Джейн Ан Кренц
Игра на съдбата (5)

Пета глава

Ейдриън наблюдаваше как Сара се отдалечава, недоволен, че го очаква още една безсънна нощ. Когато тя затвори вратата, той се изпъна в креслото. Дали да не си налее още едно уиски? Имаше нужда от нещо, което да укроти вълнението, каращо кръвта му да кипи във вените.

Това усещане бе по-лошо и от чувството за пустота, което го бе споходило, когато бе завършил книгата си и я бе изпратил по пощата. Тогава обаче се бе почувствал облекчен, сякаш всичко бе свършило прекалено бързо. Но тазвечерната му нервност се усилваше стократно и от тъпата болка, която му причиняваше обзелото го физическо желание.

Не си спомняше кога за последен път, толкова силно бе желал някоя жена.

Ейдриън се загледа в бутилката с уиски, оставена в другия край на стаята, и реши да си сипе още едно питие. Имаше нужда от него, макар че тази нощ не биваше да си позволява повече алкохол. Не и когато трябваше да охранява жена, която нямаше действителна представа за опасностите, дебнещи я отвън.

— Кинкейд, стар дяволе, наистина не си поплюваш? — промърмори той и се облегна назад в креслото. — Кой или какво преследваш този път?

Каквато и да беше мишената на Кинкейд, той не се съмняваше в изхода от преследването. Лоуел от дълго време бе извън строя, но някога беше най-добрият в занаята. Щеше да хване онзи, когото преследваше. Ейдриън беше наясно какво точно се искаше от него. Кинкейд му бе поставил задача в съобщението по телефонния секретар. Негово задължение бе да се грижи за Сара.

— Служим и на тези, които седят и чакат — перифразира той една максима с престорена тържественост.

Фактът, че някой наистина се бе опитал да отвлече Сара днес следобед, не му даваше покой, засилваше тревогата му и терзаеше съзнанието му. Инстинктът му подсказваше да я отведе колкото се може по-далеч оттук и да я скрие. Ала когато оставеше емоциите настрана и се съсредоточеше върху нещата, ставаше ясно, че тя е в най-голяма безопасност в тази къща. Алармената система, която Кинкейд му бе помогнал да инсталира, действаше безотказно. Къщата се бе превърнала благодарение на нея в истинска крепост. Всъщност, като се замислеше, си даваше сметка, че самият той беше като крепост — здрава, сигурна, защитена отвсякъде крепост, от която държеше всичко под контрол.

Докато не се бе прибрал в убежището си онази вечер и не бе намерил непознатата с кристалната ябълка да стои насред кабинета му, позлатена от лъчите на залязващото слънце.

Наистина трябва да се опитала поспи малко, помисли си Ейдриън. Не си помагаше като седеше тук и си фантазираше разни неща за жената с ябълката. А и нямаше нужда да стои цяла нощ на пост. Щеше да получи предупреждение, ако някой се опиташе да се добере до Сара, докато тя беше тук. Мисълта да си легне в празното легло го потискаше, макар отдавна да бе свикнал да спи сам. Но тази нощ му бе трудно да се примири.

Опита се да прогони от съзнанието си изкусителната гледка на събличащата се Сара и се запита къде ли се намираше Лоуел Кинкейд в момента. По-възрастният мъж беше изчезнал и това сигурно щеше да е така, докато нещата не се разминеха. Добра, логически обоснована стратегия. Междувременно Ейдриън можеше само да чака и да пази поверената му жена.

Търпението, бе й казал днес следобед, беше изключително ценно. Не беше сигурен, че му е повярвала. Мисълта накара устните му да се разтегнат в усмивка. Тя вършеше всичко с подчертана импулсивност. Чудесно разбираше защо не е създадена за продължителна работа в деловия свят. Сара не бе дарена с търпението, необходимо за изготвяне на подробни стратегии, а и не показваше особено желание да укроти своята необузданост. За краткото време, през което я познаваше, тя без много да му мисли бе проникнала в две чужди жилища, бе изчела и схванала идеята, вложена във „Фантом“, беше се оставила почти да бъде отвлечена, след което му бе спретнала празнична вечеря с вълнението на жена, истински загрижена за неговия успех. И накрая бе завършила деня, като си бе легнала кротко, сякаш бе негова роднина, дошла на кратко посещение, а не жена, която скрито го предизвикваше през цялата вечер.

Да, разбираше защо Сара не би напреднала особено в деловите среди. В тази сфера се изискваше усет, но подплатен с определена доза предсказуемост и нужното уважение към корпоративния имидж. Ейдриън имаше упоритото усещане, че Сара не питае особено уважение към подобен род имидж точно както не питаеше уважение и към академичния или артистичен свят. Щеше да играе и да поддържа фасада по същия начин, по който играеше на юпи. След известно време щеше да се разбере, че не е сто процента отдадена нито на мениджмънта, нито на деловия свят. Явно тя първа бе открила това и бе решила сама да си тръгне, без да предизвиква големи сътресения.

Точно както си бе тръгнала и тази вечер, заключи Ейдриън мрачно. Дали тя знаеше, че той седи сега тук в превъзбудено състояние, докато умът му се опитва да отгатне следващия ход, който непознатият похитител, стаен отвън в сенките, ще направи? Дяволски му се искаше Кинкейд да се обади и да му даде някакво обяснение за онова, което става. Междувременно той можеше само да седи и да се уповава на добродетел като търпението. Добродетел, която беше овладял до съвършенство.

Два часа по-късно Сара се събуди и полежа малко в широкото легло, чудейки се какво я бе разбудило. И без това й бе много трудно да заспи. За момент се озадачи от прекъсването на съня й.

После реалността на мястото, където се намираше, и причината да бъде тук, отново изплуваха в съзнанието й и тя се изправи, като разсеяно потърка очи. Ослуша се за момент, но не долови никакъв шум. Хвърли бегъл поглед към прозореца, но не видя ничия заплашителна сянка. Защо, по дяволите, се бе разбудила? Може би от нерви. Имаше основание да бъде нервна, напомни си тя. Прозя се и си помисли дали да не стане и да си вземе чаша вода или мляко. Тогава забеляза светлината, която проникваше под вратата на спалнята й откъм всекидневната. Ейдриън сигурно още не си беше легнал, осъзна тя разтревожено.

Ако той не можеше да заспи, то причината се криеше в нея. Седеше някъде там във всекидневната и се тревожеше. Този мъж се отнасяше прекалено сериозно към задълженията си. Не би желала той да стои буден цяла нощ, за да я пази.

Отметна настрани завивките, стана от леглото, наметна халата си и тръгна към вратата. Коридорът пред стаята й бе пуст, макар че лампата бе запалена и това явно бе единствената включена лампа в цялата къща. Може и да не грешеше. Може би все пак Ейдриън си бе легнал. Щеше да се чувства много по-добре, ако го беше направил.

Реши все пак да провери дали има мляко в хладилника. Пристъпи в коридора и тръгна към всекидневната, свързана с кухнята. Когато обаче влезе, тя го видя.

— Ейдриън!

Стоеше до прозореца. Стройното му тяло тънеше в сянка. Знаеше, че я наблюдава, въпреки че сребристите му очи бяха скрити.

— Навик ли ти е да се разхождаш нощем? — попита я той нежно. — Това е втората вечер, през която те намирам да бродиш, вместо да си на топло в леглото си.

Тя се усмихна.

— Фактът, че си буден и проучваш моите нощни навици, ме навежда на мисълта, че и ти самият си не по-малко странен. Защо не си си легнал, Ейдриън?

— Не ми се спеше — призна той.

— Не ти вярвам — тя пристъпи към него. Босите й ходила не издаваха никакъв шум по дъсчения под. — Тревожиш се, нали? Спомням си, че каза, че къщата е напълно безопасна.

— Така е.

— Тогава би трябвало да си в леглото, а не да бродиш наоколо.

— Това ли правя? — той се развесели малко. — Бродя?

Тя се приближи още повече. Спря на крачка от него и го докосна леко по ръката.

— Не мога да заспя, като знам, че си буден. Не съм свикнала някой да бди над мен. Караш ме да се чувствам странно, Ейдриън. Не биваше да поемаш отговорност за мен.

— Нямах избор — тонът му изведнъж стана мрачен.

— Да не би да имаш предвид онова съобщение на чичо ми? — тя въздъхна тежко. Пръстите й се впиха в ръката му — Ейдриън, не бива да приемаш всичко толкова насериозно. Не бива да се чувстваш отговорен за мен, нито да играеш ролята на охрана.

— Дори след онова, което се случи днес следобед? — попита той сухо.

Тя поклати глава решително.

— Като стана дума за това, случилото се е мой проблем, не твой. Искам да кажа, че оценявам загрижеността ти за моето благополучие, но изобщо не искам да се чувстваш задължен.

— Вече ти казах — нямам друг избор — той докосна страната й. — Но според мен ти го знаеш.

Сара със закъснение си спомни, че той виждаше много по-добре от нея в тъмното. Побоя се, че ще прочете несигурността в погледа й.

— Ейдриън, моля те…

— От какво се страхуваш, Сара? Че може да станеш зависима от мен? Чичо ти каза, че идваш от свят, където не може да се разчита на мъжете, дори всичко да е заложено на карта.

— Понякога чичо ми преувеличава — изрече тя дрезгаво, ясно усещайки грубите му пръсти.

Понечи да се отскубне от ръката му, но не можа.

— Чичо ти познава човешката природа. Научил го е от опит.

— Но пък е склонен да обобщава нещата — възпротиви се тя. — Срещнал е няколко от мъжете, с които съм излизала, и е решил, че всички около мен са като тях. Мисля, че просто не одобрява „новия тип“ млади мъже — добави тя, опитвайки се да внесе малко хумор в разговора.

Ейдриън не отговори. Ръката му се плъзна по шията й и спря точно до ръба на халата й.

— Не смятам, че и ти одобряваш този тип нови мъже, Сара, в противен случай вече щеше да си омъжена.

— Явно и ти си склонен да обобщаваш. Всъщност има доста неща, които биха могли да бъдат казани за този нов тип мъже. Те са доста чувствителни, умеят да се изразяват. Почитатели са на изкуството и кулинарията и нямат нищо против работещите жени, нищо против.

— … връзките, ада без обвързване. А една жена като теб има нужда от обвързване, според чичо ти. Това обяснява всичко, Сара. Чичо ти е прав. Никога нямаше да намериш онова, което търсиш, в света, в който живееш.

— Откъде си толкова сигурен? — прошепна тя несигурно.

— Чичо ти ми разказа някои неща за теб. От почти година ми говори за теб. Достатъчно, за да ме измъчва, предизвиква и дразни. Спомних си всичко, което ми е разказвал за теб. А сега, когато имам възможност да съм с теб за няколко дни, ще науча някои неща и сам.

— О, още един експерт по човешката природа!

— Хмм — ръката на шията й бе топла и предизвикателна. Той проследи извивката на рамото й, сякаш бе дълбоко заинтригуван от формата му.

— И ти ли си научил всичко от опит? — попита тя, като се опита да си възвърне физическото и душевно равновесие.

— Няма друг начин.

— Ейдриън…

— Не си хаби повече думите, Сара. Щом сме изпаднали в подобна ситуация, налага се да се грижа за теб, независимо дали смяташ това за редно или не.

Тя бавно поклати глава.

— И то, защото чичо ми ме е обещал на теб, така ли?

— Може би. Не съм получавал много дарове през живота си. Затова съм се научил да пазя грижливо онези, които имам.

— Точно както си се, научил и да ценили малките удоволствия, които ти предлага животът?

— Погрешно си разбрала онова, което имах предвид онази вечер — промърмори под нос той.

— Така ли?

— А сега използваш това недоразумение като извинение, за да се отдръпнеш от мен тази вечер.

— Може и така да се каже — призна тя с болка и съжаление, заради собственото си предпазливо поведение.

Искаше й се да отхвърли всички задръжки и да се отдаде на момента. Въпреки това се разкъсваше от колебания както никога досега, но не можеше да си наложи да махне ръката му от своята и да се върне в стаята си. А би трябвало да й се удаде лесно. Знаеше, че това би било най-разумното в случая.

— Сара, не трябва да се страхуваш от мен — каза той толкова тихо, че едва го чу, макар безпогрешно да долови силното желание в гласа му.

— Знам това — откровението се откъсна от устните й, преди да успее да спре думите. То всъщност бе провокирано от неговото желание. — Не че се страхувам от теб, просто не искам да поемаш толкова голяма отговорност за мен.

— Знам. Страхуваш се, че ако ми дадеш това право, ще станеш зависима от мен, а това би било опасно в бъдеще, нали?

— Опасно ли?

— Боиш се, че когато един ден се обърнеш, аз няма да съм до теб или няма да се окажа човекът, за когото си ме смятала в момент, когато си имала най-голяма нужда от мен.

Сара си пое дълбоко дъх и се опита да спре треперенето на пръстите си.

— На това му се казва психоанализа!

— Казах ти, че те изучавам. Въз основа на наблюденията на чичо ти и на моите собствени, натрупах доста подробна информация — промърмори той.

— Значи смяташ, че ме познаваш добре, така ли? Ами ти, Ейдриън? Ти от какво се нуждаеш?

— От теб.

Тази единствена фраза се възправи като стена между тях. Сара осъзна, че няма път назад и че не може да пренебрегне откровеността му. Можеше или да се оттегли завинаги, или да приеме предизвикателството. Невъзможно беше да го пренебрегне.

Разумът й подсказваше, че трябва да се оттегли, но силните емоции, който бушуваха у нея, не й позволяваха да си тръгне. В този момент тя разбра, че също го желае. Единствената предпазна мярка, която досега бе използвала при подобен инак лекомислен подход към живота явно я изкарваше от равновесие. Странните усещания, които предизвикваше този мъж у нея, прераснаха в буря. Сара вече не беше сигурна, че би могла да му устои.

— Ейдриън — чу тя шепота си, — сигурен ли си?

— Трябва ли да питаш?

— Не — тя го погледна с учудване. — Не, не трябва. Никога не съм срещала мъж като теб.

— Зная. Аз също не съм срещал жена като теб — ръката му продължаваше да стои на шията й и тя не помръдна, когато той сведе устни към нейните.

Сара потрепери леко под топлата му, властна целувка. В гърлото й се зароди глух стон, който обаче бе спрян от устните му. Тя усети жаждата и стаеното му желание и разбра колко дълго е чакал този миг.

Тя бавно повдигна ръце, опря ги на силните му гърди и разтвори устни като цвете.

— Сара…

Името й прозвуча като дрезгава въздишка, изтръгната дълбоко от гърдите му. Той отново опита топлата влага на устните й. Последвалата агресивна интимна целувка сякаш я зашемети и замая. Ейдриън я прегърна нежно, дарявайки я с подкрепата, от която се нуждаеше.

Той бавно вдигна глава и я погледна с очакване. Очите му блестяха със сребрист оттенък, който я омагьоса. В този миг тя разбра, че е загубена. Вече нищо не можеше да я накарала се държи разумно. Една мисъл се извиси над трептящите усещания, които я изпълваха. Стига Ейдриън да я пожелаеше тази вечер, тя щеше да бъде негова.

Явно прочел уязвимостта зад сведените й клепачи, той въздъхна дълбоко й я прегърна.

— Всичко е наред — гласът му беше дълбок и страстен, сякаш я галеше. — Всичко е наред, скъпа. Ще се погрижа за теб. Ще се погрижа за всичко. Чакал съм толкова дълго този момент. А всъщност не съм бил наясно. Досега не осъзнавах колко много съм се нуждаел от теб, докато не се появи в живота ми.

Сара усети спокойствието и силата, които се излъчваха от него, и опря глава на рамото му. И последните й задръжки отпаднаха. Не я интересуваше къде я води той, нито какво ще се случи. Никога не бе била толкова сигурна, че е напълно безопасно да забрави за бъдещето. В съзнанието си вече не правеше разлика между настояще й бъдеще. Всъщност, струваше й се, че вече не може да съществува истинско бъдеще без случващото се в този момент. Ейдриън се нуждаеше от нея и тя се нуждаеше от него.

Мимоходом осъзна, че той я отведе в неговата спалня, а не в нейната. Внимателно я остави за миг и отметна завивките. Погледът му обаче не се откъсваше от нея. Когато приключи с подготовката, застана пред нея и отново сложи ръка на врата й. Сара долови в докосването му стаената страст, както и онова усещане за нужда и желание, на което бе реагирала миналата нощ на терасата на мотелската стая. То още веднъж я омагьоса и този път нищо нямаше да спре порива й към блестящата паяжина, която мамеше сетивата й.

— Не мисли за нищо друго, освен за нас — прошепна той, бавно плъзна ръце под халата и го смъкна от раменете й. — Моля те, Сара. Само за нас.

— Не смятам, че бих могла да се концентрирам върху нещо друго, дори и да исках — призна тя и потрепери.

Лекият халат падна на пода.

— Боиш ли се?

Сара поклати глава.

— Не.

— Трепериш — този факт явно го тревожеше. Пръстите му трескаво галеха голите й ръце, сетне докоснаха гърдите й над ръба на нощницата.

— Знам, но не е от страх — я се усмихна и покри една от ръцете му. — Ти също трепериш леко.

— Треперя като лист. Желая те, Сара! Желая те цяла вечер. Не, от по-отдавна. Желая те от месеци — думите бяха произнесени с дрезгав глас.

— Ейдриън, нещата при нас се развиват много бързо…

— Не — прекъсна я той рязко. — Не е така. Не и при нас — ръцете му се плъзнаха надолу по гърдите й и тя усети магическата топлина на дланите му през тънката материя на дрехата. Знаеше, че усеща отклика на тялото й. Зърната й бяха се втвърдили, оживели сякаш от докосването му. Тя затаи дъх и се зае с копчетата на ризата му.

— Моля те, Сара — прошепна той в косата й. — О, моля те! — потребността му я изпълни с желание да я задоволи и да го успокои. Тя бавно разтвори ризата му и разкрие покритите му с тъмни косъмчета гърди. Беше дотолкова завладяна от наситената чувственост на мига, че не усети кога нощницата й се свлече на пода.

Но когато ръцете му се плъзнаха по гърба й и обвиха бедрата й, тя изстена тихо и политна към него. Погледна лицето му и прочете по изражението му мъжкото му очакване.

— Толкова си мека — прошепна той в унес. Пръстите му потънаха плътта на закръглените й бедра и той я придърпа към себе си.

— Ти пък не си никак мек — отговори Сара, без да се замисля и зарови порозовялото си лице в гърдите му.

Той изръмжа развеселено.

— Да, предполагам, че не съм. Чувствам се груб, ъгловат и ръбат. Ти пък си цялата заоблености и меки вдлъбнатини. Места, където един мъж би могъл да се изгуби.

Той остави пръстите си да се плъзнат между бедрата й, а Сара заби леко нокти в кожата му, когато той започна да изучава влажната й женственост.

— Ейдриън…

— Кажи името ми пак — помоли той с дрезгав глас, вдигна я и я положи на леглото. — Звучи различно, когато ти го изричаш.

— Наистина ли? — тя лежеше и го наблюдаваше, докато си сваля ризата, събува ленените си обувки и разкопчава джинсите.

След миг той застана гол до нея. Светлината, идваща от лампата в коридора, подчертаваше стройното му мускулесто тяло. Прекрасен е, помисли си тя зашеметено. Всичко, което някога бе търсила в един мъж. Странно, но бе убедена в този факт, макар до този момент да не бе съвсем сигурна какво точно търси у един мъж. Може би просто защото не бе го открила досега у никого.

— О, Ейдриън! — прошепна тя, когато той легна до нея. — Не знам…

— Не знаеш какво? — той сложи ръка на корема й и погали кожата надолу към къдриците, които скриваха венериният й хълм.

— Няма значение. Не мисля, че бих могла да ти обясня точно в този момент — тя се сгуши в него, отвръщайки бавно на докосването му. — В момента не съм способна да разсъждавам.

— Няма нищо, за което да трябва да разсъждаваш в този момент — той се наведе да целуне гърдите й. Езикът му подразни твърдите зърна, докато тя не извика и не го претегли още по-плътно към себе си. — Сега трябва да правиш само това — измърмори той, с натежал от желание глас. — Просто ми се отдай. Остави ме да разопаковам подаръка си. Толкова дълго те чаках, скъпа.

Тя се подчини, като обви врата му с ръце, а той продължи да я докосва интимно. Когато търсещите му пръсти откриха влажната и топла сърцевина, тя отново извика, този път с равно на неговото желание.

— Сара, моя сладка Сара! — разтвори краката й със силно бедро и започна да я изучава с нарастващо любопитство. Когато тя потрепери, той прошепна окуражително името й в ухото.

Тя се притисна към ръката му, неспособна да устои на милувката. Никога преди не бе отвръщала на нечии ласки толкова всеотдайно не такава готовност. Сетивата й бяха възбудени до крайност и тя си даде сметка, че живее по един нов за нея начин. Очарована от цялата палитра усещания, която я заливаше, тя обходи с ръка стройното му мускулесто тяло. Дланите й се плъзнаха по гладкия му гръб и надолу по силните бедра. След това пръстите й нежно, но смело потърсиха гладкият му стегнат корем. Тя се поколеба само за миг. После ръката й продължи смело надолу.

— Да — промълви той с дрезгав глас, когато тя се осмели да подразни неговата мъжественост. — Поеми ме в себе си, скъпа. Нека да те имам без остатък. Толкова силно се нуждая от теб!

Тя не можа да намери думи, но той явно разбра, че е готова за него. В страстта си Ейдриън я притисна към възглавниците с тежестта на тялото си.

— Обвий ръце около мен, Сара, и никога не ме пускай! Никога…

Тя изпълни молбата му и го притисна към себе си, докато не усети силната му мъжественост да тръпне в очакване. Осъзнаването на факта, че този мъж беше на път да навлезе в нея, я отрезви за момент. В този кратък миг Сара си представи бъдещето, което я очакваше. Той е невероятен! След тази нощ нищо няма да бъде същото, каза си тя.

Смътната представа изчезна след секунда от съзнанието й, когато Ейдриън проникна в нея. Сара изпита с всичките си сетива тръпнещото удоволствие и се изгуби в него.

— О, Ейдриън… — отрони се от устните й, когато той превзе тялото й.

— Прегърни ме, скъпа.

Тя инстинктивно се подчини, привиквайки с чувствената му атака. Тогава той започна да се движи в нея с бавни и възбуждащи тласъци, които освободиха неподозирана енергия у нея.

Настъпилото освобождаване бе като откровение за Сара, едно ново разбиране за собственото й тяло и за неговите реакции. Откри, че прегръща мъжа, надвесен над нея, със страст, която я изненада и удиви. — Това е, скъпа — прошепна той, когато тя извика името му за сетен път. — Отпусни се. Просто се отпусни. Аз ще съм с теб през цялото време.

Неспособна да му откаже, Сара му се подчини изцяло и отбеляза с удовлетворение, че и той й отвръща със същата всеотдайност. Тя чу името си да се откъсва от устните му, когато навлезе в нея за последен път. Силното му тяло потръпна конвулсивно и се отпусна.

Навън нощният вятър разклати боровете и притихна.

Мина доста време, преди Сара да почувства тежестта на мъжкото тяло, което я притискаше съм постелята. Тя отвори очи и откри, че Ейдриън лежи върху нея, положил глава на възглавницата до нейната. Наблюдаваше я, притвори очи.

— Хареса ли ти? — попита той лениво.

— Хмм.

На устните му плъзна усмивка, когато разпозна имитацията на така характерния за него отговор.

— Какво влагаш в това „Хмм“?

— Не знам. Ти си експертът. Ти ми кажи.

— Ами „хмм“ означава… — той въздъхна със съжаление и бавно се претърколи до нея. После я привлече към себе си. — Много съжалявам. Страшно ми беше удобно.

— Така ли?

Той наведе глава и кимна.

— Изключително удобно. Не си спомням откога не съм се чувствал толкова добре. Нито толкова спокоен. Да не говорим пък за толкова задоволен.

— Аз също — призна тя. Беше самата истина. Тази нощ между двамата не бе имало никакви преструвки, игри или предпазливост. Тя чертаеше бавно с върховете на пръстите си малки кръгчета по гърдите му — Ейдриън, никога преди не съм се чувствала така.

— Нима се радваш на това усещане? — той я погали с очакване по лицето.

Нищо вече няма да бъде същото, повтори тя наум.

— Чувствам се някак странно.

— Трябва ти време да свикнеш — увери я той.

— Мислиш ли?

— Изведнъж стана нервна, нали?

— Не — отрече бързо тя.

— Сара, скъпа, не се опитвай да ме заблуждаваш. Не успяваш — промълви нежно той.

— Е, добре, може би наистина съм малко нервна. Всичко се случи прекалено бързо, Ейдриън.

— Беше неизбежно, така че времето няма особено голямо значение.

— Та ние едва се познаваме.

— Ти си моят дар, не си ли спомняш? Тръпнех от нетърпение да те разопаковам.

Тя се изчерви.

— Мислех, че си поклонник на търпението.

— Само, когато се налага.

— Значи не мислиш, че трябваше да изчакаме малко? Да се уверим в чувствата си един към друг? — попита тя колебливо.

— Сигурен съм в своите чувства — отвърна той.

— Не бих искала да смесваш чувството си за отговорност към мен с… по-лични чувства.

Той я погледна с ирония и съжаление.

— Повярвай ми, не бъркам чувството за отговорност с дива страст. Според мен, тези две неща са коренно различни. Ти си тази, която звучи объркана.

— А ти не, така ли?

— Никак, Сара. Ако не друго, случилото се тази вечер направи нещата още по-лесни и обясними.

Тя го погледна с любопитство.

— Това пък какво означава?

— Означава, че не трябва повече да спорим по отношение на моето право да се грижа за теб — той докосна леко устните й и я притегли властно към себе си. Вгледа се в лицето й и каза: — Сега ми принадлежиш. Това ми дава всички права на света.

— Никога преди не съм срещала мъж, който толкова да бърза да поеме отговорност за някого — тя се опита да звучи спокойно, но се боеше, че гласът й леко потрепери на последната дума.

— Аз пък никога преди не съм бил особено нетърпелив да поема отговорност за когото и да било — отвърна той сериозно. — С теб обаче нещата стоят другояче.

— А ти какво би искал в замяна? — попита тя предпазливо.

— Вече ти казах, не си ли спомняш? — той прибра един кичур коса зад ухото й. — Искам да ме обичаш. Харесва ми перспективата да бъда обичан от теб. И то много!

— Смяташ, че ще бъде „приятно“? — не можа да се въздържи тя да не му отправи хаплива забележка.

— Нали каза, че си се влюбила малко в героя от „Фантом“?

— Е, и какво от това? — предизвика го тя.

— Как, според теб, би се държал той с жена, чиято любов желае?

Въпросът я изненада. Тя се намръщи.

— Смятам, че би се грижил за нея. Тя би могла да му има доверие.

— Искам и ти да ми имаш доверие по същия начин.

Тя се усмихна леко.

— Но ти не си Фантом.

— Да, но аз съм неговият създател. Следователно, би следвало да съм му предал нещо от себе си и обратното.

Тя се вгледа в суровите му черти. Беше си задавала безброй въпроси за приликите между Ейдриън и неговия герой предишната нощ, докато четеше романа.

— Предполагам, че си прав.

— Имай ми доверие, сладка моя — измърмори той, претърколи се по гръб и я придърпа върху себе си. — Подари ми любовта си. Подобно на чичо ти, и аз съм в състояние да отсея ценното в живота. Ще се грижа добре за теб.

— А не се ли съмняваш доколко добре ще се грижа за теб? — предизвика го тя, усещайки нарастващата му възбуда.

— Знам, че няма да си поиграеш с мен и да ме зарежеш.

— Какво те кара да бъдеш толкова убеден? — попита тя подразнена малко от увереността му.

— Защото това ще разбие сърцето ми — отговори той простичко. — А ти не би ми причинила това, нали, Сара?

Ужасена от подобна мисъл, тя погали лицето му.

— Не, Ейдриън. Никога не бих направила подобно нещо — закле се тя.

Без да осъзнава колко силно се бе врекла току-що, Сара го целуна, превръщайки словесната клетва във физическо доказателство. Ръцете му обвиха талията й и той притисна тялото си към нейното.

— Ейдриън?

— Хмм.

Тя не го попита какво иска да каже. Вече беше очевидно. Пътешествието в страстта започваше наново.

 

 

Следващият път, когато Сара се събуди, първите утринни лъчи се опитваха да надникнат в стаята. Тя се протегна лениво и се огледа с любопитство. Спалнята на Ейдриън беше типична мъжка стая — с под от кедър и тежки, масивни мебели със строг дизайн. Беше също толкова подредена и функционална като останалата част от къщата. Разглеждаше обстановката с интерес, докато не усети тежестта на ръката му върху корема си. Тогава се разсъни напълно.

В съзнанието й изплуваха споделената страст и среднощните обещания. Обърна се и погледна Ейдриън. С облекчение отмри, че той все още дълбоко спи. Трескаво се опита да си спомни какво точно му бе обещала предишната нощ.

Говориха за любов и отговорност, обещаваха си разни неща. Но на нея й се струваше, че най-опасните и смели обещания бяха излезли от нейните уста. Единственото нещо, което той се бе врекъл да прави, бе да се грижи за нея.

Беше лудост, укори се тя и внимателно се измъкна изпод ръката му. Не възнамеряваше да оставя нещата да се задълбочават. Никога не бе възнамерявала да спи с него, камо ли толкова бързо. Та тя почти не го познаваше! Точно този тип поведение бе избягвала в света, който бе напуснала. Какво, по дяволите, й ставаше?

Ейдриън помръдна неспокойно, когато тя се измъкна от леглото, но не се пробуди. Сара безшумно се прокрадна към стаята си и потърси джинсите и ризата си. Имаше нужда да излезе от къщата поне за малко. Нуждаеше се от време да помисли и да прецени случилото се. Семейството й често я бе предупреждавало, че импулсивните й изблици ще й докарат беля някой ден. Дори чичо Лоуел се бе почувствал задължен да отбележи, че съществуват известни рискове в начина, по който тя си играеше с живота.

Но през изминалата нощ тя изобщо не бе въртяла никому игри. Миналата нощ бе нощта на истината. Двадесет и четири каратова истина.

Тя нахлузи чифт сандали, извади от куфара си леко яке и забърза надолу по коридора към всекидневната. Излезе през предната врата и застана на верандата, вдишвайки дълбоко от пропития с мириса на море утринен въздух.

Поколеба се за момент, неспособна да вземе решение накъде да тръгне. После си спомни, че снощи бе оставила колата си на паркинга пред мотела. Въздъхна с облекчение, че беше намерила цел на сутрешната си разходка и слезе по стълбите. Щеше да стигне до градчето пеш и да се прибере с колата. Чудесно. Щеше да свърши нещо полезно, докато се опитва да обмисли бъдещето си. Потупа джобовете на джинсите си, за да се увери, че е взела ключовете от колата си.

Тя дори и не разбра, че зад нея къщата бавно се пробуди с новината за непозволеното излизане. Ейдриън се събуди моментално, когато усети тихите вибрации, идващи от таблата над леглото над главата му. Електронният часовник до леглото му определено не работеше в нормален ритъм. Посланието бе тихо, но пределно ясно.

Алармата на къщата изпълняваше предназначението си. Тя предано съобщаваше на своя собственик, че Сара е излязла.

Ейдриън изруга едновременно с гняв и болка, отметна завивките и се пресегна за дрехите си.