Джейн Ан Кренц
Игра на съдбата (7)

Седма глава

Сара се съсредоточи върху поредната хапка от шоколадовия сладолед, докато се разхождаше покрай сиатълския бряг. До нея Ейдриън мълчаливо дъвчеше ореховата фунийка, която си бе избрал. Фериботът потегляше след около половин час. Ейдриън бе предложил да се разходят по живописната крайбрежна улица, преди отново да се качат на ферибота. Не си казаха нищо дори и след като си купиха сладолед от една от многото колички по протежение на улицата.

Причината за нейното мълчание вероятно обясняваше и неговото. И двамата бяха потънали в размисъл за случилото се на ферибота с мъжа, представил се като Брейди Вон. Сара изяде сладоледа и хвърли салфетката си в едно от кошчетата пред входа на аквариума.

— Знаеш ли за какво си мисля? — попита тя и пъхна ръце в джобовете си.

— За какво? — Ейдриън се наслаждаваше на начина, по който сладоледът се топеше и изчезваше в устата му.

— Мисля, че легендата, която чичо Лоуел ти е разказал за златото, изобщо не е измислица.

— Брилянтно заключение.

Тя го погледна възмутено.

— Или е истинска, или…

— Или и други хора като Брейди Вон вярват в нея, което означава почти същото — заключи той мрачно.

— Знаеш ли, мисля си, че…

— Нека да отгатна. Идеята на чичо ти за идеалния сватбен подарък е златно съкровище, заровено някъде в Югоизточна Азия — Ейдриън изруга под нос.

— Той винаги е имал слабост към златото — въздъхна Сара. — Все повтаряше, че това е единственото истинско оръжие в този несигурен свят. Представям си как е решил, че златото би било идеалният подарък за мен. Винаги когато ми е подарявал нещо, то обикновено е било изработено от злато — тя протегна ръка, за да му покаже златната гривна, която красеше китката й. — Да, споменава, че отива да отвоюва нашия… сватбен подарък.

— Идиотията, да не би да е наследствена в рода ви?

— Чичо ми не е идиот!

— О, да — съгласи се подигравателно Ейдриън — той просто има странно чувство за хумор. И да каже човек, че не го знаех…

Сара усещаше нервността на Ейдриън. Затова реши да промени темата на разговора и да спре да защитава странните действия на Лоуел Кинкейд. По-късно щеше да има достатъчно време за това. С малко повече късмет, той щеше да се върне и да обясни мотивите си. От друга страна, извинителната позиция винаги бе малко неизгодна. Затова реши да мине в нападение.

— Чичо ми не ти ли е споменал, че в легендата има доза истина, когато ти е разказал историята?

— Не, каза ми, че това е просто една легенда. Знаеш, че след края на Виетнамската война се разправяха какви ли не небивалици. Натъкнах се на много такива, докато правех проучванията си за „Фантом“. Неговата история определено не е единствената в този дух.

— Така ли? — Сара го погледна с широко отворени очи. — Разкажи ми някои от тях.

Ейдриън повдигна небрежно рамо и хвърли остатъка от фунийката си. Трамвай, пригоден да кара туристи от единия до другия край на крайбрежната улица, изтрака по релсите, разположени успоредно на платното. Ейдриън замълча, докато шумът стихна.

— Ами, попаднах на една история за агент на ЦРУ, който трябвало да унищожи важни документи часове преди посолството да бъде превзето…

— И? — нетърпеливо го подкани Сара.

— Предполагало се, че е запазил някои от по-интересните, като например списъка с агентите и техните свръзки в цяла Азия. Предположенията не се оказали безпочвени, защото той се опитал да проведе таен търг.

— Значи е възнамерявал да продаде списъка на онзи, който предложи най-голяма сума?

— Явно такъв е бил планът му.

— И направил ли го е? Провел ли е търга?

— Сара, това са просто предположения. Откъде мога да знам какво се е случило?

— Жалко — въздъхна тя. — А какви други неща си чувал?

— За тази война ли? — Ейдриън сбърчи замислено вежди. — Мисля, че имаше една-две истории за неколцина предприемачи, които по всяка вероятност са били наети от американското правителство да поставят под свой контрол строителните работи в Сайгон и околностите му. Но явно те са използвали посещенията си в Южен Виетнам, за да установят връзка с производителите на хероин. Те поддържали канала дълго след като войната свършила, в резултат на което неимоверно забогатели. Носят се слухове и за афери със злато в северните провинции. Списъкът от такива истории е безкраен Сара. Всяка война провокира въображението на хората години след това. Само си помисли колко нещо е изписано след Втората световна война. Все още излизат книги за онова време.

— Разбирам. Значи, когато чичо Лоуел ти разказа за златото, ти предположи, че това е само една история?

Ейдриън се замисли.

— Може наистина да е така.

— Не знам — поклати глава Сара, — но допускам, че чичо Лоуел наистина е скрил златото някъде по онзи, неговия начин, щом споменава, че иска да ми направи сватбен подарък.

— Да ни направи сватбен подарък — поправи я Ейдриън. — Не забравяй, че той разказа историята първо на мен.

Сара го изгледа насмешливо.

— Извинявай. Все пак онова, което не мога да си представя, е той да открадне съкровище.

— Не знаем със сигурност какво е направил. На този етап разполагаме само е версията на Вон.

Сара потръпна.

— Странен тип, нали?

Ейдриън се навъси.

— Може и така да се каже.

Сара млъкна, облегна се на перилата и се загледа към залива Елиът. От двете й страни се виждаха дълги кейове навътре в морето, по протежение, на които имаше магазинчета за разни екзотични стоки и сергии за сувенири. Около нея децата ядяха пуканки и други лакомства, докато родителите се разхождаха покрай магазинчетата, приличайки се на слънце. Влекач теглеше на буксир голям кораб, проправяйки му път да акостира в пристанището. Палубата му бе претъпкана е наредени един върху друг контейнери. Корабът се движеше под чужд флаг и имаше странно име. Някаква яхта мина покрай тях. Явно също търсеше удобно място да стовари пасажерите си на брега, за да обядват в някой от многото рибни ресторанти. Гледката на оживения морски трафик, накара Сара да се замисли за местата в Азия, които тепърва й предстоеше да види. Кървавата им история датираше от хилядолетия.

— Бил ли си някога в Югоизточна Азия, Ейдриън?

Последва кратко мълчание. Той се облегна на перилото и я погледна.

— Защо питаш?

— Просто съм любопитна. Чудех се как ли е там.

— Няма да имаш време да разбереш в компанията на Брейди Вон — отвърна той рязко.

Тя извърна глава с напрегнато изражение.

— Просто нямам избор.

Той стисна перилото.

— Нима мислиш, че ще ти позволя да се качиш на самолета след четиридесет и осем часа?

Сара запристъпва неспокойно. Не знаеше как да отвърне на резкия му тон.

— Това ми напомня — започна тя, явно решила да не отговаря на въпроса му, — че го помоли за два дни отсрочка. Какво имаше предвид?

— Не съм го молил.

— Да — кимна тя, — направо му каза, че ще ни трябва време. Явно бързо съобразяваш някои неща, Ейдриън.

— Опитвам се — промърмори той засегнато.

Тя се намръщи и подхвърли язвително:

— Може би писането на трилъри те е научило да мислиш по определен начин, когато изпаднеш в сложна ситуация.

— Винаги съм реагирал така.

Сара го погледна с подозрение. Беше застанал в профил и тя не можа да разбере дали не се опитваше да се пошегува.

— Е, все пак благодарна съм ти, че ме придружи. Не съм сигурна дали онзи тип нямаше да ме принуди да тръгна веднага с него, ако бях сама.

— Ясно е, че не си свикнала да се справяш с хора като него. Те могат да бъдат много безкомпромисни, особено когато знаят, че държат в ръцете си съдбата на някой, когото обичаш.

— Наистина ли мислиш, че Вон лъже?

— В цялата история има много неизвестни, Сара.

Тя замълча минута-две, обмисляйки нещата.

— Ейдриън, няма начин да не е този, за когото се представя.

— Кой? Вон ли? И какво те кара да мислиш, че казва истината?

— Ами нали спомена, че може да ми извади паспорт за два дни. Имам предвид, че никой, освен правителствен агент не би могъл да го стори толкова бързо.

— Парите и добрите връзки могат да ти купят абсолютно всичко на този свят.

— О, така ли? — тя вече започваше да не понася спокойното му цинично отношение и демонстрациите на превъзходство. — И как по-точно човек като Вон би могъл да ми извади фалшив паспорт?

Последва кратко мълчание, след което Ейдриън добави тихо:

— Може да опита в Мексико Сити.

— Мексико Сити!

— Това е огромен град, Сара. Един от световните мегаполиси. В западното полукълбо това е едно от предпочитаните от разни типове места за подобни неща. Там може да се уреди абсолютно всичко, включително и фалшив паспорт. Мнозина, дошли от другия край на света, се крият в Мексико Сити, за да избегнат правосъдието.

Сара го изгледа невярващо.

— Още полезни неща, научени по време на писането на трилъра?

Ейдриън проследи с поглед яхтата, която мина обратно покрай кея.

— Легенди и всевъзможни истории, скъпа. Един писател на трилъри колекционира такива неща.

— Затова ли чичо Лоуел не е устоял да ти довери историята за златото?

— Вероятно. Лоуел познава негодниците от пръв поглед.

— Ще се разправям с него по-късно — закани се Сара. — А сега трябва да се справим с Вон.

— Сара, не можем да имаме никакво доверие на този тип. Ти самата каза, че е доста странен.

— Но знае къде е чичо Лоуел.

— Твърди, че знае, но ако се ръководим от презумпцията, че не можем да имаме доверие на този човек, то тогава не бива да вярваме на нищо, което казва, нали така?

— Господи, каква бъркотия — измърмори тя. — А междувременно чичо Лоуел може да е наистина в голяма опасност.

— Мисля, че ние сме тези, които сме в опасност, и то благодарение на добрия ти стар чичо — рече Ейдриън и се отдръпна от перилата. — Хайде, скъпа, фериботът ще потегли скоро. Трябва да тръгваме.

— Четиридесет и осем часа не са много време, Ейдриън.

— Знам.

— Ами ако чичо не се свърже с нас, преди да изтече срока?

— Не назовах такъв срок, защото съм се надявал, че Лоуел ще прояви достатъчно разум и ще се свърже с нас. Направих го, за да си дам малко време.

Сара го погледна озадачено.

— Време за какво?

Ейдриън дори нея погледна. Той бе съсредоточил вниманието си върху пъстрата тълпа по крайбрежната улица.

— Сара, утре ще те оставя сама за известно време — говореше бавно, сякаш премисляше всяка своя дума.

— Но защо? — озадачи се тя.

Той се поколеба.

— Има нещо, което искам да проверя. Трябва да се видя с един човек.

— Да не би да имаш намерение да се свържеш с правителствените служби, за които е работил чичо ми?

— Не. Не мисля, че можем да им вярваме напълно — призна той искрено. — Виж само с какъв техен служител си имаме работа.

Тя сбърчи нос.

— Разбирам какво искаш да кажеш. И с кого, ако не е тайна, ще се свържеш?

— С някой, който може със сигурност да провери дали Лоуел е в Югоизточна Азия.

— Нима някой би могъл?

— Сара… — Ейдриън се протегна и вплете пръсти в нейните. Гласът му беше тих и напрегнат. — Ще те помоля да не ми задаваш повече въпроси. Става ли? Чичо ти и аз сме водили много разговори през последните години. Той ми е разказвал неща, които едва ли е споделял с някой друг.

— Но, Ейдриън…

— Моля те, Сара. Просто ми се довери.

Идеше й да изкрещи, че нищо не е както трябва и да му каже, че не става въпрос за доверие, а че просто има нужда от някой обяснения. Сара бе ядосана й изплашена, инстинктивно усещаше, че ако започне да крещи, това няма да й помогне. Чичо й явно бе доверил на Ейдриън неща, които никой от двамата не възнамеряваше да споделя с нея. Ейдриън нямаше да й каже нищо повече. Беше сигурна в това.

— Ако познаваш някой, с когото би могъл да се свържеш, защо не си го направил досега? — попита тя предпазливо.

— Защото чичо ти не би искал да го направя, освен при кризисна ситуацията, в която се изисква подобно действие. Досега действах според инструкциите му в записа на телефонния секретар.

— Сметнал си, че той може сам да се справи с онази „недовършена работа“?

— Да.

Сара издърпа ръката си от неговата и се отдръпна на известно разстояние.

— Добре. Ще се въздържа от повече въпроси. Разбирам сдържаността ти. Върви и прави каквото намериш за добре. Нужна ни е информация.

— Ядосана си, нали?

— Да, така е — заяви тя. — Не обичам да ме държат в неведение.

— Съжалявам — започна той, но тя го сряза.

— Забрави! Просто никога повече не ме обвинявай, че играя игрички. Ти се оказа играчът на разни равнища.

Тези думи го накараха да замълчи. Той не продума, докато не се качиха на ферибота и не прекосиха палубата. Тогава реши да продължи разговора.

— Денят ми утре ще е ангажиран почти плътно. Оставаш сама в къщата.

Сара седна на едно от местата със скръстени пред гърдите ръце. Изглеждаше хладна и непристъпна.

— И това ли е част от играта?

Той се настани до нея и сключи небрежно ръце, после впери очи в сплетените си пръсти.

— Престани, Сара. Не играя никакви игри. Налага се да те оставя сама, защото не мога да се свържа по телефона с приятеля на чичо ти. Не бива да рискувам, въпреки че първоначално смятах да се свържа с него точно по този начин.

Тя го наблюдаваше, присвила очи.

— Да не би да мислиш, че телефонът ти се подслушва?

— След като вече имаш представа що за човек е Вон, не смяташ ли, че трябва да очакваме най-лошото?

— Вероятно. А имаш ли нещо друго предвид?

— Чичо ти ми е казвал, че неговият приятел не е от хората, които се, доверяват на другите по телефона. Трябва да го видя лично.

— Къде се намира той?

— Не е много далеч — отговори Ейдриън уклончиво. — Ако се кача на самолета, ще съм при него след броени часове. Ще тръгна утре сутринта, но сега трябва да си резервирам билет. Възнамерявам да се върна в късния следобед.

— А от мен се иска да седя търпеливо и да чакам, така ли?

— Сара, в къщата си в безопасност.

— Предпочитам да дойда с теб.

Той поклати глава, без да откъсва поглед от сключените си ръце.

— Не може ли поне да ми обясниш защо не мога да те придружа?

— Сара, моля те…

Тя направи нетърпелив жест.

— Забрави! Все едно не съм попитала.

През останалата част от деня се държаха учтиво един към друг, но на разстояние. Отидоха пеша от пристанището до Уинслоу, за да може Ейдриън да си резервира билет по уличен телефон. Сара гордо се отдръпна настрани, за да не слуша разговора му с оператора на самолетния терминал. После съжали, че не се е опитала да чуе нещо. Поне щеше да разбере в каква посока отива. Когато Ейдриън приключи и я настигна на път към хижата, тя само попита дали всичко е наред.

— Първата възможност е в седем часа сутринта.

— Разбирам.

— Това означава, че утре ще трябва да се кача на първия ферибот за Сиатъл.

— Да.

Той сви устни при кратките й, хладни отговори.

— Сара, има едно нещо, което трябва да уточним.

— Щом смяташ.

Той не обърна внимание на хапливия й тон.

— Няма да напускаш къщата под никакъв предлог, докато ме няма.

— Разбрах — я упорито продължи да гледа пред себе си.

— Добре. В къщата наистина си в безопасност. Ще настроя алармата. Никой не може да проникне вътре, освен ако не използва експлозив.

— Прекрасно!

— Не бива да се тревожиш за нищо — отвърна Ейдриън сухо. — Просто ми дай честната си дума, че няма да излизаш, докато не се върна.

— Или докато чичо Лоуел не се върне — поправи го тя небрежно.

Той кимна.

— Обещаваш ли ми?

Почуди се за момент какво би станало, ако откаже да му обещае, но реши да не рискува.

— Добре. Давам ти честната си дума.

— Заклевам се, че ще се върна до няколко часа. С ферибота в пет и петдесет и пет.

— Чудесно.

— Тогава защо не престанеш да се дължиш ледено?

— Ледено значи? — провлече тя.

Той я погледна остро, когато свърнаха по пътеката и стигнаха вратата на дома му.

— Май усещам как въображението ти заработва отново?

— Мисля, че Вон може би наистина е човекът, когото наричат Вълка — въздъхна Сара. — Имам основание да го подозирам, не е ли така? Някога е бил много близък с чичо ми и сигурно от него знае за златото.

— Не се измъчвай с догадки, Сара.

— Защо пък не? Може би ако поразсъждаваме, ще открием отговорите на някои въпроси.

— Не и на този — той застина за момент в коридора и се ослуша. После се отдръпна и й стори път.

— Просто си помисли, Ейдриън. Този тип сигурно е въпросният отцепник. Чичо Лоуел може да е заминал за Югоизточна Азия с мисълта, че ще го открие и отстрани, преди да се е добрал до златото.

— Сара, въпросите наистина станаха прекалено много. Жалко, че не разполагаме с отговор на нито един от тях.

— Питам се защо ли Вон се навърта наоколо, щом като преследва златото на чичо Лоуел?

— Откъде бих могъл да знам? — Ейдриън отиде в кухнята и сложи чайник с вода на печката.

Тя го последва.

— Ейдриън, мисля, че пропускаме нещо много важно. Жизненоважно.

— Като ролята на чичо ти, например? — иронично подхвърли той.

— Имам предвид някакъв факт, ключ към историята! — изскърца със зъби тя. — Изслушай ме. Нека да предположим, че чичо Лоуел наистина има някаква връзка със златото и че му хрумнала „гениалната“ идея да ни го поднесе като… сватбен подарък.

Ейдриън се облегна на печката в очакване водата да заври. Скръсти ръце на гърдите си и погледна Сара в упор.

— Добре, от любов към спора, нека предположа, че е така. И какво от това?

Сара се опита да подреди мислите си в логическа последователност. Съсредоточи се намръщено и започна да се разхожда напред-назад.

— Добре, да кажем, че той знае къде се намира въпросното злато, но до ден-днешен не е направил никакъв опит да го вземе. Или поне ние не знаем да е правил такъв. В онова съобщение на телефонния секретар, не казва, че отива „да вземе“ нашият сватбен подарък, а да го „отвоюва“.

— Така е — Ейдриън я наблюдаваше внимателно.

— Щом внезапно се е почувствал длъжен да го отвоюва, значи е разбрал, че някой друг се опитва да го докопа. Предполагам, много малко хора знаят със сигурност, че тази история не е легенда. Най-логично е, освен на теб и на мен, чичо ми да се е доверил и на бившето си протеже.

— Отново се връщаме на Вълчо, а?

— Не се шегувай — процеди тя.

Ейдриън въздъхна тежко и се обърна, за да налее врящата вода в две чаши.

— Добре, продължавай.

Тя се вгледа в широките му рамене.

— Вълкът, Вон или както там се нарича този тип е може би единственият човек, който знае за златото и точното му местонахождение. А ние имаме доказателства, че чичо Лоуел наистина е имал предвид него, когато е тръгнал в неизвестна посока.

— Имаш предвид онази скица на ръкописа ми? Сара, това е само косвено доказателство. Не е достатъчно.

— Не съм съгласна — поклати глава тя. — Според мен, тази скица означава, че чичо Лоуел усърдно е мислел за мъжа с прозвището Вълк, и то, защото се е боял, че въпросният тип ще предприеме нещо, за да задигне златото. Някой, когото ние не познаваме, може да го е предупредил. Бог знае колко мистериозни приятели има по света? Ти самият ще се опиташ да се срещнеш с един от тях утре! — тя разпери ръце. — Не разбираш ли? Чичо Лоуел се опитва да отвоюва нашия така наречен сватбен подарък от единствения човек, който е в състояние да го задигне.

— Тогава защо Вон говори за Югоизточна Азия по принцип? — попита Ейдриън. — Защо не уточнява поне района?

— Защото не знае къде точно в Югоизточна Азия е скрито златото. Никой, освен чичо не знае това. Вероятно Вон се опитва да се добере до него и възнамерява да ме използва по някакъв начин — Сара започна да хапе замислено долната си устна, докато обмисляше този факт. — Чичо ми изчезва. Заявява на съседа си, че отива на лов. Кой смяташ, че е примамката?

— Човекът вълк може би — изгледа я Ейдриън подигравателно.

— Продължавай, надсмивай ми се, но мисля, че започвам да стоплям малко по малко.

— Не се надсмивам на теб, Сара — Ейдриън й подаде чаша чай. — Може и да си права. Но според мен първо трябва да разберем дали чичо ти наистина е там, където твърди Вон. А аз знам един-единствен начин да разбера това.

— Добре, открий човека, за когото чичо ми ти е споменал. Повече няма да споря с теб по този въпрос, Ейдриън. Виждам, че вече си го решил — рече тя уморено.

Няколко часа по-късно двамата вечеряха в напрегната атмосфера, когато Ейдриън отново повдигна въпроса. Сара побутваше разсеяно в чинията си салата от печени червени чушки, която бе приготвила, когато след дълго мълчание, Ейдриън заговори:

— Има още едно нещо — започна той замислено.

Тя вдигна поглед от чинията си.

— И какво е то?

— Лоуел неслучайно ми е разказал историята за златото. Той знае, че тя залегна в основата на сюжета на „Фантом“.

— Прав си — Сара остави вилицата си.

— Ако си права за това, че сватбеният ни подарък е наистина прословутото злато, тогава той през цялото време…

— … ти е подсказвал къде е нашият сватбен подарък и неговото точно разположение — довърши Сара развълнувано.

— Напълно типично за него.

— Така е. По дяволите, ще го убия само да се появи накрая! — изръмжа Ейдриън. — Знае, че не обичам тези неща.

Краткият разговор по време на вечерята бе последван от продължително мълчание. Напрежението, което тегнеше във въздуха нарасна, когато наближи време за лягане. Ейдриън наблюдаваше как стрелките на часовника бавно се придвижват към десет часа и от отнесения израз в очите на Сара разбра, че тази вечер ще спи сам.

Беше го очаквал, разбира се, още щом се събуди тази сутрин и осъзна, че със Сара всичко се развиваше прекалено бързо. Тя имаше право на малко време, за да свикне с мисълта за близките им отношения. Все пак, тя не беше мечтала за него в продължение на месеци, както той. За нея той продължаваше да бъде един непознат, един почти чужд човек.

Ейдриън кимна учтиво, когато тя се извини и изчезна по коридора към нейната спалня малко след десет часа. Той остана да седи и да си повтаря предупрежденията, които си бе отправял през цялата вечер.

Времето не бе достатъчно.

Той наистина бе един непознат за нея.

В момента имаше прекалено много проблеми. И то сериозни проблеми. А и сигурно му бе ядосана, че отказа да я вземе със себе си утре. Продължи да обмисли сериозно целия забележителен списък от причини, но колкото и да се опитваше да мисли това не оказва особено внимание върху пулсиращото в него желание, което щеше да го държи буден цяла нощ.

Той се замисли за онова, което трябваше да прави сутринта и си повтори, че има нужда от сън, а не от нощ, прекарана в бдение на креслото. Напоследък беше имал прекалено много такива нощи.

Нямаше никакво съмнение — нуждаеше се от сън. Щеше да се справи и без да бди цяла нощ, а и нямате никакво право да безпокои Сара. В съзнанието му тези неща бяха ясно, логически обосновани. Но както почваше опитът му, логиката невинаги можеше да охлади емоциите. Ейдриън се замисли върху последното. Емоциите бяха странно нещо. Сигурно имаше хора, който можеха да се закълнат, че е лишен от каквито и да било чувства. Но Ейдриън не бе съгласен с тях.

Той бавно се изправи й започна тихата си разходка из къщата. Тук Сара щеше да бъде в безопасност. Охранителната система не допускаше натрапник да прекрачи прага. А и той щеше да се върне колкото се може по-скоро. Бързо провери по два пъти скритите датчици и неочакваните препятствия, които Кинкейд му бе помогнал да инсталира. Лоуел с неговите сръчни ръце и изобретателен, нестандартен ум. Къде си сега, приятелю мой, въздъхна Ейдриън.

Обувките му с каучукови подметки не издаваха никакъв шум по дървения под, докато обхождаше къщата и проверяваше надеждността на системата, за да се увери, че подаръкът от Лоуел Кинкейд ще остане непокътнат. Сигурността на Сара беше най-важното нещо за него в този момент, осъзна Ейдриън. Странно чувство обладаваше човек, когато бе поел отговорност за друго човешко същество. Почти първично. Той си помисли колко изцяло тя бе обсебила мислите му и се насочи към спалнята си.

Не, нямаше да спре пред вратата на Сара. Нямаше да се ослушва, за да разбере дали не се върти неспокойно в леглото. Нямаше да стои в коридора и да си позволява да мисли какво би направила, ако отвори вратата. Той беше дисциплиниран човек и можеше да се справи с първичните си страсти.

Не съм сигурен обаче за желанието, което се е загнездило в съзнанието ми, призна Ейдриън, когато наближи затворената врата на Сара. Как човек контролира нуждата си от близостта на друго човешко същество? Особено, когато си прекарал целият си съзнателен живот, без да изпитваш такава нужда?

Стъпките му обаче се забавиха напук на всякаква логика и самоконтрол и Ейдриън смътно осъзна, че пръстите му са се впили в бедрото. Тя сигурно вече бе заспала.

Ала Сара лежеше неподвижно в широкото легло с разпиляна по възглавницата коса и наблюдаваше променящите се светлосенки изпод вратата на стаята си. Не го чуваше, но знаеше, че е там. Тя усети напрегнатото си тяло и осъзна, че чака вратата да се отвори. Лежеше и чакаше от момента, в който загаси лампата и се пъхна под завивките.

Не бива да го остави да тръгне на сутринта, помисли си Сара мрачно, без да му даде да разбере, че тази нощ той има право да бъде в нейното легло.

Беше абсолютно уверена в това. Не можеше да си го обясни, но важното беше, че тази мисъл присъстваше в съзнанието й.

Сара отметна завивките и седна на ръба на леглото. Посегна към халата си тъкмо когато вратата се открехна безшумно. Ейдриън изпълни рамката. Лицето му остана в сянка. Пръстите на Сара застинаха върху дрехата, когато го погледна.

— Не спиш значи — гласът му беше тих и дрезгав.

— Както и ти — Сара пусна халата. Вълната на желание, която премина през нея, я изненада със силата си. Тя се побоя, че ако се изправи, краката могат да я предадат.

— Трябваше вече да си заспала — изрече той.

— Нима?

— Това би… улеснило нещата — той не помръдна.

— Би ги улеснило за кого?

— За мен.

Сара си пое дълбоко дъх.

— Но не и за мен — прошепна тя и протегна ръка в жест на древна покана на жена към нейния избраник.

— Сара? — гласът на Ейдриън стана още по-дрезгав.

— Ела при мен, Ейдриън. Моля те.

Той се поколеба за момент, което й се стори цяла вечност. После тихо направи няколко крачки в тъмнината, прегърна я и я повали на леглото.

— Ейдриън…

— Тихо, Сара. Нищо на света не ще ме накара да ти позволя да промениш решението си — тялото му я притискаше към възглавниците, а ръцете му я прегръщаха страстно, докато устните му търсеха нейните.

Искаше да му каже, че няма никакво намерение да променя решението си, че го желае, че се нуждае от него, че никога досега не се е чувствала по този начин с някой мъж. Но думите сякаш заседнаха в гърлото й.

Ейдриън изрита обувките си, без да се отдръпва от нея. Сара чу как те тупнаха на пода. Усети как припряно се мъчи да разкопчее колана на джинсите си и копчетата на ризата. А през пялото време я притискаше под себе си, без да си дава сметка, че й причинява лека болка. Тя обаче не се възпротиви, хваната в прекрасния капан на силното му тяло.

— Казвах си, че не трябва да спирам пред вратата ти — измърмори той и хвърли дрехите си на пода.

Сара отметна глава на възглавницата.

— Не, мястото ти е тук — тя обви ръце около врата му и още по-плътно го придърпа към себе си.

— Сара, моя сладка, Сара… — дръпна нощницата й и я плъзна по раменете й чак до бедрата. Докосна гърдите й и захапа нежно и изкусително зърната й, което ги накара да настръхнат.

Сара въздъхна нежно до устните му и се престраши да ги погали с върха на езика си. Отговори й моментално, като навлезе дълбоко в устата й. Тя прокара пръсти по гладкия му гръб, докато дишането му не се учести.

Ейдриън се повдигна за момент, издърпа нощницата през краката й и я пусна на пода до джинсите си. После отново легна до нея и Сара веднага усети твърдата му мъжественост до бедрото си. На почти необузданото желание, което бе завладяло тялото му, нейното отвърна спонтанно.

Той започна да я гали възбуждащо. Пръстите му заиграха по вътрешната част на бедрата и, докато не усети, че едва издържа. Когато я погали по-нагоре, тя извика, но устните му потушиха вика й.

Опита се е цялата си страст да отвърне на вълнението и пулсиращото му очакване. Плъзна ръка по бедрото му и почувства гъделичкането на къдравите косъмчета. После го погали още по-интимно, докато накрая не обхвана с ръка доказателството за неговото желание.

— Сара, побъркваш ме! — простена той с дрезгав глас.

— О, моля те — прошепна тя, останала без дъх.

— Сара, сигурна ли си, че го искаш?

— Никога през живота си не съм била по-сигурна — тя пусна в употреба ноктите си с изкусителна нежност и той прошепна нещо нежно и диво в шията й.

— Ейдриън?

— Не бих спрял, дори ако всички земни стихии се обединят срещу мен — изрече той и разтвори бедрата и със своите, след което се плъзна в нейната топлота, докато телата им не се сляха напълно.

Шепнеше името му, движейки се в ритъм, без да прикрива желанието си.

— Това е, скъпа! Отпусни се… Просто ми се отдай всецяло. Толкова много се нуждая от теб.

Затаи дъх, когато той ускори ритъм. Страстното му нашествие завладя цялото й същество. Тя обви ръце и крака около тялото му и го притисна към себе си.

Ейдриън сякаш потъна в прегръдките й. Единствената мисъл в съзнанието му бе, че иска винаги да е до него. Не съществуваше нищо друго, освен този разтърсващ и за двамата момент. Ейдриън се отдаде на изживяването. Утре щеше да има достатъчно време да осмисли силата на своето желание, достатъчно време, за да се безпокои, че тя може би реагира така само заради драматичната ситуация, в която бяха поставени, достатъчно време, за да преосмисли и да реши дали е постъпил правилно, като си е позволил да потъне в горещата й влажна топлота. Винаги имаше достатъчно време, за да съжалява за нещо вече станало. Но тази вечер той живееше за момента и искаше да му се наслади изцяло. Можеше да си позволи поне за малко да повярва, че всичко това е истина.

Усети издайническото стягане на тялото й, което сякаш се предаде като ехо на неговото собствено. За миг вдигна глава и погледна лицето й, на което бе изписано истинско блаженство. Помисли си за силното чувство за собственост, което изпитваше към жената в прегръдките си, след което отново бе погълнат от водовъртежа на общото им желание. То ги погълна в дива и пулсираща кулминация и ги остави да се насладят на мига, който бавно отлиташе.

Краткото настояще вече се превръща в минало, помисли си Ейдриън, отпуснат до Сара. Скоро щеше да настъпи утрото, а с него и още един отрязък от живота му. Може би в природата съществуваше равновесие. Един отрязък от време заличаваше друг. Щеше да запази спомена за горещата отзивчивост на Сара като спомен до утрото, когато захладнее.

Тя потрепери в прегръдките му.

— Ейдриън?

— Тук съм, Сара.

— Добре — промълви тя унесено. — Гледай да си тук и утре вечер.

Не знам дали утре вечер отново ще ме искаш тук, скъпа моя Сара, каза си той наум.

 

 

Потегли в ранни зори. Сара го изпрати до вратата. Беше се събудила едновременно с него, усещайки всяко негово движение с тялото си. Той лежа дълго време и я наблюдава, след което я целуна нежно по устните. Думите напираха, но той не намери сили да ги изрече на глас. Не разполагаше с никакво време за признания. Може би така беше по-добре.

Той отметна завивките, стана и се запъти към банята. Без да каже нищо, тя му приготви кафе, докато той се обличаше, след което се повдигна на пръсти и го целуна за довиждане.

— Внимавай, Ейдриън. Моля те, внимавай!

— Хей, само ще си поговоря с един приятел на чичо ти — възпря я той тихо. Побоя се от напрегнатия й взор. Предпочиташе да съзира в очите й смях или страст. Ейдриън осъзна колко много е започнал да цени импулсивността толкова типична за Сара. Животът му щеше да бъде твърде студен без нейната топлота.

— До залез-слънце ще съм отново у дома.

— Добре — примирено кимна тя.

— Няма да напускаш къщата — повтори той строго.

Сара кимна.

— Не и ако ти или чичо Лоуел не ми кажете да я напусна.

— Сара… — той се поколеба, застанал на верандата. Не се решаваше да й обърне гръб.

— Побързай, Ейдриън. Бъди спокоен, ще те чакам да се върнеш.

Той я погледна, кимна й още веднъж за сбогом и тръгна, без да поглежда назад.