Джейн Ан Кренц
Игра на съдбата (8)

Осма глава

Къщата изглеждаше пуста без Ейдриън. Сара се разхождаше от стая в стая, като се чудеше дали малко домакинска работа не би й помогнала да излезе от унилото настроение, в което бе изпаднала. Това я накара да си зададе въпроса кой всъщност поддържаше къщата. Навярно той сам вършеше всичко. През няколкото дни, в които го познаваше, със сигурност тук не бе идвал никой да почиства дървените подове или да бърше прах. Но всичко изглеждаше подредено и чисто. Чистотата и редът несъмнено бяха част от природата му. Тя напълно съответстваше на склонността му да контролира изцяло своя свят.

Сара се запита дали изобщо някога на Ейдриън му се бе случвало да изгуби контрол. Кога се е появила тази му потребност да съблюдава всичко в обкръжаващия го свят? Може би му бе вродено. Или може би нещо от неговото минало го бе направило толкова предпазлив, дисциплиниран и сдържан. Обикновените хора не си инсталират супер сложна електронна система за защита на домовете си, освен ако някое извънредно събитие не е породило насъщна потребност от сигурност. Ейдриън определено не беше човек, който би развил параноя. Сигурно си имаше причини за осторожността спрямо всичко, което го заобикаляше. Единствено когато бе правил любов с нея, сякаш се бе поотпуснал малко.

Спомените, запечатали се в съзнанието й от предишната нощ, я накараха да се изчерви. Тя си спомни страстта и силата на мъжа, който я бе прегръщал. Спомни си и собствената си необуздана реакция.

Отиде до библиотеката и прокара пръст по горната лавица. По него остана малко прах, но нищо кой знае какво. Съвсем нормално количество прах. Също, както и върху нейната най-горна лавица за книги. Също, както и при останалите хора, който живееха сами. Тя се запита от колко време Ейдриън живееше сам. Очевидно през по-голямата част от живота си.

Тази мисъл й подейства депресиращо и тя се отдалечи от библиотеката. Приближи се към бюрото. След като го бе преровила вече веднъж, не намираше смисъл да го прави отново дори за забавление. Седна във въртящия се стол и си спомни как Ейдриън я бе заварил тук преди няколко нощи. Спомни си, че изобщо не бе чула стъпките му. Този мъж се движеше абсолютно безшумно. Движеше се изключително тихо с тези негови обувки е каучукови подметки.

Лъч утринна светлина прободе кристалната ябълка със златни инкрустации и накара мехурчетата в сърцевината й да оживеят за миг. Сара се наведе и учудено заизучава създалия се ефект на трептене. Харесваше й идеята, че и Ейдриън е седял тук на бюрото си месеци наред с ябълката пред себе си, докато е работел. Колко ли пъти е поглеждал разсеяно към нея и се е улавял да я изучава? Може би също толкова много пъти, колкото и тя самата.

Но на нея и през ум не й бе минавало, че кристалната ябълка има дубликат. Докато Ейдриън е знаел през цялото време, че има още една ябълка и че някой ден той ще срещне нейния собственик. Замисли се какви са били очакванията му за това как ще изглежда. Как ли бе я обрисувал чичо й? Изведнъж Сара осъзна колко е важно за нея, че Ейдриън бе харесал подаръка си. Толкова искаше да е сигурна, че ще се върне довечера при нея.

— Ейдриън — прошепна тя на глас, — пази се! Не биваше да те пускам да тръгваш сам.

Сякаш бе имала друг избор.

Сара неспокойно се изправи и напусна кабинета. Ще си направи още една чаша кафе и ще се опита да си намери нещо за четене. Денят щеше да бъде неимоверно дълъг.

Наливаше си кафе, когато осъзна, че всъщност й се иска да зачете отново „Фантом“. Може би ако го прегледаше отново, този път със съзнанието, че чичо й нарочно е пускал по малко информация, за да може след това тя да я открие и да се ориентира. Извади папката от куфара си, занесе я в кабинета на Ейдриън и я разгърна с чашата кафе до себе си.

Сбърчи нос, когато погледът й отново попадна върху рисунката на вълк на заглавната страница. Това я накара да запрелиства ръкописа с повишено внимание. В него трябваше да има нещо. Нали Лоуел обичаше да крие неща на очевидни места? На доста от страниците имаше драскулки. Но пък от друга страна това бе абсолютно задължително за Лоуел Кинкейд всеки път, когато се озовеше с лист и молив в ръка. Трябвало е да стане художник, а не таен агент.

Първия път, когато прочете „Фантом“, тя бе впечатлена от превратностите на сюжета, както и от болката, която изживяваше героя и дивата му решимост да оцелее. Същото стана и сега. Първоначално героят бе пробудил у нея желание да го защити и сега това желание се бе появило отново, макар да знаеше, че единствено той може да преживее както емоционално, така и физически своето оцеляване. Толкова й се искаше романът да има щастлив край. Отново се залита каква част от себе си Ейдриън е пресъздал в героя на „Фантом“. Този въпрос не, спираше да я измъчва. Все пак това беше първият му роман. Някъде беше чела, че те обикновено са автобиографични в по-голямата си част.

Сара беше стигнала до трета глава, когато телефонът на бюрото издрънча оглушително. Неочакваният звук я стресна. През часа, в който се бе появила в къщата на Ейдриън, апаратът не бе звънял никога. Тя се поколеба няколко секунди, преди да се пресегне и да вдигне слушалката. После я споходи мисълта, че това може да е Ейдриън и бързо я вдигна.

— Ало?

— Сара…

— Чичо Лоуел! — Сара загуби ума и дума при звука на характерното ръмжене на чичо й. — Чичо Лоуел, къде си? За малко да изпадна в паника. Цялото това нещо е…

— Сара, не говори, само ме чуй — каза бързо Лоуел Кинкейд. — Ела в хижата, колкото е възможно по-скоро.

— Но чичо…

— Колкото е възможно по-скоро, Сара! Не мога да ти обяснявам по телефона. Ще те чакам.

И той затвори, преди да е успяла да му зададе нов въпрос. Първото нещо, което усети, бе, че изпада в паника. Нямаше как да се свърже с Ейдриън и да му каже за случилото се току-що, както и никакъв начин да разбере дали чичо й има нужда от незабавна помощ, например от линейка, както и дали всичко е наред. Можеше единствено да се подчини на молбата на Лоуел Кинкейд, и то възможно най-бързо. Тя отчаяно се опита да се успокои с думите на Ейдриън за опитността на чичо й в такива ситуации. Той щеше да съумее да се погрижи за себе си.

Каквото и да ставаше, поне знаеше, че не е в Югоизточна Азия! Само ако можеше да се свърже с Ейдриън и да отложи разговора му с онзи мъж. Сара трескаво се опита да намери изход. Отне й само минута да преодолее стъписването, в което бе изпаднала след телефонното обаждане на чичо си. Отново бе на крака и тичаше към спалнята. Чантата й бе там, където я бе оставила последния път — до леглото. Тя я грабна и зарови в нея за ключовете от колата си.

Сара беше вече почти пред входната врата, когато си спомни за сложната охранителна система, инсталирана в къщата на Ейдриън. Тя се насили да спре и да се концентрира, след което влезе в спалнята на Ейдриън и изключи датчиците, както го бе видяла да прави, така че да може да напусне къщата, без да задейства алармата. Почти инстинктивно натисна и бутона за повторно набиране, така че къщата да засече евентуални натрапници след нейното излизане. Ейдриън определено нямаше да й бъде благодарен, ако оставеше надеждната му система изключена. Боеше се обаче да я настрои така, че да държи натрапниците отвън, а и Ейдриън не беше й обяснил как да го направи. Винаги съществуваше вероятността тази вечер да се върне отново тук с чичо си.

По този начин щеше да се разбере, ако в къщата влезе някой, а и тя би могла да влезе обратно вътре, когато пожелае. Щом приключи с тази задача, системата бе нагласена на режим, подобен на онази нощ, когато тя бе влязла безпроблемно в кабинета на Ейдриън, за да го претърси. Добре бе да остави бележка, в случай че Ейдриън се прибереше, преди да се е върнала.

Тя се втурна по коридора към кабинета и взе химикалка и лист хартия. Набързо надраска обяснение за телефонното обаждане и молбата на Лоуел. После се огледа за нещо, с което да прикрепи листа. В полезрението й попадна кристалната ябълка. Тя я взе и лъч утринна светлина се пречупи през нея, докосвайки застиналите мехурчета. Сара отново се улови, че се взира в сърцевината на кристала. Но това продължи само секунда. Проклетата ябълка бе основата на цялата бъркотия, осъзна тя. Тя бе първата връзка между нея и Ейдриън.

Отърси се от моментното си разсейване и постави кристала върху бележката. После щеше да има достатъчно време, за да разбере дали ябълката нямаше някакво тайно предназначение, както й бе хрумнало за миг.

След като приключи, се втурна надолу по стълбите към вратата. Колата й бе паркирана на алеята. Усетила прекомерното си напрежение, тя се ядоса на себе си, което пък увеличи нервността й. Стори й се невероятно трудно да вкара ключа там, където трябваше, за да запали колата. Чакането на ферибота й се стори безкрайно. Междущатската магистрала беше задръстена в центъра на Сиатъл и по моста към остров Мърсър. Сякаш всички се бяха наговорили срещу нея, така че да не може да се измъкне от града.

Когато най-накрая преодоля градските задръствания, тя се опита да спазва ограниченията за скоростта, въпреки че инстинктът й подсказваше да бърза. В думите на чичо си бе доловила скрита тревога, макар гласът му да бе необичайно безизразен. Никога не го бе чувала да говори толкова глухо.

От друга страна, никога не се бе намирала близо до него, когато той „работеше“. За нея той винаги бе бил засменият, духовит мъж, който напълно я разбираше, за разлика от семейството и. Още откакто беше малко момиченце между нея и чичо й съществуваше привързаност. През по-голямата част от времето родителите й толерираха добронамерено тази привързаност, но имаше и случаи, когато я предупреждаваха да внимава. Черната овца на семейството можеше и да е много забавен, но не представляваше пример за един млад човек, особено що се отнасяше до отговорността.

С всеки изминал километър, Сара се чудеше какво се бе объркало в последната игра на Лоуел Кинкейд.

Едва два часа по-късно, когато зави по тесния път, извеждащ към хижата, Сара си спомни и се почуди защо чичо й не бе споменал Ейдриън. Ако наистина нещо се бе объркало, защо викаше само нея?

Тя нетърпеливо намали скоростта, за да успее да вземе завоите по стария път. Изведнъж се ядоса на чичо си и на Ейдриън. Мъже! С тяхното самомнение и налудничави планове. И имаха наглостта да й кажат, че тя играела игрички? Когато всичко това свърши, реши Сара, докато вземаше един остър завой, ще изнесе и на двамата по една лекция. И не само това. Ще им изчете и по едно конско.

Изведнъж съгледа някаква кола, блокирала пътя оттатък завоя. Това я шокира. Машината бе препречила и двете ленти и минаването беше абсолютно невъзможно. Сара, която отново бе натиснала газта на излизане от завоя, тутакси удари спирачки.

— По дяволите! — това бе капката, която преля чашата, каза си тя, докато се чудеше къде да спре.

Оттук поне можеше да отиде пеша до хижата. Тя така и така си бе ядосана, но сега гневът и тревогата я завладяха напълно. Спря край пътя, отвори вратата и излезе. В другата кола нямаше никой, поне доколкото можа да види. Кой глупак, по дяволите, бе оставил колата си насред пътя? Вероятно някой пиян шофьор, който не бе успял да намери пътя към дома си след бурно прекарана вечер в местната кръчма.

Сара се наведе и взе чантата си от предната седалка на колата, след което извади ключовете от стартера. До хижата на чичо й сигурно имаше не повече от километър и половина. За щастие, бе си обула удобни сандали. Тя се изправи, затръшна вратата на колата, завъртя и се намери лице в лице с ястребовото лице на Брейди Вон.

— Поздравления, госпожице Фрейзър. Постигнахте завидно време — той замахна небрежно с малкия пистолет с къса цев, който държеше в дясната си ръка. — Паркирах колата едва преди петнадесет минути. Мислех, че ще ви отнеме доста повече време да дойдете дотук.

— Явно не е трябвало да бързам — успя единствено да промърмори Сара.

Не можеше да откъсне очи от пистолета. Умелият и небрежен начин, по който Вон го държеше, изглеждаше също толкова ужасяващ, както й всичко, което се случваше в момента. Човек, който боравеше така умело с оръжие, сигурно имаше доста голям опит:

— Кой сте всъщност вие, господин Вон?

— Нека кажем, че съм стар приятел на чичо ви — той посочи с глава колата, докато говореше. — А сега мисля, че е по-добре да махнем колите от пътя. Тук не минават много хора, но не искам някой непознат да се появи отнякъде и да започне да задава глупави въпроси.

— Като например защо сте насочил пистолет към една жена? — Сара не помръдна. Краката й бяха като от олово.

Вон се усмихна криво.

— Приемете го като комплимент. Отдавна съм разбрал, че жените могат да бъдат не по-малко опасни от мъжете. Няма да рискувам. Влизайте в колата. Вие ще карате.

Когато пристъпи към нея, Сара откри, че е възвърнала способността си да се движи. Тя се запъти към безличния малък автомобил, паркиран напряко на пътя.

— Накъде да карам?

— Към хижата на чичо ви, разбира се. Това е най-доброто място, където бихме могли да го изчакаме.

— Но нали казахте, че е в Югоизточна Азия!

— Блъфирах. Умея ги тези неща. Трябва да започнете да свиквате. Много мъже ще ви лъжат в този живот. А сега, потегляйте, госпожице Фрейзър. И моля ви, и за ваше, и за мое добро, не се опитвайте да предприемате нищо рисковано, разбрахте ли?

Сара осъзна, че не бива да предприема нищо, дори да й хрумне гениална идея. Под дулото на пистолета, тя се настани на мястото на шофьора. Пръстите й трепереха, когато хвана волана. Беше крайно нервна и червената й блуза започна да овлажнява под мишниците от избилата пот. Вон също влезе в колата, без за миг да откъсва поглед от нея.

Пътуването до хижата на Лоуел Кинкейд беше кратко. За момент й хрумна да натисне газта и да се опита да направи някоя дива маневра, която да обезоръжи Вон, но здравият разум я предупреди, че едва ли ще успее да промени нещата. Нямаше как да увеличи скоростта толкова много, без той вече да е изстрелял поне един куршум в нея. Щеше да има предостатъчно време да я убие и да овладее управлението на автомобила.

Хижата изглеждаше по-абсолютно същия начин, както тя и Ейдриън я бяха оставили. Когато Сара послушно изгаси колата, Вон и нареди да излезе.

— Сега обаче ще се върнем пеша и ще вземем и другата кола — той отстъпи встрани и я изчака да тръгне първа надолу по пътя.

— Защо ми бе препречил пътя, като можеше просто да ме причакаш в хижата?

— Боях се, че веднага ще заподозреш нещо, когато забележиш непознатата кола на алеята. А тук няма подходящо място, където да я скрия и същевременно да ми е подръка — той посочи към откритото пространство между алеята за коли и входа на хижата. — Пък и не знаех дали с чичо ти си нямате предварително уговорени сигнали.

— Смяташ ме за по-предпазлива и наблюдателна, отколкото съм — отговори Сара сухо. — Съмнявам се, че колата щеше да ми направи впечатление. Щях да предположа, че е на чичо ми. И нямаме какъвто и да било специален сигнал! Господи, аз съм негова племенница, не таен агент!

— О, знам коя сте, Сара Фрейзър. И то много добре. Разчитам на вас, за да привлека вниманието на чичо ви и да го накарам да се покаже.

Тя се обърна и го погледна през рамо. Пистолетът бе все така насочен към нея.

— Но това бе гласът на чичо ми по телефона! Не разбирам… Къде е той?

Вон повдигна вежда.

— Вярно, беше гласът на чичо ви. Свален направо от касетата на телефонния му секретар.

— Неговият телефонен секретар! Но той не казва подобни неща на касетата — изуми се Сара.

— Разбира се, че ги е казал — отвърна й Вон с леко кискане. — Просто не и в този ред.

— Разбъркали сте думите му от касетата и сте направил други изречения?

— Да, и го записах на друга касета. Изисква малко работа и подходяща апаратура, но може да се направи. Разполагах със записа на поздравителното съобщение за хората, които му се обаждат, както и със съобщението, което беше оставил за Ейдриън. Достатъчно материал, от който да съставя няколко кратки изречения.

Сара се взираше невиждащо към колата си, паркирана преди завоя.

— Явно сте професионалист в тази област, господин Вон — промърмори тя.

— И то много голям — увери я той. — Най-добре ще е, ако не забравяте този факт.

Тя закара и втората кола до хижата. Когато най-накрая паркира своя автомобил до таратайката на Вон, той й посочи хижата.

— А сега какво? — попита тя тихо, докато влизаше вътре.

— Сега ще чакаме. Направи кафе, ако искаш. Вероятно ще ни отнеме известно време — Вон не изглеждаше особено притеснен.

— И какво по-точно чакаме?

— Чичо ти просто трябва да се свърже с нас.

— Но защо ще го прави? А и как би могъл да знае къде съм, с кого съм? — леко замаяна съм, помисли си вяло Сара. Явно бе загубила способността си да разсъждава разумно. Може би трябваше да последва съвета на Вон и да направи кафе. Поне щеше да има нещо, с което да се занимава.

Прекалено много се боеше, че ако седне иди остане, без да прави нищо, ще започне да трепери неконтролируемо.

— Чичо ти ме издирва. Само въпрос навреме е да разбере, че го чакам търпеливо точно тук, на негова територия. А когато това стане ще открие, че и ти си с мен.

Сара пусна водата в кухнята, усещайки погледа на Вон, който я наблюдаваше от прага.

— Значи ще ме използваш като разменна монета, така ли?

— Да, ще те разменя срещу информация от чичо ти — потвърди подозренията й Вон. — Представям си го просто като бизнес сделка.

— И каква информация търсите, господин Вон?

— Не смяташ ли, че е време да започнеш да ме наричаш Брейди?

— Не мога да си представя ние двамата с вас някога да общуваме непринудено — процеди тя и сложи каната под цедката на машината за кафе.

— Но ние го правим, Сара — провлече той. — Даже от известно време. Ти наистина улесни нещата. Не бях много сигурен как ще се отърва от приятеля ти. Не бях сигурен до вчера, когато той се намеси. Имах няколко плана, които щяха да свършат работа, но и той значително улесни нещата, когато послушно замина със сутрешния полет за Мексико Сити. А заминаването му за Мексико окончателно потвърди и неговото участие в цялата тази работа.

— Мексико Сити!

— Принудих служителят от авиолиниите да провери дали не е купил еднопосочен билет за Мексико. Какво има, Сара? Той не ти ли каза къде отива?

— Да, но аз… просто не разбирам как си могъл да получиш подобна информация — Сара бе изненадана, че успя да изрече толкова леко лъжата. Мексико Сити! Как ли пък не. Нямаше смисъл. Човек не отива до Мексико Сити за един ден и не се връща още същата вечер. А вчера Ейдриън и разказваше истории за това как човек може да потъне в Мексико Сити, дори да е дошъл от другото полукълбо.

— Човек може да получи всякаква информация стига да ги заблудиш по подходящия начин — информира я Вон. — Горката Сара! Ти все още не осъзнаваш какво е направил той, нали? Използвали са те, скъпа. И, то не само веднъж.

— Той е писател — обясни тя, опитвайки се да намери логично обяснение. — Прави доста проучвания и планираше това пътуване от доста време. Боя се, че моята поява обърка плановете му. Действието в следващата му книга се развива в Мексико — дали звучеше разумно? — Но аз нямах възможност да го придружа.

— Значи така — рече замислено Вон. — Оставил те е тук сама да се тревожиш за чичо си. След като ми поиска срок от четиридесет и осем часа, за да прецениш ситуацията и да вземеш решение?

— Ами да — вероятно беше по-добре да не продължава този разговор. В противен случай имаше опасност самата тя да не успее да проследи нишката.

— Не е много мило от негова страна, нали?

Сара замълча. Съсредоточи вниманието си върху кафето, което се процеждаше в каната.

— Каква глупачка си, Сара — произнесе спокойно Вон. — Зарязали са те. Веднага щом Савил е разбрал, че ти си най-лесният начин да стигне до златото, не е имал нищо против да изиграе и ролята на любовника. Но вчера, когато му дадох да разбере, че и други хора са близо до наградата, той се паникьоса и реши, че ти вече не си най-сигурният начин. Аз обаче знам, че ти продължаваш да бъдеш най-добрата примамка, за да получа онова, което искам. Аз съм търпелив човек, Сара.

Тя му хвърли бързо уплашен поглед.

— Искаш ли да ти кажа истинската причина, поради която той е отишъл на юг? — усмихна се Вон.

— Е, какво е вашето обяснение?

— О, то е доста просто. Мексико Сити е отворен град. Слави се с определена репутация. Освен всичко останало е и изходен пункт за хора, който биха желали да отпътуват за Камбоджа без американското правителство да узнае къде точно отиват. В Мексико Сити можеш да купиш всичко, включително и да си смениш паспорта. Примири се, приятелят ти те изостави и вероятно вече пътува за Югоизточна Азия.

— Мислех… — започна тя несигурно, — че историите за Мексико Сити са само тема за шпионски романи. Легенди, истории…

— Боя се, че са факт. Като и това, че любовникът ти те изостави — Вон изглежда се забавляваше. Сара сведе поглед.

— Защо би го направил?

— Защото е решил да рискува да тръгне да търси златото сам, вместо да чака чичо ти да се върне. Както ти казах, вчера много се изнерви, когато разбра, че и други хора са близо до целта. Той явно е приятел на чичо ти, а Кинкейд е направил грешката да му повери не само племенницата си, но и информацията за златото. Някога чичо ти не правеше такива грешки, но явно вече остарява. Доверил е подробностите за онова, което вероятно е можело да послужи за твоя зестра не на този, на когото трябва. Надбягването започна, Сара, но аз съм този, който бяга по вътрешна пътека. Имам теб и изобщо не се тревожа за това, че Савил се опита да си купи четиридесет и осем часа преднина. Тя няма да му послужи, защото очевидно е аматьор. Алчен аматьор, но все пак аматьор.

— Защо мислиш така?

— Защото всеки професионалист би разбрал, че ти си ключът. И че аз съм най-голямата заплаха. Един професионалист би се опитал да ме отстрани, преди да напусне града, ако не за друго, то поне, за да разбере какво знам. Югоизточна Азия е обширна и опасна територия за лов без точна ориентация и контакти с местните. Вероятно Савил ще намери само смъртта си, докато се опитва да открие златото на чичо ти. Но това не променя плановете ми ни най-малко. По един или друг начин аз стигнах до теб, а ти се появи на сцената в най-подходящия момент. Способен съм тутакси да адаптирам тактиката си. Преди твоята поява, използвах друг подход. Претърсих хижата най-внимателно. Осъзнах обаче колко безполезно е било, когато ти се появи изневиделица. Отначало не знаех коя си, но след като си тръгна оттук първия път, си спомних за телефонния секретар. Прослушах го повторно, за да получа повече информация за неочакваната гостенка на Кинкейд и разбира се, всичко, което ми трябваше, беше на касетата. Така разбрах, че си племенница на Кинкейд.

— Искаш златото, нали? — Сара взе една чаша и наля кафе с прекалено усърдие. Боеше се, че ако не е изключително внимателна, ще разлее горещата течност по краката си. — Златото, което твърдиш, че чичо ми е оставил в Югоизточна Азия.

— Да, Сара. Искам го. Налей кафе и на мен. Просто го остави на масата. Аз ще си го взема. Не бих искал да се опиташ да го излееш в лицето ми в героичен опит, да се освободиш.

— Значи ще ме използваш, за да накараш чичо ми да ти каже тайното скривалище? — настоя Сара и отстъпи, за да може Вон да вземе кафето.

— Точно така.

— Ти каза, че чичо Лоуел смята, че си на Хаваите — поде тя намръщено, докато трескаво се опитваше да сглоби парченцата от мозайката.

— Направих така, че да получи тази информация. В нашите среди слуховете са много ефективно нещо, дори и сред… по-старите златотърсачи? Исках да го отдалеча оттук за малко, така че да събера информацията, която ми е нужна по най-лесния начин.

— Претърсил си значи хижата — прошепна тя, като си спомни хаоса, който бяха видели тя и Ейдриън.

— За нещастие, както казах, не открих нищо полезно като например карта или координати, които биха улеснили задачата ми и биха ми посочили накъде да тръгна. Наистина смятах, че ще успея да открия онова, което ми трябва, защото от едно време познавам чичо ти, и то доста добре, Сара. Запознат съм с теориите му за укриване на важна информация, например. Той съумява винаги да скрие така нещата, че хем да е пред носа ти, хем да не ги виждаш. Кинкейд определено има чувство за хумор. Когато не открих нищо, разбрах, че ситуацията се усложнява. Направих така, че претърсването да изглежда като дело на пънкари и реших да държа под око хижата за известно време. И успях. Ти се появи и улесни неимоверно задачата ми.

Сара се облегна на плота, стиснала с ръце ръбовете.

— И защо чичо ми би тръгнал за Хаваите? Само защото е разбрал, че вие сте там, така ли, господин Вон?

— Той мисли, че след всичките тези години аз съм решил да му отмъкна златото. Има и още няколко причини, за да повярва на слуха за мен. Той и още неколцина човека, поне аз така смятам, хранят някои подозрения относно мен — Вон отпи внимателно от кафето си. — Не е лошо. Обичам хубаво кафе.

Сара си пое дълбоко дъх, преди да зададе следващият си въпрос:

— Чичо ми има и други причини, за да те издири?

— Издири звучи малко пресилено, не мислиш ли? Нека просто да кажем, че не е успял да устои на изкушението, че съм се появил отново и че той би могъл да ме намери.

Сара отвърна на погледа му, без да трепне.

— А вие случайно да носите кодовото име… Вълк?

Ръката на Вон застина с наполовина вдигната към устата му чаша. Той бавно отпусна ръка, свия замислено тъмните си очи.

— Какво знаеш за мъжа с прозвището Вълк?

Пръстите й стиснаха плота още по-силно. Искаше й се да не бе подхващала тази тема.

— Не много. Чичо ми го спомена веднъж. Това е всичко.

— И ти сметна, че аз може би съм… Вълка?

Не й хареса хладния, но развеселен блясък в очите му.

— Хрумна ми тази мисъл.

— Удивително!

— Е, свалете картите — предизвика го тя смело.

Вон се усмихна, но вече май не се забавляваше.

— Чичо ти винаги е можел да разказа добре разни истории.

— Като тази за Вълка ли? Искате да кажете, че това е история, измислена от Лоуел Кинкейд? — тя изпуфтя. Вече й бе трудно да определи кое е измислица и кое истина.

Вон се засмя и поклати глава.

— Не. Както обикновено се случва при чичо ти, в цялата история има зрънце истина. Наистина е имало мъж с прозвището Вълк. Аз обаче никога не съм го срещал. Малко хора са го виждали и оставали живи, за да могат да разкажат как изглежда. Прикритието му било перфектно. Ревностно следял да го запази. Казват, че дори развил мания. Бил мъж, който обичал да упражнява пълен контрол над всичко, което го заобикаля…

Сара потрепери.

— Какво искаш да кажеш с това, че прикритието му било перфектно?

— Той е легенда, Сара. Също като златото, което така и никога не напуснало Виетнам. Но и той като златото е съществувал наистина. Чувал съм доста неща за него и съм убеден в това. В моята сфера на дейност легендите винаги са отчасти истински — той сви устни иронично.

— Значи ти не си Вълка?

— По дяволите, не, разбира се! — Вон направи гримаса. — Имай поне малко уважение към мен. Онзи тип превъртял напълно, както се говореше преди време. Откачил по време на последната си мисия. Така и не се завърнал.

Сара застина.

— Какво искаш да кажеш с това, че е превъртял?

— Точно това, което казах. Слуховете разказват, че се е скъсал като струна на прекрасно настроена цигулка. Рухнал като личност. Полудял. Изкукал. Не е могъл да се справи с онова, което му възложили. По време на последната му задача изчезнал безследно. Навярно са го убили. Защо се заинтересуваш толкова? Защото беше решила, че аз съм Вълка ли?

— Да, вече ви казах, че тази мисъл ми мина през ума.

— Не съм особено поласкан. Този тип някога може да е бил страшно добър, дори най-добрият, но определено не смятам да губя контрол над себе си, както е станало с него.

— Какво ще правиш със златото, ако стигнеш до него? — настоя тя, като отчаяно се опитваше да поддържа разговора. Нямаше особено желание да прекара следобеда в разговори с Брейди Вон, но се чувстваше в по-голяма безопасност, докато той говореше.

— Ще се пенсионирам, Сара. Ще замина далеч, много далеч. На някой хубав остров, може би където многото злато ще ми купи пълна анонимност и всичко останало, което искам от живота. През последните години живях под изключително напрежение. А знаеш какво казват за опасността от голямото напрежение. Справям се добре, но както пише в списанията, стресът подмолно те руши.

— Както се е случило и с мъжа с прозвището Вълк?

Вон поклати глава.

— Това се е случило при коренно различни обстоятелства. Според слуховете, той просто не издържал. Рухнал. Що се отнася до мен, да се откажеш навреме е най-разумното и прагматично бизнес решение. Напоследък поработих доста и се чувствам малко уморен. Когато работиш на две места, е нормално да се чувстваш така.

— На две места ли?

— Няма значение — Вон се премести от прага на кухнята. — В момента наистина не смятам да обсъждам повече тези неща. Хайде да отидем в хола и да седнем. Може би ще се наложи да чакаме дълго. Но не се бой. Рано или късно чичо ти ще разбере, че са го пратили за зелен хайвер. Когато това стане, той ще се върне незабавно тук. А ние ще го очакваме. Купил съм малко храна. Достатъчно, за да ни стигне за два дни, ако се наложи. Опасявам се, че ще се наложи да се понасяме взаимно, колкото и дълго да продължи. Чичо ти е умен мъж.

За какво би могла да разговаря с мъж с пистолет в ръка, с когото трябва да си убива времето дори да разговаря непринудено с нея?

Сара си задаваше същия въпрос и малко по-късно, докато седеше неподвижно на канапето пред студената камина. Не помръдваше, макар да усещаше, че кракът й се е схванал. Когато се размърда внимателно, Вон я изгледа остро.

— Отиваш ли някъде, Сара?

— До банята, ако не възразяваш — промърмори тя и се изправи бавно. По крака й сякаш лазеха мравки.

— Не възразявам — отвърна Вон. — От банята няма начин да се измъкнеш. Вече проверих. Опитай се да устоиш на изкушението да претърсиш чекмеджетата за ножици или бръснач. Ще вземеш да се порежеш.

Сара не отговори. Обърна се и тръгна надолу по коридора към банята. Когато вратата зад нея се затвори, тя се облегна на мивката и се вгледа в изпитото лице в огледалото.

Трябваше да направи нещо. Не можеше да понася вече безкрайното чакане. Какво бе казал Ейдриън за цената на търпението? В нейния случай търпението не й носеше нищо друго, освен притеснение. Това обаче не притесняваше Вон, размишляваше тя. Държеше се много професионално. Или поне така изглеждаше. Беше трудно да прецени, като се има предвид оскъдния й опит. Сара потрепери. Вон явно притежаваше способността да чака, но щеше ли да се заеме с този план, ако смяташе, че има по-кратък начин за постигане на целта му, запита се тя и наплиска лицето си със студена вода. Беше опитал по-краткия начин, като бе пуснал слухът в резултат на който чичо й бе заминал за Хаваите. Ако успееше да му внуши, че има алтернатива на това безкрайно чакане, може би той щеше да се хване. Тя избърса порозовялото си лице и си спомни обещанието на Ейдриън да се върне привечер.

Нямаше начин обаче да се върне тази вечер, ако наистина беше отлетял за Мексико, а Вон изглеждаше напълно убеден, че той е отишъл именно там.

Но Ейдриън й бе обещал да се върне. А алармата на къщата беше нагласена така, че ако тя е вътре в къщата заедно с Вон, Ейдриън ще разбере, че се е случило нещо, веднага щом пристигне. Хитрото му съобщително изобретение ще го предупреди, че в къщата има натрапник още на няколко пресечки от дома му.

Този сценарий би свършил работа, ако Ейдриън наистина възнамеряваше да се върне тази вечер. Но в случай, че в момента летеше за Мексико Сити, то тя се намираше в голяма беда. А само един господ знаеше къде бе чичо й.

Сара се отдръпна от огледалото. Ситуацията в момента граничеше с бедствие и ако не направеше нещо, положението щеше да се влоши. Тя не хранеше илюзии за мъжа в съседната стая. Той беше напълно способен да я изнасили още тази вечер, а по-късно и да я убие, след като получи онова, което иска от чичо й.

Единствената й реална възможност беше да разчита, че Ейдриън й е казал истината, че ще се върне тази вечер.

Легенди и реалност. Как можеше една жена да бъде сигурна в разликата между тези две понятия?

Няколко минути по-късно Сара отвори вратата на банята и се върна в хола. Тя забеляза интереса, проблеснал в очите на Вон, когато зае предишното си място на канапето. Не, последното нещо, което желаеше, бе да рискува и да прекара нощта с него тук.

— След няколко часа ще трябва да обсъдим разпределението за през нощта, Сара — изрече Вон и захвърли списанието в декоративната кошница до фотьойла. Мисля, че ще се получи много интересно…

— Наистина ли? Спите ли с пистолет в ръка, господин Вон?

Той се изкиска.

— Мисля, че бих могъл да се лиша от пистолета си само ако съм те завързал за през нощта. Ще изглеждаш доста интересно разпъната на леглото.

Сара потръпна, но продължи:

— Ще се помъча да не обръщам внимание на гадните ви намеци.

— Може би за мен ще е предизвикателство да видя дали не бих могъл да породя малко интерес у теб — подхвърли той хладно.

— Съмнявам се. Скоро ще се омъжвам.

— Така ли? — промърмори той иронично. — За приятелчето, което се измъкна от града ли? Първо обаче ще трябва да го хванеш натясно, нали така?

Сара подбра следващите си думи много внимателно.

— Онова злато, което преследваш, би трябвало да бъде сватбеният ми подарък от чичо ми.

Вон присви очи замислено.

— Какво точно знаеш за малкото сандъче на чичо си?

Тя се опита да повдигне небрежно рамене. Беше обвила с ръце, свитите си колена на канапето.

— Почти колкото теб самия. Познаваш чичо ми. Той обича да оставя малки… знаци.

— Кинкейд никога не прави каквото и да било без причина. Работил съм с него достатъчно дълго време, за да знам, че зад спокойното му държание се крие умен и предпазлив човек. Ако той наистина ти е оставил знаци, свързани със златото, тогава наистина е бил убеден, че е напълно безопасно да знаеш за неговото съществуване. Предполагам, че няма причина да се държи неблагоразумно след всичките тези години.

— Освен че е умен и предпазлив, чичо ми обича и да планира бъдещето — добави тя нарочно. — Искаше аз и Ейдриън да знаем за златото, за да можем един ден да го намерим, при положение, че с него се случи нещо.

Вон се приведе напред на фотьойла, отпуснал пистолета си небрежно.

— Много интересно. Много интересно… Това хвърля съвършено нова светлина върху цялата история. Досега предполагах, че никой, освен Кинкейд не знае истината за златото. Факт е, че чичо ти не обича да оставя нищо на случайността. Разкажи ми още нещо, малка моя Сара. Обясни ми защо Савил е сметнал, че може да се пробва със златото. Чудех се с кого възнамерява да се срещне той в Мексико Сити.

Тя захапа долната си устна и се вторачи във Вон така, сякаш бе полска мишка, която следи дебнещия я ястреб. „О, Ейдриън, къде си?“ — простена наум.

— Господин Вон, предлагам ви да сключим сделка.

Той се усмихна и тя почти долови смеха, който го тресеше вътрешно, породен от нейната наивност. Това я накара да стисне зъби.

— Слушам те, моя малка Сара.

— Ако аз… ако аз ти покажа къде мисля, че е скрита информацията, ще си тръгнеш ли, след като я вземеш?

— Вече няма да има причина да стоя тук, ако имам карта с точното местоположение на златото — измърмори той.

Тя си придаде изражение на надежда.

— У Ейдриън е.

— В къщата на приятеля ти?

— Той е мъжът, за когото ще се омъжвам. Чичо Лоуел даде на всеки един от нас нещо като карта с указания. Ако онова, което казваш, е вярно, че Ейдриън е в Мексико, тогава той е взел своето копие със себе си. Но аз също имам. Или поне мисля, че разполагам с информация, която да ме отведе при златото. Не е точно карта в традиционния смисъл на думата, но…

— Не мога да реша дали да ти повярвам или не, моя малка Сара — въздъхна Вон най-накрая.

Тя стисна силно пръстите на ръцете си.

— Мога да ти покажа онова, с което разполагам.

— Но първо ще трябва да изминем целия път до онзи проклет остров. Не обичам островите, Сара. Всеки остров е чудесен капан, макар да…

— Струва ми се, че чух, че когато се пенсионираш, ще отидеш да живееш на остров — иронично подметна тя.

— О, но тогава ще е различно. Доста по-различно. Там ще имам собствени транспортни средства.

Тя въздъхна.

— Значи не се интересуваш от информацията, която чичо ми ми е предоставил?

Вон остана мълчалив известно време, след което изведнъж взе решение.

— Положението ще се улесни неимоверно, ако се окаже, че казваш истината, макар да тая някои съмнения. И все пак твоят приятел е на няколко хиляди километра по следите на златото. Бих дал много, за да разбера по коя точно следа е тръгнал. А чичо ти, кой знае кога ще се появи… — той барабанеше с пръсти по фотьойла, присвил замислено очи. — Всъщност няма нищо лошо в това да проверя твоята история. Само след два часа можем да сме в града, откъдето ще се прехвърлим на проклетия остров.

— Да — тя затаи дъх в очакване на крайното му решение. Дали алчността нямаше да помете най-накрая търпението на този мъж?

— Добре! — кимна той отривисто. — Отиваме. Но те предупреждавам, че ако си ме излъгала, ти и твоят чичо ще се намерите в доста неприятно положение. А вероятно и твоят приятел.

— Не лъжа — увери го тя с невинен поглед. — Знам къде се намира моето копие от скритата информация. Разбрах го, точно преди да направиш онова фалшиво обаждане по телефона тази сутрин.

— Вярвам ти, че казваш истината — отвърна Вон, като продължаваше да изучава изражението й. — Удивително! Напомни ми колко съм ти задължен по-късно.

— Разбира се — каза си Сара и се изправи.

— Ще ти напомня. Точно преди да дръпнеш спусъка.