Сабрина Джефрис
Не дърпай лъва за опашката (28)

27

„Скъпа Шарлът,

Не си ли чувала поговорката «Пари назаем да не даваш и да не вземаш»? Разумни слова. Но навярно понякога един мъж трябва да престъпи собствените си принципи. Същото би могло да важи и за една жена.

Твой философски настроен приятел,

Майкъл“

 

 

Антъни изпита огромно задоволство, когато видя потреса по лицето на вуйчо си. Понякога отмъщението наистина е сладко. А фактът, че тъкмо Джейн му помогна, правеше удара дваж по-сладък.

— Умът ми не го побира… нямам представа откъде си чул подобна измишльотина — разфуча се вуйчо му.

— От сигурен източник.

Антъни беше обещал на Джейн да не разкрива, че тя му е казала. Братовчедка му научила тайната само защото в жаждата си да опознае по-добре своята природена сестра, мисис Крозби й се доверила. Доколкото Джейн знаеше, дори викарият не бил наясно, че е пионка в кроежите на сър Рандолф да извоюва уважение към незаконната си дъщеря, като я представя за законната дъщеря на вдовица.

— Източникът ти е сбъркал.

— Съмнявам се. Освен това съм сигурен, че ако се задълбая, ще открия човек, който да потвърди, че мисис Крозби е незаконородена. После викарият няма да е толкова нетърпелив да повдига обвинения. Всъщност ми се струва, че той изобщо предпочита да си няма вземане-даване с теб. Според всички е обичал съпругата си. Срамота ще е да опетниш тази любов, като го въвлечеш в скандал.

— Няма да посмееш! — от ужас кожата на вуйчо му почервеня. — Да опетниш доброто име на едно мило и невинно създание…

— Не, не бих искал — сряза го Антъни. Освен това бе обещал на Джейн, че няма да го направи. Ала това не означаваше, че не може да използва тази заплаха, за да прекърши вуйчо си. — По всичко личи, че викарият е невинен за машинациите, които си извършил за доброто на дъщеря си.

Той хвърли поглед на доктор Прескот, чието изражение представляваше смесица от гняв, угризения и объркване, сетне погледна вуйчо си и тонът му стана по-твърд.

— Само че бащата на Маделин също е невинен. И двамата знаем, че докторите ежедневно губят пациенти. Време е да си признаеш, че си действал напосоки, воден от гняв при загубата на единствената дъщеря, която още е била дотолкова глупава, че да те обича.

— Гняв и невежество — разпалено рече Маделин. — Вие винаги сте мразели, че папа хвърляше светлината на разума върху вашите глупости, сър Рандолф. Използвахте смъртта на мисис Крозби, за да се отървете от единствената спънка към вашата пълна власт над Телфорд.

— Дъщеря ми беше единственото хубаво нещо в това село, а баща ти…

— … се опита да я спаси — довърши Антъни. — Точно това ще признаеш на викария, когато си тръгнем. Също така ще разпространиш новината из градчето. Ако е нужно, ще паднеш на колене и ще измолиш прошка от този достоен лекар пред половината село, за да може той да се завърне у дома!

Сър Рандолф се наежи и тогава доктор Прескот излезе напред с тихо достойнство.

— Не е нужно, господине. Възнамерявам да си устроя практика другаде. Разбрах, че вече не ми понася да живея в Телфорд.

— Както желаете — отвърна Антъни. — Един добър лекар никога не е излишен в Чъртзи — той пак се вторачи в сър Рандолф. — Аз обаче имам едно по-важно изискване, вуйчо. Незабавно ще оттеглиш иска си за настойничеството над Теса. Ще обясниш пред съда, че с вуйна остарявате и не ви се занимава с отглеждането на една млада девойка.

Вените върху оплешивяващото чело на баронета изпъкнаха.

— А ако откажа?

— Ще ме принудиш да разкрия, че си имаш любовница. Малко ме съмнява, че парите, които ще изкараш от имението на племенницата ми, ще ти донесат щастие, ако репутацията ти е унищожена.

Вуйчо му сви ръце в юмруци.

— Ти си далеч, по-лош от мен.

— Може би. Само че аз никога не съм лъгал. Странно нещо са хората: те прощават прегрешенията на такива като мен, ако се разкаем и обещаем да се поправим. Обаче никога не прощават, когато разберат, че някой ги е правил на маймуни — гласът му се снижи до заплашителен тътен: — Сега искам да видя племенницата си. Къде е Теса?

Сър Рандолф изръмжа нещо нечленоразделно, обаче разбра, че е загубил битката. Антъни не му оставяше избор, освен да се подчини.

— Ще наредя да я доведат — изскърца през зъби той.

Това бе достатъчно да събуди подозренията на Антъни.

— Не. Кажи ми къде е — когато вуйчо му само му метна яростен поглед, той тръгна към вратата. — Чудесно, сам ще я намеря.

— Ти къде мислиш, че се намираш, малкия? — озъби се сър Рандолф иззад гърба му.

Антъни спря и го прикова с мрачен поглед.

— Отдавна не съм малък и не завися от твоята милост, вуйчо. Или ще се обръщаш към мен с „лорд Норкорт“, или изобщо няма да ме заговаряш. Къде е племенницата ми, по дяволите?

В очите на вуйчо му запламтя негодувание.

— Тя е в градината с вуйна ти и съзерцава природните красоти.

Тъй като прекрасно знаеше какво означава това, Антъни хукна през вратата. Маделин повдигна полите си и също се затича, за да го догони. За свое облекчение Антъни се ориентираше из къщата, тъй че след минута успя да стигне в градината.

А там, върху тухлите, само по една тънка памучна ризка, клечеше златокосата му племенница с високо вдигната брадичка и предизвикателно светнали очи, докато вуйна му я хулеше за някакво измислено прегрешение. За миг Антъни се сети за Джейн на тази възраст и се пренесе назад във времето, когато бе на десет и чувството на безпомощност му бе постоянен спътник.

Сетне Маделин го настигна и пъхна ръка в свивката на лакътя му. Светът отново си дойде на мястото.

— Теса! — рече той, прекъсвайки конското. — Ела, миличка — протегна свободната си ръка. — Прибираме се вкъщи.

— Чичо Антъни! — лицето на Теса се озари. Тя рипна към него и обви ръце около кръста му. — Знаех си, че ще дойдеш! Знаех си!

Когато Маделин смъкна муселиновата си наметка и загърна крехките раменца на Теса, вуйна Юнис се нахвърли върху Антъни с поглед, блеснал от омраза.

— Как смееш! Момичето си е наше и ти нищо не можеш да направиш!

— Остави — обади се със скърцащ глас сър Рандолф. — Съгласих се да се откажа от делото в полза на Ан… на лорд Норкорт.

Безумната ярост, изписала се върху лицето на вуйна Юнис, когато се обърна към мъжа си, бе наистина страшна гледка.

— Ти, мекушав червей! Някак те е изнудил, нали? Е, аз пък няма да допусна момичето да замине с негодник, който се движи с курви и…

— Млъквай! — кресна вуйчо му. — Ще ми се подчиниш, жено.

Тя замига смаяна. Вуйна Юнис бе единственият човек, когото сър Рандолф досега не се беше опитвал да сплашва.

— Как смееш да ми държиш такъв тон?

Мъжът й пристъпи напред със стиснати юмруци.

— Ще накараш прислужниците да стегнат багажа на Теса и да го натоварят в каретата на лорд Норкорт, чу ли?

— И защо да се подчинявам? — озъби му се тя.

— Защото иначе ще накарам лакеите насила да те заключат в спалнята, докато племенникът и другите не си заминат.

Антъни изпита горчиво-сладко удоволствие, като видя как кръвта се отцеди от лицето й.

— Защо се отказваш от нея? — просъска тя. — Поне това заслужавам да зная.

— Защото така реших — отсече сър Рандолф. — Точка по въпроса.

Неадекватният отговор смая колкото Антъни, толкова и вуйна му. Изведнъж му просветна и той се обърна към вуйчо си с невярващ поглед.

— Тя не знае, нали?

Сър Рандолф го прониза с очи, давайки му да разбере, че вуйна Юнис си няма представа как нейният съпруг е издържал любовница и незаконна дъщеря.

Антъни избухна в смях.

— Господи, тя си няма понятие! Е, това се казва майтап!

— Какво? — попита вуйна му.

— Племеннико… — задави се вуйчо му.

Без да обръща внимание на безмълвната му молба, Антъни се обърна към нея. Истината беше на върха на езика му. С какво удоволствие би й съобщил, че мъжът й е същият проклет развратник като племенника, когото тя върло презираше. С какво удоволствие би сринал света й от строги принципи и би я оставил смазана, както тя навремето смазваше него и Джейн.

Джейн. Това го възпря. Беше й обещал предпазливо да се ползва от нейната информация. Ако я разкриеше на леля си, един господ знае какво щеше да последва. Най-малкото щеше да пострада вуйчовата му любовница.

И за какво? За едното нищо. Един мимолетен миг на отмъщение, едва ли би компенсирал погубените му детски години.

Сетне се втренчи във вуйна си, в горчиво врязаните бръчки на челото й, в грозно стиснатите й устни — всички признаци на истински нещастната жена. Не би могъл да я нарани повече, отколкото го бе сторила собствената й житейска философия.

Взря се след миг в Маделин, видя любовта, която грееше в очите й, и сърцето му се сви. Той вече имаше каквото искаше. Теса заминаваше с тях, а докторът се изправяше гордо редом с превития сър Рандолф. Нямаше смисъл отново да си трови живота с грозните дела на Бикъмови.

— От какво си нямам понятие? — сопна се отново вуйна му. — Каква тайна не съм научила?

— Само тази, вуйно: Не е нужно животът да е мъчение! Не и когато си заобиколен от любимите си хора — той я погледна състрадателно. — Ако ми беше показала грам доброта, след като мама почина, щеше да спечелиш сърцето ми за цял живот. Щеше да имаш племенник, както и дъщеря, а вероятно и внуци, които да разведряват старините ти. Само че ти изхвърли на боклука нашите сърца. Доколкото разбирам, вие сте си чужди със семейството на Джейн. Аз ще създам свое семейство и също ще те оставя със студената утеха на принципите ти.

— Свое семейство? — тя се ухили подигравателно на Маделин и доктор Прескот. — Тия двамата ли?

— Да — намеси се доктор Прескот. — Племенникът ви ще се жени за дъщеря ми, дърта вещице.

— Това никак не ме изненадва — презрение обагряше думите й. Вуйна Юнис заби поглед в Антъни. — От край време си знаех, че ти си долна твар. Кой нормален човек ще се хване с калпазанка без ранг и потекло, която прекарва дните си в разглеждане на мъртви животинки, а нощите — в същия разгул като теб?

Преди години думите й на оскърбена праведница биха забили нож в сърцето му, но сега той прозря, че това е злостното бръщолевене на жена, която цял живот е свикнала да намира кусури на другите.

— Разгул? Госпожо, по морал не можете да стъпите на малкия пръст на тази „калпазанка“. За вас е щастие такава жена да се намира край вас, но понеже сте толкова глупава да не го осъзнаете, ние с радост ще си тръгнем.

Прегърна с едната си ръка Маделин, а с другата — Теса, взря се в миловидните им лица и се усмихна.

— Хайде, скъпо мое семейство. Да се прибираме у дома.