Сабрина Джефрис
Не дърпай лъва за опашката (14)

13

„Мила Шарлът,

Ти съвсем си полудяла. Наистина ли смяташ, че Норкорт и лейди Тарли са в състояние да се държат прилично около впечатлителни девойчета? Какво мисли мис Прескот за плана ти?

Твой братовчед,

Майкъл“

 

 

Антъни бавно се освести от омаята и установи, че Маделин маха ръката си. Тя за пореден път беше извадила наяве звяра у него и му беше попречила да постъпи както е редно.

Искаше да й се разсърди, обаче не съжаляваше за нито един миг. Освен това тя се беше свила от неудобство и той единствено желаеше да я успокои.

— Добре ли си? — избърса пръстите й със сухото на кърпата.

— Прекрасно — само че тя отказваше да го погледне, докато оправяше роклята си.

— Съжаляваш ли, че остана с мен? — запита напосоки Антъни.

— Не, разбира се, че не — промърмори тя. Преди да е успял да се усмихне, Маделин добави: — Понеже изпълних условията ти, можем да продължим със сделката.

Гневът го връхлетя изненадващо.

— Това ли означаваше всичко случило се за теб? Начин да се докопаш до партито си?

— А за теб какво означаваше? — контрира тя с леко вирната брадичка.

Въпросът го закова. Гневът му нямаше смисъл: беше получил удоволствието си, така че какво го интересуваха нейните чувства?

Не знаеше защо, но ето че просто го интересуваха. Взря се в уязвимото й изражение и поиска… още. За пръв път искаше още. Само че нямаше да й го признае. Достатъчно се беше възползвала от странната му обсебеност.

Освен това как да обясни, че никога не е срещал жена като нея? Че даже не се е задявал с друга? Тя щеше да го сметне за глупак, ако й разкриеше, че цял живот се е стремил да избягва връзки, които могат да доведат до нещо повече, които биха могли да завършат зле, оставяйки белези в душите.

Определено не можеше да й признае, че колкото повече време прекарва с нея, толкова по-дълбоко затъва в нещото, от което винаги е бягал. И че за нищо на света не може да проумее защо. Или пък как да го спре.

— Това нямаше нищо общо с досегашните ми преживявания — призна най-накрая.

Маделин примигна и се намръщи.

— Трудно ми е да повярвам, че никоя жена не те е задоволявала по този начин.

— Друго имах предвид — Антъни вдигна чистата си ръка да погали бузата й, забелязвайки блясъка на непролятите сълзи в очите й. Значи това бе засегнало и нея, въпреки че тя отказваше да си признае.

— Искам да кажа само, че ти… умееш да зашеметиш мъжа, да го накараш да забрави неща, които не бива да забравя.

Като недостатъците в характера си. Или факта, че не трябва да се задява с жената, която се бе съгласила да му помогне за спасяването на Теса.

Лека въздишка се отрони от устните й.

— Значи в това отношение си приличаме. Ти също ме зашеметяваш — Маделин го загледа с ококорени очи. — А аз даже не подозирах, че искам да избягам от себе си.

Изведнъж той придоби усещането, че още малко и ще открие нещо важно за нея. Ако се осмелеше да пристъпи нататък. Ако дръзнеше да превърне това увлечение в…

Не, неразумно беше. Вместо това Антъни се завърна в удобната роля на обигран прелъстител.

— Разбираемо е — отмести ръка от бузата й и почна да се закопчава. — Ако се извърши както трябва, чифтосването зашеметява — думите прозвучаха кухо дори в собствените му уши.

— Щом казваш — въпреки че тонът й по нищо не отстъпваше на неговия по небрежност, треперенето на ръцете й показваше, че е наранена от превръщането му в изпечения женкар.

Само че Антъни продължи с натиска:

— Повярвай ми, в събота ще бъде още по-хубаво.

Тя настръхна.

— Не съм казала, че ще спя с теб.

— Не, но ще го направиш.

С окръглени очи, които гледаха сериозно, Маделин рече:

Той я остави да се залъгва, че ще избегне по-нататъшно обвързване. Една жена може да се върне към целомъдрието, ако първото й преживяване с мъж е било лошо, което без съмнение се бе случило с Маделин. Но ако тази жена веднъж е изпитала пълното великолепие на своята чувственост, никога вече нямаше да се отрече от нея.

Доказателство бяха прелъстените от него вдовици: без значение колко тъжаха за съпрузите си, те тъжаха повече за любовни ласки. Изключенията бяха, когато мъжете им не са били на ниво в леглото.

Или поне така си втълпяваше Антъни през изминалите десет години. По-добре да вярва в това, отколкото да мисли, че жените му се лепят само защото са самотни. И защото потребността му да уталожи собствената си самота за тях е ясна като отворена книга.

Изруга тихичко. Това беше абсурд. Той спеше с жените, защото искаше облекчение за необуздаемите си пориви, защото искаше да изкара с някого тъмните нощи. Не защото бе самотен.

Искаше Маделин по същата причина. Така е, дяволите да го вземат!

Маделин се запъти към вратата, но той я спря.

— Заклеваш ли се да отговориш на въпросите ми в събота вечер?

— Да. След партито. А сега трябва да вървя.

Той неохотно я пусна и проследи с поглед как се измъкна от павилиона. Изчака малко, после излезе и бързо претърси околността. Доволен, че наблизо няма никого, той пое към къщата.

Когато влезе в имението, завари седналата на масата за обяд Маделин да разказва как отишла да търси лейди Тарли при каретите, защото се заблудила, че графинята е там. Съдейки по реакцията на мисис Харис, директорка и учителка се бяха наговорили предварително какво ще кажат.

Значи беше негов ред. Направи се на изненадан, когато научи, че са го търсили. Обясни, че е отишъл да се поразтъпче край малката лагуна на Годуин. Въпреки че мисис Харис го изгледа проницателно, а момичетата си зашепнаха, те явно приеха историята му. За един кратък миг Кити изглеждаше така, сякаш ще го обори от накърнено честолюбие, но студеният му поглед предотврати в зародиш проблемите, които тя се канеше да създаде.

Слава богу, малко по-късно докараха каретите и поеха обратно към училището. Този път, двете девойки, изглежда, нямаха нищо против, че той е необичайно мълчалив, и весело си бъбреха какво са видели. Само мисис Харис забеляза и му хвърли няколко изпитателни погледа, при все че си замълча.

След като пристигнаха до крайната си спирка, Антъни се сбогува и пое към Лондон. Времето бе напреднало, а той имаше да обсъди едни неприятни работи с адвоката си преди уговорката със Стоунвил.

Когато на влизане в адвокатската кантора той спря да подаде шапката си на разсилния, мистър Джоузеф Бейнс се надигна от бюрото си във вътрешния кабинет.

— Милорд. На какво дължим това неочаквано удоволствие?

Семейният адвокат никога не беше обичал Антъни и чувствата му бяха напълно споделени. Но Антъни можеше да преживее това, докато бе сигурен, че мистър Бейнс заслужава доверието, оказвано му от Уолъс и баща им.

Антъни изчака адвокатът да затвори вратата и да се настани отново на стола си, преди да отговори:

— Уволних управителя на Норкорт Хол и реших, че трябва да ви го кажа.

— Уволнили сте го? — върху твърде напудреното лице на мистър Бейнс се изписа явно неодобрение.

— Да — Антъни седна и подпря глезен на коляното си. Извади два сгънати листа и ги разгъна върху бюрото. — Това е само един пример за измамите в сметководната книга. Отне ми няколко часа да пресметна колко пари е задигал, като не е изплащал възнагражденията на прислугата в пълен размер — внимателно наблюдаваше лицето на Бейнс. — Не е чудно, че лакеите трудно се задържаха при нас. А икономът се канеше да подаде уведомление за напускане, когато научи, че заплатата му всъщност е по-висока.

Шокът, разлял се върху чертите на Бейнс, не изглеждаше подправен. Може би адвокатът не участваше в измамната схема на управителя. Антъни се беше надявал да е така.

Бейнс прегледа листата и със сподавен глас рече:

— Милорд, нямах представа. Препоръчаха ми го с хвалебствия и аз сключих договора, осланяйки се…

— Сигурен съм, че това е вярно. Но прецених, че трябва да сте наясно с характера на този човек.

— Естествено, сър — Бейнс наежено кръстоса ръце върху бюрото. — Разбира се, моментално ще се оттегля от длъжността ваш семеен адвокат. Аз го наех и следователно аз съм отговорен за тази пародия.

За половин секунда Антъни се изкуши да приеме оставката му. Но фактът, че бе предложил оттеглянето си, опрощаваше неудачния му избор. А истината бе, че този адвокат притежаваше юридическата прозорливост и амбиция. Личната му неприязън към Антъни бе дразнеща, но това не би му попречила да изпълнява задълженията си максимално отговорно и кадърно. Антъни му се възхищаваше, макар и само заради това.

— Страхувам се, че трябва да отхвърля оставката ви, мистър Бейнс. Не ви обвинявам за тази неудача. Просто прецених, че трябва да сте в течение.

— Благодаря ви, сър. Ще се опитам да оправдая вашето доверие.

Осезаемото му облекчение изненада Антъни. Може би в крайна сметка на мистър Бейнс не му беше толкова противно да е адвокатът на Норкорт.

— Щом е така — продължи Антъни, — трябва да ми намерите нов управител час по-скоро — ненадейно му хрумна една мисъл. — Също така да сте чували за талантливи готвачи, които си търсят ново работно място?

Мистър Бейнс рязко вдигна глава.

— Да не би готвачът в Норкорт Хол също да е напуснал?

— Не. Интересувам се заради една моя позната. Някоя си мисис Харис.

— Вдовица, предполагам? — ледено попита адвокатът.

— Да, но не е от веселите вдовици — за негова изненада му доставяше голямо удоволствие да опровергава лошите очаквания на Бейнс. — Тя управлява девическото училище, което се съгласи да запише мис Далтън — което щеше да се съгласи, ако той имаше някаква власт. — Може би сте чували за него? Училището на мисис Харис за млади дами.

Бейнс кимна, замаян. Талкова много доказателства за отговорно държание от страна на Антъни явно му идваха в повече.

— Казахте, че никое училище няма да се съгласи да приеме Теса, докато не спечелим делото.

— Излиза, че съм бъркал.

За пръв път, откакто се бяха запознали, Антъни видя уважение в погледа на Бейнс.

— Училището на Харис е отлично и много престижно — добави адвокатът. — Ако сте записали там племенницата си, това страшно ще подпомогне вашата кауза. Особено като отчетем промяната в ситуацията.

— Каква промяна? — лошо предчувствие обзе Антъни.

— Не смятах да го обсъждам с вас, докато слуховете не се потвърдят, но според моите източници съдът вече клони към решение в полза на вуйчо ви.

— Какво? Но сътрудникът ви даже не е имал възможност да пледира устно!

— Както ви казах преди, съдът няма да вземе предвид вашето богатство и сан. Според свидетелските показания на лорд Тарли…

— Какво общо има граф Тарли със случая? — хрипкаво попита Антъни.

— Той има приятел, който е член на съдебната колегия и, изглежда, не ви харесва.

Последното не беше за чудене. Да му се не види! Ако можеше да предположи, че флирта му с Кити ще го съпътства натрапчиво като миризмата на умряла риба, нямаше да прекара и една минутка в леглото й. Сексът с нея определено не струваше.

— Може ли някак да се преодолее пристрастността на съда?

— От значение са същите неща, за които настоявах. Избягвай игралните домове, стой далеч от леките жени, постарай се да не те забелязват в компанията на прочути безпътници…

— Ходи на църква, кандидатствай за светец и не знам още какво си! — сопна се Антъни. — Всичко, за да удовлетвориш съмнителната представа на обществото за нещата, които правят един мъж почтен.

— Може и да е съмнителна, милорд — рече Бейнс с привичния си маниер, — но така живеят повечето хора.

— Повечето хора да вървят по дяволите! — когато Бейнс се намръщи, Антъни сподави поредната ругатня. — Простете, сър, напоследък не съм на себе си. Въпросът с бъдещето на Теса много ме тормози.

— Може би трябва да я оставите на роднините си.

— Друг път! Няма да допусна Бикъмови и нея да направят нещастна — разтри белега на китката си и се приведе напред. — Можем ли да спечелим? Въпреки Тарли?

Бейнс се взря в листата, доказващи измамите на управителя, и изправи рамене.

— Да, вярвам, че можем. Щом сте й осигурили обучение в онова училище, везните ще натежат в наша полза. А колегата ми няма равен в пледирането по дела от този вид. Ако можете да покажете на съда…

— Че съм в състояние да бъда добър настойник. Знам. Работя по въпроса.

Но когато излезе от кантората половин час по-късно, след обсъждане на стратегията им, нещо го гнетеше. Притесняваше се, че има да организира парти за Маделин по време, когато би трябвало да се снишава. Притесняваше се, че тя така явно го лъже. Но най-вече се притесняваше, че сега и лорд Тарли е намесен.

За щастие, Кити нямаше да раздуха антипатията на мъжа си, като му разкаже за скорошната си среща със своя бивш любовник. А ако беше толкова малоумна, че да го направи, трябваше да обвинява единствено себе си, че изобщо й е дал такава власт. Годините, в които се беше отнасял с пренебрежение към обществото, го бяха изолирали в нещо като затвор. Може би е трябвало да прекара живота си по-разумно.

Скърцайки със зъби, се метна на коня. Не, не съжаляваше. Защо да осигурява развлечения за лудостта на околните? Защо да осигурява на вуйна си и вуйчо си удоволствието да вярват, че отвратителните им методи са праведни и достойни? Не беше ли по-добре да ги опровергае с живота си?

Да, а те определено страдат, нали? Сега Теса ще им падне в ръчичките, и то, защото ти не съумя да се държиш по-прилично.

Намръщи се на своята съвест, която бе избрала дяволски подходящ момент да се появи. Къде бе гласът й, когато сваляше хубавите вдовици една след друга?

Ти я прогони. Забрави ли?

Адски нахална съвест. Добре де, беше допускал грешки, за които сега се разплащаше. Но Теса нямаше да плаща за тях, не и ако зависеше от него.

Хвърли поглед на джобния си часовник. Проклятие, разговорът с Бейнс се бе проточил. Беше закъснял за срещата със Стоунвил в Бромптън Вейл, на която щяха да обсъдят партито с азотен окис. А не беше разумно да кара Стоунвил да чака.

Точно както се страхуваше, когато стигна дотам, приятелят му вече беше пиян до козирката благодарение на шишето уиски, което той размаха, щом видя Антъни.

— Уф, откога взе да мъкнеш уиски навсякъде?

— От горе-долу същото време, по което ти стана моралист — Стоунвил отпи за последно и пъхна шишето под безупречния си костюм за езда. — Само защото се мъчиш да докажеш нещо на света, не означава, че ние останалите трябва да скучаем.

— Неприятно ми е да те разочаровам, стари друже, обаче ти си много по-скучен пиян, отколкото трезвен.

Вярно беше. Защо преди никога не му бе правило впечатление? И той ли беше същият пълен идиот, когато се натряскаше?

Злоупотребата с вино често води до развратничене. Да не говорим за идиотското поведение, което не е присъщо на трезвите хора.

Великолепно, сега Маделин и неговата проклета съвест се съюзиха, за да го тормозят. Той категорично ги пренебрегна.

— Трябва ми услуга.

— И аз така разбрах от бележката ти — подхвърли Стоунвил, докато яхваха конете, за да се разходят. — Но какво беше чак толкова важно, че да ме водиш в този пущинак? Ротън Роу по ми лежи на сърце.

— Поне веднъж ще минеш, без да зяпаш похотливо танцьорките в техните кабриолети. Според адвоката ми не бивало да ме виждат в „компанията на прочути безпътници“ като теб. Твоите слуги говорят, моите слуги говорят и аз не се сетих за друго място за среща, което да не е бордей, клуб или комарджийница. Тук никой няма да ни забележи.

— Много добре. Давай с услугата.

— Искам да организираш парти с азотен окис.

Стоунвил грейна.

— Знаех си, че дълго няма да изкараш с монашеския живот. Непременно ще си вдигнем парти.

— Не ние. Ти. Аз ще бъда там, но никой не бива да ме вижда. Адвокатът ми беше пределно ясен по въпроса. Затова ти трябва да организираш партито — понеже името ми не бива да се свързва с него.

— Тогава защо ти е да ходиш?

Нямаше да признае на Стоунвил, че една нищо и никаква си учителка го изнудва.

— Какво ти пука? Просто ми съдействай, за бога.

Стоунвил вдигна ръце:

— Добре. Има цял куп хубавици при мисис Биърд, които горя от желание да пробвам…

— Не такова парти, по дяволите. От другия вид. Където идват хора с… обществено положение.

— Аха, досадно парти — оплака се Стоунвил. — Никога не ходех на тях, когато ти ги организираше. Е, с изключение на онези пъти, когато идваха господата от Кралското дружество. Те поне умеят да се забавляват.

— Ами покани ги — Антъни се замисли. — На нея ще й хареса.

— На коя?

Антъни примигна. Но Стоунвил все някога трябваше да научи за Маделин. Просто не бе нужно да научава истината.

— Моята… такова… братовчедка. От години й обещавам, че ако ми гостува в града, ще може да отиде на такова парти, и сега тя държи да спазя обещанието си. Ето защо ти трябва да го организираш.

— Аха. Бива ли я?

Антъни скръцна със зъби и изгледа яростно приятеля си.

— Хрумвало ли ти е да зададеш друг въпрос за жена?

— Отговорът на никой друг въпрос не ме вълнува. И тъй, бива ли си я?

— Бива я, и още как — ако намекнеше, че храни известни чувства към Маделин, Стоунвил щеше да флиртува с нея просто за да го измъчва. — Но е голяма досадница — нали се сещаш, от типа учени жени. Проявява научен интерес към азотния окис. Желае да види въздействието му върху хората.

Стоунвил преведе коня си край едно лаещо куче.

— Ами тогава да види ефекта му върху курви, не върху членове на Кралското общество.

— Тя ми е братовчедка, да му се не види! Не искам да се мотае сред разни курви — обезпокоен от пресметливото пламъче в очите на другаря си, Антъни побърза да добави: — Освен това е омъжена. За… ъъъ, кажи го де… енорийски свещеник.

Стоунвил високо изви вежди.

— Братовчедка ти е омъжена за свещеник? Защо никога не съм чувал за нея?

— Аз никога не съм чувал за твоите братовчедки, защо ти да си чувал за моите? Тя ми е далечна братовчедка, от провинцията.

— Мъжът й ще идва ли на партито?

Проклятие, не биваше да си съчинява съпруг. Само че никоя неомъжена жена не би рискувала доброто си име, като посети такова парти. А дори и омъжена жена сериозно би се замислила.

— Мъжът й го няма в града. Затова тя е отседнала при една приятелка и иска да се измъкне за малко от чехъла му — Антъни се разведри. Ех, че идеално обяснение.

— Ясно. Жената иска да го удари на живот. Личи си на кого е братовчедка.

Ох-ох, онова пламъче пак блестеше в очите на Стоунвил.

— Стой по-далеч от нея — изръмжа Антъни. — Тя е почтена жена.

— Както кажеш — лека усмивка трептеше върху устните на Стоунвил. — Само че не мога да стоя далеч от нея. Нали някой трябва да я представи на гостите? И понеже ти се криеш, оставам само аз.

Антъни не се беше сетил за този момент. Проклятие, нещата вървяха на зле. Хората не биваше да заговорят за братовчедка му от провинцията, иначе скоро щеше да излезе наяве, че тя е изфабрикувана.

— Не я представяй като моя братовчедка, защото хората ще кажат, че съм я покварил. Просто… въобще не я представяй. Въведи я, когато партито е в разгара си и всички ще са или пияни, или под въздействието на газа, за да ги интересува коя е.

— Някой все ще попита и…

— Уф, действай, както прецениш за добре. Само си мери приказките. А сега ще организираш ли партито или не? Трябва ми за тази събота.

— Тази събота! Ама аз си имам планове.

— Преди някога да съм те молил за услуга?

— Не, няма какво да си кривя душата — въздъхна Стоунвил.

— А ти да си ми искал услуга и аз да съм ти отказал?

Стоунвил разумно реши да си премълчи. Все още дължеше на Антъни пари за последната услуга.

— Уф, добре де, ще организирам проклетото парти.

— И нали ще поканиш хора от научните среди?

— Аха, макар да не гарантирам, че всички ще дойдат, Фарадей е заминал някъде, Барлоу е на гости при едни приятели в Йоркшир, а лейди Дейви държи изкъсо нашия другар сър Хъмфри — в гласа му се прокрадна сарказъм. — Не го пуска да припари вън от къщата, понеже се страхува, че той ще прелъсти някоя злополучна своя обожателка.

Лейди Дейви бе добър пример за типа съпруга, която Антъни се стремеше да избегне: тиранична параноичка.

— Дали наистина спи с тях?

— Трудно е да се каже. На лекциите му се бяха нароили толкова много учени жени, които припадаха при всяка негова бисерна мъдрост, че няма да се изненадам. Какво да ти разправям: може вече да не изнася лекции, но не е мъртъв.

— Така си е — сър Хъмфри притежаваше някакво повърхностно обаяние, на което жените откликваха. А като се има предвид под какъв чехъл го беше натикала лейди Дейви, Антъни би разбрал, ако човекът чат-пат кръшкаше. — Но нищо, ти го покани. Знаеш колко много обича азотен окис. Току-виж се размърдал и дошъл.

А Маделин, дума да няма, щеше с радост да се запознае с химика, чиито опити с азотния окис бяха придобили такава известност. Ако не лъжеше за своята студия, която можеше да се окаже въздушен мехур.

— Други изисквания за партито? — попита Стоунвил. — Предпочитания към храната, виното, вида възглавнички…

— Много смешно. Искам да ме уведомиш за часа веднага щом го уредиш — той дръпна юздите на коня си. — А сега трябва да вървя. На вечеря съм с приятели.

Това беше лъжа, обаче точно сега не му бе до Стоунвил. Нехайството му го дразнеше, което досега никога не се бе случвало. Антъни се чувстваше, като че ли наблюдава себе си преди една година и това го изнервяше.

После се сети нещо.

— Стоунвил, помниш ли вакханалията в Итън, която ни докара големи проблеми на главата?

— Дали я помня? Оттогава живея в нея, щом ми падне случай.

Антъни завъртя очи към небето.

— Някога клюката да е плъзвала извън семейството ти? Някой да е отварял дума за това…

— Не ставай глупак. Баща ми щеше да му види сметката. Пръсна сума ти пари и задейства страшно много връзки, за да потули случката. Не помниш ли как се беше вманиачил на тема „запазване на приличие“?

— Да — Антъни се загледа в полето. — Както и моят.

Все още недоумяваше откъде Маделин е научила за вакханалията. В Чъртзи не бе имало и помен от скандала.

Не беше изключено прислугата да се е разприказвала, а селяните обичаха да сядат на раздумка. Но при положение че Маделин с такава неохота му го сподели, кой знае дали не бе излъгала?

Очите му се присвиха. Имаше само един начин да разбере. Азотният окис имаше интересното свойство да предразполага към откровеност. Въпреки че всеки реагираше индивидуално, можеше да научи повече, ако тя бе под влиянието на този газ.

Ще се пробва да я убеди да го пробва върху себе си, може би, след като партито е приключило и гостите се бяха разотишли. Какво му е трудното?