Джейн Ан Кренц
Радост (1)

Първа глава

Ангъс Седрик Райърсън, познат сред деловите си партньори като Ей Си Райърсън, сред приятелите си като Райърсън, а за онзи, който не желаеше да е в добри отношения с него, беше само Ей Си, се взираше в тесния, криволичещ път пред себе си. Райърсън тихичко и твърде прочувствено изруга. Тротоарът едва се виждаше през проливния дъжд, който безмилостно се лееше върху предното стъкло.

Райърсън реши, че единственият недостатък да се застъпва за него Дебора Мидълбрук, е, че нямаше никакъв шанс да се наслади на великото чувство на облекчение, което усещаше.

В този миг той трябваше да седи до успокояващата топлина на камината с чаша добро шотландско уиски за допълнителен комфорт. Докато поглъщаше музиката на Моцарт и дванайсетгодишния алкохол, можеше да се възползва от възможността да слуша бушуващата буря навън. Струваше му се, че му се полага свободата и щастието да тъне в собствената си нищета. Предвид обстоятелствата, очакванията му не бяха лишени от разум. Мъж, чийто годеж с желаната жена се проваля в навечерието на уикенда, заслужава малко внимание, когато тъгува за загубата.

На един остър завой Райърсън за пореден път намали скоростта на сребристия мерцедес и отново изруга, когато му се наложи да намали още, за да прецапа през дълбока локва в ниското на пътя. Вместо да се наслаждава на камината, шотландското уиски и Моцарт, той шофираше в една от най-страшните бури, връхлитали северозападното крайбрежие на Тихия океан през последната една година. А беше началото на май. Пролетта трябваше да е в разцвета си.

Гадното време сякаш не беше достатъчно наказание, та в допълнение, той се мъчеше да намери някакъв неясен адрес в затънтената местност на никому неизвестен остров, където нямаха пари дори за пътни знаци. С темпото, с което напредваше, направо щеше да е късметлия, ако успееше да стигне обратно до терминала, преди последният ферибот да отпътува за Сиатъл.

За сегашното си положение можеше да обвинява единствено себе си. Когато откри бележката на Деби, въздъхна от облекчение. Трябваше да се откаже още в началото и да се отдаде на уискито и Моцарт.

За нещастие, родителите на Деби бяха разбрали, че дъщеря им е заминала. Изпаднаха в паника, бояха се, че отчаяно от разпадащата се любовна връзка, момиченцето им ще извърши някое безумство.

Райърсън направи няколко опита да увери семейство Мидълбрук, че Деби има пълен контрол над себе си, но те не повярваха. После по най-деликатния начин се опита да им обясни, че любовната връзка, която според тях пламтеше като огън, в действителност не премина фазата на лек дим. Семейство Мидълбрук обаче не обърна никакво внимание и на този аргумент.

Определено обясненията му бяха твърде деликатни. Но нима беше лесно да кажеш на една приятна, при това доста старомодна семейна двойка като Мидълбрук, че не спиш с малката им дъщеря. Самият факт, че отваряш тази тема, предполагаше, че имаш сериозни намерения да спиш с тяхното мъниче, а това допълнително затрудни обясненията.

Накрая Райърсън изпита съжаление към Джон и Лиона Мидълбрук. Изпълваше го огромно чувство на облекчение, че се освободи от Деби и прибързано пое инициативата да я намери и да се увери, че е в безопасност.

Беше грешка. Джон и Лиона тутакси се вкопчиха в предложението му и по угрижените им лица се изписа благодарност. Твърде късно Райърсън долови, че зад родителската им благодарност в очите им се криеше нещо друго. Сигурен беше, че видя и голяма доза очакване и надежда. Как му се искаше да си беше държал езика зад зъбите. За никого не беше тайна, че семейство Мидълбрук се надяваха връзката на Деби и Райърсън да прерасне в нещо по-съществено.

По-конкретно, в нещо толкова съществено като брака.

Райърсън не ги винеше. В началото и на него самия му минаваха такива мисли. В един момент бракът с Деби му се струваше най-логичното нещо. За щастие, се опомни навреме.

Докато се бореше с бурята, Райърсън си каза, че рано или късно човек си плаща за късмета. Той плащаше цената тази вечер.

След като провериха на обичайните места, родителите й бяха стигнали до заключението, че вероятно Деби е отишла при сестра си в къщата й на острова. Никой не вдигна телефона там и семейство Мидълбрук решиха, че поради емоционалните си терзания Деби не желае да говори с никого. На Райърсън казаха, че сестра й била извън града.

Единственото разрешение, което щеше да вдъхне увереност на всички, беше Райърсън да вземе ферибота от Сиатъл до острова, да намери Деби и така да докаже на всички заинтересовани, че младата жена е в добро състояние на духа и не е изпаднала в истерична криза или неутешими ридания.

Райърсън се надяваше, че семейство Мидълбрук не хранят прекалено много надежди за велико помирение. Нямаше никакво намерение да се заплита с Деби отново, след като веднъж вече беше отървал кожата. Тя беше много чаровна и привлекателна млада жена, но още една-две седмици с нея щяха да го извадят извън релси.

Пътят отново изви и в светлините на фаровете за миг проблесна малък наклонен пътен знак. Райърсън си спомни указанията, които Джон Мидълбрук му написа, и обърна волана на мерцедеса надясно. Пътят се стесни още повече, същинска пътечка сред извисените борове.

Райърсън отново се върна в мислите си към тайнствената сестра, чиято къща се опитваше да намери сега. Която и да беше тя, имаше като неговия вкус по отношение на недвижимата собственост. Неговото убежище за събота и неделя беше много по̀ на север и по-отдалечено, но околността си приличаше. Намираше се на едно малко островче от островите Сан Хуан и до него се стигаше само с лодка. Е, поне Вирджиния-Елизабет Мидълбрук разполагаше с ферибот до острова.

Вирджиния-Елизабет. Името й звучеше някак царствено. Допадаше му старомодното достойнство в него. Райърсън не знаеше почти нищо за нея, освен че беше с няколко години по-голяма от Деби, което означаваше, че е някъде към трийсет и три. Те така и не успяха да се срещнат. Напоследък Вирджиния-Елизабет отсъстваше много от града. Вероятно беше свързано с работата й на информационен агент.

Райърсън си спомни, че няма да я види и тази вечер, защото тя все още беше извън града, когато пред него се появи къщата. Светлините на предните фарове едва пробиваха мрака и дъжда, но от това, което видя, на мъжа му стана ясно, че се намира пред удобна стара къща сред дървета, разположена близо до брега. Топла светлина струеше от прозорците.

Райърсън би се зарадвал да види весело осветените прозорци, ако това не означаваше, че най-после е намерил Деби в леговището й. Той паркира мерцедеса на автомобилната алея и изключи двигателя. После се загледа, измервайки разстоянието до навеса на входната площадка, което трябваше да измине под дъжда.

Нямаше как да го избегне. Дори и да спринтира до стъпалата щеше да се намокри. Естествено, чадърът беше в багажника. Докато го извади щеше да е мокър до кости. Вместо това, можеше направо да изтича до къщата.

Райърсън беше от хората, които не отлагат неизбежното. С копнеж по шотландското уиски, Моцарт и езотеричната наслада от ергенството, той отвори вратата на колата и се втурна към входната площадка.

Нямаше никакъв шанс под проливния дъжд. Когато стигна навеса, скъпото му сако от туид беше прогизнало, а тежките му обувки просмукани с вода.

Раздразнен и сърдит на съдбата си, Райърсън силно натисна звънеца, който видя до входната врата. Колкото по-скоро приключеше срещата, толкова по-добре. Искаше му се единствено да си иде у дома. Сам.

 

 

Вирджиния-Елизабет Мидълбрук току-що беше излязла изпод душа, когато чу звънеца на входната врата. Тя спря да увива хавлията около влажната си коса и се заслуша съсредоточено. Звънецът отново иззвъня. Тя се намръщи. Със сигурност не очакваше никого тази вечер. Никой не знаеше, че се е върнала с един ден по-рано.

Може би беше някой съсед, който имаше нужда от нещо, и бе видял, че къщата свети, помисли си тя. Вероятно при семейство Бъртън, които живееха по-надолу по улицата, от силната буря беше спряло електричеството бяха дошли да помолят за излишни свещи.

Въпреки това, жена, която живее сама, не може да е прекалено бдителна. Вирджиния затегна колана на старата си, удобна кадифена роба, зави хавлията около влажната си коса на тюрбан и слезе по коридора към всекидневната. Пухкавите й розови пантофи зашляпаха уютно по стария дървен под.

Звънецът на входната врата прозвуча отново. Стори й се, че този път звучеше определено по-настоятелно.

— Кой е? — попита тя твърдо и тутакси доближи око до мъничката стъклена шпионка на вратата. Не виждаше нищо, освен едно огромно мъжко рамо, облечено в мокър туид.

— Райърсън. Кой по дяволите, мислиш, че е? — от другата страна на вратата отвърна ядосан мъжки глас. — Отвори, Деби. Родителите ти ще се поболеят от притеснения, а на мен ми е студено и съм целият мокър. Да приключваме бързо с това и да си тръгвам у дома, където да се отпусна на спокойствие.

Вирджиния премигна и отстъпи назад от вратата. Райърсън. Името й беше много познато, защото наскоро някакъв човек на име Райърсън беше купил бизнеса на баща й. Помисли си, че с името са свързани три инициала, въпреки, че не можеше да си ги спомни.

Трябва да е онзи същият Райърсън, когото сестра й беше споменавала няколко пъти по телефона, мъжът, с когото Деби напоследък излизаше. В гласа му не прозираше щастие. Нито напомняше на заслепен влюбен. Вирджиния се зачуди какво ли беше направила Деби този път.

Тя предпазливо отключи вратата и я отвори. Погледна огромния, мокър мъж на прага си с лошо предчувствие. Наложи се да повдигне глава, за да срещне неговия поглед — нещо необичайно за нея. Вирджиния-Елизабет беше висока метър и седемдесет с обувки. С един бърз оценъчен поглед тя определи височината на приятеля на сестра си: около метър и деветдесет. Същият поглед й подсказа, че думата „приятел“ не е точна. Този мъж наближаваше четирийсетте и имаше вид на човек, който е имал нелек труден живот.

Липсващите инициали тутакси изникнаха в съзнанието й, Ей Си. Очевидно Ей Си Райърсън не беше очарован, че се намира тук по това време на нощта. Дрезгавата жълта светлина от входната площадка откриваше агресивната, строга извивка на челюстта и високи скули. Очите му проблеснаха, докато с поглед я обходи от хавлията на главата до върховете на износените й пухкави пантофи.

— Вие не сте Деби.

— Не, не съм — отвърна тя, изпитвайки неудобство от небрежния си вид. Този небрежен вид изглежда чудесно, когато си на осемнайсет, но на трийсет и три не беше толкова привлекателен. — Аз съм Вирджиния-Елизабет. Вие да не сте Ей Си Райърсън?

— Според последната проверка на шофьорската ми книжка, да. Деби тук ли е?

— Не.

— Добре. — Той изглеждаше неочаквано доволен от новината.

Вирджиния се стъписа.

— Върнах се у дома само преди няколко часа. Определено тя не е тук, а и няма признаци да е била. Защо? Нещо не е наред ли?

— Нищо, що се отнася до мен, но вашите родители са обезумели. Може ли да вляза и да обяснявам всичко, докато сакото ми изсъхне върху мен?

Вирджиния виновно се усмихна.

— Съжалявам. Влезте. Както виждате, току-що излизам от душа. Тъкмо щях да си налея едно питие преди лягане. От шест тази сутрин пътувам със самолети и се мотая по летища.

— Познато ми е — рече Райърсън и влезе през вратата. — На човек му е нужно известно време да се отърси. Завинаги ще съм ви благодарен, ако ми позволите да се присъединя към вас. И аз трябва да се отърся от нещо.

Очите на Вирджиния се разшириха от изненада. Тя беше истински шокирана.

— Да се присъедините към мен?

— За питието, а не в леглото — тихо отвърна той. Топлина нахлу по лицето й. Беше странно усещане. От години не беше се изчервявала.

— О, да, разбира се. Извинете ме. Малко съм гроги. Моля, седнете. — Тя припряно му посочи дивана. — Ще ви донеса нещо за пиене. Какво предпочитате?

— През последните два часа си мечтая за чаша шотландско уиски. — Райърсън се отправи към камината и провери запасите от дърва. — В представите ми имаше и огън. Нещо против да го запаля? Мокър съм до кости.

Вирджиния се взря в него с изумление.

— Моля. Вашият въображаем свят изглежда доста приемлив.

— Уверявам ви, така е. Аз съм обикновен човек с обикновени фантазии.

Вирджиния отново се изчерви от замисленото изражение на сребристосивите му очи.

— Дайте си сакото.

Той охотно го изхлузи, а отдолу се показа риза в класически бял цвят и вратовръзка на традиционни райета. Не беше очаквала гаджетата на Деби да носят такива дрехи. Вирджиния постави също толкова класическото сако на облегалката на стола.

— Аз… ще проверя дали има уиски. — Тя се оттегли в кухнята.

Нещо доста странно се случва тук, помисли си Вирджиния като измъкна старо, прашно шише с уиски и наля една солидна доза в стъклена чаша. Тя погледна нивото на питието в чашата и доля още мъничко. Ей Си Райърсън беше огромен човек.

Удивяваше я масивността му. Придаваше му усещане за здравината на гранит, а това не беше характерно за мъжете, които се въртяха около Деби. Те по-скоро бяха слаби, неразсъдливи и напълно откачени. Освен това, Райърсън беше по-възрастен от всичките й гаджета. Тя беше двайсет и четири годишна и изпълнена с енергия, предпочиташе мъжете на възраст, близка до нейната. Веднъж беше споделила, че по-лесно се оправя с тях.

Още няколко неща в Ей Си Райърсън удивяваха Вирджиния. Той се оказа доста по-мрачен и по-труден, отколкото си помисли в началото. Определено не беше от любимия тип на Деби, този на юпитата. Тя обичаше мъжете около нея да са модерни и да си падат по авантюрите. Тези, които до два сутринта биха танцували хард рок и биха празнували през цялото време на следващия ден на някое корабче в езерото Вашингтон.

Вирджиния имаше силно предчувствие, че Ей Си Райърсън не беше от мъжете, които можеш да въртиш на пръст. На себе си наля чаша вино и се върна във всекидневната с двете питиета. Беше време да се изяснят. Райърсън коленичеше до пода пред камината. Беше успял да запали едно малко пламъче и внимаваше то да не изгасне. Тя забеляза, че вратовръзката му беше разхлабена.

— Благодаря — тежко каза той, — имах нужда от това.

— На вашите услуги.

Вирджиния се отпусна на дивана и сложи виното си върху масата пред себе си. Наблюдаваше Райърсън, който внимателно постави още едно дърво на огъня и се изправи на крака. Много голям мъж, отново си помисли тя. Но излъчваше само стройна, мускулеста сила. В строгия му силует нямаше мекота. Огромен, но уютен и вдъхващ сигурност. Внезапно се замисли кое провокира тези думи в главата й. Като изключим баща й, тя рядко мислеше за мъжете като за хора, които създават уют или сигурност.

Райърсън се отправи към дивана, но се спря щом видя компактдиск плейъра на една маса. Постоя до колекцията от дискове, толкова, че да избере нещо на Моцарт, след което сложи диска в плейъра. Когато стаята се изпълни с кристалните звуци от концерта за пиано, Райърсън поклати глава със задоволство и се отпусна на срещуположния край на дивана. От теглото му се образува значителна извивка сред възглавниците.

— Да пием за спасението ми — въздъхна той и протегна напред нозе. Сетне отля малко уиски в огъня.

— От кого и от какво точно сте се спасили, господин Райърсън? — попита Вирджиния малко троснато.

— Уикенд на отявлена безпътица. — Той я погледна през мързеливо присвитите си очи. — Между другото, наричайте ме Райърсън. Всички приятели така ме наричат. Единствено мама ми вика на първо или второ име.

— Кои са те?

— Ангъс Седрик.

— Разбирам защо не ги използвате много-много. Но са си хубави имена. Малко старомодни, но стабилни и достолепни.

— И тъпи? — услужливо предложи той.

— Не, съвсем не — бързо отвърна тя, озадачена от тази мисъл. Леко изненадана, тя осъзна, че думата „тъпи“ беше последното нещо, което й дойде наум, щом погледна Райърсън.

— Благодаря — сухо отвърна той. — Държа на Райърсън. Значи вие сте Вирджиния-Елизабет?

— Точно така.

— Никак не приличате на сестра си.

— Така ми казват, откакто се е родила тя. — Вирджиния отпи от виното и се питаше как ли ще завърши всичко това. — Да смятам ли, че между вас двамата със сестра ми е имало някакво любовно недоразумение?

— Недоразумение? — Райърсън се замисли над думата за миг. — Не, не бих казал. По-скоро трайно разделяне на пътищата. Този уикенд със сестра ви бяхме планирали да избягаме. Но в последната минута се опомнихме и променихме решението си. И за двама ни е голямо облекчение.

Вирджиния измърмори:

— Великата романтична връзка приключи?

— Страхувам се, че да.

— Мама и татко няма да са доволни.

— Те не, но аз — да.

— Да, имам това усещане. — Изобщо не прилича на съкрушен, отчаян и отритнат любовник, помисли си тя. Но в следващия миг се замисли дали този мъж би изиграл тази роля за някоя жена изобщо.

— Нямам нищо против да ви кажа, че беше интимен разговор, Вирджиния-Елизабет. — Райърсън отпи още една глътка уиски и облегна глава на дивана. — Много интимен. Все още не мога да си обясня как можах да си позволя да стигна до пълен провал. Знаете ли, в началото дори си мислех за брак? Седмици наред се чудех как да се измъкна от тази каша, но сестра ви любезно беше се заела със ситуацията. Очевидно и тя притежава чувство за самосъхранение. За нещастие направи сцена, вместо просто да каже: „Не, благодаря“.

— Сестра ми обикновено действа с размах.

— И аз го разбрах. Този път остави бележка. Мисля, че е някъде тук. — Райърсън се пресегна и извади влажна, сгъната хартия от джоба на сакото си. — Ето, прочетете сама.

Вирджиния бързо прокара поглед през кратката бележка.

„Райърсън, моля те, прости ми, но не мога да го направя. Всичко е една ужасна грешка. Необходимо ми е време насаме, за да размисля. Дойдох до заключението, че всичко между нас свърши. Съжалявам.“

— Не виждам какъв е проблемът тук — отбеляза Вирджиния. — Очевидно Деби отказва поканата ви да прекарате заедно уикенда и вие сте щастлив, че го е направила. Къде тогава е проблемът?

— Родителите ви се тревожат къде се намира в момента и как се чувства. — Райърсън произнесе тези думи с подчертано отвращение. — Изглежда смятат, че е изпаднала в депресия и отчаяние.

— Деби ли? Малко вероятно.

— Съгласен съм. — Тъмните вежди на Райърсън леко се повдигнаха. — Според мен има нещо друго. Родителите ви бяха много щастливи, когато тя започна да излиза с мен. Сега, когато корабът на любовта потъна, те никак не са разочаровани.

— Е, това вече е нещо смислено. Обзалагам се, че са ви насърчили да я преследвате с надеждата, че може да се стигне до великото помирение.

— И аз така мисля.

— А има ли шанс да се случи това? — спокойно попита Вирджиния.

— Ни най-малък. Цялата история беше голяма грешка. За това тя беше права.

— Разбирам. Убедена съм, че вие не грешите, нали?

— Да греша ли? Не — безизразно отвърна той, — не греша.

Тя му вярваше. Вирджиния погледна стройния, висок, солиден мъж, после погледът й се премести върху лицето му. „Интересно лице“, помисли си тя. Не особено красиво, но определено интересно. Изключително мъжествено лице с безизразни, грубо изсечени ъгли и форми.

Косата на Райърсън все още блестеше от дъжда. Червен нюанс се прокрадваше в кафявите й дебри, на отблясъците от светлината на огъня. Той я улови, че го изучава и леко се усмихна. В мързеливия му, замрежен поглед прозираше хладна, леко хищническа интелигентност.

Скъпата бяла риза на Райърсън беше разтворена при яката и Вирджиния виждаше къдрави малки косъмчета. Тя леко потрепери и мушна нозете си навътре в пантофите, скрити под старата роба. Усещаше леко неспокойствие, твърде несвойствено за нея. Знаеше, че това чувство се дължи на присъствието на Райърсън, но не го проумяваше. Отново прокрадна поглед към отвора на ризата му.

— Чудите се какво сестра ви е видяла в мен? — умерено попита Райърсън.

Вирджиния отново почувства, че се изчервява, как й се искаше да можеше да прикрие реакцията си.

— Разбира се, че не?

Той уютно сви рамене.

— А аз се чудя.

— Признавам, че не сте обичайният неин тип — предпазливо отбеляза Вирджиния.

— Слава богу. Жалко, че и на двама ни трябваше толкова време, за да го разберем. В своя защита мога само да кажа, че за сега това изглежда добра идея.

— Знам, че сигурно родителите ми са насърчили и двама ви да си мислите, че е добра идея — каза Вирджиния с усмивка. — Татко си представяше, че може да запази бизнеса си в семейството, след като го продаде. Двамата с мама смятаха, ще е просто прелестно, ако вие се ожените за Деби.

— Аха.

— Мама и татко ли ви пратиха да търсите тук Деби?

— Не я намериха в апартамента й и предположиха, че е дошла тук. И тъй като съм по природа галантен и благороден, без да споменавам за еуфорията, породена от моето спасение, се съгласих да проверя, че тя е добре. Но след като отидох толкова далеч, чувствам, че съм изпълнил задължението си по този въпрос. Отказвам да имам всякакви други задължения.

— А вашето мъжко его? — попита Вирджиния, преди да се замисли. — То не е ли замесено?

Устните му присмехулно се извиха.

— Моето его ще се оправи, благодаря. И по-лоши неща е преживявало.

Вирджиния му повярва. Нещо в този мъж я караше да мисли, че самоувереността му извираше от дълбоко и имаше здрави корени. Бягството на някое гадже не можеше да я разклати.

— Сега, когато си изпълнихте задължението, ще се върнете в Сиатъл? — с любопитство попита Вирджиния.

Райърсън обви чашата с големите си длани и се загледа в огъня.

— Точно така. Веднага щом се изсуша. Оценявам вашето гостоприемство, Вирджиния-Елизабет. Освен това оценявам и факта, че не изпадате в истерия, заради това, което сторих на сестра ви.

— Да не сте сторил нещо на сестра ми?

Райърсън долови в думите подтекста и хвърли на домакинята изпитателен, страничен поглед.

— Не — безизразно рече той. — Това трябваше да бъде нашият знаменателен уикенд. Факт е, че не бяхме стигали до леглото, преди случилото се да подейства като предупреждение, предполагам.

Тя го погледна смутено.

— Не разбирам.

Той направи гримаса.

— Ще кажа само, че, след като цял месец не се случва нищо, освен няколко безинтересни целувки за лека нощ, човек започва да си мисли, че голямата страст никога няма да го навести.

— Не исках да кажа това. Разбира се, че не е моя работа.

— Забравете за това. — Райърсън леко се усмихна на смущението й. — Отварям дума, защото искам да ви уверя, че ние със сестра ви не сме толкова обвързани, въпреки големите планове за уикенда. Признавам, че грешката е моя.

— Ваша? — повтори тя като ехо и се втренчи в него с изумление.

На лицето на Райърсън отново се появи усмивка и отново изчезна. Помисли си, че Вирджиния-Елизабет подхождаше на егото му. По погледа й познаваше, че тя недоумяваше как той би могъл да има проблеми в леглото. Егото му можеше и да няма нужда от ласкателства, за да оцелее, но станеше ли обект на такова внимание то умееше да му се наслади.

— Така и не се наканих да я вкарам в леглото — откровено рече той. — Всеки път, когато се прибирахме у дома след среща, или в ушите ми гърмеше силна рок музика, или бях изтощен от опитите си да й партнирам достойно на дансинга. Та аз съм почти на четирийсет, не съм на двайсет и пет. Вече не купонясвам до два през нощта и после не се опитвам да впечатля някоя жена в леглото.

— Но този уикенд щяхте да излезете двамата?

— Смятам, че идеята беше последен отчаян опит от страна и на двама ни да вдъхнем живец на една едва ли не безсмъртна любовна връзка. Осъзнах, че не си струваше усилията и тъкмо се готвех да й го кажа, когато пристигна фамозната й бележка.

— Не точно вълнуваща романтична история.

Райърсън я погледна.

— През цялото време е било грешка. Но сега всичко свърши. Мога да се отпусна. — Той отново отпи от доброто шотландско уиски и се потопи в успокояващата музика, която проникваше в цялото му същество, докато топлината от камината го обгръщаше. Точно от това имаше нужда, точно за това си мечтаеше цяла вечер. Докато изпитваше наслада от кехлибареното уиски, си помисли, че Вирджиния-Елизабет подхождаше на името си. Висока, достолепна и удивително зряла. С изключително спокойствие приемаше неочакваното му пристигане и новините за изчезването на сестра си. Жена с разум и интелигентност, помисли си той. Нямаше нищо общо с лекомислената и плиткоумната своя сестра. Човек наистина можеше да води разговор с Вирджиния-Елизабет, в истинския смисъл.

Седнала на отсрещния край на дивана, тя създаваше уют и комфорт. Той си помисли, че в доста отношения Вирджиния-Елизабет беше една приятна жена.

Улови се, че прехвърля на ум достойнствата й. За начало, хубави очи. Всъщност, красиви очи. Бяха с цвят на лешник и на пръв поглед внушаваха тиха, женска увереност. Но той забеляза, че в тях имаше и обезпокоителна бдителност. Женствената извивка на лицето й и правият, наперен нос бяха добре очертани. Огънят приятно огряваше кожата й. Той не можеше със сигурност да каже какво се криеше под древната кадифена роба, но му се струваше, че долавя очертанията на закръглени гърди и заоблени бедра. Райърсън доволно си помисли, че във фигурата на жената имаше хляб. Никак не приличаше на модерно кльощавата си сестра. Вирджиния-Елизабет беше създадена, за да топли мъжа в леглото.

Тази волна чувствена мисъл породи тъпа болка в слабините на Райърсън и това го изненада. Той се размърда на дивана, доста отдавна не беше се притеснявал от спонтанна възбуда.

— Е, радвам се, че няма да обсъждаме сърцераздирателни и умопомрачителни илюзии — набързо рече Вирджиния. — Би било някак странно, особено, след като вие току-що сте купил бизнеса на татко и всичко останало.

— Мисля, че що се отнася до сестра ви, възможно е това да е било част от проблема — замислено рече Райърсън. — На нея й харесваше идеята да се продължи финансовата сигурност, но не се интересуваше от брак с мъж, който се занимава с генератори и енергийни системи.

Вирджиния се засмя.

— Трябва да признаете, че кариерата в сферата на дизеловите генератори и енергийните системи страда от липса на изтънчена елегантност. Както и да е, какво ви накара да се решите да купите бизнеса на баща ми?

— „Енергийни Системи Мидълбрук“ е солидна фирма с история, която може да се превърне в печеливша, ако се управлява правилно.

— И вие сте убеден, че ще печелите от нея?

— Необходимо е само да се влее малко капитал за преустройство и модернизация, и после няма спиране. През по-голямата част от живота си съм се занимавал с двигатели и енергийни системи от един или друг вид. Винаги след училище отивах на работа в местната бензиностанция. След това прекарах няколко години в армията, където работех на танкове и камиони, докато най-накрая ми дойде умът в главата и започнах да уча в колеж. В управлението и консултирането на енергийни системи има повече пари, отколкото в поправянето им. Оказа се, че деловата страна на нещата ми допада толкова, колкото и калайджийството. Надушвам доброто капиталовложение, щом го съзра. Когато Джон Мидълбрук постави фирмата си на масата, аз я грабнах.

— А сестра ми грабна вас — заключи Вирджиния остроумно.

Райърсън изсумтя:

— Може да се каже и така. Но не знам доколко това беше идея на Деби. Родителите ви я подтикваха.

— Знам. Разбирам техните мотиви, но какви са вашите?

Райърсън се загледа в огъня.

— Открих, че идеята не ми беше чужда. Работата е там, че нямах нищо против да се оженя отново. При подходящи обстоятелства бракът е приятна и уютна институция.

— Но кой желае да живее в институция, беше казал някой някога? — сухо отбеляза Вирджиния. — Честно казано, може и да сте прав. От мъжка гледна точка бракът, сигурно изглежда приятен и уютен. Но жената го вижда от друг ъгъл.

Райърсън я погледна с присвити очи.

— Учудвате ме. Мислех си, че повечето жени искат да се омъжат, особено жените, надхвърлили… дадена възраст… — Той замлъкна внезапно и направи гримаса.

— Всяка жена над трийсет ли? — завърши вместо него Вирджиния. — Ще ви споделя една малка тайна. Не умираме да се омъжваме. — Тя несъзнателно потрепери. — Веднъж пробвах с един брак и той се оказа пълен провал. Взех си поука от грешките си.

Дълбочината на чувствата, прозиращи в гласа й, изцяло приковаха вниманието на Райърсън.

— Аз самият някога бях женен, но не се получи. Въпреки това имам желание да опитам отново. Според мен, бракът дава определени възможности, при положение, че двама души встъпват в него с широко отворени очи и влагат разумни очаквания и желание за отдаденост.

— Толкова силно ли вярвахте в силата на любовта? — тихо попита тя.

— Не — отвърна той с равен глас. — Изобщо не вярвам в любовта. Тя е неестествено чувство. Фикция от двадесети век, създадена за романтичните фантазьори в света, а аз определено не съм един от тях. Но вярвам в брака.

— Защо?

Райърсън бе поразен от факта, че със сестрата на Деби водеха доста необикновен разговор. Но му беше интересно.

— Както казах, бракът може да предложи много неща. Ще си призная, че първият ми път беше въпрос на бушуващи хормони и младежки оптимизъм. И двамата бяхме прекалено млади. Никой от нас не таеше разумни очаквания от брака. Тя обезумя и започна да мисли за всички неща, които беше пропуснала, защото се беше омъжила рано. Не можех да я виня. Връзката ни се разпадна. Но следващият път за мен ще е различно.

— Различно ли?

Той кимна.

— Следващият път ще се погрижа отношенията ни да имат по-солидни и реалистични корени. Знам какво искам. Стигнах възрастта, когато ценя удобствата и надеждността на семейния домашен уют. Предполагам, че в душата си съм домашар. Когато купих компанията на баща ви и се преместих от Портланд в Сиатъл, почувствах, че най-после съм намерил мястото, където искам да живея. Бих искал и една приятна, спокойна, надеждна и моногамна връзка. Бих искал да се оженя за жена, на която мога да разчитам. Жена, която ще се проявява като домакиня, докато аз забавлявам деловите си сътрудници. Жена, която вечерно време ще ми прави компания с едно питие, докато разговаряме как е преминал денят. Не знам какво ме накара да си въобразя, че с Деби ще бъде именно така. Сигурно съм се побъркал.

— Или това, или хормоните ви отново са решили да се намесят в решението ви — отвърна Вирджиния с усмивка.

— Хормоните ми не предприемат нищо без мое разрешение — Райърсън отпи отново от уискито и се замисли над истинността на това твърдение. Той все още чувстваше стягане в слабините си. Мина му през ум дали тя осъзнава, че кадифената роба леко се открехна, точно толкова, колкото да му открие мъничко от меката, заоблена плът.

— Значи сте готов да се ожените заради уюта и удобството?

— Изглежда не одобрявате.

Тя се замисли над думите му.

— Е, поне сте искрен. В известна степен разбирам и съм съгласна с вас. И аз нямам нищо против едно приятно, надеждно и стабилно приятелство с мъж. И сама чудесно се оправям, но понякога е приятно да има с кого да споделиш. Но никога не бих се омъжила, за да имам тези неща.

— По-скоро бихте имала любовна връзка? — попита той, силно заинтересован.

— Казах, че би било приятно да имам уютно приятелство с някой мъж. Не знам за любовна връзка. Никога не съм имала такава — спокойно обясни тя. — Не съм сигурна, че ми се иска такова нещо. Но ако ми се случи, бих искала тази връзка да се основава на приятелство, а не на хормони.

Райърсън беше удивен. Постара се да не издава реакцията си.

— Кога се разведохте? — попита той.

— Не съм се развеждала. Съпругът ми умря преди няколко години.

Райърсън се изкашля.

— Преди няколко години?

— Омъжих се на двайсет и пет, а той почина, когато бях на двайсет и седем. При пътна катастрофа.

— И вие никога не сте… Искам да кажа, през всичкото това време не сте имала такова… — Той не довърши изречението. Почувства, че й става неловко. Но истината беше, че се затрудняваше да си представи как тази жена е живяла сама толкова дълго.

— Така и не открих приятелство, което да прерасне в стабилна и надеждна връзка — тихо отвърна тя, — да не говорим за човек, в когото да се влюбя.

— Значи, вярвате в любовта? — попита той. Гласът му прозвуча по-остро, отколкото му се искаше.

— О, да, вярвам, въпреки, че не вярвам някога да ме обземе голямата страст. Не съм този тип. Това е за хора като сестра ми. — Устните й иронично се извиха. — Не очаквам да се влюбя. Предпочитам близкото приятелство.

— И не бихте искали да се омъжите за този въображаем приятел?

— Никога.

Райърсън почувства безразсъдно желание да се противопостави. После се отпусна и стана ироничен.

— Аз вярвам в брака, но не и в любовта, а вие вярвате в любовта, а в брака не. Но и двамата сме еднакво съгласни за значимостта на приятелството. Това е окуражително. А и е забавно, като си помисли човек. — Чувството му за хумор се стопи. — Сестра ви е все още във възрастта, когато очаква фойерверки, драми и безкраен празник.

— Вярно е.

— Работата е там — каза Райърсън, докато отпиваше на малки глътки питието си, — че не съм от мъжете, които биха й осигурили тези неща, дори и да бях на двайсет и пет. Може би има нещо общо с кариерата с дизелови двигатели и енергийни системи. На полето няма блясък и лъскавина. И аз не ги притежавам. Осъзнавате ли, че през последните петдесет години не са настъпили почти никакви промени в основната дизелова енергийна система? Фундаменталната концепция е стабилна, надеждна и дълготрайна.

Вирджиния се усмихна.

— Изпитан, истински продукт.

— Подобно на брака. Действа чудесно, при условие че никой не изпада в нереалистични очаквания и не предявява твърде много изисквания. Такъв ли беше проблемът ви първия път, Вирджиния-Елизабет? Да не би да сте се омъжили, без да сваляте розовите очила? Бог ми е свидетел, при мен беше така.

Тя се стегна и лешниковите й очи се изпълниха с ярост.

— Не обсъждам брака си с външни на семейството хора.

Райърсън тутакси се отдръпна. Усещаше, когато се удряше в стена. Най-лесният начин да се справиш със стената, е да я заобиколиш. Той остави разговорът да замре.

— А сега какво? — попита Вирджиния след няколко минути, изпълнени със смущение и тишина. Тя очевидно нямаше търпение да смени темата.

Райърсън се облегна в ъгъла на дивана и разкопча още едно копче от ризата си. Трябваше да си тръгва, но нямаше желание да направи това усилие. Шотландското уиски го отпускаше, музиката беше прекрасна, а огънят създаваше уют. А ако домакинята променеше положението си само мъничко, цепката на робата й щеше да се отвори с още няколко инча. Разумният мъж не би могъл да иска нещо повече от вечерта.

— Би трябвало да ви благодаря за гостоприемството и затова, че ме изпращате — отбеляза Райърсън, но не се помръдна.

Вирджиния погледна часовника над камината. Поколеба се няколко секунди и после каза:

— След час и половина тръгва последният ферибот.

— Доста време — замисли се той. — Сега, когато познавам пътя, ще ми отнеме само петнайсетина минути да стигна до кея.

— Може би, ако изчакате още около четирийсет и пет минути, бурята ще отмине. Неприятна нощ за шофиране.

— Да — отвърна Райърсън, — така е. На около миля от отбивката за насам, на пътя се образува истинско езеро.

— Знам този участък. Редовно се наводнява. С часове след това се отича.

И двамата погледнаха часовника, последваха няколко минути тишина, натежала от мисли.

— Защо не съм ви срещал преди, Вирджиния-Елизабет? — накрая попита Райърсън. — Семейството ви ви е споменавало, но казваха, че напоследък много отсъствате от града. Мисля, че възнамеряваха да ни запознаят на някаква официална вечеря следващата седмица. Много ли пътувате?

Вирджиния се усмихна и поклати глава.

— Не, не при нормални обстоятелства. Управлявам компютъризираната информационна система в „Карингтън Майлс Енд Асоушиътс“. Знаете ли тази компания?

Той кимна.

— Огромен конгломерат със седалище в Сиатъл. Имат бизнес контакти по целия северозапад.

— Точно така. Опитват се да стандартизират информационните системи във всичките си филиали, и съм назначена да контролирам процеса на стандартизация. Това е свързано с пътуване. Поръчката, която току-що изпълних, се предполага, че е последната засега. Мисля, че всичко е под контрол.

Райърсън се замисли.

— Едно от нещата, които искам да модернизирам в „Енергийни Системи Мидълбрук“ е процеса за контрол над документацията. Може би трябва да ви наема за консултант.

Вирджиния поклати глава и се изсмя с ирония.

— В това отношение фирмата е безнадеждно остаряла. Татко така и не прозря необходимостта от подновяване на системата за съхраняване на информация.

Последвалият монолог на Вирджиния изуми Райърсън с интелигентност и знания за чудесата на модерните компютърни информационни системи. Откри, че сам научава повече, отколкото му се искаше да знае по темата, но по някакъв начин му беше лесно да я слуша.

Най-накрая я прекъсна, за да си налее още малко уиски. Когато се върна на дивана, заговори за бъдещите планове, които чертаеше за „Енергийни Системи Мидълбрук“. Вирджиния проявяваше интерес. За жалост, тя пооправи робата си, докато той си наливаше уиски.

Огънят весело пламтеше, а бурята не спираше да бушува. Едва когато Райърсън приключи пространното изложение на плановете си да отвори презокеански пазари за „Мидълбрук“, Вирджиния отново погледна часовника. Очите й се разшириха.

— Няма да успеете за последния ферибот — неспокойно рече тя.

Райърсън проследи погледа й.

— По дяволите. — Но той не направи опит да грабне сакото си и да се втурне към вратата. — Може би е по-добре, като се има предвид колко уиски изпих.

Вирджиния леко се намръщи.

— На острова има няколко места за настаняване, които предлагат закуска и нощувка. Може да опитате там.

— Добра идея.

И двамата, обаче, не ставаха и продължаваха да се вглеждат в огъня, сякаш търсеха там отговори. Най-после Вирджиния предпазливо каза:

— Няма причина да не останете и тук, освен ако нямате нищо против да се настаните на дивана. Малко е късичък за вас, но…

— Много мило, Вирджиния-Елизабет.

— Глупости. В края на краищата, вие сте добър приятел на семейството, въпреки че с Деби сте прекратили наскоро най-романтичната история на годината.

Той й отвърна с усмивка.

— Смея да мисля, че е така.

Четирийсет минути по-късно Райърсън се беше излегнал на дивана върху чаршаф със свеж аромат, вълнено одеяло и пухкава възглавница. Тясно му беше, но се чувстваше поразително удобно. В огнището догаряше огънят.

Той чуваше как Вирджиния-Елизабет ходи насам-натам в спалнята, после тя изключи осветлението и си легна. Той се отдаде на приятни фантазии, представяше си я в бяло бельо. После тя си свали бельото. Щом въображаемите картини станаха твърде ярки и усещането за тежест в слабините му започна да го смущава, той си наложи да заспи.

Но образите не изчезнаха напълно. Във въображението на Райърсън все още се рееше един образ, когато той потъна в дълбок сън. Представи си как една висока жена с царствена осанка, закръглени, напористи гърди и приятно заоблени бедра се приближава да го прегърне в обятията си.

Последната разумна мисъл на Райърсън беше, че през последния месец е излизал с неподходящата сестра.