Джейн Ан Кренц
Игра на съдбата (3)

Трета глава

Тя наистина се изплаши, мислеше си Ейдриън няколко часа по-късно. Беше напрегната и нервна. Наложи се да прекара последните три часа в опити да я накара да разбере, че Лоуел Кинкейд може сам да се справи с проблема, както и да я убеди, че не бива да дава воля на въображението си, а да прецени трезво ситуацията. Нито един от опитите му обаче не се увенча докрай с успех. Явно не го биваше особено да успокоява другите.

Вече бе станало доста късно, когато привършиха с почистването на хижата на Лоуел и Ейдриън предложи да прекарат нощта в някой мотел, вместо да се връщат чак до Сиатъл. Сара не се възпротиви. Той нае две отделни стаи в приятно провинциално мотелче, разположено в непосредствена близост до главната магистрала.

Сега, когато я изучаваше, докато седяха един срещу друг на масата в ресторанта, му мина мисълта, че няма да му е никак лесно да изпълни заръката на Кинкейд, съдържаща се в онова проклето съобщение на телефонния секретар.

Нищо не ставаше по начина, по който го бе предвидил, и това го изнервяше. През по-голямата част от изминалата година неясният образ на Сара се бе загнездил в подсъзнанието му, посят там от Лоуел Кинкейд.

— Двамата ще бъдете страхотна двойка — бе му казал Лоуел, абсолютно убедено. — И двамата се нуждаете от малко време. Ти трябва да приключиш с „Фантом“, а тя — да достигне сама до някои изводи. Предполагам, касае се за месец-два…

— Лоуел, може да си ми най-добрият приятел, но не искам да играеш ролята на сватовник, разбра ли? — Ейдриън беше достатъчно категоричен, макар вече да бе изпил няколко бири, когато разговорът се завъртя около племенницата на Кинкейд.

— Ще я харесаш, приятелю. Повярвай ми. Между двама ви има много общи неща.

— Съмнявам се.

— Познавам хората, Ейдриън. Вече трябва да си разбрал това. Тя е идеалната жена за теб. Интелигентна и пълна с живот. Изключително искрена и честна. Ще внесе оживление в живота ти. Имаш нужда някой да ти вдъхне малко ентусиазъм. Прекалено предпазлив си, и още нещо, тя вече е на възраст, когато трябва да се обвърже с някого. За твое най-голямо щастие още не е срещнала подходящия мъж. А това няма да стане скоро, ако продължава да се мъкне с онези мухльовци от ситито, както прави през последните години. Достатъчно интелигентна е да се задоволява с това, което й предлага случайността в очакване на най-доброто — при тези думи Лоуел се бе усмихнал широко. — Играе си с живота и се справя по превъзходен начин. В колежа се правеше на псевдоинтелектуалка. С часове бе способна да спори на философски теми. Много хора, включително и преподавателите й, смятаха, че й е призвание. Получаваше чудесии оценки. Когато се дипломира, за известно време пък реши да се прави на художничка. Нае една мансарда за ателие, пусна си дълга коса и започна да ходи с оплескани с боя джинси. Дори успя да продаде няколко картини на една галерия, която бе имала неблагоразумието да я приеме насериозно. После дойде ред на активистката фаза, по време на която не пропускаше акция в защита на околната среда. Най-накрая се превърна в прототип на млад и напорист, висококвалифициран служител от големия град. Винаги е притежавала усет за времето, в което живее. Затова я бива в мениджмънта. Наслаждава се на живота по начин, по който другите се наслаждават на разни забавления.

— И аз какво бих могъл да й предложа? — бе попитал Ейдриън мрачно, отпивайки от поредната халба бира.

Разговорът беше открит, като между приятели, седнали на чашка. Имаше нещо в тази непозната жена, което го интригуваше повече, отколкото му се искаше да признае. Какво ли би си помислила за него, ако Лоуел все пак някога ги запознаеше?

— Тя има нужда от мъж, способен да оцени онова, което може да му предложи. Също така има нужда някой да охлажда от времена време прекаления й ентусиазъм и импулсивност. Някой стабилен, сериозен. Когато наистина отдаде сърцето си, ще го направи безрезервно, но ще очаква и другият да стори същото. Повечето мъже не са способни на това. Може да са посветени в италианската кухня или да са наясно коя е най-добрата марка спортно облекло за бягане, но с това много често се изчерпва оригиналността им като личности.

— Явно четеш разните му там статии за „новия тип мъж“. Крайно време е да се откажеш от някои от абонаментите, които правиш. Знаеш, че голяма част от тези списания са пълен боклук.

— Така ли? А на какъв мъж в днешно време би поверил живота си, портфейла или любимата жена? — тутакси бе отвърнал Лоуел.

Ейдриън си спомни, че това го бе накарало да се замисли.

— О, може би единствено на теб. И с това въпросът се изчерпва. А ти си единственият човек, на когото бих поверил най-обичното за мен същество — моята племенница, Ейдриън. Може би защото в нея има нещо, което ми напомня за мен самия.

— Значи държиш да я дадеш на мен? Не съм сигурен, че в това се заключават отговорностите и задълженията ти като неин чичо.

— Знам какво правя. Би трябвало да ми благодариш. Имаш нужда от жена, която да ти се посвети изцяло, както и от човек, комуто думата лоялност не е чужда. Но няма да ти навреди и някоя, която знае как да те накара да се отпуснеш. А Сара умее и това. Такова желязно самообладание имаш, синко, че на моменти ме плашиш. Сякаш си организирал и премислил така внимателно живота си, че в него няма място за нищо, което не си анализирал и преценил предварително.

— Предпочитам сигурността, Лоуел. Знаеш това.

По-възрастният мъж се бе усмихнал многозначително.

— Веднъж щом опознаеш Сара, ще разбереш, че можеш да разчиташ на нея за всяко нещо. За нея любовта и лоялността са свети неща и мъжът, който открие ключа към сърцето й, ще се почувства неимоверно богат. Повярвай ми!

Доколкото Ейдриън си спомняше, с това бяха прекратили темата. Бирата бе продължила да се лее и, слава Богу, Лоуел Кинкейд бе насочил вниманието си към други неща от живота. На следващата сутрин Ейдриън не си спомняше почти нищо, с изключение на разговора за племенницата на Кинкейд.

„Фантом“ беше погълнал по-голямата част от времето и енергията му през последвалите няколко месеца. Не се бе срещал с никого, дори и с Лоуел Кинкейд, но по-възрастният му приятел знаеше на какво се е отдал.

Семето бе насято и докато работеше усърдно над романа си, понякога до пълно изтощение, Ейдриън откри, че неуловимото присъствие на Сара продължава да витае в най-съкровените дълбини на съзнанието му. Понякога късно нощем, след като бе работил часове над ръкописа, той изпиваше чаша бренди и когато си легнеше, се отдаваше на мечти какво би направил, ако тя е до него. Упорито си представяше жена, горещо влюбена в него, открита и почтена. Накрая се оставяше в прегръдките на съня с тяло, натежало от желание.

В редките случаи, когато разговаряше с Кинкейд, Ейдриън се улавяше, че дискретно задава въпроси за същата тази жена, които се надяваше да прозвучат уж между другото. Лоуел с готовност му говореше за нея, като му разказваше за успехите й в работата или за поредния „мухльо“, с когото се е захванала.

Когато започна да осъзнава, че не му харесва да слуша за завоеванията на Сара, Ейдриън най-накрая призна пред себе си, че може би има проблем. Беше абсурдно, дори глупаво да желае жена, която дори не познаваше, но бе изцяло завладян от очакването. Това очакване бе последвано от странното чувство, че тя е предопределена за него, което бе още по-необичайно и от породеното от фантазиите му желание.

Изкусителният й образ продължаваше да присъства в напрегнатите му от очакване мисли. Тя беше там, когато си почиваше през деня след работата си над книгата. Появяваше се и го преследваше нощем, когато си легнеше. Усещаше присъствието й дори вечер край камината, когато самотно пиеше чаша вино.

Лоуел бе казал, че ще се погрижи да му представи Сара, когато книгата бъде завършена. След няколко месеца той вече гледаше на нея като награда за покорения връх.

Миналата нощ, когато се върна, след като бе отпразнувал продажбата на авторските права на „Фантом“, и завари въпросната непозната в кабинета си, Ейдриън изпита зашеметяващото усещане, че най-накрая се е изправил лице в лице със съдбата. Мъчителното изкачване бе приключило и подаръкът му вече го очакваше. Фантазиите му бяха на път да се сбъднат.

И би трябвало, помисли си Ейдриън, докато наблюдаваше как Сара набожда на вилицата си последователно парче домат от салатата и един макарон. Едва ли някога фантазиите напълно се покриваха с действителността, но в този случай тя беше далеч по-интригуваща от тях.

— И какво ще правим сега? — седнала от другата страна на масата, тя най-накрая приключи с яденето и остави вилицата си. Постоянно го изнудваше да й каже истината.

Той обаче бе решен да не се поддава.

— Нищо.

— Този отговор определено не ме задоволява — промърмори тя. — По време на обучението ми по мениджмънт са ме учили, че винаги трябва да звучиш уверено, така, сякаш всичко е под контрол.

— Може би и аз трябва да премина такъв курс.

— Не се шегувам, Ейдриън. Не можем просто да седим и да чакаме.

— Защо не? Това е, което чичо ти иска от нас. Сутринта се връщаме в Сиатъл. Можеш да останеш с мен на острова, докато Лоуел се върне.

Тя го изгледа предпазливо.

— Не мисля, че това е добра идея.

— На мен ми звучи напълно разумно. Със сигурност не можеш да останеш да чакаш Лоуел в хижата. Ако си мислиш, че ще те оставя, след като знам, че онзи, който е минал оттук, може да се върне отново, значи прехваленият ти корпоративен начин на мислене тотално ти изневерява.

Той изобщо не бе повишил глас, но Сара усети желязната решимост в тона му. Дори да бе изкрещял, нямаше да постигне по-добър ефект.

— Не се безпокой — рече тя. — Не горя от желание да стоя сама в хижата на чичо Лоуел. Не и след като видях онази скица на Вълка.

Ейдриън я погледна и взе чашата си с вино.

— Какви, по дяволите, са тези глупости за някакви си вълци? Държиш се, сякаш си видяла призрак, откакто се натъкна на онези глупави драсканици на Лоуел върху ръкописа ми.

— Да, така е в известен смисъл — Сара мрачно впери очи в покривката пред себе си. — Това е дълга история, Ейдриън.

— Така или иначе, чака ни дълга вечер — отбеляза той. — Можеш да ми я разкажеш.

— Знам историята само в основни линии — Сара въздъхна и премести настрани чинията с наполовина изядената си вечеря. — Чичо Лоуел така и не ми я разказа в подробности. Вероятно не е можел да си го позволи от съображения за сигурност, макар че напоследък бе започнал да демонстрира непоносимостта си към цялата параноя на тема сигурност — в очите й припламнаха весели огънчета, когато се замисли за това. Вероятно споделяше настроенията на чичо си.

— И какво ти каза той за този така наречен Вълк, което така те разстрои тази вечер?

— Става въпрос за един мъж — започна бавно тя, припомняйки си разговора с чичо си, състоял се преди около година. — Подвизава се под псевдонима Вълка. Чичо Лоуел спомена, че името доста му подхождало — Сара изгледа втренчено Ейдриън, сякаш се опитваше да го убеди във важността на онова, което му казва. — Бил толкова добър във всичко, което правел, и същевременно толкова плашел хората с присъствието си, че когато влезел в някоя стая, всички се сковавали.

Ейдриън се замисли за секунда и възкликна:

— Абсолютни глупости!

— Вярно е — настоя Сара.

— Чичо ти е прав. Наистина имаш прекалено развинтено въображение.

— Разказвал ми е доста за този човек. Това, че всички се сковавали, когато се появял, са негови думи, не мои. Той имаше предвид, че мъжът буквално карал кръвта ти да замръзне във вените. Явно така е действал и на чичо Лоуел. Искаш ли все пак да чуеш цялата история или не?

Ейдриън сви рамене и намаза с масло една кифличка.

— Продължавай.

— Добре. Но само ако наистина си склонен да ми повярваш. Това не са небивалици, Ейдриън. Чичо Лоуел говореше напълно сериозно онази нощ, когато ми разказа историята. Той беше… доста притеснен.

— Лоуел притеснен?!

— Да. Разбираш ли, той е познавал мъжа, когото са наричали Вълка. Точно той е трябвало да го наследи служебно. Чичо ми го е обучил да заеме неговото място, когато се оттегли в пенсия.

— Но Лоуел го направи преди пет години.

Сара кимна.

— Предполагам, че чичо ми все пак е държал под око заместника си. Явно от самото начало е имал някакви резерви. Спомена, че Вълкът бил безмилостен. Явно е коравосърдечен и лишен от чувства. Същински звяр! Когато го изпращал и на някоя мисия, било като да насочат пистолета и да дръпнат спусъка. От онова, което ми разказа чичо Лоуел, съдя, че този мъж може би има социопатични проблеми. Подобни хора, не се чувстват част от обществото. Те страдат от емоционална недостатъчност. Всъщност, са болни хора. Работата в тайните служби под ръководството на чичо Лоуел е стимулирала антисоциалните му настроения и той се е проявил като безпощаден изпълнител на чуждата воля. Ако не се е реализирал в тази сфера, най-вероятно е щял да стане първокласен престъпник.

— Лоуел ли ти каза всичко това — невярващо я изгледа Ейдриън. Явно бе смутен и заинтригуван едновременно.

— Част от разсъжденията са мои, но те са породени от казаното от чичо ми онази нощ. Той беше доста тревожен. Мисля, че просто имаше нужда да поговори с някого. Дотогава не бях го виждала в такова състояние. А и никога не се бе случвало да разговаряме за неговите бивши… колеги. Понякога ми е разказвал истории и случки, но максимално си спестяваше подробностите. Този път обаче историята звучеше напълно автентично. Изобщо не беше разкрасена или променена от съображения за сигурност! Той беше дошъл да прекара един уикенд със семейството ми в Сан Диего. Всички излязохме да вечеряме навън, а когато приключихме, той предложи да ме откара до апартамента ми. Усещах, че нещо го терзае и когато започна да говори, го оставих да излее всичко, което му тежеше на сърцето.

— Даде ли ти някакво описание на този Вълк? — попита Ейдриън тихо.

— Имаш предвид дали ми е дал конкретно описание на физическите, му белези, или дали ми е казал истинското му име? Не, разбира се — със съжаление се усмихна Сара. — Дори когато стане словоохотлив, внимава какво говори. Предполагам, че годините, прекарани в тайните служби, са го направили изключително предпазлив. Онова, което знам със сигурност, е, че Вълка е тревожел по някакъв начин чичо Лоуел впоследствие. Според мен, той се опасяваше протежето му да не премине някои граници. Вълкът бил изключително ценен кадър, стига да имало някой по-висш началник, който да направлява действията му и дано държи под контрол… Но ако например решавал да започне самостоятелни действия…

— Да не би да искаш да кажеш, че Лоуел се е опасявал този човек да не се превърне в отцепник и предател? — попита Ейдриън.

Сара си пое дълбоко дъх.

— Ами, с точно такова впечатление останах онази нощ. Знам, само че чичо ми бе напрегнат и притеснен, защото се чувства отговорен в голяма степен за действията му като негов наставник.

Ейдриън задъвка замислено нова кифличка.

— Един нов, съвременен Франкенщайн и неговият създател.

— Знам, че звучи мелодраматично — призна Сара. — И ако не бях видяла тази малка рисунка на вълча глава върху ръкописа, едва ли този състоял се преди време разговор щеше да придобие такова значение в настоящия момент. Но след като чух съобщението на телефонния секретар, видях бъркотията в хижата и попаднах на рисунката… — Сара млъкна. В очите й се четеше неподправена тревога.

— Защо според теб чичо ти е надраскал тази малка рисунка на заглавната страница на моя ръкопис? — попита Ейдриън замислено.

Сара повдигна рамене.

— Познаваш го. Постоянно си драска нещо. Все скицира ли скицира. Използва всяко късче хартия, което му е под ръка. Виждала съм го да нахвърля малки рисунки или отделни детайли на салфетки по време на коктейл, на хартиени кърпички и дори на гърба на данъчни декларации. Твоят ръкопис явно му е бил подръка, когато си е мислел за Вълка. Или… — зениците на Сара се разшириха от ненадейно споходила я мисъл. — Може би нещо в твоя ръкопис му е напомнило за Вълка.

— Не е възможно. Не и по начина, по който описа този тип — отсече Ейдриън.

Сара се замисли за момент.

— Тогава значи просто се е сетил за Вълка, когато ръкописът ти е бил пред него. Което означава, че нещо го е накарало да се почувства неспокоен. В телефонното съобщение ни казва, че ще се погрижи за някаква недовършена работа. Нещо ми подсказва, че чичо Лоуел свързва именно Вълка с тази недовършена работа.

— Защото го е обучил и след това онзи се е оказал заплаха за него ли?

— Може би. Ти как би се почувствал, ако ти възложат обучението на някой и той се превърне в… в престъпник или в нещо още по-лошо — в убиец или предател. Нямали да се чувстваш длъжен да поправиш нещата?

— Не е особено приятна мисъл — отвърна едва чуто Ейдриън.

— Но ще се чувстваш отговорен, нали?

— Може би.

— Значи тогава…

Ейдриън я прекъсна рязко.

— Но, Сара, това не обяснява казаното в записа от Лоуел! Спомни си, той споменава, че трябва да се погрижи за нашия… сватбен подарък.

— Знам. И точно това не мога да си обясня — мрачно призна тя.

— Примири се. Нямаме никакъв шанс да разберем какво става, докато чичо ти не се върне и не ни каже сам. Единственото, което ни остава, е да чакаме — на устните му заигра бегла усмивка. — Поне на мен Лоуел ми каза да стоя далеч и да не му се меся. Единствената заръка…

— Каква заръка? — смръщено го погледна тя от другата страна на масата.

— Да се грижа за теб. Не си ли спомняш, спомена, че трябва да те възпирам от необмислени действия иди нещо подобно?

— О, това ли! — тя махна с ръка. — Споменава го между другото.

— Все пак аз се чувствам длъжен да приема думите му сериозно. Ти си доста притеснена и ако някой наистина не те възпира, просто си представям как ще се забъркаш в разни истории.

— Не ставай смешен!

— Дори е възможно да навлечеш неприятности и на чичо си — заключи Ейдриън със строго изражение.

Последното я вбеси.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Ами, доколкото те познавам, щом веднъж си решила, че Лоуел е в опасност, ще започнеш да си вреш носа навсякъде и да задаваш въпроси. А не се знае какво би излязло от всичко това и до каква степен би навредило на чичо ти.

Тя го изгледа втрещено.

— Не говориш сериозно, нали? Не бих направила нищо, което да застраши чичо ми.

— Знам, че не би го направила нарочно, но човек понякога не преценява последиците от действията си?

— Престани, Ейдриън! Нима смяташ, че съм в състояние да направя нещо необмислено?

— Виж какво… — той премести чинията си настрани и се наведе напред, сключил ръце на масата. — Нима не ти е минало вече през ума да се върнеш и да поразпиташ някои от неговите съседи? Не си далеч от мисълта да проведеш малко разследване. Нали? Признай си! Да разбереш дали някой не се е навъртал около хижата на чичо ти напоследък. Ами ако заподозрат теб? Всяко необмислено действие би се отразило зле на Лоуел. Или още по-лошо — на теб.

— Това е абсурдно и ти го знаеш. Ти си този, чието въображение е развинтено — отправи му тя убийствен поглед, но дълбоко в себе си усети вина. Само преди няколко минути наистина й бе хрумнало, че би било интересно да поговори със съседите на чичо си. В главата й тъкмо бе започнал да се оформя план как да подходи в случая. В този миг усети, че се е изчервила. По дяволите, беше се издала.

Ейдриън я наблюдаваше внимателно.

— Ще отречеш ли, че вече имаш готов план?

— Ами, не, но определено не мисля, че… — тя млъкна смутено.

— Май задачата ми ще се окаже доста трудна — изръмжа Ейдриън. — Имам смътното подозрение, че Лоуел много добре е знаел какво прави, когато ми заръча да те държа под око. Ако си свършила с вечерята, хайде да лягаме. Става късно — той се изправи, без да дочака съгласието й. Сервитьорът бързо се приближи със сметката.

Подразнена от рязкото прекъсване на разговора, Сара стана демонстративно и последва Ейдриън навън. Главата й бучеше. Вниманието й дотолкова бе обсебено от тревожни мисли, че не забеляза накъде върви Ейдриън, докато не усети каменистата настилка под краката си, обути в сандали. Той вървеше по пътеката покрай мотела.

— Не е ли малко късно за разходки? — полита тя и се вторачи в сенките на потъналите в мрак дървета. Зад тях блещукаха светлините на мотела.

— Реших, че малка разходка преди лягане може да те поуспокои — Ейдриън я хвана здраво за ръката, когато тя се спъна в камънака. — Внимавай къде стъпваш.

— Доста е трудно, при условие че не виждам нищо — измърмори тя.

— Нали аз те водя. Само ме следвай.

— Да не би да виждаш в тази непрогледна тъмнина? — иронично попита тя.

— Винаги съм се ориентирал добре нощем.

— Подобна способност явно ти е от полза в случай като този — позволи си да засили нотката на ирония тя.

— Какви случаи?

— Принудителни среднощни разходки с нищо неподозиращи създания от нежния пол — провлече тя.

— Едва девет и тридесет е и колкото и да не ти се вярва, не си спомням последния път, когато съм излизал на разходка нощем с жена, камо ли някой да ме подозира в нечисти помисли — той се поколеба и продължи: — Не ти ли е приятно?

— Какво, да вървя слепешком из гората?

— Тъкмо в това е чарът.

— Господи! — възмути се Сара и отново си спомни за изчезналия си чичо.

— Това няма да ти помогне — продума Ейдриън след малко.

— Кое?

— Тревогите.

— Е, ще го превъзмогна някак си — въздъхна Сара.

— Онова, от което имаш нужда, е да забравиш за малко притесненията си — тя изведнъж залитна към него и Ейдриън я подхвана да не падне. — И аз се нуждая от същото — добави тихо и прокара длани нагоре по ръцете й.

Сара усети властността, стаена в него, когато я привлече към себе си. Вдигна поглед и интуитивно усети, че след миг ще я целуне. Опита се да срещне погледа му, за да намери отговор на неясните въпроси, които напираха. Но в мрака очите му дори не трепнаха. Тя бе изненадана от собствената си реакция на погледа му, който по-скоро усещаше, а не виждаше. Той се опитваше да я съблазни, като й обещаваше неща, които не бе сигурна дали изобщо иска. Преди да успее да определи какво точно изпитва, Сара се усети притисната към него, а в следващия миг устните му докоснаха нейните.

Онова, което я изненада най-много в целувката, бе стаеното в нея напрежение. То сякаш се предаде и на нея. Беше комбинация от мъжко любопитство, глад и едва удържано желание. Първата целувка на един мъж обикновено е внимателна, деликатна, но не и лишена от увереност. В случая нещата обаче бяха различни. Нямаше я деликатността, въпреки че във влажната му дълбока целувка липсваше и увереността на съблазнителя.

Сара тръпнещо си помисли, че това е най-честната целувка, която някога е получавала. Не бе сигурна как достигна до това заключение, но вътрешно не изпитваше никакво съмнение. Сякаш бе открила къс самородно злато след неколкогодишно ровене из рудна шлака. Ясното осъзнаване на този факт предизвика спонтанен отклик, който тя нямаше намерение да издава. А после вече нямаше връщане назад.

Завладяна от преживяването, Сара плъзна ръце по врата му и търсещите й пръсти достигнаха косата му. Беше на тридесет години и не биваше лекомислено да се поддава на внезапно избуяли страсти. Но емоцията беше толкова силна, че осъзна неповторимостта на мига.

— Сара?

Бавно и неохотно Ейдриън бе отлепил устни от нейните. После прокара пръсти през косата й, като същевременно я галеше по гърба. Тя продължаваше да усеща стаеното у него напрежение, когато притисна бедрата й към мускулестото си тяло.

— Не каза ли, че трябва да дам друга насока на мислите си? Това ли имаше предвид? — прошепна тя тихо.

— Не знам за теб, но моите мисли придобиха съвсем неочаквана насока тази вечер. Прости ми, скъпа, но от доста време се чудя какво ли би било да те целуна — той отново докосна устните й.

Сара усети как ги разделя и прониква между тях, изследвайки устата й е такава интимност, че потръпна. Времето сякаш бе спряло. Тя се потопи в интригуващата и завладяваща близост на един мъж, когото почти не познаваше, но който въздействаше на всичките й сетива.

Не се възпротиви, когато Ейдриън я притисна още по-силно към себе си и дланите му се спуснаха надолу по гърба й. Тя се повдигна на пръсти и се сгуши в прегръдките му. Усети нарастващото му желание, макар собственото й тяло да продължаваше да се съпротивлява на първичния зов. Досега не бе познала нечие по-настойчиво желание. Когато Ейдриън насочи устни към чувствителното място зад ушите й, тя изненадано чу собствената си въздишка. Дъхът му парна кожата й дори през косата.

Поривът на хладния нощен вятър я отрезви за малко и тя потръпна от студа. Топлината, излъчвана от тялото на Ейдриън, го компенсираше, ала не изцяло. Той сякаш усети какво става с нея и бавно повдигна глава.

— Мисля, че е време да се връщаме — рече дрезгаво.

— Да — тя не се опита да спори. Беше прав. Време бе да се връща в безопасното си легло. Но изведнъж й прималя и тя се хвана за ръката му.

Ейдриън гали обърнатото й към него лице още известно време. Тя усети колебанието му и й стана приятно. Не желаеше да развали магията и това я зарадва. Не бе единствената, завладяна от нея.

— Ако тук не беше толкова студено и ако имаше повече време да свикнеш с мисълта, че… — не довърши Ейдриън, хвана я за ръката и тръгна обратно към светлините на мотела.

— Каква мисъл?

— Няма значение. Явно и двамата имаме доста развинтено въображение, макар и насочено в различни посоки.

Сара се усмихна на себе си в тъмнината, разбрала какво има предвид. Той я желаеше и този факт накара кръвта във вените й да запрепуска лудо. Разбира се, Ейдриън нямаше да предприеме нищо тази вечер. Беше прекалено рано. Те едва се познаваха, а и имаше толкова неща, които можеха да попречат на връзката им. Все пак тази вечер, тя щеше да си легне с очакване — едно наистина ново усещане за нея.

Но един час по-късно, когато лежеше в леглото си в стаята до тази на Ейдриън, Сара си даде сметка, че сънят няма да дойде лесно тази нощ. Той бе успял да я отклони от тревожните й мисли за малко, реши тя унило, но сега, когато отново беше сама, те отново не й даваха покой. Отново и отново се връщаше към предположенията за случилото се с чичо й, към неговата „недовършена работа“ и към спомена за настойчивата целувка на Ейдриън. Имаше нужда от нещо, което да я успокои.

— Като например една хубава книга — реши тя на глас и отметна завивките. Знаеше точно откъде да я вземе.

Пристъпи боса по килима и повдигна дългата си нощница. Отиде до куфара си в ъгъла на стаята, отвори го, бръкна вътре и взе ръкописа на „Фантом“, който бе намерила на бюрото на чичо си. За момент погледът й се спря на рисунката на вълк в горния ъгъл, но си каза, че е глупаво да мисли за това. Нуждаеше се от спокойствие, а не от нови тревоги.

Постепенно се увлече в четенето. Тайно призна, че изпитва по-скоро желание да научи повече за мъжа, с когото бе прекарала деня, отколкото да разбере как завършва историята. Удивително бе колко неща можеха да се научат за някого по начина му на изразяване.

На пръв поглед „Фантом“ беше чисто приключенски роман. Разказваше за опасно преследване във връзка със скрито злато, изнесено от Южен Виетнам по време на хаоса, настанал през последните дни на войната. Съкровището било скрито някъде около камбоджанската граница и дълги години до него нямал достъп никой, защото било прекалено опасно да се посещава този регион. Само неколцина знаели неговото местоположение.

По-нататък ставаше ясно, че там било скрито нещо много повече от златно съкровище — тайни документи, които можели да провалят кариерата на високопоставен правителствен служител. Така рискът да се открие златото нараствал.

Действието в книгата беше добре замислено и се развиваше лавинообразно, но онова, което задържа вниманието на Сара почти до два часа през нощта, бе вътрешният конфликт на мъжа, наричан Фантом.

Той бе описан като човек, достигнал предела на своята емоционална и физическа издръжливост. Годините, прекарани в напрежение, и насилието си бяха казали думата. Това бе последната задача, която изпълняваше по поръчка на правителствените служби, за които работеше. Бяха му възложили да открие и донесе златото и документите, скрити заедно с него. И то на всяка цена.

В края на краищата мъжът с прозвището Фантом бе съумял да изпълни задачата, но това почти го бе довършило. Тогава той случайно бе разкрил, че компрометиращите документи, заровени заедно със златото, съдържат и разтърсващи обвинения за мъжа, ръководещ службата, за която той самият работеше. Те доказваха измяна във висшите кръгове на властта. Фантом ставаше неудобен, защото знаеше прекалено много. Малцина вярвали, че ще се върне жив от рискованата мисия, но сега, когато се бе завърнал, животът му висеше на косъм.

Когато Сара приключи напрегнатия и вълнуващ разказ, тя се почувства по-скоро изтощена, отколкото успокоена. Стилът на писане бе майсторски, въздействащ, което всъщност не я изненада. Ейдриън Савил създаваше впечатление за човек, който не си пилее думите на вятъра. Но и сега, когато бе приключила историята, тя продължаваше да си задава същия въпрос, както и в началото — доколко можеше да съди за един човек от написаното от него?

Тя трескаво събра страниците и се изправи. Остави „Фантом“ обратно в куфара и погледна към разхвърляното легло. Не й се лягаше отново. Четенето на книгата я бе оставило прекалено напрегната и странно възбудена.

Водена от някакъв импулс, тя отиде към плъзгащата се врата, водеща към терасата, и я отвори. Пое дълбоко в гърдите си студеният планински въздух и пристъпи навън.

— Трябваше да спиш още преди часове.

Сара подскочи при звука на познатия глас. Тя се завъртя и видя Ейдриън да стои небрежно облегнат на перилото на терасата до нейната. Беше стъпил с единия си крак на най-долната решетка и бе опрял лакти на най-горната. Сенките скриваха лицето му, но тя усети странното напрежение, изпълнило във въздуха наоколо.

— Не можах да заспя — прошепна Сара. — Четох.

— „Фантом“ ли?

— Да.

— И какво разбра?

Сара се усмихна леко.

— Само, че те очаква успешна кариера като писател на наситени с напрежение романи. Не можах да го оставя, Ейдриън!

— Е, все пак не разбра ли и нещо друго? — настоя тихо той.

Понечи да види лицето му.

— Знаеш, че го започнах от чисто любопитство, нали?

— Хмм.

— Завърших го обаче, защото историята е много увлекателна, но не мисля, че научих нещо за теб — тя спря замислено. — Не, не е вярно. Все пак успях да хвана някои неща.

— Като например?

— Че притежаваш някои добродетели. Вярваш в справедливостта и държиш на достойнството. Честността и лоялността са не по-малко важни за теб. Ако не бяха, нямаше да успееш да опишеш толкова добре емоционалните състояния на бедния си герой. Ти направо го разнищващ, Ейдриън! Към средата на романа, почти те намразих за онова, което му причиняваш. На края все пак, макар и справедливостта да възтържествува и Фантом да оцелява, читателят се пита дали преживяното си струва емоционалната цена.

Още докато говореше, Сара осъзна, че наистина бе научила нещо за Ейдриън Савил, докато четеше романа му, но то я объркваше донякъде. Той не беше играч, нито гледаше достатъчно оптимистично на живота. От друга страна Сара изпитваше уважение към него. Познаваше малцина, които знаеха какво са чест и достойнство. Ейдриън със сигурност беше от тях, иначе никога нямаше да успее да пресъздаде образа на Фантом. Сара бе разбрала какво е човек да страда и да се държи единственото поради силата на волята си. Какво ли бе преживял, за да предаде в дълбочина тази борба?

— Нима мислиш, че можех да му го спестя? — Ейдриън обърна глава и погледна към потъналата в мрак гора.

— Обичам щастливите завършеци — призна Сара е унесена усмивка.

— Не съм сигурен дали има такива.

Тя също се облегна на решетката. Хладният вятър развяваше края на нощницата и го увиваше около глезените й.

— Ейдриън, заклевам се, че ако се превърнеш в някой от онези цинични нюйоркски писатели, изобщо няма да чета романите ти.

Той я погледна и тя видя усмивката на устните му.

— Може би трикът е в това да се оставя отворен финалът. Просто приключваш с разрешаването на основните конфликти между героите и оставяш читателите сами да завършат историята. Някои, подобно на теб, биха предположили, че всичко завършва щастливо.

— Не можеш да ме заблудиш — предупреди го тя. — Всичко в случая води към щастлив край. Видно е.

— Значи трябва да поработя върху това — промърмори едва чуто той.

— Ейдриън?

— Какво, Сара?

— Относно сюжетната линия на „Фантом“… Откъде ти хрумна идеята за скритото злато към края на Виетнамската война? Оригинална е. А и си успял да предадеш действието много реалистично.

— Чичо ти ми даде тази идея. Той ми разказа историята за златото.

— Наистина ли? Нима историята е истинска?

— О, едва ли. Разказват се толкова легенди. Винаги е така в ситуации като тази през последните дни на войната във Виетнам. Лоуел ми разказа историята една нощ преди около година. Предполага се, че златото е използвано от американското разузнаване, за да купува информация и да финансира секретни операции. Чичо ти ми каза под секрет, че е много вероятно златото да е било предназначено за някаква голяма наркосделка на юг. Виетнам е бил арена на такива операции към края на войната. Последният човек, който го е видял, бил някакъв американски агент. Той обаче пристигнал на мястото на срещата без него. И никой в действителност не знае какво се е случило — Ейдриън повдигна рамене. — Така се родила легендата.

— А ти добави онази част за компрометиращите документи?

— Това се нарича художествена измислица. Имах нужда от допълнителна сюжетна линия, за да направя романа нещо повече от обикновено четиво за търсене на съкровища.

— И определено си го постигнал — Сара потрепери. — Симпатизирам на героя ти. И мисля, че дори се влюбих малко в него.

От другата страна на терасата последва кратко мълчание, след което прозвуча спокойният глас на Ейдриън:

— Бих предпочел да се бе влюбила в мен.