Джейн Ан Кренц
Игра на съдбата (2)

Втора глава

— Чичо ми е със странно чувство за хумор. Ако наистина си му близък приятел, предполагам, вече си го разбрал. Винаги съм смятала, че от него би излязъл добър карикатурист. С навика му вечно да нахвърля скици и с тънкото му чувство за хумор, би имал голям успех.

Един час по-късно Сара си легна в непознатата стая в малкия хотел и отново преповтори наум отговорите си на язвителните, на моменти дори обидни, забележки на Ейдриън Савил. Накрая реши, че се е представила достойно, въпреки обстоятелствата. Щеше да заподозре Савил, че има извратено чувство за хумор, ако не познаваше чичо си. Напълно възможно беше Лоуел Кинкейд да я бе „обещал“ на приятеля си. Беше й заявявал неведнъж, че не знае как да си подбира мъжете. Чичо й бе този с извратеното чувство за хумор, реши мрачно Сара. Онова, което я безпокоеше, бе, че Ейдриън бе приел така наречения си подарък съвсем сериозно. Видно бе от начина, по който й го каза.

Обърна се на една страна, нагласи възглавницата си удобно и се замисли за онова, което си бе позволил да направи чичо й. Беше изненадващо и възмутително, но напълно съответстваше на начина, по който Лоуел Кинкейд понякога уреждаше нещата. Маниерът му да залага на неочаквани ходове най-вероятно беше отработен с цел оцеляване. Да, един опитен таен агент не можеше да си позволила бъде предсказуем, въздъхна Сара. Обикновено Лоуел не си позволяваше, въпреки предпочитанията си към изненадващите ходове, да се намесва прекалено много в живота на своите приятели и роднини. Интуитивно усещаше докъде може да стигне.

Този път обаче се беше увлякъл и Сара не можеше да си отговори защо е станало така. Ясно, бе, че Савил е човек, които се отнася сериозно към живота. Рядко някой си прави шеги с хора като него. Те или побесняват, или се засягат смъртно. Разбира се, съществуваше вероятността Лоуел да е възнамерявал да я запознае с мъж, когото той самият одобрява. На няколко пъти й бе давал ясно да разбере, че не одобрява избора й на приятели. Да Лоуел може би наистина е бил напълно сериозен в своите намерения. В такъв случай, трябваше да бъде сигурен, че ще му каже какво мисли за него, когато благоволеше да се появи отново пред очите й.

Сара се загледа в сенките, който хвърляха леко поклащащите се отвън дървета. Прозорецът бе отворен един-два сантиметра и в стаята нахлуваше свежият нощен въздух. Добре познаваше триковете на чичо си. През годините бе ставала свидетел на какви ли не случки. Странно, че бяха такива добри приятели със Савил. Никой нямаше право да го вини за липсата на особено чувство за хумор. Леките признаци на веселие, които бе забелязала на няколко пъти тази вечер, съвсем спокойно можеха да бъдат плод на въображението й. Тя бе останала с впечатлението, че когато се проявяваха, изненадваха еднакво и него, й нея. Савил беше спокоен и сдържан човек, който не само изглеждаше много по-различен от чичо й, но и бе пълна противоположност на мъжете, с които се бе сблъсквала досега.

В моя предишен живот, напомни си Сара. Светът на юпитата беше вече минало за нея и опитът й се заключаваше в поредица интересни житейски експерименти, които бе провокирала или в които бе взела неволно участие. Беше й забавно, но още когато навлезе в деловия свят, бе разбрала, че няма да е за постоянно. Често си бе повтаряла, че ще разпознае начина на живот, който би искала да води, когато се сблъска с него. В очакване на този момент, тя си бе играла с хората и обстоятелствата. Дали вече не бе остаряла за подобни игри, след като бе на път да се откаже?

Тя се обърна на другата страна и отново оправи възглавницата си. През последните няколко години беше усвоила куп полезни умения. Например, знаеше как да се измъкне от неудобна ситуация, подобна на тазвечерната. Лек смях, скептично изражение и неангажиращ коментар.

Ейдриън беше приел резервираното й отношение, но бе настоял да я придружи до хотела с колата й. Преди това бе предложил да остане да преспи в гостната му и не бе изненадан, когато тя любезно отклони поканата. Сара беше на мнение, че няма смисъл да усложняват повече нещата. Колкото и да я бе заинтригувал Ейдриън към края на вечерта, тя трябваше да се държи предпазливо.

Беше свикнала да общува с мъже, които не вземат насериозно нищо друго, освен своята кариера, тичането за здраве и новите си поршета — мъже, които бяха овладели до съвършенство изкуството да съблазняват, издигайки в култ мъжката си чувственост, ала бягащи като дявол от тамян от трайните връзки. Сара знаеше как да се оправя с такъв тип мъже, но не беше сигурна как да се държи с Ейдриън Савил. Усещаше, че той има друго разбиране за живота.

Очите му издаваха придобитата мъдрост, макар годините да не бяха оставили видими следи върху лицето му. От сребристосивия му поглед струеше кротка, ала непоколебима сила. Да, тя чудесно разбираше защо чичо й е предпочел Савил, но също така си представяше и защо, верен на своята непредсказуемост, се бе опитал да го провокира. Сякаш виждаше пред себе си Лоуел Кинкейд да казва през смях на Ейдриън, че племенницата му е най-подходящата партия за него и че ще подреди нещата така, че след завършването на романа, тя да бъде негова.

Изражението на Сара стана гневно. Своенравността на чичо и я възмущаваше. Не си ли бе дал сметка колко сериозно би приел подобно скандално според нея предложение мъж като Ейдриън Савил? Е, добре, щеше да се постарае да поддържа едно неангажиращо отношение към прохождащия писател, когато утре заедно поемат нагоре из планината.

А когато всичко това свърши, ще изнесе една хубава назидателна лекция на Лоуел за правото му да се меси както нейния, така и в този на приятелите си. Решила най-накрая какво да прави, Сара заспа.

 

 

Утринта беше слънчева и топла. Сара си взе душ, облече се и се приготви да слезе за закуска. Свикнала бе да става рано в Сан Диего. Тя закопча ръкавите на широката риза мъжки тип, която бе избрала да облече днес, и пристегна с жълт колан маслиненозелените панталони. Прибра косата си с две шноли и се зачуди дали Ейдриън Савил ще спази обещанието си и ще се появи за закуска в уречения час. Реши, че ще го спази. Писателите, и изобщо хората на изкуството бяха склонни често да променят навиците си, но Сара бе усетила, че Ейдриън е от мъжете, които стриктно спазват уговорките и винаги се оказват на точното място в точния час. Ейдриън Савил беше мъж, на когото една жена можеше да разчита.

Тя забърза надолу по стълбите, излезе от хотела и прекоси улицата. Кафенето, което Ейдриън й бе посочил миналата вечер, когато я бе изпратил до хотела, беше пълно с хора, които тревожно поглеждаха часовниците си, за разлика от нея. Във въздуха се усещаше нещо като отчаяние, сякаш всички бяха решили да се възползват от последните слънчеви лъчи, преди да настъпи суровата по тези северозападни земи зима. Всички, от собственичката до сервитьора, изкоментираха със съжаление факта, че за Сиатъл и района около него това може би бе един от последните слънчеви дни.

— Да, времето днес наистина е прекрасно — съгласи се Сара учтиво и седна. Никой в Сан Диего не би си направил труда да коментира този факт, каза си тя наум. — Между другото, очаквам един човек — точно в този момент нещо я накара да погледне към вратата. — А, ето го и него. Поканете го на моята маса.

Собственичката, дама с посивели коси на средна възраст, леко се засмя.

— Разбира се — тя замаха енергично на мъжа, който стоеше на прага и оглеждаше салона. — Хей, Ейдриън! Насам.

Не само Ейдриън, но и всички присъстващи извърнаха погледи към тях. Сара усети как се изчервява. Трябваше да се досети, че в провинцията всички се познават. Събра кураж и се усмихна на Савил, докато той си проправяше път към нея.

Опита се да го посрещне спокойно и учтиво, но откри с учудване, че всъщност е леко превъзбудена от появата му. Походката му беше измамно лека, с отмерени движения. Той за секунди преодоля разстоянието от вратата до масата. Притежаваше мъжка гъвкавост и удивителна координираност на движенията, които далеч не приличаха на атлетичността, която нейните приятели придобиваха чрез бягане за здраве или занимания във фитнес залите. Сара имаше чувството, че хармоничността на движенията му е вродена като при котките.

Черната му къса коса беше гладко сресана, макар и още мокра от сутрешния душ. Беше облякъл джинси и жълтеникава, по-скоро бяла риза. Носеше същите ленени обувки с каучукови подметки, отбеляза Сара. Може би благодарение на тях, той се придвижваше толкова безшумно из кафенето. Ако Сара не го бе видяла, никога не би чула приближаването му. Както не го бе чула и миналата вечер, когато се бе появил в кабинета, помисли си тя, докато той поздравяваше собственичката.

— Добро утро, Анджи. Как е днес? Тази сутрин май е пълно с хора?

Собственичката закима доволно.

— Дай малко слънчице на хората от северозападните щати и те бързичко се измъкват от бърлогите си. Изминалата седмица беше много добра. Наистина много добра. Седни тук с приятелката си, а аз ще изпратя Лиз да вземе поръчката ви — тя се усмихна непринудено на Сара и Ейдриън и отиде да потърси сервитьорката.

— Приятелка ли! — възмути се Сара. — Често съм чувала, че хората в малките градове обичат да шпионират какво правят техните съседи, но не знаех, че толкова бързо си правят заключения. Внимавай, Ейдриън. Когато всички разберат, че тази сутрин заминаваш с мен за планините, вече ще си компрометиран.

— Ще го преживея някак — не изглеждаше особено притеснен, когато се извърна и поздрави младата сервитьорка, която приближаваше тяхната маса.

— Добро утро, Ейдриън. Кафе и за двама ви, нали? — Лиз започна да налива кафе в чашата му, без да изчака потвърждение, макар че погледна въпросително Сара.

— Да, моля — усмихнато кимна тя.

— Готови ли сте с поръчката? — Лиз бързо извади бележника си.

— Опитай кифличките — предложи Ейдриън, преди Сара да каже каквото и да било.

— Кифлички ли?

— Да. Като домашно приготвени са. Направо страхотни — увери я той.

— Ами, обикновено закусвам само с кафе й кроасан… — започна неуверено Сара.

— Нали ме увери, че оставяш зад себе си онзи начин на живот на юпитата? Забрави ли? — изгледа я сериозно Ейдриън.

Тя се развесели.

— Добре, Добре. Няколко кифлички и едно сварено яйце — поръча тя на сервитьорката.

— Имате ги — отривисто отвърна Лиз и погледна Ейдриън. — За теб както обикновено, нали? Закуска номер три без бекон?

— Благодаря, Лиз. Ти си чудесна.

Лиз се изкиска и изтича към кухнята.

Сара наля малко сметана в кафето си и го погледна.

— Добре де, предавам се. Какъв беше този кикот по адрес на закуска номер три?

Ейдриън присви устни.

— Ами, наша шега. Номер три без бекон е всъщност номер едно. Първият път, когато закусвах тук, не забелязах разликата в менюто и просто казах на Лиз, че искам номер три без бекон. И оттогава се превърна в закачка.

— Разбирам. Не обичаш ли бекон?

— Не ям месо — додаде тихо той.

Сара беше искрено изненадана.

— Не ми приличаш на вегетарианец.

Той се облегна назад и взе чашата си с кафе.

— А как изглеждат вегетарианците според теб?

— О, не знам. Може би като изпосталели членове на комуна от шейсетте или като последователи на някакъв източен религиозен култ. Отбягваш месото по здравословни или по морални причини?

— Отбягвам го, защото просто не ми е вкусно — троснато отвърна Ейдриън.

Сара се насили да задържи учтивата усмивка на лицето си. Винаги усещаше кога деликатно й намекват да млъкне.

— Предполагам, че това също е много основателна причина. Да променим темата на разговора тогава. Кога смяташ да тръгнем за планините? Ако нямаш нищо против, бих искала да потеглим колкото е възможно по-скоро.

Ейдриън сведе за миг тъмните си клепачи и се замисли за миг. След малко вдигна поглед и попита:

— Май се държах грубо?

— Разбира се, че не — увери го тя спокойно. — Не трябваше да разпитвам. Всеки решава сам какво да яде.

— Не исках да те засегна — настоя Ейдриън.

— Не съм се засегнала. Да забравим за това. Ето ги и кифличките, които изглеждат наистина страхотно — Сара му хвърли най-очарователната си усмивка, която пазеше за коктейли партита и главни мениджъри.

— О, недей…

Тя премигна и повдигна вежда въпросително.

— Моля?

— Казах да не правиш така — промърмори Ейдриън, докато им сервираха.

— Какво да не правя?

— Да ми се усмихваш по този начин.

— Съжалявам — смути се Сара. Май щеше да ходи сама в планините, както бе тръгнало.

— Това е нещо, останало от времето, когато си била юпи, нали? — рече Ейдриън внимателно. — Прекалено бърза смяна на настроенията. Прекалено фалшиво. Предпочитам непосредствеността.

Този път Сара не можа да се въздържи.

— Не си ли малко претенциозен?

— За някои неща, да. Може ли да тръгнем веднага след закуска?

— Всъщност — започна тя извинително, — на път съм да променя решението си.

— Да влизаш с взлом в хижата на чичо си? — Ейдриън сложи парченце от яйцето на препечената си филийка.

— Да ме придружиш — произнесе Сара с любезно хладен тон.

Той вдигна поглед изненадано.

— Само защото преди бях малко троснат с теб?

Казано по този начин, наистина звучеше незначителна.

Но Сара не можеше да си обясни защо изпитва съмнение относно неговата компания. Това чувство се бе породило още със ставането й сутринта. Всъщност нямаше убедително обяснение за нежеланието й да я придружи пак, тя беше тази, която го бе потърсила, и бе постъпила така само защото Лоуел Кинкейд я бе помолил да го направи преди няколко месеца. Несигурност — това изпитваше в присъствието на Ейдриън, беше нетипично за нея чувство. Сара забарабани по масата с лакираните си в малиненочервено нокти, решила да постави нещата наясно и да настоява за спазването на някои условия. Обикновено не съблюдаваше строги правила в общуването, но имаше моменти, когато те й гарантираха определена степен на сигурност.

— Предполагам, че не мога да ти забраня да дойдеш с мен, но ще съм ти много благодарна, ако не забравяш, че идеята да вляза в хижата е моя.

— Което означава, че ти си шефът ли? — Ейдриън бавно дъвчеше препечената си филийка и не откъсваше ироничен поглед от нея.

— Нещо такова. Извинявай, ако си правя прибързани заключения, Ейдриън, но имам усещането, че си от мъжете, които обикновено вземат нещата в свои ръце и не позволяват на другите да им се месят — изричайки последните думи, Сара осъзна колко истина се крие в тях. Може би оттам идваше лекото й притеснение и резервите й към него.

— Помисли си обаче колко по-добре би било, ако има и някой друг с теб, който да сподели отговорността, ако те заловят, че влизаш с взлом в нечий дом.

Сара ококори очи.

— Основателна причина, няма що — изгледа го тя подигравателно. — Какъв си бил, преди да станеш писател, Ейдриън? Умееш да получаваш това, което пожелаеш. Да не би да си се занимавал с бизнес?

Той помисли малко, преди да й отговори.

— Бях нещо като консултант, ако може да се каже така!

— Консултант ли?

— Да. Някой, който оправя нещата, когато се объркат. Знаеш за какво говоря.

— Разбира се. В корпорацията, в която доскоро работех, постоянно прибягвахме до услугите на консултанти. В коя област си специализиран? Инженерство? Дизайн? Мениджмънт?

— Мениджмънт.

Сара кимна видимо доволна.

— Е, да не би да си се уморил да го правиш?

— Не, не беше това. Изобщо не съм превъртял от работа.

— Мисля, че те разбирам. Нещо подобно се случи и с мен. Чичо Лоуел е прав. Иска се да си определен тип личност, за да бъдеш истински щастлив, ако се занимаваш с мениджмънт. Предполагам, че нито ти, нито аз сме точно от този тип хора.

Лека усмивка смекчи суровата линия на устните на Ейдриън.

— Може би имаме много повече общи неща помежду си, отколкото си мислиш. И двамата сме в процес на преориентация, и двамата сменяме попрището, и двамата харесваме Лоуел Кинкейд…

Сара се засмя.

— И смяташ, че по тези причини можем да си правим компания из планините?

— Да, наистина смятам, че ще се справим, без да се отегчим до смърт или да се хванем за гушите.

 

 

Час и половина по-късно Сара бе склонна да се съгласи с Ейдриън. Пътуването на изток от Сиатъл към Каскейдс протичаше удивително гладко. Редуваха се кратки разговори с промеждутъци от мълчание, което не беше наситено с напрежение. Ейдриън беше от мъжете, които една жена не се чувстваше длъжна да забавлява с духовити забележки. Всъщност Сара бе убедена, че Ейдриън не би издържал, ако някой се опитва да му говори празни приказки. Тя изпита истинско облекчение, когато осъзна, че се чувства спокойна с него.

Сутрешната й несигурност съвсем изчезна, когато навлязоха в планините. Темите за разговор варираха от великолепния пейзаж по предположения относно това къде е отишъл Лоуел Кинкейд, Обсъдиха и кариерата на Ейдриън като писател, както повратната точка, до която бе стигнала Сара в своя живот.

— Бързаш ли да си намериш нова работа? — попита Ейдриън по едно време.

Той беше се настанил зад волана и Сара бе приела безпрекословно положението, защото подозираше, че ще шофира по-спокойно, след като познава района. И се оказа права. Вроденото му чувство за ориентация и шофьорски умения веднага я накараха да се отпусне. Той бе настоял да използват неговата кола и Сара не бе възразила. БМВ-то преодоляваше завоите по магистралата със завидна повратливост и мощност. Сара не приемаше с особено голям ентусиазъм ролята на пътник, особено пък в колата на човек, с когото не бе пътувала.

— Имам достатъчно спестени пари, за да си позволя почивка — сподели тя, приковала поглед във великолепните планини, издигащи се от двете страни на магистралата.

По издадените гранитни блокове се стичаха бистри водопадчета, от едната страна на пътя препускаше стремително кристалночист поток. Пред тях се простираше безкрайна гориста местност. Не беше за вярване, че подобно природно великолепие се намира в такава непосредствена близост до сърцето на град като Сиатъл.

— Ще се опитам да не прекаля с оправданията какво наистина смятам да правя с живота си.

— Имаш ли някакви идеи?

— Ами… — тя се поколеба, осъзнавайки, че досега не бе обсъждала дори със семейството си своите неясни планове за бъдещето. — Смятам да се занимавам с това, с което ти си се занимавал досега.

Ейдриън се обърна рязко.

— С което съм се занимавал досега ли?!

Тя кимна усмихнато.

— Може да ти изглежда странно, но да ти кажа право, от мен ще излезе добър консултант. Харесва ми възможността сама да съм си шеф. Не бих искала да работя за консултантска фирма. Бих искала да имам възможност да си подбирам контрактите. Знам, че звучи несериозно, но макар да не ми е по сърце да работя за голяма компания, притежавам мениджърски нюх, от който би имало реална полза. Това беше и причината, поради която се колебах толкова дълго дали да напусна досегашната си работа. Доста добре се справях.

Ейдриън отново насочи вниманието си към пътя.

— Не смятам, че звучи несериозно. Много хора могат да ти дадат полезни съвети за неща, с които те самите не биха искали да се занимават.

— Само дето ще ми трябва доста време, докато си спечеля клиентела — произнесе колебливо Сара.

— Права си, така е. Аз също се нуждая от време, за да привлека вниманието на читателите и да се превърна в популярен писател.

— Но познавам някои хора, които с радост ще ме препоръчат на компании, които имат нужда от консултанти — продължи Сара малко по-ентусиазирано.

— Аз пък продадох правата за първата си книга. Звучим така, сякаш и двамата ни очаква розово бъдеще — каза Ейдриън и за първи път днес на устните му се прокрадва усмивка.

Сара широко се усмихна.

— Стига, разбира се, и двамата да не се озовем в затвора, ако някой от съседите на чичо Лоуел не се обади на полицията, след като ни види да нахлуваме в имота му!

 

 

Преваляше пладне, когато Ейдриън спря на поляната пред планинското убежище на Лоуел Кинкейд. Бяха се отбили да обядват в малко крайпътно ресторантче.

Изложена на стихиите, хижата на Лоуел беше една от малкото в тази гориста местност. Някои от тях бяха подслонили туристи за летния сезон, а други, като тази например на съседния хълм, бяха постоянно обитавани от своите собственици. Лоуел Кинкейд обичаше усамотението и бе избрал хижа, която не бе в полезрението на съседите. Ако някой от тях не решеше да направи следобедната си разходка насам, едва да щеше да забележи двамината непознати, които се канеха да разбият задния прозорец.

— Правила ли си го и преди? — попита я Ейдриън, докато слизаха от колата, да огледат хижата.

— Влязох с взлом в твоята къща, не си ли спомняш? — засмя се Сара.

— Май си забравила, че входната врата беше отворена.

— Може би трябва да започнеш да я заключваш — рече тя сериозно. — В днешно време трябва да бъдеш по-внимателен.

— Ще се опитам да го запомня — произнесе той сухо. — А сега, да пристъпим към работа…

— Признавам, нямам опит в разбиването на прозорци, но не би трябвало да е много трудно, нали? Престъпниците постоянно проникват с взлом в чужди домове.

— Но понякога ги застрелват за това.

Сара се усмихна широко.

— Може би първо трябва да почукаме на предната врата, само за да сме сигурни, че няма никой.

— Добра идея.

Ейдриън отиде до предната врата на хижата и потропа силно. Не получи никакъв отговор. И колата на Лоуел не се виждаше наоколо.

— Явно ще трябва да го направим по по-рискования начин — отбеляза мрачно Ейдриън. — Ще счупим прозорец и после Лоуел ще ми изпрати сметката.

Сара се насочи към задната част на хижата, търсейки прозорец на подходяща височина и с подходяща големия.

— Не бъди такъв песимист. Доведох те да ми помагаш и да ми бъдеш морална подкрепа, а не да ме разколебаваш.

— Просто си представям как Лоуел се прибира вкъщи и намира прозореца счупен. Няма да остане особено доволен.

— Ще му напиша бележка — успокои го Сара, открила подходящия прозорец. — Какво ще кажеш за този?

Ейдриън се намръщи и пристъпи напред, за да го огледа отблизо.

— Прозорец като прозорец. Ще ни трябва обаче тежък предмет, с който да счупим стъклото. Може да използваме крика от колата. Ще отида да го взема — той се завъртя и спря рязко, вперил очи в по-далечния прозорец на хижата. — По дяволите!

— Какво има? — Сара проследи погледа му. — Някой е бил тук преди нас — каза Ейдриън тихо.

Сара се огледа напрегнато.

— Наистина ли мислиш, че… Ооо! — за първи път я побиха тръпки. Неизвестността я плашеше.

Беше очевидно, че прозорецът е разбит от професионалист. Рамката носеше следи от инструмента, който бе използвал, а самият прозорец бе наполовина вдигнат.

— Вандали.

Ейдриън огледа пораженията.

— Със сигурност няма да те задоволи обяснение от рода, че двама пънкари са влезли с взлом в хижата на чичо ти. Не и след всички небивали сценарии, които е способно да роди въображението ти.

— Не бъди саркастичен. Какво правиш?

— Влизам, за да поогледам — Ейдриън повдигна още малко прозореца и безстрашно прехвърли крак вътре.

— Чакай! — Сара го сграбчи за ръката. — Ами ако вътре все още има някой? — уплашено прошепна тя.

Той надникна в хижата и поклати глава.

— Няма никой, теренът е свободен.

— Не можеш да си сигурен. Много е опасно да сгащиш крадци в дома си. По-добре да извикаме полицията.

— Така ли? — процеди Ейдриън. Прехвърли и другия си крак през перваза и леко скочи на пода в хижата.

Притеснена не на шега, Сара се надвеси през прозореца и продължи да се взира в стаята, готова да го предупреди, ако се наложи. Но думите заседнаха в гърлото й, когато съзря хаоса, които цареше вътре.

— Господи!

— Не се впечатлявай толкова — Ейдриън мина покрай един библиотечен шкаф, преровен до дъно, и спря пред старинно писалище с извит сгъваем капак.

Сара го последва вътре и безмълвно проследи как претърсва писалището. Добре си спомняше това писалище. Беше помогнала на чичо си да го избере в един вехтошарски магазин в Сиатъл. Той явно бе прекарал часове за неговото реставриране.

Сега по повърхността му се валяха в безредие листа, книги и списания. Чекмеджетата бяха издърпани и изпразнени от съдържанието си. Папките с личните бизнес дела на Лоуел Кинкейд бяха разхвърляни по пода заедно с един от скицниците му.

Вбесена от непочтителния начин, по който скицникът бе захвърлен разтворен на овехтелия ориенталски килим, Сара се наведе и го вдигна.

— Копелета — промърмори тя, като се опитваше да приглади смачканите страници. — Който и да е бил, целял, е единствено да предизвика хаос. Мислех, че само Калифорния бъка от откачалки.

— И тук, в северозападните щати, си имаме такива — Ейдриън обходи бавно всекидневната и влезе в кухнята. — Явно някой доста се е позабавлявал.

— Но това е отвратително! — Сара сбърчи нос, усетила миризма на разваляща се храна. Съдържанието на хладилника също бе разхвърляно по пода, а стените — оплескаш с разни сосове. — Каква гадост!

— Или поне някой е искал да изглежда по този начин. Сара го погледна с широко отворени очи.

— Откъде, по дяволите, ти хрумна това? Наистина ли го мислиш? Да не би този, който се е подвизавал тук, нарочно да се е опитал всичко да изглежда като дело на вандали? Разбирам… Така никой не би разбрал какво всъщност е търсил той или тя.

— От друга страна пък, може наистина да са били вандали — Ейдриън сви рамене и влезе в спалнята.

— Ще решиш ли най-после! — Сара бързо го последва.

— Откъде да знам. Не ми е известно нищо повече, отколкото на теб самата.

— Убедителен аргумент, няма що! — Сара не можа да скрие сарказма си. — При тези обстоятелства май се налага да отидем в полицията или да се обадим на шерифа или какъвто е там представителят на закона по тези места.

Ейдриън не й обърна внимание. Беше вперил очи в телефонния секретар, който стоеше на шкафчето до леглото. Който и да беше вилнял в стаята, отваряйки чекмеджета и врати, бе пропуснал да събори на пода телефонния секретар. Червената лампичка светеше, което означаваше, че има оставено съобщение.

— Сигурно е моето — прошепна Сара. — Преди два дни му се обадих, за да го уведомя, че пристигам. Никой не ми отговори й аз реших да потегля насам, убедена, че чичо ми няма къде да отиде.

Ейдриън натисна бутона за превъртане на касетата. Първото съобщение наистина беше на Сара.

„Чичо Лоуел? Напускам Калифорния и идвам да те видя. Само искам да знаеш, че послушах съвета ти. Мама и татко са разстроени от решението ми, но мисля, че ще го преодолеят някак. Няма как, трябва да свикнат с новия ми начин на живот. Лично аз се чувствам страхотно. Беше прав. Ще се видим утре.“

Сара затаи дъх, когато чу следващия глас на касетата. Спокойният, дрезгав глас на чичо й звучеше безгрижно и лаконично както обикновено.

„Ейдриън, ако ти и Сара слушате този запис, значи сте разбрали, че в момента имам малък проблем. Сега не мога да ви обясня какво става, но не се тревожете за мен. Ще ви кажа, когато му дойде времето. Чуйте ме добре какво ви говоря. Бъдете спокойни, ще се справя, но имам нужда от малко време и спокойствие. Боя се, че трябва да довърша една работа, за да си позволя да ви направя подобаващ сватбен подарък. Налага се обаче да го отвоювам. Повярвайте ми, адски трудно е човек да избере най-подходящия подарък за специална двойка като вас. Не предполагах, че ще е наистина толкова трудно. Направете ми услуга и не занимавайте с мен местната полиция. Въпросът е личен.

Ейдриън, внимавай със Сара! Племенницата ми има доста развинтено въображение и не е особено търпелива. Понякога е направо прибързана. Изслушах съобщението й, когато се обадих да оставя моето. Знам, че пристига и когато не ме намери, най-вероятно ще потърси теб, което, разбира се, обяснява защо в момента стойте и слушате този запис. Не сте ли изненадани от плана ми? Великолепен замисъл, ще се уверите сами — чу се дрезгав смях. — Грижи се за нея вместо мен и й спести неприятностите, докато се върна. Ще ви се обадя веднага, щом мога.“

Звукът заглъхна, но Сара продължи да стои като истукана и да се взира в телефона, онемяла от изненада и възмущение.

— Сватбен подарък?! Ще му дам аз един… — процеди тя и млъкна.

Ейдриън натисна бутона и изключи телефонния секретар.

— Казах ти, че Лоуел има планове за нас — намигна й той.

— Ейдриън, нещо не се връзва!

— Напротив, връзва се — Ейдриън се обърна и я погледна. Светлите му очи бяха непроницаеми, а изражението на лицето му — сурово. — Лоуел каза, че онова, което става, засяга само него. Щял да се погрижи за всичко. Не желае помощ. Настоява да те държа настрана. От мен се иска да се грижа за теб. Всичко е пределно ясно. Какво не се връзва?

— Не ме баламосвай! Нима има нещо ясно в цялата тази бъркотия? — Сара се върна във всекидневната. — Дяволите да го вземат проклетия ми чичо! Защо не е оставил нормално съобщение или поне да ти беше обяснил какво има намерение да прави? — тя се втурна към разхвърляното писалище. — Типично за него! Какво ли се чудя! Вечно е поставял хората в шах.

— Той ясно казва, че става дума за лична работа. Не иска да се намесваме. Вероятно не ми се е обадил, защото не е искал да ме безпокои излишно. От друга страна, знаел е, че рано или късно ще се озовем тук и затова е оставил съобщение — Ейдриън я последва безшумно и спря да огледа книгите, разпилени по пода.

— Ако въпросът е толкова личен, какво беше това за някаква си недовършена работа и за нашия уж сватбен подарък? — Сара го стрелна с поглед, докато събираше разхвърляните списания на една от масичките. Лоуел Кинкейд обожаваше списанията. Сара често го майтапеше за броя на абонаментите, който всяка година прави.

— Познаваш чичо си. Има моменти, когато въобще не може да се въздържи да не подразни някого — Ейдриън си придаде вид на незаинтересован.

— Дано и този път да става дума за проклетото му чувство за хумор — Сара въздъхна и събра куп застрахователни полици — Ейдриън, цялата тази история ме влудява. Откъде можем да знаем, че той наистина е добре?

— Няма как да узнаем, докато не се върне. Но аз ти казах и преди, Сара, чичо ти не е дете, ще се погрижи сам за себе си.

— Не ми хареса онова за недовършената работа — не се предаваше Сара. — Намирисва на нещо опасно. Сякаш миналото го преследва.

— Лоуел е прав. Имаш доста развинтено въображение. Така ли? Как ще обясниш тогава такова налудничаво съобщение?

— Права си, може да има нещо общо с неговото минало — призна Ейдриън. Събра купчина книги и ги сложи на полицата. — Проблемът е във вандалския погром в кухнята. Всичката тази похабена храна и оплескани стени… Ще трябва да почистим. А това ще отнеме доста време.

— Престани да изместваш темата! Нещата са сериозни. Трябва да разберем какво става — Сара се намръщи, когато погледна листата в ръката си. Както можеше да се предположи, дори и на гърба на най-ценните документи имаше нахвърляни скици и драскулки. Лоуел Кинкейд не пропускаше да рисува върху всичко, което му попадне — книги, листа, бележници. Сара знаеше, че го прави почти несъзнателно. Можеше да говори за едно, а да прави скица на съвсем друго нещо. Спомняше си как неотдавна двамата пиеха кафе в едно заведение и обсъждаха неудовлетворението от настоящата й работа. Лоуел следеше разговора и се намесваше с мнения и съвети, докато правеше шаржове на посетителите от съседното сепаре на една салфетка. — Какво според теб е търсил човекът, предизвикал целия този хаос тук?

— Нищо не ми идва наум. Трябва да изчакаме Лоуел да се върне. Едва тогава можем да разберем.

— Единствената връзка, която можем да направим, е с нашия така наречен сватбен подарък — промърмори Сара с все по-нарастващо объркване. — Какво всъщност има предвид чичо Лоуел?

— Ако е искал да знаем, щеше да ни каже.

— Много незаинтересовано се държиш, Ейдриън! — изгледа го Сара през рамо.

— Познавам чичо ти добре, скъпа. Не иска да се намесваме. Каза го ясно.

Сара пренебрегна думите му, потрепвайки нетърпеливо с крак под писалището. Тя замислено се взираше през прозореца към няколкото ели отвън.

— Той спомена, че вече е избрал подарък. А сега трябва да направи нещо, за да го отвоюва.

— Да, каза нещо такова — Ейдриън подреди една лавица с книги.

— Значи нищо чудно онзи, който е предизвикал тази бъркотия, да е търсел онова, което чичо Лоуел нарича нашия сватбен подарък.

— Ще ми помогнеш ли да почистим кухнята?

— Знаеш ли, чичо Лоуел веднъж ми каза, че колкото и изтъркано да звучи, най-доброто скривалище е онова, което е пред погледа на всички. Хората наистина пропускат очевидното. Може би лесно ще намерим отговора, ако знаем къде да търсим — тя огледа стаята с присвити очи. — Сигурно много го бива в това. Би трябвало чудесно да знае какво прави.

Ейдриън отиде в кухнята.

— Човекът, предизвикал целия този хаос, не е намерил онова, което е търсил, следователно, и ти няма да го намериш. Може дори да не е тук. Възможно е Лоуел да го е скрил на друго място. Или пък целият този хаос наистина да е дело на вандали, случайно попаднали на празна хижа. Просто съвпадение. Сара, не разполагаме с нищо, от което да тръгнем. Няма смисъл да се опитваме да разрешим казус, който не е по силите ни. Остави чичо ти сам да се справи.

Сара чу как в кухненската мивка водата църцори. Тя неохотно остави купчината застрахователни полици на писалището. Ейдриън беше прав. Първо трябваше да почистят кухнята.

— Чичо Лоуел ми спомена, че възнамерявала сложи алармена инсталация. Много жалко, че не е успял да я монтира вече. Би предотвратил всичко това — отбеляза тя.

— Знам. Бях обещал да му помогна — извика Ейдриън от кухнята.

Сара се опита да прескочи купчина листа, които лежаха на пода до един от столовете, но ги закачи с крака си. Снопът чисто напечатани листа бе завързан с ластик. Тя се наведе и ги вдигна. По средата на първата страница имаше една-единствена подчертана дума, която я заинтригува: Фантом.

— Ейдриън! Тук има копие на твоя ръкопис! — извика тя, изгаряща от любопитство и разгърна страниците.

— Мисля, ти споменах, че дадох едно копие на Лоуел — отвърна Ейдриън от прага на кухнята.

— Имаш ли нещо против да… — молбата на Сара да прочете ръкописа замря на устните й, когато погледът й се спря върху една скица, направена с молив в десния горен ъгъл на първата страница. Имаше и други драскулки в долния край, но именно тази в горния я накара да изстине.

Рисунката бе нахвърляна набързо, но умението на Лоуел Кинкейд личеше от пръв поглед. С уверена ръка той бе скицирал главата на вълк.

— Не — прошепна Сара, неспособна да откъсне очи от рисунката. — О, не!

— Сара? Какво има? — Ейдриън захвърли гъбата, с която бършеше, и се втурна към нея.

Разтреперана, тя приседна на стола зад писалището и го погледна.

— Виждаш ли тази рисунка на ръкописа?

Ейдриън погледна страницата, после изопнатото й лице.

— Е, и? Чичо ти постоянно си драска нещо. Знаеш това — той се наведе и прелисти останалата част от ръкописа, стегнат с ластик. — Виж, почти на всички страници има рисунки.

— Знам. Но това не е обикновена рисунка — тя преглътна, опитвайки се да си спомни нещо. — Разбираш ли, миналото му е свързано с човек, когото той нарича Вълка Отцепник. Няма значение, това е дълга история. Чичо Лоуел ми разказа за него една вечер, след като беше изпил няколко питиета — тя уплашено се взря в рисунката — Ейдриън, ако това е „Недовършената работа“, която трябва да свърши чичо, той е в голяма опасност! Трябва да направим нещо.

Ейдриън сви устни. Посегна и взе ръкописа.

— Не, ще стоим настрана. Не бива да пречим на Лоуел да се погрижи за онова, което има да довърши.

— Ейдриън, ние сме длъжни да…

— Длъжен съм единствено да се грижа за теб, докато той се върне. Толкова е ясно и просто. Това е, за което чичо ти настоява, и аз възнамерявам да уважа желанието му. Сега, ако наистина искаш да направиш нещо за Лоуел, ела в кухнята и ми помогни да почистим. Ако не се задвижим, пъргавите в такива случаи скунксове или някой още по-опасен звяр, ще го направи вместо нас.