказание само заради нея — той злочесто поклати глава и попи очите си с носна кърпичка.

Като гледаше баща си така, на Маделин й идеше да прониже с рапира сър Рандолф. Лошо бе, че папа поставя под въпрос медицинската си преценка, но това досега да е преодоляно, ако сър Рандолф не беше вдигнал такава олелия. Да обвини папа, че е дал азотен окис на мисис Крозби, за да се погаври с нея — каква долна лъжа!

Сър Рандолф и папа бяха скарани от години, но хората повярваха на лъжите на първия, защото папа беше вдовец, а мисис Крозби — местната хубавица. Те открай време бяха подозрителни към научната му начетеност, тъй като бабините поверия бяха основата за повечето церове в градчето. Бе прекарал живота си в грижи за гражданите, за да му обърнат те гръб при първия намек за скандал.

Маделин сви юмруци. Най-лошото беше, че папа им го позволи. Едно време той щеше да се съпротивлява. Ала безпочвената вина за смъртта на мисис Крозби му пречеше да се брани.

Защо папа толкова се тормозеше? Цял живот е имал меланхолии пристъпи, но общо взето те отминаваха след една-две седмици. Дори мамината смърт от охтика преди две години не му причини такава унизителна скръб.

При мисълта за майка си Маделин сподави едно ридание. Мама щеше да знае как да го утеши; думите на Маделин предизвикваха сълзи или по-лошо — караха го да се развилнее. Папа почваше да се репчи не само на нея, но и на съседите, търговците, даже на мисис Дженкинс, вдовицата, която Маделин беше наела да се грижи за къщата.

Това бе причината за пред баща й; истината беше, че не се осмеляваше да го остави сам, защото се страхуваше, че той ще се самоубие по време на някой меланхолен пристъп. Тази възможност я ужасяваше.

Беше се надявала, че след като се преместят от Телфорд, по-далеч от гнусните клюки, пуснати от сър Рандолф, той ще се посъвземе и ще продължи практиката си в Ричмонд. Но папа не успя.

Слава богу, че директорката на училището в Шрузбъри, където Маделин преподаваше навремето, бе така добра да я препоръча на мисис Харис. В противен случай ги чакаше сиромашия, след като оскъдните спестявания на папа се изчерпеха.

Всъщност те и сега не бяха застраховани от пълно затъване. Въпреки че разследването на съдебния лекар установи, че смъртта на мисис Крозби не е резултат от престъпно деяние, сър Рандолф бе твърдо решен да убеди преподобния Крозби да поиска от властите повторно разследване.

Обзе я гняв. Станеше ли това, трябваше да наеме адвокат и да харчи пари за защитата на папа. Но убедеше ли сър Хъмфри да дойде в Телфорд и лично да поговори с викария, щеше да стане ясно, че азотният окис е напълно безвреден, че и други лекари го използват — и то не за да се „гаврят“ с пациентите си.

От гърдите й се откърти дълбока въздишка. В най-добрия случай това бе крехка надежда. Зависеше дали лорд Норкорт ще й осигури шанс да се срещне с бележития химик, а колко вероятно бе това?

Хъркането от стола първо я стресна, после я облекчи. Папа бе заспал. Хвала на бога.

Като внимаваше да стъпва тихо, Маделин се върна в леглото си. Но сега сънят не я споходи. Тази седмица папа трета нощ се будеше в безбожен час и на няколко пъти през деня тя се хващаше, че дреме, докато момичетата си пишат задачите на чиновете. Просто бе толкова уморена…

Сякаш само няколко секунди по-късно нещо я разтърси. Маделин се сгуши по-дълбоко във възглавницата.

— Мис Прескот! — избуча един пронизителен глас в ухото й.

Маделин рязко отвори очи. Защо беше толкова светло? И защо Лети Дженкинс се навеждаше над нея…? Успала се беше!

— Колко е часът? — извика тя, отмятайки завивката.

— Малко след седем — отговори загрижено жената. — Ти не трябва ли да си в училището…

— Господи, страшно съм закъсняла! — изхленчи Маделин и скочи от леглото. Застана над умивалника и бързо се поля с вода от каната.

Същински ангел, мисис Дженкинс й подаде кърпа, сетне пое към вратата:

— Пропуснала си закуската в училище. Ще ти донеса нещо за ядене.

— Няма време. По-късно ще си подложа нещо.

Възрастната вдовица изцъка с език, обаче извади една рокля от дрешника и приготви облеклото на Маделин за деня.

Маделин си направи тоалета надве-натри. Тя никога не се успиваше. Ученичките й имаше да се чудят къде е. Трябваше да побърза, трябваше! Мисис Харис нямаше да разбере, че е закъсняла, освен ако някое момиче не й кажеше.

Или освен ако виконтът не пристигнеше; днес трябваше да започне с уроците! Голямо унижение щеше да е, ако той попиташе мисис Харис къде се губи тя.

Подбели очи, докато си навличаше долната риза и корсета. Лорд Женкар нямаше да пристигне навреме; щеше да е цяло чудо, ако въобще пристигне. Просто трябваше да влезе в клас, преди ученичките да съобщят на мисис Харис за отсъствието й.

— Как е папа? — попита, когато мисис Дженкинс започна да завързва връзките на корсета й. — Видя ли го на влизане?

— Хърка на стола.

— Ако не се премести на леглото, ще се схване…

— Аз ще имам грижата — мисис Дженкинс й подаде роклята. — Сега остави всичко на Лети. Зная как да се оправя с доктор Прескот.

Наемането на мисис Дженкинс се оказа най-умната идея в живота й.

— Благодаря. Сякаш бог ми те изпрати.

— Жалко, че покойният ми мъж не мислеше така. Повярвай ми, грижите за баща ти са песен в сравнение с капризите на мистър Дженкинс — вдовицата я изтика към вратата. — Хайде, дим да те няма. Всичко ще се нареди.

Маделин изтича навън, молейки се жената да е права.