Джейн Ан Кренц
Игра на съдбата (11)

Единадесета глава

Идеята на Ейдриън да я ухажва бавно подлудяваше Сара месец по-късно.

Повтаряше си отново и отново, че той е този, който се нуждае от време. Тя го обичаше и щеше да се съобрази с молбата му. Но колко дълго ще продължи този фарс, мислеше си Сара унило.

„Фарс“ едва ли бе най-подходящата дума, с която можеше да се окачестви ухажването на Ейдриън, но това бе думата, която най-често й хрумваше през тези мъчителни, предварително замислени и стриктно протичащи уикенди. Верен на думата си, Ейдриън пристигаше със самолет в Сан Диего всеки петък вечер. Прекарваше с нея съботата и неделята, след което се връщаше на своя остров.

Надеждите на Сара за чудесно прекарване през първия им уикенд се изпариха, когато той се регистрира в един мотел близо до нейния апартамент и се прибираше в него всяка вечер от престоя си в Сан Диего. Последвалите съботи и недели не се различаваха особено от първите. Той я водеше на вечери и представления, в зоопарка или на плажа, но никога в леглото.

Всъщност много рядко си позволяваше дори да я погали. Лицемерното въздържание в отношенията им я влудяваше. Всяка неделна вечер тя го изпращаше на летището с усещането, че изпада в паника. Може би той не беше способен да направи последната стъпка към истинското обвързване. Знаеше, че я желае, знаеше, че му е приятно в нейната компания, но бе решил, че й трябва време да прецени чувствата си.

Онова, от което се страхуваше най-много, беше фактът, че той самият не осъзнава дълбочината на собствените си чувства. Боеше се да им се отдаде изцяло.

Способен на силни чувства, той можеше да й даде много, но трябваше веднъж завинаги да се подчини на природата си и да се отърве от напрежението. Ала се бе убедил от опит, че съществува голям риск, ако дори за миг отърве самоконтрола си. Тя жадуваше да му помогне да разкрепости душата си, да го подтикне да поеме някакъв риск както е нея, така и със себе си, но не знаеше как да пробие измислената му фасада.

И този понеделник сутринта Сара призна, че щом Ейдриън бе установил правилата, тя е принудена да играе по тях.

Неуместна аналогия, каза си унило и си направи кафе с италианската кафе машина за еспресо. Ейдриън не търпеше нищо, което дори да наподобява игра. Тя се взираше навъсено в палмовото дърво пред кухненския прозорец и си мислеше за внимателната и сдържана целувка, която бе получила на летището предишната вечер.

Опита се да се отърси нервно от тревогата, че Ейдриън може би никога няма да успее да се отпусне и да си позволи да й се довери изцяло.

Обича ме, каза си тя напук. Все още не бе изрекъл тези думи, но не това притесняваше Сара. Вече достатъчно добре го познаваше и разбираше. Беше убедена в любовта му към нея, единственото й опасение бе, че никога вече нямаше да бъде толкова уверен, както през онези първи дни.

Той трябваше да проумее най-сетне, че железният самоконтрол вече не му е нужен. Сега беше нормално човешко същество. Вече се бе излекувал. Трябваше да се научи да вярва в собствените си чувства, както и в тези наежената, която обичаше. Сега можеше да живее в безопасност, без да се нуждае от прикритие.

А Сара знаеше, че го обича. С всяка фибра на тялото си.

Месецът сдържано ухажване не бе променил чувствата й. Нищо на света не можеше да ги промени. Никога през живота си не се бе чувствала толкова сигурна в нещо.

Тази вечер, когато Ейдриън се обади по телефона, тя си беше вкъщи. През последните няколко дни си стоеше постоянно вкъщи. Не защото нямаше приятели или й липсваха покани, а защото се ужасяваше от мисълта, че той може да се обади и да не я намери вкъщи. Не искаше нищо да го разстройва или обезпокоява. Искаше да разбере, че тя покорно го чака.

Разговорът протече както предишните досега.

— Как мина полетът до Сиатъл? — попита тя.

— Чудесно — той се поколеба. — Вечеря ли?

— О, да. Направих ся салата — Сара се помъчи да измисли нещо, с което да разнообрази предпазливия им разговор — и изпих чаша вино.

— Аз пък се отбих в бара за една бира.

Поне излизаш от къщата — подразни се Сара. А аз съм принудена да седя тук след пет часа, защото не съм сигурна кога ще се обадиш. И се ужасявам от мисълта, че ще използваш моето отсъствие като причина да не ми се довериш напълно.

— Звучи страхотно — рече бодро тя. — Продължаваш ли да работиш над новата книга?

— Да. Опитвам се да разплета едни проблеми в четвърта глава, без да давам прекалено много информация. Сега писането ми изглежда много по-лесно, отколкото беше при „Фантом“.

Нищо чудно, помисли си Сара. Новата книга нямаше да бъде толкова автобиографична. „Фантом“ беше един вид катарзис. Следващата книга щеше да бъде истински роман. Тя не се съмняваше, че ще бъде още по-добра от предишната. Истината беше, че Ейдриън притежаваше талант на писател.

— Като стана дума за информация, Ейдриън… — Сара се изненада от уверения си тон и млъкна.

Той изчака и я попита предпазливо:

— Да?

— Ами, и аз искам да се сдобия с такава. Просто се чудех. Имам предвид, че вече мина месец и реших, че може би си взел вече някакво… решение.

— За какво?

Сара за малко да избухне.

— За нас, разбира се!

— О, все така ли настояваш за срок, в рамките, на който отношенията ни ще се уредят?

— Ейдриън… — Сара се опита да звучи разумно. — Това не води наникъде. Опитах се да бъда търпелива…

— Не си от особено търпеливите, скъпа.

— Не се дръж снизходително! Само защото хората като теб разчитат главно на търпение, не означава, че останалите…

— Какво искаш да кажеш с това „хората като мен“? — от тона му повя хлад.

На Сара й идеше да изкрещи, задето бе използвала неподходящи думи.

— Просто исках да кажа, че ти си свикнал да бъдеш доста търпелив в живота си. А аз не съм имала подобен късмет, Ейдриън, и се опитвам да ти дам времето, от което се нуждаеш, но…

— Не аз съм този, който се нуждае от време — прекъсна я той с тих глас.

— Е, аз определено не се нуждая от него! Знам какво искам. Влюбена съм в теб и измивалият месец беше ужасен за мен. Чувствам се като изгнаница. Ти не ме докосваш, толкова си любезен, че ми се повдига, и изобщо не искаш да ми кажеш колко дълго още ще продължи това. Има моменти, когато наистина се чудя дали ти наистина… — тя спря рязко потока от думи.

Ейдриън не пожела да остави изречението недовършено.

— Чудиш се за какво?

— Нищо — измърмори тя.

— Сара, довърши онова, което щеше да кажеш.

Тя въздъхна.

— Чудя се дали някога ще можеш да се довери изцяло както на мен, така и на теб самия, че да дадеш воля на любовта си — ето. Каза го. Досега не си бе позволявала нещо толкова силно и не бе сигурна как би реагирал той. Прекалено дълго бе мислила и се бе колебала.

Изказването й беше посрещнато с мълчание от другата страна на линията. Най-после Ейдриън проговори:

— Обичам те, Сара.

Тя затаи дъх и стисна слушалката.

— Наистина ли?

— Месеци наред ти беше част от мен. Не мога да си представя живота без теб.

Тя бе смаяна от простотата на думите му.

— Никога преди не си ми казвал нещо толкова категорично.

— Вероятно досега не съм мислил за нещо толкова категорично — призна той. — Ти си беше там, като част от мен…

Тя затвори облекчено очи. Най-накрая всичко беше свършило. Поне се надяваше.

— О, Ейдриън, Ейдриън, благодаря ти. Толкова много те обичам, че ще полудея тук, докато те чакам да придобиеш увереност.

— Но аз бях уверен през цялото време. Ти беше тази, която имаше нужда от време.

Сара присви очи и прие първия намек, че чакането й може би все още не е завършило.

— Нямам нужда от повече време, Ейдриън. Моля те! Бях толкова търпелива. Мога да чакам вечно, ако се наложи, но в случая няма причина да стоим разделени.

Гласът му стана още по-твърд.

— Искам да ти дам време.

Тя усети решителността в тона му и към отчаянието й се прибави гняв.

— Мислиш, че си играя с теб, така ли?

— Не, Сара, не е това. Аз просто…

Тя не го остави да довърши.

— Ейдриън Савил, ти наистина не знаеш какво е да те разиграват! — тя рязко затвори телефона. После отиде до дрешника в коридора и си взе чантата. Малко по-надолу по улицата зад ъгъла имаше малък весел бар. Щом Ейдриън можеше да пие бира вечер, то и тя можеше. Тази вечер дори тя имаше по-голяма нужда от бира от него.

Телефонът звънеше упорито зад нея, но Сара не му обърна никакво внимание. Отиде до вратата, отвори я и решително излезе навън. Беше прекрасна южнокалифорнийска вечер. Из въздуха се носеше мирис на море. Редиците палмови дървета покрай улицата се поклащаха лениво на нощния бриз. Сара тръгна бързо по тротоара. Зачуди се как ли изглеждат дърветата в Югоизточна Азия.

Кръчмата беше вълна само наполовина с двойки между двадесет и пет и тридесет и пет години. Жените бяха с уж небрежни прически, копринени ризи и джинси и разговаряха с мъже със също толкова скъпи подстрижки и маркови дрехи. Няколко познати й кимнаха, но Сара седна сама в задната част на бара, която тънеше в сянка. Поръча си бира и отпи замислено от нея, когато и я сервираха.

Дърветата в Югоизточна Азия… В съзнанието й изникна картина на джунгла, в която отвсякъде те дебнат опасности и коварни тресавища. Не, не беше точно нейният тип място. Ейдриън се бе научил на предпазливост, след като бе посещавал многократно такива места из целия свят — Предпазливост и търпение.

Но дори и предпазливостта и търпението си имаха граници. Със сигурност те не биваше да бъдат пречка пред една любовна връзка. Любовта беше толкова рядко и ценно чувство, че беше грях да го възпират. Сара отпи още веднъж от скъпата бира и се замисли за нежеланието на Ейдриън да се отпусне и да забрави проклетия си самоконтрол.

Няколко пъти си бе позволявал да го забрави, напомни си тя. Първия път, когато се любиха, например. Както и втория. Разбира се, той бе предполагал, че ще успее да запази миналото си в тайна от нея. Нямаше причина да се бои от реакцията й, когато научи истинската му самоличност, защото това нямаше как да стане.

Но дори и онази последна вечер в къщата му, той не искаше да я отпрати, макар вече да бе решил, че й е необходимо време. Онази нощ бе имал нужда от нея, не сексуално, а така, както един мъж желае утехата на една жена. Той й бе позволил да го утеши, припомни си тя и изпита надежда. Онази нощ я бе прегръщал силно, дори и в съня си. Беше усетила как напрежението бавно го напуска. Тя сериозно се съмняваше, че някога Ейдриън си е позволявал риска да получи утеха от някого.

Сара отново обмисли проблема. Той я обичаше и тя го обичаше. И както му бе казала, животът наистина беше кратък, пенлив. Любовта беше прекалено важна, за да рискува да я погуби заради предпазливост и търпение. Трябваше да намери начин да го накара да проумее това. Трябваше да намери начин да го накара да излезе от своя строго контролирай свят.

Един час по-късно тя се прибра вкъщи, отвори вратата и съзря блещукането на кристалната ябълка. Сферата отразяваше светлината на настолната лампа на бюрото й тя дълго се взира в нея, спомнила си плановете на Вон да докопа златото. Бавно затвори вратата, унесена в мислите си.

Телефонът иззвъня точно когато се канеше да си ляга един час по-късно.

— Здравей, Ейдриън.

— Успокоили се?

— Успокоих се.

— Обичам те — каза той тихо.

— Знам. И аз те обичам.

— Нека изчакаме още малко, скъпа — настоя той. — И на мен не ми е лесно.

— Мисля, че на теб ти е по-лесно, отколкото на мен — отвърна тя.

— Не — рече той с дрезгав глас. — Не е. Лека нощ, Сара. Приятни сънища.

— Лека нощ.

Тя затвори телефона и бавно излезе от всекидневната. Погледът й още веднъж попадна на кристалната ябълка. Трябваше да има начин да излезе от това безизходно положение. Щом като съдържаше ключа към златото, ябълката може би съдържаше и ключа към чувствата на Ейдриън.

Тя отново се замисли как ли изглеждат дърветата В Югоизточна Азия.

 

 

Ейдриън вдигна припряно телефона в петък сутринта.

Много малко хора на този свят знаеха номера му, крито не фигурираше в телефонния указател. Сара беше един от тях.

— Ало?

— Тя е откачила, Ейдриън. Предупредих те, че това ще се случи. Не казвай, че не съм те предупредил! — Лоуел Кинкейд бе един от малцината, които също имаха номера му.

— За нищо не си ме предупредил — каза Ейдриън търпеливо и потисна разочарованието си, че обаждането не беше от Сара. Все пак, щеше да я види тази вечер. Можеше да почака. — Успокой се и ми разкажи за какво става дума, Лоуел.

— Ще си помислиш, че е шега, но мога да те уверя, че не е.

— Добре де, не е шега. Сега ще ми кажеш ли кое не е шега.

— Подала е молба за паспорт — съобщи мрачно Кинкейд.

Ейдриън застина, обмисляйки чутото.

— Паспорт ли?

— Обади ми се да ме попита дали знам как се влиза и излиза от Камбоджа.

— Това е шега, нали? Вие и двамата имате много странно чувство за хумор, Кинкейд. Казвал съм ти го няколко пъти вече! — Ейдриън беше стиснал като в менгеме слушалката на телефона.

— Повярвай ми, изобщо не се шегувам. Но молбата за паспорт не е всичко.

Ейдриън си пое дълбоко въздух.

— Добре, да чуем.

— Помоли ме за копие от твоята половина от картата. Пуснала е обява в лосанджелиския „Таймс“. Искаш ли да я чуеш?

— Не. Но по-добре ще е да я чуя.

— Слушай тогава — от другата страна на линията се чу шумолене, след което Лоуел прочете:

„Опасности, приключения, парична награда. Търси се подходящият човек. Кандидатът трябва да е готов да пътува извън страната, да е способен да се грижи за себе си и да е съгласен да се подчинява на заповедите на работодателя си. Само лични интервюта, без телефонни разговори. Три часа, петък.“

— Това е днес, Ейдриън.

— Знам, че е днес.

— Дава и името на хотела в Сан Диего, където ще разговаря с кандидатите, отзовали се на обявата. Знаеш не по-зле от мен, че всеки хахо в Калифорния, който обича да си фантазира, ще се яви. Ейдриън, грешката е твоя. Лично ще те държа отговорен.

— Моя грешка ли? Кой й даде половината карта и й разказа легендата за Бога!

— Но, по дяволите, другата половина е в теб! Мислех, че знаеш как да се грижиш и за двама ви! — Лоуел затвори телефона с трясък, от който ушите на Ейдриън запищяха.

Той остана загледан в слушалката една дълга минута. Дамата отново бе започнала с игричките. В своя обичаен, импулсивен, нехарактерен стил тя му отправяше истинско предизвикателство.

Явно въобще не се боеше от него. Сигурно знаеше, че ще побеснее, когато разбере какво е замислила. Разбира се, бе го направила нарочно. Просто бе казала на чичо си, за да се увери, че Ейдриън ще разбере веднага какво става.

Ще ме предизвиква, помисли си гневно Ейдриън и взе сака си от полицата в килера. Ама че нрав! Спомни си как се бе прибрал онази първа вечер и я бе намерил да се рови в кабинета му. Още тогава не се бе побояла от него, не и след като бе намерила ябълката. Явно и сега не се боеше.

Но тя бе потреперила и бе застинала, когато бе споменала за мъжа с прозвището Вълк. А сега знаеше, че той е бил този човек.

Искаше да й даде време, за да го приеме изцяло веднъж щом бе научила истината. Искаше да е сигурен, че ще приеме онова, което е бил някога. Искаше го, защото я обичаше. Разкъсваше се вътрешно от мисълта, че дълбоко в себе си тя не би могла да се примири с миналото му. Само още няколко седмици, месец, и той щеше да е по-уверен, че тя знае какво прави.

Но Сара нямаше подобно търпение. Наистина бе подала молба за паспорт и бе пуснала обява във вестниците. Беше измислила план как да го принуди да действа по-бързо.

Ейдриън затвори ципа на сака си, провери ключовете и нагласи алармената инсталация на къщата. Щяха да му трябват няколко часа, за да стигне до Сан Диего. Не биваше да губи нито минута повече. Имаше полет преди обяд, който можеше да хване, ако побързаше.

Той се изненада — изведнъж бе започнал да проявява нетърпение.

 

 

Още в два часа пред хотелската стая започна да се оформя опашка. Сара наблюдаваше движението с нарастващо притеснение от фоайето на хотела, като се мъчеше да остане незабелязана. Ако някой от изключително екзотичните типове на опашката разбереше, че потенциалният работодател е жената с джинси, която се мотаеше около рецепцията, то тя щеше да бъде обградена моментално.

Никога не си бе представяла, че толкова много хора биха се отзовали на подобна обява. Онова, което повече я притесни обаче, бе, че Ейдриън не бе сред тридесетимата мъжаги на опашката. Сара нервно изтри ръцете си в джинсите. Само след броени минути тя трябваше да заеме с пъстрата сбирщина. Някои от тях изглеждаха доста яки и страховити. Един или двама приличаха на бивши колоездачи. Неколцина вероятно бяха бивши военни, а имаше и такива, които направо изглеждаха любопитно. Никой от тях не приличаше на бивш агент, камо ли на Вълка.

Сара взе химикалка и рекламни листчета на хотела и се опита да нахвърля въпросите за интервюто. Какво можеше да бъде попитан един наемник? Особено, когато човек нямаше никакво намерение да го наема? Имаше нужда от един-два въпроса, които веднага щяха да изключат всички мъже на опашката. Тя отчаяно се опита да измисли нещо, което да направи всеки един от мъжете, които чакаха, неподходящ.

В три часа без пет минути Сара вече бе готова за предстоящото интервю. Ейдриън никакъв не се виждаше. Трябваше или да започне интервюто, или да рискува да изчака, но това би означавало още по-голяма опашка от недоволни кандидати. Управлението на хотела определено нямаше да й благодари, задето е предизвикала безредици.

Тя вирна брадичка, стегна се и профуча покрай редицата авантюристи. Без да погледне, когото и да било, отвори вратата на хотелската стая и каза през рамо:

— Да влезе първият. Веднага.

След пет секунди, тя се намери сама в стаята с наперен млад мъж, който носеше избеляла военна риза. Той я огледа и се усмихна арогантно.

— Вие ли сте дамата, която иска да ме наеме?

— Аз съм дамата, която търси подходящия човек — рече Сара хладно. — А сега, ако не възразявате, ще ви задам няколко въпроса, свързани със задачата.

— Давайте, госпожо — отвърна той любезно, но не скри иронията си. — На вашите услуги — усмивката на нахакания млад мъж беше изчезнала, когато изхвърча от стаята пет минути по-късно. Той не спираше да ругае под нос. Сара повика следващия кандидат.

Беше интервюирала и отхвърлила петнадесет мъже, когато в коридора пред стаята настъпи суматоха. Чуха се ядосани гласове, които протестираха и секунда по-късно вратата се отвори с трясък. Сара отклони поглед от кандидат номер шестнадесет и видя Ейдриън да стои на прага. В очите му горяха гняв, нарастващо нетърпение и искреше изумление, когато срещна погледа й.

Но стаята не изстина внезапно.

Той задържа погледа си върху Сара за миг, след което го отклони към кандидат номер шестнадесет — бивш военен на средна възраст, започнал да надебелява.

— Вън!

Бившият военен огледа новодошлия напрегнато за секунда, после сви рамене и се изправи.

— И без това си тръгвах. Явно, не съвпадам с профила на подходящия кандидат — провлече той. Той употреби думите, който Сара му бе казала малко преди вратата да се отвори. Когато мина покрай Ейдриън, в погледа му се забелязваше развеселеност. — Много интересна дама. Късмет, приятелче. Мисля, че ще трябва доста да се потрудиш.

Ейдриън не му обърна внимание и се обърна към останалите кандидати.

— Можете да се разотивате. Интервюто приключи. Дамата вече нае един кандидат. Мен.

— Я, почакай малко…

Ейдриън погледна към Сара през рамо.

— Кажи им!

Тя се изправи и усети как коленете и леко се разтрепериха. Беше виждала Ейдриън в различни настроения, включително и в такова, от което стаята мигновено изстиваше от присъствието му. Но никога не го беше виждала излязъл от кожата си. Тя се усмихна любезно и кимна на мъжете в коридора.

— Боя се, че господин Савил е прав. Той е идеалният кандидат. Благодаря ви, че се отзовахте на поканата ми за интервю.

Някои от кандидатите изръмжаха в знак на протест, но навалицата от мъже взе да се разотива. Миг по-късно коридорът беше празен и Сара остана сама лице в лице с Ейдриън.

Той се облегна на рамката на вратата и скръсти ръце на гърдите си.

— Каква игра, по дяволите, играеш, Сара Фрейзър?

Тя въздъхна и седна на стола си. Беше и по-лесно в седнало, отколкото в изправено положение.

— Не предполагах, че толкова много хора ще се отзоват на подобна обява.

— Това е Калифорния, ако случайно си забравила? Една такава обява е способна да събере на едно място доста откачайки — той се отдели от рамката на вратата и се приближи към бюрото, опря ръце на него и се наведе напред, вторачил поглед в нея. — Да не мислиш, че щях да те пусна да отпътуваш с някакъв си тип?

Тя се засмя развълнувано.

— Не.

Ейдриън присви очи.

— Щях да дойда по-рано, но полетът бе отменен. През последните няколко часа се развличах, като си мислех какво ще ти направя, когато най-накрая пристигна в Сан Диего.

— Мога да си го представя.

— Заслужаваш да нашаря с колана си сладкото ти дупе.

— Звучи малко необичайно…

— По дяволите, Сара! Какво си мислеше, че правиш? — той се изправи и отиде до прозореца. — Направо съм бесен.

— Да. Съжалявам, но аз…

— Съжаляваш! — той се извъртя и впери поглед в нея. — Съжалявала била.]

— Не можах да измисля никакъв друг начин да те накарам да осъзнаеш, че това глупаво ухажване трябва да престане. Подлудява ме, Ейдриън! — тя скочи на свой ред и застана срещу него. — Губим и времето, и любовта си, а всеки срещнат би ти казал колко ценни неща са това.

— Какво те кара да мислиш, че си успяла да постигнеш нещо повече от това да ме озадачиш?

Тя го погледна решително.

— Има само един начин, по който можеш да ме спреш да не замина за Югоизточна Азия.

— Така ли? — промърмори той нежно, но заплашително. — И какъв е той?

— Ще трябва да се ожениш незабавно за мен. Ако не го направиш, потеглям веднага щом паспортът ми бъде готов.

Той изглеждаше слисан.

— Да се оженя незабавно…

— На това му викат изнудване, Ейдриън. Чисто и просто изнудване. Давам ти ултиматум. Ожени се за мен или заминавам да търся златото сама.

Ейдриън продължи да се взира в нея, сякаш си бе загубила ума.

— Не говориш сериозно, нали?

— Не, напълно сериозно. Това не е игра. Не си играй с наистина важните неща в живота.

— И аз съм едно от тези неща?

— Ейдриън, ти си най-важното нещо в живота ми — искрено изрече тя.

Възцари се напрегната тишина. Погледът му не трепна, докато я наблюдаваше. Сара остана с впечатлението, че търси подходящите думи, с които да изрази чувствата си. Тя чакаше в агония неизвестността да се разсее.

— Сара — предпазливо изрече накрая той, — много съм ядосан. Не си спомням някога да съм бил толкова бесен.

— Знам — прошепна тя. — Съжалявам, но…

— Но ти не се боиш от мен, нали?

— Шегуваш ли се? Стисках палци и на ръцете, и на краката — устните й се разтегнаха в крива усмивка.

— Не си и ужасена, нали? — настоя той.

— Не и по причината, която имаш предвид, Ейдриън. Стаята този път изобщо не изстина при твоето влизане. Единственият път беше, когато ме спаси от Вон. И тогава разбрах, че този хлад е моята единствена защита, а не нещо, от което трябва да се страхувам. Обичам те и ти ме обичаш. Как бих могла да се ужасявам от теб?

Той прокара ръка през косата си и отново се обърна към прозореца.

— Умирах от страх — призна неочаквано Ейдриън.

— Да ме обичаш ли?

Той поклати глава.

— Защото се тревожех, че няма да ме обикнеш истински, когато разбереш кой съм в действителност.

Сара излезе иззад бюрото и бавно се приближи.

— Обичам те, Ейдриън! Толкова много те обичам, че съм готова на всичко, за да остана с теб. Знам какво ти трябва. Нали прочетох „Фантом“? Не помниш ли, казах ти тогава, че бих се влюбила в героя.

— А аз ти отговорих, че бих предпочел да се влюбиш в мен.

— И мислеше, че би било приятно.

— Ами… — продума дрезгаво Ейдриън и се обърна към нея — мисля, че би било повече от приятно. Мисля, че това е жизненоважно.

— О, Ейдриън — въздъхна тя и се хвърли в обятията му. — Толкова много те обичам! Не ме отпращай отново. Няма да го понеса — тя зарови лице в ризата му и го прегърна силно.

— Обичаш да драматизираш, нали? Никога не съм те отпращал. Нали се разбрахме да те поухажвам? Поне един месец.

— Това беше тест, а аз мразя тестовете. Вярвам ти, Ейдриън. Искам само и ти да ми повярваш.

— Иначе ще ме изнудиш да се оженя за теб ли?

Ноктите й се забиха в якия му гръб през ризата.

— Казах ти, ще направя всичко по силите си, за да те задържа при себе си!

Той я погали по косата и зарови собственически пръсти в златисто кафявите къдрици.

— Вярвам ти, скъпа. След целия театър днес, как бих могъл да не ти вярвам? Трябва да призная, че не се опитваш да се измъкнеш. Все пак бях решил да ти предоставя възможност да избягаш, ако пожелаеш.

— За да се увериш в лоялността ми? Е, аз не търся начин да избягам, Ейдриън Савил.

— Обичам те, Сара.

Тя вдигна глава. Очите й блестяха.

— И аз те обичам.

Той се усмихна и я прегърна силно.

— Можем ли вече да си вървим у дома? — попита Ейдриън.

— Да.

— Можем ли да спрем във Вегас на път за Вашингтон — додаде той замислено.

— Наистина ли ще се ожениш за мен?

— Мисля, че нямам избор.

— Нямаш — увери го тя.

Ейдриън не можеше да забрави думите й, че би направила всичко, за да го задържи. Добра идея за роман. А и му допадаше. Вече беше сигурен, че тя не си играе с него.

Телефонът в апартамента на Сара звънеше на пожар, когато няколко минути по-късно отвориха вратата. Ейдриън го вдигна.

— Това трябва да е чичо ти — обясни той, когато Сара го погледна изненадано, и каза в слушалката. — Здравей, Лоуел. Можеш да спреш да се тревожиш.

— Знаех си, че ще оправиш нещата щом пристигнеш — заяви Лоуел, дълбоко удовлетворен от развоя на събитията. — Какво става?

— Ще се оженим във Вегас на път за Вашингтон.

— Как ли пък не! Чия е тази идея?

— Сара ме изнуди да приема този вариант — обясни Ейдриън, без да откъсва очи от нея.

— Изнудване значи. Винаги съм знаел, че вие двамата имате много общи неща. И двамата знаете кое е най-важното в живота и двамата бихте направили всичко, за да го получите. Просто го постигате по доста различен начин, това е всичко.

— Хмм.

— Но това не означава, че ще ви разреша да се измъкнете, като се ожените в Лас Вегас. От години чакам Сара да попадне на подходящия мъж. Искам истинска сватба, на която да присъствам и аз — Лоуел спря и продължи с искрено задоволство: — Няма да се занимавам с пазаруване, нали така? Вече получихте подаръка си от мен. Това ми напомня, че очаквам благодарствена картичка — Лоуел Кинкейд затвори телефона.

Ейдриън стоеше и наблюдаваше Сара.

— Чичо ти иска благодарствена картичка.

— Не се безпокой, ще му напиша една.

— Също така иска онова, което той нарича истинска сватба. Не одобрява идеята за Вегас.

Сара се усмихна.

— Просто си търси извинение, за да облече една от онези глупави хавайски ризи.

— Лоуел винаги си е падал по партитата.

— Е, колкото и да ми е неприятно да го призная, ще трябва да се съобразим с него — усмихна се тя. — Изключително съм му благодарна. Но не за картата.

— Знам какво искаш да кажеш. И аз изпитвам същото — Ейдриън се приближи и отново я грабна в прегръдките си. — Ти си истинското съкровище за мен. О, винаги ще бдя над теб, сладка моя Сара.

Тя се сгуши в него.

— Знам. Аз също ще се грижа много, много добре за теб.

Доста по-късно, Ейдриън се размърда изпод смачканите чаршафи на леглото и си спомни въпроса, който по-рано бе искал да й зададе. Прокара игриво ръка по гърба й и рече:

— Сара…

— Хмм? — много бързо бе усвоила този така характерен за него отговор.

— Какво казваше на всичките онези кандидати, преди да пристигна в хотела? Как се отърваваше от тях?

— Казвах им, че има едно много важно качество, което подходящият кандидат трябва да притежава.

— И какво бе то?

— Подходящият кандидат трябваше да е вегетарианец.

Последваха няколко минути на безмълвно удивление.

Сара се обърна по гръб и видя смеха в очите на Ейдриън. Миг по-късно той му даде воля и тя се наслади на първия му истински смях.

Накрая реши, че смеещият се Вълк е доста забавна гледка. През годините заедно, които ги очакваха, щеше да се погрижи Ейдриън да се смее по-често.

 

 

Сватбеното тържество се състоя на откритата тераса с изглед към океана в дома на родителите на Сара. То предизвика небивал интерес. Господин и госпожа Фрейзър останаха доволни от избраника на дъщеря им. Що се отнасяше до тях, прикритието му беше безупречно. Те бяха убедени, че е оказал неимоверно благотворно влияние върху тяхната обична, но доста непредсказуема дъщеря. У тях обаче се породиха някои опасения, когато разбраха, че кум ще им бъде Лоуел Кинкейд.

— Знаех си, че ще облече нещо абсурдно — въздъхна госпожа Фрейзър примирено край купата с пунш. — Виж го само как изглежда, Сара, в тази смешна риза! Всички други гости са облечени официално! Още от самото начало трябваше да тропна с крак и да заявя, че няма да го допусна на сватбата, ако не придобие приличен вид!

— Все пак нямаш думата в случая, мамо — Сара се усмихна на трогателно притеснената си майка. — Кумът се избира от младоженеца, не от теб.

— Не че не обичам брат си, но просто той е… той е толкова… — госпожа Фрейзър махна безпомощно с ръка.

— Пийни още малко пунш, мамо — Сара се наведе и й наля чаша с пенестото червеникаво питие.

— А това е още едно нещо, за което исках да поговорим — продължи унило майка й. — Не е ли странен вкусът на този пуши, ти как мислиш?

— Боя се, че е с доста висок процент алкохол — призна Сара развеселено. Тя наблюдаваше съпруга си, който разговаряше с баща й. Двамата мъже явно водеха доста оживен спор.

— Знаех си! — възкликна госпожа Фрейзър. — Стори ми се, че видях Лоуел да се навърта покрай купата с пунш преди около час! Сигурно шампанското му се е сторило малко!

— Извинявай, мамо, май е по-добре да отида и да спася Ейдриън, преди татко да е успял да го убеди да превърне всичките си хонорари в дългосрочни депозитни книжа.

— Ейдриън е много сериозен й интелигентен мъж, скъпа. Сигурна съм, че с радост би изслушал съветите от бащата ти. Прилича ми на човек, който би искал да планира бъдещето си.

— Ейдриън има мен, значи има кой да му помага да планира бъдещето си — Сара взе чаша пунш за себе си и се присъедини към съпруга си.

Изразът в очите на Ейдриън, когато застана до него, стопли сърцето й. Той я обичаше. Наистина я обичаше повече от всичко друго. За него тяхната връзка означаваше пълно обвързване. Точно както и за нея.

— Баща ти тъкмо ми разказваше за предимствата на дългосрочните инвестиции — каза Ейдриън и прегърна през кръста съпругата си.

— Бях готова да се обзаложа — Сара се усмихна на баща си.

— Ще поговорим пак по-късно, Ейдриън. Толкова се радвам, че Сара най-сетне откри мъж, стъпил здраво на земята — произнесе Фрейзър спокойно. Кимна му приятелски, наведе се да целуне дъщеря си и отиде да си сипе още малко от силния пунш.

— Стъпил здраво на земята значи? — Сара се надигна на пръсти, така че Ейдриън да може да я целуне по устните.

— Няма да съм там обаче след няколко часа — предупреди я той.

— Така ли?

— Не. Смятам да прекарам нощта в хоризонтално положение, освен ако не се спрем на нещо наистина необичайно като за първа брачна нощ.

— Ейдриън, трябва да призная, че напоследък си започнал да развиваш доста странно чувство за хумор.

— Всяко чувство за хумор е по-добро от липсата на такова — заяви весело Лоуел Кинкейд и се присъедини към тях с танцова стъпка. В едната си ръка държеше чаша шампанско, а в другата — чаша пунш. — Хубаво парти, Сара! Майка ти може да спретне много прилично тържество, щом реши — той отпи поред от чашите.

— Радвам се, че се забавляваш, чичо Лоуел.

— Винаги съм обичал партитата. Радвам се, че най-накрая ви намерих сами. Цял ден се каня да говоря с вас.

Ейдриън го погледна внимателно.

— Така ли?

— Да, мислех си за нещо.

— Изгарям от нетърпение да разбера за какво.

Лоуел поклати глава.

— Не, не, говоря сериозно. Обмислях плана на Вон да изнесе златото от Камбоджа. След като Сара пусна онази обява във вестника…

— Не ми напомняй за това — предупредя го Ейдриън.

— Наистина, Ейдриън, нещо ми просветна тогава. Може пък и да има начин — Лоуел се наведе тайнствено към тях. — Ако съставим подходящия екип от хора, а ти знаеш, че имаме доста добри връзки, можем да влезем и да излезем от страната, без никой да разбере, че дори сме били там.

— Чичо Лоуел! — Сара ококори очи. — Мислиш ли, че е възможно?

— Разбира се, ще е рисковано. Но това е единствената възможност.

Ейдриън присви очи.

— Единствената причина, поради която ти изглежда възможно, Кинкейд, е, че се наливаш прекалено с този проклет пунш. Забрави за тази работа!

— Но, Ейдриън, само си помисли — нетърпеливо се обърна Сара към него. — Какво приключение би било само!

— Казах да забравите! Говоря сериозно — Ейдриън вдигна чашата си с шампанско и отпи голяма глътка.

— Но, Ейдриън, скъпи…

— Не започвай пак с това „Ейдриън, скъпи“. Казах не. И точка — Лоуел се засмя.

— Какво ще кажеш, а? Първият ви спор като семейство.

— Ти си причината — сряза го Ейдриън.

— Знаете ли какво мисля? — попита Сара и погледна съпруга си. — Мисля, че Ейдриън приема новите си съпружески задължения прекалено сериозно. Започва да въвежда правила, а дори още не сме си тръгнали от тържеството.

— Нямаш предвид „започва“, а продължава — поправи я Ейдриън любезно. — И като говорим за това, мисля, че е време да кажем довиждане на всички тези мили хора. Чака ни първа брачна нощ. Готова ли сте да потегляме, госпожо Савил?

— Да, скъпи.

— Никога не съм я виждал толкова сговорчива — удиви се Лоуел.

Ейдриън се усмихна.

— Няма да продължи дълго. Затова възнамерявам да се възползвам от сговорчивостта и, докато мога. Хайде, скъпа.

Сара погледна чичо си и послушно тръгна под ръка със съпруга си. Кинкейд й намигна. Сара се усмихна. Златото можеше да почака. Все пак, легендите притежават свойството да траят вечно.

— Е, Лоуел, въпреки идиотската риза, с която си се докарал, трябва да призная, че този път наистина се справи — усмихната майчински, проговори сестра му, която неусетно бе застанала до него. — Вече бях започнала да се чудя дали дъщеря ми ще се влюби някога. Но ти явно си намерил подходящия мъж.

Кинкейд вдигна чаша и се усмихна широко.

— Най-подходящият. Легендата на своето време.