Джейн Ан Кренц
Игра на съдбата (4)

Четвърта глава

Беше се скрила в сенките на терасата, а Ейдриън се бе изолирал на своя малък остров, и може би именно поради това Сара доби кураж да навлезе в тази опасна територия. Или може би, защото продължаваше да се чуди дали е успяла да научи достатъчно за него от книгата му. А може би беше заради неспирното желание на една жена да изследва казаното от един мъж, в търсене на истинското значение, което той влагаше в думите. Каквато и да бе причината, не можеше да се въздържи да не му зададе следния въпрос:

— Защо?

— Защото според мен би ми било приятно да си влюбена в мен.

Сара трябваше да признае, че отговорът е достатъчно прям. Прям и искрен. Точно като мъжа, който го бе изрекъл. Неговата прямота накара вълнението, зародило се в гърдите й, тутакси да бъде потушено, преди да е успяла да си го обясни докрай. Тя потисна въздишката си.

— Приятно значи — повтори замислено. — И ми звучи особено обнадеждаващо.

Стори й се изненадан от начина, по който реагира.

— Не, не е така. Научих се да ценя приятните неща в живота — бавно продължи той. — Те означават цивилизованост. Внасят елемент на хармония и спокойствие в живота ни. Чаша вино преди вечеря или кутийка бира в знойния следобед, среднощна разходка по брега, приятел, на когото можеш да повериш живота си, жена, съхранила любовта си, дори да си се върнал от ада… Един истински умен човек цени тези неща.

— Явно писателят в теб е способен да нареди любовта на една жена в една и съща категория с качествата на чаша приятно вино. Не очаквай обаче една жена да бъде впечатлена. Ние, жените, обичаме да ни казват, че сме специални — развеселено произнесе Сара, макар да не се чувстваше така.

— Е, не приемай думите ми толкова лично.

— След всичко тази вечер?! Два часът през нощта е и за двама ни денят беше тежък. Чувствам се малко странно, след като прочетох „Фантом“. Смутена съм. А що се отнася до теб, явно ти си човек, чийто разбирания за удоволствията в живота се разминават коренно с моите. Не съм сигурна, че те разбирам. Чувствата ми са прекалено объркани, а и има твърде много неизвестни, за да рискувам да взема насериозно поведението ти тази вечер — каза го много спокойно и уверено, като натърти на всяка дума.

— Може би си права — съгласи се Ейдриън и замълча за момент, преди да запита: — Винаги ли си толкова предпазлива с мъжете?

Тя се изсмя престорено.

— О, това е единственото, в което съм предпазлива. Или поне така биха ти отговорили от семейството ми. Една жена може да се опари много силно, ако се влюби в мъж, който се интересува само от удоволствията и приятните неща, които предлага животът. Чичо Лоуел е прав. Той обикновено не греши, когато става дума за преценка на хора.

— Аз съм различен, Сара — въздъхна Ейдриън, обърнал поглед към морето. — И изобщо не съм ти някой повърхностен мухльо като онези, с които си имала работа досега.

— Не, не съм казала, че си, но все още не съм успяла да определя към коя точно категория мъже спадаш, Ейдриън Савил. А докато успея…

— Ще бъдеш предпазлива?

— Да. Лека нощ.

Тя развали магията, като се обърна и влезе в стаята си. Решително затвори плъзгащата се врата и дръпна завесата. Спря за момент и се ослуша в тишината, като се опита да определи силата на емоциите, които бушуваха у нея. Ала усети само остатъците от страстта, която Ейдриън бе запалил у нея с целувката си.

Целувката обаче бе била преди часове. Може би историята с Фантом всяваше смут в душата й. Не, ставаше дума за нещо много по-дълбоко от чувството за тревога, което бе породил образът на един мъж на ръба. Трябваше да приеме факта, че подозренията й относно сериозността на Ейдриън към живота, се бяха оправдали. Той май наистина гледаше на нея като на награда, обещана му от Лоуел Кинкейд.

Онова, което обаче я тревожеше, бе, че всъщност вътрешно не се противеше особено на идеята да принадлежи някога на Ейдриън. Да не би да не я възприемаше насериозно? Или може би се чувстваше привлечена от този непознат така, както нея беше привличал никой друг мъж досега?

Приятно! Ейдриън смяташе, че би било приятно да бъде обичан от жена, която същевременно да се ползва с пълното му доверие. Сара изскърца със зъби. Имаше още много да учи по отношение на чувствата! Или просто трябваме да промени речника си! След като бе прочела „Фантом“, тя не смяташе вече, че е лишен от емоции.

Но именно, след като бе прочела романа му, бе разбрала, че е мъж, решен да държи под контрол чувствата си на всяка цена. Историята на Фантом доказваше, че Ейдриън смята емоционалната страна на нещата за носеща най-големи рискове. Той би искал да е напълно сигурен в любовта на една жена, преди да си позволи да й се довери, каза си Сара.

Всичко това обаче беше прекалено сложно, за да се опитва да си го обясни тази нощ, а имаше и толкова много други неща, за които си струваше да се тревожи в момента. Сара си пое дълбоко дъх и се върна в леглото.

Нито един от двамата нямаше да иска да спомене за среднощния им разговор на следващата сутрин. Беше сигурна в това. Късният час и сигурността, че все пак се намират на различни тераси, както и нежният повей на вятъра сред дървета в далечината, всичко това създаваше странно настроение, което бе повлияло и на двамата. То щеше да е изчезнало до утре сутринта, а й предполагаше, че в характера на Ейдриън бе да остави всичко да отзвучи.

Освен това си каза, че не я интересува особено дали ще бъде причислена към същата категория на чашата вино или на кутийката бира.

На терасата отвън Ейдриън замислено наблюдаваше поклащането на потъналите в сенки високи борове. Трябваше да внимава повече в избора си на думи.

Явно думи като „приятен“ и „удоволствие“ не бяха подходящи в компанията на Сара Фрейзър. За нея те засягаха част от приумиците, на които се наслаждаваше в живота, но в никакъв случай не бяха сериозни неща. Тя просто не осъзнаваше колко много ценеше той естествените неща на този свят, нито колко сериозно се отнасяше към всичко. Добре, за в бъдеще ще бъде по-внимателен.

А и определено не искаше да бъде причисляван към онази категория неангажирани мъже, с които Кинкейд твърдеше, че тя общува през последните години.

Отдели се от парапета, върна се в стаята си и затвори вратата. Преди това не бе могъл да заспи — тялото му усещаше присъствието на будната Сара в съседната стая. Светлината, идваща от стаята й, докато четеше, осветяваше терасата й, която се виждаше от стаята му. Сега, след като най-накрая бе изгасила лампата, той се помъчи да укроти страстите си.

На следващата сутрин Сара реши да поеме инициативата в свои ръце. Трябваше да разведри настроението и да насочва разговора към безопасни теми. Установяването на спокоен и уверен тон беше нещо, което умееше. Беше го придобила в бизнес средите и бе го усъвършенствала в ежедневните срещи.

— Мислех си — каза тя на Ейдриън, докато той отваряше вратата на колата на следващата сутрин, — че всъщност ти така и нямаше възможност да отпразнуваш както трябва продажбата на правата на „Фантом“. Изпи сам една бира и чаша вино с мен по-късно и толкова. Оттогава те карам да тичаш след мен и да ми помагаш да влизам с взлом в разни къщи, да разчистваш бъркотии и да успокояваш страховете ми. Смятам, че тази вечер трябва да го празнуваме, и то както подобава.

— Как? — Ейдриън запали колата.

— Ще ти приготвя вечеря. Как ти звучи? — усмихна се тя.

— Звучи приятно — той сви устни. — Искам да кажа, звучи доста хубаво — той се изкашля и опита отново. — Направо страхотно! — изглеждаше доволен от окончателния си подбор на думи. — Можеш ли наистина да готвиш?

— Едно юпи може да приготви и най-деликатното ястие на най-заклетия чревоугодник — увери го тя. — А какво ще кажеш за нещо не толкова деликатно като спагети, например?

— Няма проблем, стига да не са макарони или сирене. В ума ми се е запечатала една страхотна рецепта за ястие от спагети със зеленчуци, от което ще ти се завие свят.

— Без месо?

— Разбира се. Месото би развалило деликатния вкус на блюдото. Ще ни трябва „Шардоне“, обаче.

Той кимна.

— Значи трябва да спрем на пазара Пайк Плейс, преди да се качим на ферибота за вкъщи.

— Страхотно. Обожавам пазарите. А от години слушам за този. Все ми се искаше да отида там, когато идвах на гости на чичо Лоуел, но така и не намерих време — тя преливаше от ентусиазъм.

— Това е една от най-големите атракции в Сиатъл. Единственият проблем е да намерим място за паркиране. В ден като този обикновено е пълно с туристи.

Те слязоха от планината по главния път, пресякоха моста, който свързваше Белвю и остров Мърсър със Сиатъл, и се насочиха по стръмните улички към Първо Авеню. Агресивната нова архитектура на Сиатъл с огромните си небостъргачи се издигаше срещу залива Елиът, който пък се намираше на западния бряг на континента и очакваше с нетърпение ежедневният трафик от товарни кораби от дял свят. Пазарът Пайк Плейс, стара, но ценена атракция, заемаше огромна територия на една пресечка от залива. Ейдриън й каза, че ако някой се опиташе само да предложи да бъде изравнен със земята и заменен с нещо по-модерно, щеше да бъде линчуван от местните граждани. Сиатъл обичаше своя пазар с неговите сергии за зеленчуци, занаятчийски изделия, пекарни и ресторанти.

Ейдриън постигна забележителен успех, като успя да намери място за паркиране само на една пресечка от открития, многолюден както винаги пазар. Изглеждаше много горд от себе си, иначе би се наложило да плати солена сума в някой подземен гараж. За мъжете бе истинско предизвикателство да намерят място за паркиране, помисли си Сара и се усмихна. Тя го поздрави, когато той я хвана за ръката и заедно изкачиха няколкото стъпала, за да се влеят в тълпата.

— Извадих късмет — призна той скромно. — Стой близо до мен. Не искам да те изгубя.

Улични музиканти, мимове, занаятчии и опърпани просяци допринасяха за невъобразимия шум и бъркотията, които царяха на това обществено място. Сара бе очарована от изобилието и изкусно подредените зеленчуци по сергиите. Продавачите на риба възхваляваха стоката си на висок глас и размахваха в ръце живи омари, за да привлекат вниманието на туристите. Продавачите на месо пък предлагаха всякакво месо от всички възможни видове животни. Туристите и местните жители се тълпяха по алеите и по павираната улица, разполовяваща централно пазара. Явно взел под внимание думите на Сара, Ейдриън не погледна нито към рибните, нито към месните сергии.

— В другия край на пазара има един магазин, откъдето можем да купим спагети — каза той, когато Сара се втурна да разглежда артистично подредена пирамида от червени чушки. — А пък от другата страна на улицата има магазин за вино.

— Защо не отидеш да избереш виното и да купиш спагетите, докато аз избера зеленчуците? — предложи Сара. — Ще се срещнем пред количката за цветя на ъгъла. По този начин ще спестим малко време. Става късно.

Ейдриън се поколеба.

— Сигурна ли си, че няма да се загубиш?

— Всичко е наред. Пред количката за цветя след петнадесет минути — тя му се усмихна.

— Добре тогава. „Шардоне“ ли каза, че искаш?

— Да — Сара се обърна и си проправи път през тълпата туристи, които се опитваха да снимат пирамидата от червени чушки. Беше решена да намери идеалните броколи. Не трябваше да забравя и сирене „Пармезан“, напомни си тя.

Малко по-надолу имаше сергия за сирене.

Някъде между избора на броколи и пресен грах, Сара загуби представа за времето. Петнадесетте минути бяха изтекли неусетно, още когато поръчваше настъргания „Пармезан“. Тя погледна часовника си и осъзна, че ще закъснее за срещата с Ейдриън. Той едва ли щеше да й се сърди, че не е била точна. Щеше да я разбере при тази суматоха и оживление. Наоколо имаше толкова интересни неща, които непрекъснато я разсейваха. От друга страна, каза си тя, Ейдриън Савил бе мъж, който ценеше точността. Нямаше смисъл да се заблуждава, помисли си тя. Той бе настоял да бъде на уреченото място в уречения час. Изискването за точност бе елемент от упражняването на контрол, а Ейдриън обичаше да упражнява контрол.

Тя размишляваше върху всичко това, докато поръчваше сиренето, току-що осъзнала, че е разбрала нещо много важно за Ейдриън. За него бе от жизнено значение да упражнява контрол върху своето обкръжение. Трябваше да е сигурен във всичко. Може би бе по-добре да побърза.

Тя подаде парите на продавача на сирене и взе пакета с „Пармезан“. Когато се обърна, за да се влее в потока, някакъв огромен мъж, вероятно турист, се блъсна в нея.

— Извинете — промърмори Сара тутакси, придържайки многобройните си пакети. — Толкова е претъпкано тук, че аз… — тя млъкна, когато мъжът я хвана заръка.

— Чичо ви иска да ви види — каза непознатият. Пръстите му стегнаха хватката си и се впиха в кожата й през плата на ризата. Той я избута напред в тълпата.

Сара за малко да изпусне пакетите, зяпнала от изненада.

— Чичо ми?!

— Хайде, госпожице, нямаме време за губене.

Тя го погледна и забеляза присвитите тъмни очи, започналата да посивява черна коса и ястребови черти. Изведнъж се изплаши.

— Кой сте вие? — промълви тя.

Виждаше, че непознатият я тика към края на павираната улица. Около нея се тълпяха хора. По средата на платното бавно пъплеха няколко коли, които явно се опитваха да намерят място за паркиране между сергиите. Количката за цветя беше в другата посока.

— Какво знаете за чичо ми? Пуснете ми ръката, ако обичате!

Мъжът не отговори, решен да се промуши през групичка туристи с табелки, от които се разбираше, че са от Ню Йорк. Те обаче осуетиха опита му.

— Ей, приятел, я по-полека — извика един от групичката.

— Мислех, че хората тук не са толкова нахални. Щях да си остана у дома, ако предполагах подобно отношение — промърмори дебела дама с голям фотоапарат, провесен на врата й.

Мъжът с ястребовите черти изобщо не си направи труда да й отговори, а си проправи път през мърморещото множество, като буташе Сара пред себе си.

— Почакайте малко! — задъха се Сара, почти изпаднала в паника. — Няма да дойда с вас, докато не ми кажете кой сте и какво знаете за чичо ми! Ако не искате да започна да крещя…

— Сара!

Тя обърна глава, чула гласа на Ейдриън.

— Ейдриън! Тук съм!

Мъжът, който я стискаше за ръката, изруга силно и я пусна. Сара се обърна да го погледне, но той се изгуби в тълпата за секунди.

— Сара, какво, по дяволите, става? — Ейдриън се добра до нея, като разбута на свой ред туристите от Ню Йорк. — Когато не се появи пред сергията за цветя навреме, реших, че си се загубила. Имаш късмет, че те зърнах на улицата преди минута. Кой беше този тип?

— Каза ми, че чичо ми искал да ме види — произнесе тя задъхано. — Сграбчи ме за ръката и ме забута напред като чувал с картофи. Ейдриън, той знаеше коя съм! Откъде би могъл да ме познава? Никога преди не съм го виждала. А и откъде би могъл да знае за чичо Лоуел? — тя се успокои малко, когато се сгуши в Ейдриън. Той обви кръста й с ръка и започна да си проправя път обратно към колата.

— Как изглеждаше? Повтори ми точните му думи — нареди Ейдриън.

Тя стисна пакетите и се опита да помисли.

— Стори ми се решен на всичко. Приличаше на ястреб, а и погледът му беше някак настървен.

— Това не е описание, а емоционална реакция, за Бога!

— Не съм виновна. Нямах много време — опита да се защити тя. — Имаше черни очи и тъмна коса, леко започнала да посивява. Предполагам, че беше на около четиридесет и пет години. Беше облечен съвсем обикновено. Дори не мога да си спомня цвета на якето му. Каза, че чичо ми искал да ме види и че нямало време за губене.

— Това ли бяха единствените му думи?

— Да. Беше доста груб. Попитай онези нюйоркчани.

— Значи просто се е доближил и ти е казал това? — попита Ейдриън. — И нищо друго?

Тя поклати глава, опитвайки се да си спомни.

— Не, мисля, че не каза нищо друго. Попитах го кой е и какво знае за чичо Лоуел, но той не ми отговори. Бях готова да започна да крещя, когато ти се появи. Толкова се зарадвах, когато чух да ме викаш! Всъщност не си спомням някога да съм била по-облекчена при вида на някой, както когато те видях преди малко — тя осъзна, че казва самата истина. Ейдриън означаваше безопасност за нея. Стигнаха до колата му и той отключи вратата. Присви очи, когато протегна ръка, за да й помогне да седне на предната седалка.

— Но ти трепериш!

— Този мъж ме изплаши до смърт — произнесе тя. — В него имаше нещо, което всява страх.

— Като се има предвид факта, че, изглежда, е имал намерение да те отвлече, предполагам, че наистина е всял страх у теб — изръмжа Ейдриън, седна до нея и запали колата. — Копеле! Не трябваше да те оставям сама.

— Знаеш ли, казах ти, че имаше ястребови черти, но човек би могъл да ги опише и по друг начин — каза тя замислено.

Той я изгледа остро.

— Може да се каже, че с тези тъмни очи и строги черти, наподобяваше малко на вълк. Безпощаден и опасен.

Ейдриън застина с ръце на волана.

— Въобразяваш си, Сара.

— Не мисля — прошепна тя, загледана през прозореца. Зад тях един нетърпелив шофьор натискаше клаксона в очакване да му освободят място за паркиране.

Ейдриън изруга и подкара колата. Насочи се към пристана и доковете при ферибота.

— Сара, чуй ме. Аз съм писателят тук, нали така? Остави мелодраматичните нотки на мен.

— Въпреки всичко, кръвта във вените ми не замръзна — продължи тя, припомняйки си реакцията си. — Бях уплашена и дланите ми се изпотиха, но не ми се стори температурата да спада с двадесет градуса или нещо подобно.

— За Бога, днес температурата е двадесет и осем градуса! Дори и най-зловещият тип не може да те накара да се почувстваш така, сякаш температурата е паднала на десет градуса!

— Истина е — призна тя сухо. — А предполагам и че чичо Лоуел спомена това със смразяването на кръвта само за по-голям ефект.

— Чичо ти обича да се изразява образно и с голяма охота украсява историите, когато вижда, че публиката го желае.

Сара се усмихна леко.

— Знам. От петгодишна играя ролята на публика. Имаше обаче нещо различно в начина, по който чичо й бе описал мъжа с прозвището Вълк. Сара не бе останала с впечатлението, че чичо й е разкрасил историята заради нея. Онази нощ, когато й бе разказал за човека, когото бе обучавал, той не бе просто замислен, а странно притихнал, и някак мрачен.

— Забрави описанието на чичо си — каза Ейдриън навъсено и се насочи към редицата коли, чакащи за ферибота. — Сега имаме по-сериозни неща, за които да мислим, благодарение на него.

Сара потръпна.

— Имаш предвид факта, че някой знае коя съм и е успял да ме открие в тълпата на пазара?

— Точно така. Сигурно ни е проследил. Вероятно още от хижата на чичо ти. Наблюдавал ни е. Когато днес тръгнахме към Сиатъл, движението беше доста натоварено. Трудно бих могъл да забележа опашка, дори и да знаех, че трябва да се оглеждам за такава.

В гласа на Ейдриън се долавяше чувство за вина и това обезпокои Сара.

— Грешката определено не е твоя, че онзи мъж на пазара се лепна за мен. За Бога, не се самообвинявай, Ейдриън.

— Това няма да му се удаде втори път.

— Какво имаш предвид?

— Че ще си вляза в ролята на закрилник — заяви той решително.

Тя се усмихна.

— О, нима смяташ да ме наглеждаш постоянно?

— Ще останеш в моята къща, а не в мотела, докато чакаме Лоуел да се свърже с нас. Не бих искал да те изпускам от поглед.

Сара долови ясно дълбоката решителност в гласа му и разбра, че ще го стори. Ейдриън бе поел отговорността и щеше да я отстоява докрай. Това за него означаваше пълен контрол над ситуацията. По всичко личеше, че щеше да прекара следващите няколко дни с него. В момента бе неразумно да протестира. Непознатият на пазара наистина я бе изплашил. Облекчението от появата на Ейдриън в критичния момент още не бе отзвучало. Нямаше да забрави скоро преживяното. Инстинктивното усещане, че той й предлага сигурност и защита, бе новото, което трябваше да добави към списъка от нещата, които я привличаха у Ейдриън Савил.

— Какво ще правим с него? — попита тя след малко.

— Мъжът, когото смяташ за Вълка, ли имаш предвид? — повдигна рамене Ейдриън небрежно. — Засега нищо. Няма какво да правим, освен да внимаваме и да го държим далеч от теб.

— Но ние нямаме представа кога ще се върне чичо Лоуел! Не можем да чакаме безкрайно — възпротиви се тя.

— Сара, скъпа, преди много време научих колко ценно нещо е търпението. Ще чакаме.

— Мисля, че трябва да направим нещо, Ейдриън.

— Не, ще чакаме — повтори той упорито.

— Но този мъж знаеше къде е чичо ми!

— Ако този тип наистина знае къде е, за какво си му ти тогава?

— Правилно. Защо ли съм му аз?

— Вероятно е решил, че може да те използва, за да накара чичо ти да се покаже.

Сара преглътна.

— Имаш доста извратен начин на мислене, Ейдриън.

— Вероятно типична черта на писателите на трилъри.

— Значи, ще чакаме, така ли?

— Имаме две възможности — или да чакаме, или да се обадим в полицията, но чичо ти изрично споменава, че не иска да прибягваме до последното.

— Съмнявам се, че могат да направят нещо в случая — каза Сара тъжно. — И аз не мисля, че могат.

— Предполагам, че ще трябва да започнем да заключваме предната врата — пошегува се тя, придавайки си безгрижен вид.

— Да заключваме предната врата ли? — той я изгледа подигравателно. — О, имаш предвид вратата, през която ти самата мина безпрепятствено онази нощ?

— Не се обиждай, но бях останала с впечатлението, че не се налага да се грижиш особено за сигурността си на острова.

— Не се тревожи за това. Ще си в пълна безопасност. Имам алармена система. Лоуел ми помогна да я инсталирам преди около година.

— Но тя не беше включена онази нощ!

— Беше.

— Не чух нито аларма, нито пък полицията дойде.

— Моята система работи на малко по-различен принцип от обикновените аларми.

— На какъв принцип? — беше успял да пробуди любопитството й.

Ейдриън паркира колата на ферибота и посегна към дръжката на вратата.

— Идеята е, че понякога е по-добре да сгащиш натрапника вътре в къщата, отколкото да се опиташ да го задържиш отвън. Устройваш му капан. Мога естествено да я настроя и на обратния режим, ако поискам. Когато съм вътре в къщата, я пускам на охранителен режим. Но когато ме няма, използвам първия вариант.

Тя премигна объркано. Идеята не й се стори кой знае колко оригинална, нито сигурна. Е, не съм специалист по алармени системи, каза си Сара.

— Значи, ако се бях опитала да изляза от къщата онази нощ, щях да се озова в капан?

Крайчетата на устните му се повдигнаха в подобие на усмивка, докато й помагаше да слезе от колата.

— А не беше ли?

— Ни най-малко. Искам да кажа, че аз просто влязох вътре и ти случайно ме намери в кабинета си — измърмори тя.

Той я поведе към палубата за пътници по шумното стълбище. Това накара Сара да напрегне слух.

— Знаех къде се намираш в къщата още преди да бях влязъл през вратата. Нося със себе си електронен уред, който ме предупреждава, когато системата е активирана. Уредът действа на километър и половина от къщата.

— Наистина ли? — беше впечатлена.

— Нямаше никакъв шанс — провлечено изрече той.

Тя се засмя.

— С това ли целиш да ме накараш да се чувствам по-сигурна?

— Ако не ти харесва моята, алармена инсталация, вини чичо си. Той ми помогна да я конструирам.

— Сигурно е така, щом казваш — примири се Сара. Все това негово странно чувство за хумор. Характерно за него би било да проектира система, която да обърне наопаки основните принципи на охранителната дейност. Съвпада и с някои от неговите теории, като например скриването на нещо на очевидно място, там, където хората ще го виждат, но няма да си дават сметка за това. — Щом си толкова сигурен в безопасността на системата, ще се доверя на твоята преценка.

— Имай ми доверие. Ще се грижа за теб — увери я той.

Наистина го мисли, каза си Сара. Този факт я трогна дълбоко. Не беше срещала много мъже, които биха казали подобно нещо на една жена. А дори и да го кажеха, едва ли би повярвала така безрезервно на думите им. Ейдриън Савил, реши тя, е не просто надежден, той внушава доверие.

Тя замислено зае мястото си на палубата за пътници, откъдето можеше да наблюдава чезнещия в далечината Сиатъл.

— Да не си забравил за спагетите?

— Нима бих могъл да забравя една от най-важните части от празничната ни вечеря? — палаво я погледна той.

Въпреки премеждието на пазара, по-късно същата вечер Сара се зае да приготви с голям ентусиазъм специалитета си — спагети със зеленчуци. Ейдриън наля по чаша вино и се настани в кухнята, като я наблюдаваше как довършва приготовленията. Беше очарован от всяко нейно движение. Кухнята придоби уют, който почти я накара да забрави случилото се този следобед.

Виждам, че наистина ще обогатиш кулинарните ми представи — отбеляза Ейдриън и седна на масата, която сам бе подредил, докато Сара приготвяше соса за спагетите със сирене „Пармезан“. — Твоето ястие определено изглежда по-добре от макарони със сирене.

— Кога престана да ядеш месо? — попита тя внимателно, тутакси спомнила си последния път, когато му бе задала този въпрос и той набързо я бе отрязал.

— Преди малко повече от година.

Облекчена, че той не се обижда от намесата й в личния му живот, тя реши да рискува и му зададе още един въпрос. Осъзна, че не спира да се учудва на всичко в живота на този мъж.

— А не ти ли липсва?

— Не — той си взе малко спанак от купата със салата. — Чудесни подправки си сложила.

— Благодаря — тя се поколеба и опита отново, още по-деликатно: — Изведнъж ли загуби апетита си за месо?

— В известен смисъл, да — той я наблюдаваше мълчаливо, докато сядаше на масата. — По онова време преживявах нещо като криза. Когато се възстанових, сякаш много неща от живота ми се бяха променили. Напуснах работата си, преместих се в нов щат, започнах да пиша книга и реших, че наистина предпочитам да бъда вегетарианец.

— Всичко това звучи страхотно — тя се усмихна. — И аз самата съм склонна да променя из основи живота си. Бил ли си женен някога?

Той повдигна вежди и нави малко спагети на вилицата си.

— Съжалявам. Нямах намерение да се бъркам в личния ти живот — смутено промълви Сара и сведе поглед към чинията си. Беше й трудно да разбере докъде би могла да стигне с този мъж.

— Няма нищо — изненада я той след малко. — Просто не съм свикнал да говоря за себе си. Не, никога не съм бил женен. Никога не съм имал време за това. Ами ти?

— Постоянно сменям естеството на работата си, а това води и до постоянна смяна на типа мъже, с които се срещам. Подходящият мъж така и не се появи.

— Ще го познаеш ли, когато го срещнеш?

— Определено — Сара се засмя тихо. — Чичо Лоуел ми повтаря от две години насам, че подходящият мъж няма да се появи никога в обкръжението, в което живея. Той винаги е упражнявал определено влияние върху мен. Попитай родителите ми. Те смятат, че ми влияе зле. Била съм станала импулсивна и непредсказуема като него.

Ейдриън кимна.

— Често е импулсивен и непредсказуем, но винаги знае какво прави. Той наистина те обеща на мен, Сара. Не си измислям.

Топлото чувство, което бе започнала да изпитва към Ейдриън, тутакси се изпари, заменено от ново безпокойство.

— Било е шега, Ейдриън. Сигурна съм. Дори чичо Лоуел не би отишъл толкова далеч.

— Тогава защо са онези еднакви подаръци?

— Кристалните ябълки ли? Вероятно са привлекли вниманието му в някой магазин и е решил да вземе две от тях.

— Каза ми, че е поръчал да ги направят специално за нас при майстор стъклар в Сиатъл — отвърна Ейдриън.

— Наистина не знам защо ни е дал еднакви кристални ябълки, но пък и не виждам какво значение има това.

— А какво ще кажеш за съобщението на телефонния секретар в хижата му? Онази част за сватбения подарък?

— Е, това — призна сухо тя, — наистина е странно. Предположенията са излишни. Но тъй като познавам чичо Лоуел, смятам, че е имал предвид нещо очевидно.

— Би било в негов стил — съгласи се Ейдриън замислено.

— Когато се появи — продължи Сара решително, — ще му дам да разбере.

След вечеря Сара започна да изпитва странно притеснение. Наближаваше времето за лягане и тя трябваше да се опита да се оттегли с достойнство, така че нито да бъде предизвикателно, нито грубо. Човек трябваше да умее да придава подобни нюанси на поведението си, а с нейния опит тя по всяка вероятност щеше да се справи. Лицето й бе придобило мрачно изражение.

Не че очакваше Ейдриън да се възползва от ситуацията. Той не би го направил, каза си тя, макар да го познаваше твърде отскоро. Може би, би й дал да разбере, че я желае, но едва ли би я завел насила в леглото си. Въпреки че не можеше да отрече сексуалното напрежение, което се бе зародило между тях. Ако той й предложеше направо, щеше ли да намери сили да му откаже?

Затова най-правилният подход би бил да задържи отношенията им на приятелска основа, реши тя. Ще се опита да спазва мил, но неутрален тон. След снощния разговор щеше да й е по-лесно. Тази нощ щеше да се реши как би протекъл престоят й под неговия покрив. Усещаше го инстинктивно.

— Я, дъска за игра на дама! — възкликна тя, когато го последва в хола след вечеря. Изведнъж се появи идеално разрешение на въпроса как да прекарат останалата част от вечерта. — Добър ли си в тази игра?

— На дама ли? Доста, според мен. Е, ще ти дам няколко игри преднина — Ейдриън наля две чаши с уиски и ги занесе на масата, където Сара се бе заела да подреди пуловете — Бил съм чичо ти няколко пъти.

— Той предпочита шаха.

— Аз също.

— О, играла съм го само през годините, прекарани в колежа — призна тя развеселено. — Шахматът сякаш се вписваше в колежанския начин на живот. Оттогава не съм. А и не ми допада особено — тя приключи с подреждането на пуловете по местата им. — Всички тези стратегии обмислянето на няколко хода напред, ми идват много. Когато играя на някоя игра, предпочитам да се забавлявам.

— Разбирам — той я погледна полуневярващо, полунасмешливо. — Дамата може да ти се струвало лесна като игра, но също изисква стратегия.

— Ти играй по твоя начин, а аз ще си играя по моя — рече тя и се пресегна да направи първия ход.

Четири игри по-късно те се гледаха през масата. Изражението на Ейдриън беше хем иронично, хем предпазливо. Сара пък беше в превъзходно настроение.

— Вече сме на равно — отбеляза тя. — Още една игра и ще решим спора.

— Кой, по дяволите, те е учил да играеш? — измърмори той и нареди пуловете.

— О, самоука съм — заяви тя доволно.

Всъщност тайно се радваше на двете си победи. Те бяха постигнати със смели и рисковани ходове, които определено обиждаха противника й, който пък беше спечелил своите две игри с внимателно обмислена стратегия.

— Личи си. Не спечели тези две игри с упорит труд. Извади късмет с рисковани ходове. Имаш изключително нестандартен начин на игра, ако нямаш нищо против, че ти го казвам.

— Просто завиждаш на вродения ми талант. По начина, по който ти играеш, човек би си помислил, че съдбата на нацията зависи от следващия ти ход. Прекалено сериозно се отнасяш към играта, Ейдриън. Отпусни се и се забавлявай!

Той я погледна напрегнато.

— Боя се, че просто съм си такъв, сериозен.

— А не отдаден на забавления и игри, така ли?

— Да.

Сара затаи дъх. Неусетно бяха започнали да говорят за нещо повече от игра на дама. Поради причини, които не можеше да обясни, тя не желаеше разговорът да взема такъв обрат. Отчаяно се опита да го върне към предишната тема, преди отново да се е насочил към личния им живот.

— Е, ще видим чий подход е по-добър в следващата игра. Предупреждавам те, ще играя по най-щурия начин!

— Доказано е, че стратегията и мисълта в играта винаги успяват, за разлика от случайността, Сара.

— Докажи го!

Той сви рамене, решен да го направи. Петнадесет минути по-късно Сара гледаше с отворени от почуда очи дъската за дама. На нея нямаше нито един неин пул. Ейдриън я бе победил с лекота, без да се поколебае дори за момент. Всеки един ход от първия до последния бяха замислени и приложени с безпощадна решителност. Нейният весел и рискован подход й бе донесъл само няколко от неговите пулове. Но дори и тях той беше пожертвал на различни етапи, за да я примами в някои от капаните, които й бе устроил.

— Искам реванш! Не игра честно. Играеш точно като чичо Лоуел.

— Какво му е нечестното? — попита той и понечи да прибере дъската.

— Не знам, но сигурно има нещо подмолно и нечестно във всяка предварително замислена стратегия. Сигурно тук настава ад, когато ти и чичо Лоуел играете заедно.

— Игрите продължават доста време — каза Ейдриън с едва загатната усмивка.

— И кой обикновено печели?

— Равностойни сме.

— Искаш да кажеш, че печелиш често?!

— Ъ-хъ.

— Това е интересно. Не познавам някого, който да печели, така на дама или на някоя друга игра като чичо Лоуел. Е, понякога и аз печеля, когато играя с него — добави тя гордо.

— С някой рискован ход ли?

— Да — тя се усмихна широко. — Факт е, че от време на време човек може да притесни хората, които напрегнато обмислят стратегията, си, дери и с моя начин на игра.

— Само от време на време. Но не и постоянно — вметна Ейдриън учтиво. — Два пъти тази вечер ти излезе късметът, но това беше най-доброто, което можа да направиш.

— Нещо ми подсказва, че хора, които играят по твоя начин, никога не могат да оценят хората, които играят по моя.

След тези думи Сара реши да се оттегли с достойнство, без да го предизвиква повече, в спалнята, която й бе показал малко по-рано вечерта.