Джейн Ан Кренц
Игра на съдбата (9)

Девета глава

Обратният път до Сиатъл беше най-дългото и изтощително пътуване в живота на Сара. Стресът по принцип и напрежението по време на пиковите часове не бяха нищо в сравнение с факта, че спътникът ти държи небрежно пистолет в скута си.

Брейди Вон мълча почти през цялото време. Без съмнение той размишлява върху наближаващото му пенсиониране, помисли си Сара, когато напусна междущатската магистрала и намери уличката, която водеше към ферибота. Той държеше пистолета си дискретно скрит под якето, но насочен към нея. Тя предполагаше, че щом паркира колата на ферибота, Вон няма да й позволи да се качи на палубата за пътници. Мисълта, че ще трябва да седи на палубата за коли по време на цялото пътуване с ферибота й подейства потискащо.

Оказа се права, разбира се. Вон просто се излегна в своя ъгъл на колата, като я наблюдаваше замислено. Сара погледна часовника си дискретно. Поне се движеха в крак с времето. Ако тази сутрин Ейдриън й беше казал истината, той щеше да хване ферибота, който потегляше от Сиатъл след четиридесет минути. Тези четиридесет минути тя трябваше да забавлява Брейди Вон. Пръстите й стиснаха неспокойно волана.

Цялото това упражнение щеше да е абсолютно безсмислено, ако Ейдриън не се качеше на въпросния ферибот. По средата на залива на Сара й хрумнаха на няколко пъти идеята да скочи от колата и да се затича към палубата за пътници. Но дори и ако Вон решеше да не използва пистолета си, той вероятно лесно щеше да я настигне сред гъсто паркираните коли. Освен това, напомни си Сара, това не беше изход от положението. В ума й имаше много по-добър план.

Ако обаче проработеше. Легенди и реалност… Къде свършва истината и къде започва легендата? Може би в някои случаи нямаше разлика. Може би една жена просто трябваше да рискува и да се довери някому.

— Изглеждаш ми нервна, Сара — отбеляза учтиво Вон. — Вярвам, че не ми губиш времето с измишльотини? Ако се окаже така, то няма да доведе до нищо добро. Повярвай ми.

Тя поклати глава.

— Нали се уговорихме, получаваш информацията за златото и си тръгваш.

— Звучи доста просто. Обичам простите планове, а ти?

— И аз — колко прост обаче бе нейният план?

— Няма ли да съжаляваш за златото, което си могла да имаш, Сара? Ще си спомняш ли за него от време на време? Ще се чудиш ли какво би било усещането да държиш в ръцете си сандъче с чисто злато?

Тя отново поклати глава.

— Дори ако златото е все още там, не виждам как ще успея да го взема. А ти, нима си способен на подвиг, Вон? Просто ще отидеш в онази част на света и ще заявиш желанието си пред местните органи, че би искал да покопаеш малко покрай границата, така ли?

Той се засмя. Тя бе започнала да ненавижда ехидното му хихикане.

— Не бих направил нещата толкова, очевидно. Предпочитам по-незабележимите действия. Имам няколко познати, както и малко пари, с които да си осигуря подкрепа. Ще мина през Камбоджа. Това злато би трябвало да е някъде близо до границата между Камбоджа и Виетнам.

— Но златото е тежко. Няма да можеш просто да го метнеш на гръб и да напуснеш страната с него. Не и ако там наистина има толкова голямо количество, колкото предполагаш.

— Ще си наема помощници — додаде той разсеяно.

Сара му хвърли поглед, изпълнен с любопитство.

— Помощници ли?

— Има хора, които биха поели всякакви рискове, ако им бъде обещана част от печалбата — той повдигна рамене.

— Значи ще разчиташ на наемници да ти помогнат за златото, така ли?

— Те без съмнение биха сметнали себе си за големи късметлии — измърмори Вон.

Сара затвори очи и се помоли фериботът да увеличи скоростта си. Не можеше да понася вече непрекъснатото напрежение, на което бе подложена. Независимо дали планът й щеше да успее, в този миг й се искаше единствено всичко да приключи. Не разбираше как може някои хора да живеят в постоянно напрежение от надвиснала над тях опасност. Вече ясно разбираше колко е тънка границата между нормалното състояние и лудостта.

Най-накрая фериботът акостира и Сара завъртя ключа в стартера, обзета от фаталистични предчувствия. След четиридесет минути, ако имаше късмет, и то много голям късмет, Ейдриън щеше да слезе от същия ферибот. Ако пък не беше чак такава късметлийка… Сара прогони тази мисъл. Изключи подобна възможност. Щеше да мисли за нея, когато му дойде времето.

Тя караше бавно по-тесния път, обикалящ острова, по-бавно, отколкото беше необходимо. Времето прекарано на път означаваше по-малко време, прекарано в къщата, в очакване на Ейдриън.

За първи път, откакто беше пристигнала в Сиатъл, метеорологичната обстановка в района започваше да отговаря на лошата си слава. Навън бързо се смрачи. Небето се покри с облаци, падна дори мъгла.

— Не можеш ли по-бързо! — Вон започваше да проявява нетърпение. Той размаха пистолета с грозен жест.

Сара се опита да измисли нещо успокояващо.

— Нали знаеш, че няма нужда да използваш ферибота, за да напуснеш това място. Можеш да минеш по моста в другия край на острова. Разстоянието е по-дълго, ако трябва да стигнеш до летището или до Сиатъл, но…

— Просто млъкни. Знам как да се оправя.

Разбира се, че знаеше. Той все пак беше професионалист. Нямаше да се остави да попадне в капан. Сара спря на алеята пред къщата на Ейдриън. Прозорците бяха тъмни. Това изключваше възможността да е станало някакво чудо и Ейдриън да се е прибрал по-рано от очакваното. Четиридесет минути.

— Ще успееш ли? — подметна Сара предпазливо, докато отваряше бавно вратата на колата си.

— Дали ще успея какво? — Вон посегна, изтръгва ключовете от ръката й и ги сложи в своя джоб.

— Да изнесеш наистина онова злато от Югоизточна Азия?

— Повярвай ми, не бих си правил целият този труд, ако не смятах, че е възможно — Вон провери внимателно къщата отвън, за да се увери, че няма никой наоколо. После погледна Сара развеселено. — Какво има, скъпа? Да не би да съжаляваш, че се съгласи да ми дадеш картата?

Тя спря на най-горното стъпало и го погледна.

— Признавам, досега смятах, че златото е напълно недостижимо.

Той се изкикоти.

— Години наред смятах, че то въобще не съществува! Кинкейд беше скрил истината много добре, разпространявайки разни легенди. Накара всички да повярват, че това е просто една история в тон с онези, които са се случвали през последните дни на войната. Имаше още стотици подобни истории и нямаше причина да смятаме, че в нея има доза истина. Но преди година, попаднах на една стара папка, засекретена малко след падането на Сайгон. Единственото нещо, останало от онази проклета война, е бумащината. Папки, записки и доклади от онова време ще се появяват и след двадесет години. Тази папка съдържаше бележките на някакъв журналист, който твърдеше, че е интервюирал селяни от южните райони на страната. Пишеше, че му били разказали история за един американски агент, който работил с тях към края на войната. Описали го като мъж, който обичал да се смее и да държи чаша с уиски. Мъж, който разказвал разни забавни истории. Мъж, който можел да скицира лицето ти, още преди да си разбрал, че държи молив в ръката си…

Сара затаи дъх.

— Да, точно така пишеше — Вон кимна мрачно. — Идеално описание на Лоуел Кинкейд. В бележките си онзи журналист разказваше една удивителна история. Кулминацията настъпва, когато Кинкейд минава камбоджанската граница с джип, натоварен със злато. Селяните не са видели в действителност златото в джипа на Кинкейд, но си получили дела от него, както им бил обещал. Той явно е поверил тайната на старейшините на селото и им е казал да изчакат развоя на събитията в северната част, преди да го изкопаят. Типично за Кинкейд да действа по този начин. Той е бил брилянтен агент, но имал и някои слабости. Когато сравних прочетеното в доклада с легендата, която бях чул за пръв път през 1972 година, започнах да вярвам, че тук става въпрос за нещо наистина случило се в края на войната. Отне ми месеци да възстановя, макар и в общи линии събитията през онези дни и точното място. Папката със записките на журналиста ме насочиха и към други материали. Най-накрая напълно се убедих, че съм попаднал на истинска следа.

— А какво се случи с журналиста?

— Умря — отвърна Вон небрежно. — Доколкото си спомням при някаква катастрофа в Южна Америка в началото на тази година.

— Разбирам — Сара се зачуди дали Вон няма нещо общо с тази така наречена „катастрофа“.

Той се усмихна криво.

— Мисля, че вече разпознавам този поглед в очите ти, моя малка Сара.

— Какъв поглед?

— Алчност, скъпа моя. Чиста, неподправена алчност. Вчера съзрях същия поглед и в очите на приятеля ти, а днес този поглед е и в твоите.

Тя сви безучастно раменете и се обърна, за да отвори вратата. Отвътре не се чу никакъв шум. Къщата беше абсолютно тиха и празна също като онази нощ, когато бе пристигнала и бе претърсила кабинета на Ейдриън.

— Твоят приятел не си ли заключва вратата? — провлече Вон и последва Сара вътре в къщата. Той държеше пистолета си насочен, докато проверяваше дали къщата е наистина празна.

— Твърди, че тук нямало престъпност.

— Доверчива душа — Вон се ухили самодоволно и огледа къщата бързо и професионално. — Вземам си думите назад. Става дума за нещо повече от доверие. Мисля, че спокойно можем да наречем твоят приятел Савил глупак.

— Ами мен? — тя хвърли чантата си на канапето и се обърна с лице към него.

— О, ти си много по-умна, Сара. Наистина си много умна, ако, разбира се, ми казваш истината — погледът на Вон стана хладен. — Къде е картата?

Тя извика на помощ целия си кураж и със сетни усилия на волята запази хладното изражение на лицето си.

— Опитах се да ти кажа, че не става въпрос точно за карта — започна тя предпазливо.

— За какво, по дяволите, тогава говориш? — агресивността, стаена дълбоко във Вон, напираше да излезе наяве.

— Чичо ми винаги прави нещата по уникален начин. Знаеш това. Той направи така, че аз да получа информацията, от която имах нужда, но го направи по своя си странен начин. Не знаем как е дал информацията на Ейдриън, но мисля, че знам къде се намира моето копие — ноктите на ръцете й се забиха в дланите. Тя се запита дали Вон осъзнава колко уплашена е в действителност.

— Сара, нека не си играем игрички. Ще загубиш, повярвай ми. Къде е картата?

— Не става въпрос за карта. Опитвам се да ти обясня. Това е нещо като… като код.

Вон се взря в нея.

— Код ли? Нали ми каза, че с чичо ти не общувате с кодове.

— Казах, че нямаме някакъв предварително уговорен сигнал, но…

— Тогава какво имаш предвид?

— Ще ти покажа — тя се движеше бавно, така че да не предизвика подозрение у него. Обърна се и тръгна надолу по коридора към кабинета. Опитът й да мисли два хода преди мъжа с пистолета, беше много рискован. Фериботът, на който може би се намираше Ейдриън в момента, току-що бе потеглил от Сиатъл. Съдбата й се намираше в ръцете на фериботната компания на щата Вашингтон. А оттам твърдяха, че са безупречно сигурни и точни като транспорт.

Вон я последва в кабинета. Кристалната ябълка блещукаше на бюрото на Ейдриън, все още затиснала бележката й. До нея беше ръкописът на „Фантом“.

— Ето — прошепна тя и посочи купчината напечатани страници. — Всичко, което искаш да знаеш за златото е в този ръкопис. Чичо ми е оставил малки драскулки и бележки в полетата на страниците.

Вон се взря първо в купчината хартия после посочи яростно към нея с дулото на пистолета си.

— Ти, малка кучко! Каква игра си мислиш, че играеш?

Тя, обви с ръце тялото си, опитвайки се да спре лекото треперене, което заплашително подкосяваше краката й. Приведе глава напред и косата скри лицето й от погледа му.

— Всичко е там. Не те лъжа. А и знам как да извлека информацията, която ти е нужна. Кодирана е, но знам кода на чичо ми. Ще отнеме малко време, но мога да го направя.

— Ах, ти, малка глупачке! Забавянето няма да ти помогне. Наоколо няма никой, който да ти се притече на помощ. Ако имаше, никога нямаше да ти позволя да ме докараш тук.

— Не — тя поклати глава и вирна брадичка предизвикателно. — Не се опитвам да забавя нещата. Аз… Опитвам се да сключа сделка с теб. Ти каза, че ще наемеш професионалисти, които да ти помогнат да изнесеш златото от Югоизточна Азия. Е, искам да бъдем съдружници. Мога да декодирам драсканиците на чичо Лоуел по ръкописа. Мога да го направя тук и сега, в момента, и да ти докажа, че казвам истината. В замяна искам да участвам в операцията срещу равностоен дял от печалбата.

Той я измери с поглед, изпълнен с жлъч.

— Наследила си характера на чичо си, моя малка Сара, това мога да кажа за теб. Декодирай ръкописа. Бог знае каква глупост…

— Вярно е! Познаваш чичо Лоуел. Типично за него би било да скрие информацията там, където да ми е пред очите през цялото време. Този ръкопис ме очакваше в хижата му онзи ден. Беше на съвсем очевидно място. Разбира се, ти си го пропуснал. Нали го знаеш, все повтаря, че хората винаги пропускат очевидното. Но аз разпознах драскулките по празните полета. Той ме научи как да разкодирам писанията му, още когато бях малка. Беше игра, която играехме само ние двамата. Дай ми половин час и ще получиш информацията, която ти е необходима, за да намериш златото.

Вон явно се колебаеше, а това беше много опасно. Очите му се плъзнаха от ръкописа към лицето й и обратно.

— Половин час, така ли?

Тя кимна бързо.

— Съгласен ли си?

— Мога да си позволя да изчакам половин час. Бях се подготвил за много по-дълго чакане в хижата на Кинкейд. А твоят приятел без съмнение се готви да кацне на летището в Мексико Сити, така че разполагаме с много време. Добре, сребролюбке моя. Съгласен съм.

— И ще ме включиш в разпределението на печалбата? — трябва да направя всичко, както си му е редът, напомни си Сара. Успя и да внесе в тона си точната доза надежда и корист.

— Разбира се. Защо не? — той се отпусна в един стол в ъгъла на стаята. — Половин час. Но ако се окаже, че ме лъжеш, моя малка Сара…

— Не лъжа — тя се настани бавно зад бюрото. Оттам пред нея се разкриваше гледка към вратата на кабинета и към коридора. Брейди Вон щеше да види, ако някой се приближеше към вратата, но от мястото си в ъгъла не можеше да види какво става в коридора — Сара прецени, че ще разполага с няколко секунди преднина пред Вон, ако Ейдриън се появеше. Тя се пресегна нервно и дръпна ръкописа към себе си.

Взря се в скицата на вълка. За момент почти я хипнотизира. После с изключително внимание, обърна първата страница на „Фантом“ и взе молив.

Времето се влачеше толкова бавно, че на Сара й се струваше, че чака от цяла вечност. До последния момент щеше да бъде в неведение дали Ейдриън ще пристигне. Той щеше да получи предупреждението, че в къщата има натрапник малко след като потегли от кея с ферибота. Сигурно ще остави колата на пътя и ще извърви последните стотина метра пеша, реши Сара. Така нито тя, нито Вон щяха да чуят шума от автомобила.

Продължи внимателно да преглежда ръкописа, като от време на време си записваше безсмислени числа и думи в бележника, до ръката си. Щеше да бъде цяла ирония, ако в тези драскулки наистина се криеше някакъв код, измислен от чичо й, помисли си Сара по едно време. Истинска подигравка. Доколкото можеше да си даде сметка, разглеждаше абсолютно безсмислени драскулки и рисунки.

Времето продължаваше протяжно да се влачи. През прозореца мъглата премина в дъжд. Сара включи настолната лампа. Очите на Вон не се отделяха от нея, докато отгръщаше страница след страница. Търпението му беше удивително, също както и това на Ейдриън. Кога са придобили тази способност? Вероятно някой хора просто се раждаха с нея. Не беше честно, че тя не спадаше към тази категория хора. Потрепери и обърна нова страница. Трябваше да се насили да не хвърля поредния таен поглед към часовника на стената или към този на ръката си поне десет минути. Последното нещо, което искаше, беше да породи у Вон съмнението, че очаква някого. Тя седеше наведена над ръкописа и вечен се струваше, че са минали много повече от десет минути, когато не издържа и плъзна поглед към часовника на стената близо до вратата.

В този миг съзря Ейдриън, стаен в сенките на коридора. Когато го забеляза, й се стори, че дъхът й спира. Той просто чакаше и я наблюдаваше абсолютно безшумно. Сякаш въздухът се бе материализирал в призрак и нейното лековерно съзнание би повярвало в илюзията, ако не беше мокрото яке, с което той беше облечен. Отне и още миг, за да забележи пистолета в ръката му.

— Нещо не е наред ли, Сара? — запита учтиво Вон от своя ъгъл. Вдигна пистолета уж небрежно. — Изглеждаш ми малко напрегната.

Сара преглътна и сведе поглед от неподвижната, скрита в сенките фигура на Ейдриън към кристалната топка пред себе си.

— Просто току-що осъзнах, че съм направила грешка.

— Така ли? — Вон изглежда проявяваше само учтив интерес. — И каква точно грешка, моя малка Сара?

Тя вдигна ябълката и я задържа така, че да улови светлината, идваща от настолната лампа.

— Информацията, която търсиш не е в ръкописа.

— Тогава имаш голям проблем, Сара! — кресна той.

Тя поклати глава.

— Не. Не мисля така. Вече не — подхвърли ябълката във въздуха и я хвана отново. — Ето, това е, което искате, господин Вон — тя подхвърли кристалната сфера още веднъж и я хвана с лекота. Ейдриън не беше помръднал. Стоеше неподвижен в падащия здрач, който скоро щеше да покрие всичко в непрогледна тъмнина. Не можеше да види очите му оттук, но знаеше, че са безизразни.

— Игричките ти вече ми додеяха, малка кучко! — изрече Вон рязко.

— О, но аз се справям толкова добре — възрази тя меко. — Онова, което търсите, е точно тук пред очите ви, господин Вон. Ясно като кристал. Нещо в стила на чичо ми, не мислиш ли? — с внезапна решителност. Тя хвърли ябълката към прозореца.

— Какво, по дяволите… Писна ми от теб, глупачке! Сега вече ще ти тегля куршума!

Чашата на търпението на Вон преля. Той скочи от стола, с насочен към Сара пистолет, но без да откъсва поглед от ябълката, която разби на късчета дебелото стъкло.

Звукът от мигновеното съприкосновение на кристала и пръскащото се стъкло на прозореца, както и посипването по пода на дребните парчета, бе последван от болезнения гневен вик на Брейди Вон, когато Ейдриън влетя през вратата и стовари дръжката на пистолета си върху главата му. За част от секундата, преди пистолетът да се стовари върху главата му, Вон инстинктивно реагира на опасността. Той се хвърли настрани и се претърколи през бюрото. Пистолетът на Ейдриън го удари силно по рамото, но не го зашемети. Оръжието, което Вон държеше, обаче падна и се плъзна по дървения под, докато не спря до ръба на килима.

От другата страна на бюрото се чу писък. Сара бе заклещена до стената, когато в паниката си Вон се втурна към нея. Секунда по-късно той я сграбчи, бързо изправил се на крака. В ръката му проблесна блестящо острие. Държеше нож, опрян в гърлото й, а ръката му я притискаше към тялото му.

— Стой на място, Савил. Само една стъпка и кълна се, ще я убия!

Сара следеше с трескав поглед Ейдриън… Температурата в кабинета сякаш бе спаднала с двадесет градуса!

Лицето му беше абсолютно безизразно. Това й напомни начина, по който бе наблюдавал мятащата се в краката му риба онази сутрин на кея. Той не гледаше Сара. Цялото му внимание бе съсредоточено върху задъхания мъж, опрял нож в гърлото й.

— Пусни я, Вон!

— Да не ме мислиш за луд? Тя е моят единствен начин да се измъкна оттук. Хвърли пистолета! — той притисна още по-плътно острието към гърлото на Сара. — Казах, пусни го, дяволите да те вземат! Да не мислиш, че се шегувам?

— Не, не смятам, че се шегуваш — Ейдриън направи предпазливо движение. Пристъпи крачка и остави пистолета си на пода пред краката си. Синкавата стомана проблясваше зловещо на светлината на настолната лампа.

— Хайде, малка кучко — Вон дръпна Сара покрай ръба на бюрото и я изтика към мястото, където бе паднало собственото му оръжие. — Мърдай, по дяволите!

Сара се опита тялото й да му се стори колкото се може по-схванато и тромаво, но допирът на стоманата до гърлото й я накара да му се подчини. Вон щеше да използва ножа и тя го знаеше. Точно както щеше да използва и пистолета веднъж щом се добереше до него.

Ейдриън стоеше на крачка от оръжието си. Ако се появеше възможност, Сара не се съмняваше, че ще се възползва от нея. Той наблюдаваше Вон така, както вълк би наблюдавал хиена, обикаляща го в кръг.

— Най-добре е да се спуснеш и да го вземеш, Вон. Сара само ще те забави.

Тя усети напрежението в тялото на своя похитител, докато я дърпаше надолу към оръжието.

— Вложих много в търсенето на това злато, Савил. Няма да си тръгна, без да получа онова, което искам.

— Сара не знае къде е.

— Може би. А може би не. Още не мога да си обясня поведението на сладката Сара. Но Кинкейд знае къде е и когато разбере, че съм хванал племенницата му, ще бъде склонен на пазарлък. А мен ме бива в това.

— Мислиш ли? Никога не съм виждал Кинкейд да се пазари и накрая да не излезе победител — бавно произнесе Ейдриън.

— Ти не го познаваш толкова добре, колкото аз го познавам — увери Вон противника си. Той спря до пистолета си и пръстите му се вкопчиха болезнено в рамото на Сара. — Наведи се много бавно, скъпа, и вдигни пистолета, като го хванеш за дулото. И не забравяй, че ножът е опрян в гърлото ти.

Сара осъзна, че би било по-добре, ако той самият се наведеше заедно с нея да вдигне оръжието си. Това би дало на Ейдриън възможността, която очакваше. Но Вон я караше тя да вдигне смъртоносното оръжие и да му го подаде.

Сара погледна надолу към пистолета, после към неподвижното, непроницаемо лице на Ейдриън. Ако подадеше пистолета на Вон, той със сигурност щеше да го използва срещу единственото нещо, което стоеше между него и вратата. А това беше Ейдриън.

— Прави каквото ти казах!

Сара бавно коленичи, като през цялото време усещаше хладния допир на ножа в гърлото си. Ейдриън не помръдна, но погледът му не се откъсна от Вон. Тя коленичи на пода и се пресегна към дулото на пистолета.

— Побързай — изръмжа Вон, принуден да приклекне леко, за да може да задържи ножа на опасно разстояние. — Вдигни го и ми го подай!

Сара осъзна, че няма да има по-добра възможност. Сега или никога. Да подаде оръжието на Вон, беше равносилно на подписване на смъртната присъда на Ейдриън. Тя си пое дълбоко дъх.

После се хвърли възнак с цялото си тяло на пода и се претърколи на една страна, право в краката на Вон. Пистолетът остана под нея.

— Дяволите да те вземат!

Ножът проблесна, когато Вон се видя принуден да отстъпи назад, за да запази равновесие. Острието одра рамото на Сара. Тя усети хладния допир на стоманата в момента, в който го ритна в левия крак. Болката я накара да извика от изненада и да замижи.

— Сара!

Името й беше единственият звук, който Ейдриън издаде. В следващия момент, той се хвърли в смъртоносна хватка.

Но Вон успя мълниеносно да се извърне, насочил острието право към Ейдриън. Беше ясно какво ще последва. Сара отвори очи точно навреме, за да види как Ейдриън отскача настрани. Острието мина покрай него, без да му причини дори драскотина и се заби в стената зад него. Бързият развой на събитията бе накарал змията да реагира.

В малкия промеждутък от време, който спечели, Вон насочи поглед надолу и осъзна, че няма никакъв шанс, ако направи опит да измъкне оръжието изпод Сара. Той се спусна към вратата, докато Ейдриън се пресягаше за пистолета си.

Сара извика от болка, когато пръстите й докоснаха раната на рамото й. В този миг Ейдриън се втурна към вратата. Отчаяният й вик го накара да застине. Той се извърна към нея, въпреки че стъпките на Вон се отдалечаваха надолу по коридора.

— О, Сара! — Ейдриън коленичи до нея. — Много ли боли? Нека да видя — той внимателно я настани да седне и притисна лицето й до рамото си, докато отгръщаше ризата й.

— Ох… не мисля, че е толкова зле — успя да промълви тя и си пое рязко въздух. Потрепери. — Просто малко боли.

— Знам, скъпа — успокои я той нежно, докато разглеждаше раната на рамото й. — Ще се оправиш. Раната не е много дълбока. Мислиш ли, че ще се справиш сама?

— Сама ли? — тя вдигна глава, осъзнала думите му — Ейдриън, нали няма да го последваш?

— Трябва, Сара. Знаеш това.

— Не, не знам — отвърна тя. — Нека полицията се оправя с него. Това не е твоя работа.

— Сара, моя работа е — лицето на Ейдриън бе застинало в студена маска. Очите му бяха като замръзнали вирове. — След онова, което ти причини, нямам друг избор.

— Не, по дяволите! — отвърна гневно тя и го сграбчи, когато понечи да се изправи. — Няма шанс да го хванеш. Той ще вземе колата ми. Ключовете са в него — изричайки думите, тя осъзна, че не чува шум от кола.

— Погрижих се за колата, преди да вляза в къщата. Предпазна мярка — Ейдриън се отдръпна от нея, взе пистолета си и се насочи към вратата. — Той ще тръгне пеш, а и не е въоръжен. Лесна мишена е, не се безпокой за това.

— Не искам да преследваш никого! Моля те, Ейдриън, почакай…

Но нямаше кой да чуе думите й. Той вече бе изчезнал по коридора.

Лесна мишена… Очите на Сара се напълниха със сълзи — тя не искаше Ейдриън да преследва, когото и да било. В този момент би дала всичко, за да го спре да преследва Вон.

За сетен път си спомни начина, по който Ейдриън бе наблюдавал мятащата се в краката му риба на кея.

Той спря за малко на верандата и се ослуша. Натика пистолета си в кожения кобур, който висеше под мишницата му. Дъждът се бе усилил и намалил видимостта. Колата на Сара беше на мястото си на алеята, след като предвидливо бе прерязал две жички.

Пак успя да обърка нещата, каза си Ейдриън мрачно и се втурна надолу по стълбите, прескачаше по няколко стъпала наведнъж. Всичко в ръцете му се разпадаше и като капак на всичко, за малко да убият Сара заради него. Гневът в страха, които бе почувствал, когато разбра какво се случва в кабинета му, бяха непознати за него чувства. Комбинацията от тях едва не го задави и не му попречи да обърка съвсем положението.

Но сега Сара беше в безопасност. Раната й кървеше, но не беше дълбока. Тя се бе хвърлила на пода и по този начин бе възпрепятствала Вон, макар и да себе изложила на опасност.

Вон… Ейдриън поклати глава, възвърнал самообладанието си. Имаше само два начина да напусне острова — фериботът от Уинслоу и мостът в далечния край на Бейбридж. Вон щеше да се насочи към магистралата и да се опита да стопира някоя кола, с която да премине моста. Фериботът вече потегляше обратно към Сиатъл. Нямаше никакъв шанс Вон да го хване.

Ловният инстинкт подсказа на Ейдриън, че Вон ще се държи колкото е възможно по-близо до залесените площи край пътя, докато не забележи кола, която да може да спре. Целта му можеше да бъде само мостът и той щеше да я следва. Жертва, изпаднала в паника, никога не мисли за това как да прикрие следите си, камо ли да обърка преследвача, като поеме в посока, обратна на предполагаемата. Когато се опитваш да избягаш, усещането за смъртна опасност замъглява здравия разум и логика.

С мрачна увереност Ейдриън се насочи към залесените площи покрай пътя. Той се движеше безшумно по мократа земя и не забелязваше дъжда, който пропиваше косата и дрехите му. Разбра, че върви в правилна посока, когато намери парче плат, което Вон очевидно бе оставил, когато бе минал през гъстите къпинови храсталаци. Направил това откритие, вече беше лесно да следва Вон.

Точно както едно време, помисли си Ейдриън и усети хлад да сковава сърцето му. Причината не бе в студения дъжд. Може би никога не можеш да загърбиш напълно миналото си. То остава с теб завинаги, мярна се в главата му.

Преди година бе убеден, че ако си създаде солидно прикритие, това ще реши проблемите му. В миналото този прийом неведнъж бе спасявал живота му. Логично бе да му осигури нов живот и за в бъдеще. Беше обмислил всичко, всеки детайл, всеки аспект от новия свят, който си бе създал, беше под контрол. Сега той беше писател, леко ексцентричен вегетарианец, човек, който би се влюбил и би се оженил, както повечето нормални мъже. Ако се наложеше да разкаже историята на новия си живот, то тя би задоволила напълно всеки любопитен журналист.

Прикритието му беше идеално до този следобед, докато не бе се втурнал в кабинета си и не бе прочел истината в очите на Сара. В този миг Ейдриън бе разбрал, че няма такова нещо като идеално прикритие.

Тя знаеше кой е той. Сам бе провалил всичко, когато бе застанал в коридора с пистолет в ръка.

Ясно беше, че никакво прикритие не може да заличи миналото му.

Вон се движеше стремително напред, без да проявява особена предпазливост. Вероятно защото по пустия път нямаше никакво движение. А може би защото бе започнал да осъзнава, че придвижването му до другия край на острова бе почти непосилна задача.

Не, не непосилна, мислеше си същото време Ейдриън, а невъзможна. Вон не можеше да се измъкне с кола, пеша или със самолет от остров Бейбридж. Поне не и със собствени сили. Ейдриън ускори крачка, като се промъкваше безшумно между мокрите от дъжда стволове на дърветата, заобикаляше къпиновите храсталаци и се мъчеше да долови някакъв шум с всяка фибра на тялото си.

След няколко минути той долови първите издайнически звуци. Вон може и да бе професионалист, но определено не беше трениран добре при полеви условия. Той явно бе усвоил повече умения да се справя в градска среда. Най-вероятно никога не му се бе налагало да работи при други условия във Виетнам или в Южна Америка. Офис агент. Мъж, чийто работен терен бяха посолствата и коктейлите.

Лесна мишена.

Ейдриън вече го чуваше ясно. Вон нямаше голяма преднина. Разстоянието между тях намаляваше поради необходимостта да се промъква през къпинови храсталаци, хлъзгав от несекващия дъжд горист терен, непознат при това.

От друга страна Ейдриън познаваше всеки сантиметър от гористата местност около къщата си. Беше се разхождал безброй пъти, навел глава срещу студения бръскащ ситен дъждец, с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете. По време на тези безкрайни разходки, бе обмислял перипетиите във „Фантом“, както и наближаването на часа, когато щеше да се запознае с мистериозната Сара.

„Сара, моята страстна, импулсивна, любеща Сара!“ Би направил всичко, само и само да й спести грозната истина. Сега вече беше прекалено късно. Прикритието му бе провалено.

Грубата, набързо изречена ругатня от мъжа пред него се смеси с монотонния шум на дъжда, но Ейдриън я чу. Той продължи напред и посегна за пистолета в кобура. В този миг зърна мръсната, разкъсана риза на Вон. Трябва да се бе отклонил от пътеката, за да избегне още няколко къпинови храсталака. Ейдриън промени решението си за пистолета. Лесна плячка. Лесна мишена.

О, Вон, не трябваше да я докосваш изпъшка в ням вопъл Ейдриън. Никога не биваше да се доближаваш до Сара. Тази грешка ще ти струва всичко.

Вон зави наляво, мъчейки се да заобиколи бодливите трънаци. Той не чу, когато Ейдриън безшумно стигна близките дървета. В последната секунда обаче долови движение зад себе си. Завъртя се и стисна сгъваемото ножче в джоба си.

Но беше прекалено късно. Ейдриън се стрелна към жертвата си и го повали върху прогизналата от дъжда земя. Стисна юмрука хванал ножчето толкова силно, че нещо изпука. Вон изкрещя. Ножът падна в купчината листа.

Всичко свърши за по-малко от минута. Ейдриън имаше предимство и се възползва. С брутална бързина удари противника си и го зашемети. След секунда Вон лежеше с широко отворени очи под масивното тяло на своя преследвач.