Джейн Ан Кренц
Игра на съдбата (6)

Шеста глава

Гневът и болката отстъпиха място на друго чувство, когато Ейдриън се измъкна през входната врата. Коремът му се сви от страх, но не можа да определи веднага дали заради безопасността на Сара или заради страха, че го е напуснала. Тези две чувства се сляха в едно и сякаш стегнаха корема му на топка, която увеличи размерите си, когато не я видя пред къщата. Не можеше да си обясни как е могъл да заспи толкова дълбоко, че да не я чуе кога става от леглото. Обикновено не спеше толкова дълбоко. Станалото снощи бе променило нещо толкова индивидуално като режима му на сън, а това го правеше нервен.

Явно не беше се справил много добре миналата нощ. Беше избързал да я заведе в леглото си. Трябваше да изчака. Знаеше го. Тя не бе прекарала почти цяла година във фантазии като него. Не знаеше и какво е една от фантазиите ти да се превръща пред очите ти в реалност. Що се отнасяше до Сара, тя го познаваше едва от два дни. Сигурно се беше събудила тази сутрин, изпълнена със съмнения и гняв към него.

И си бе тръгнала, без дори да се сбогува.

По дяволите, къде можеше да е отишла? Не се чуваше шум от отдалечаваща се кола. Сигурно бе тръгнала пеша, а това означаваше, че не е стигнала далече.

Колата й! Нейната кола бе паркирана пред мотела и това вероятно й бе послужило като повод за бягството. Имаше само един-единствен път, който водеше към града. Без да се колебае нито минута повече, Ейдриън слезе по стълбите и се насочи през алеята към криволичещия път за Уинслоу.

Съгледа я точно когато стъпваш на асфалта. Вървеше бързо, а светлокафявата й коса блестеше със златистите оттенъци на ранното слънце. Цветът на косата й хармонира с блясъка на златната верижка на китката й, каза си той, спомнил си начина, по който тънката гривна бе блещукала миналата нощ на фона на бледата й кожа. Беше му казала, че чичо й, й я е подарил преди много време. Стройното й тяло се движеше с лекота, която само подчертаваше загадъчната закръгленост на бедрата и деликатната женска сила, която бе познал през изминалата нощ. Ейдриън я наблюдаваше мълчаливо, потънал в спомени за снощното им сладострастие.

Годината очаквания си заслужаваше, призна той, крачейки мълчаливо подир нея. Беше позволил на Лоуел да му внуши определена представа за нея и се опасяваше да не се разочарова. Ала и в най-дивите си фантазии не си бе представял, че тя ще обвие ръце около него в изблик на страст. Нито пък бе мечтал за чистия, женствен аромат на истинската Сара Фрейзър. Това бе рядко срещано нещо и той никога не би могъл да го забрави. Но въображението му не можеше да възпроизведе точното усещане за меките й бедра, докато тя се разтваряше за него, нито начина, по който потъваше дълбоко в меката й топлота.

Но думите й си спомняше с кристална яснота. Нежните думи, с които му казваше, че го желае, както и обещанията, отронили се от устата й. Беше си мислил, че именно те ще я накарат да остане, дори споделената любов да не е достатъчно основание. Беше му казала, че няма никакви намерения да си играе и му бе признала колко й допада.

Но тази сутрин бе избягала от него.

Лесно беше да я настигне. Тя дори не забелязваше, че я следва по пустия път. Беше се вглъбила в мислите си. Ами ако възнамеряваше да си вземе колата и да отпрати за Сан Диего? Или може би щеше да се върне в хижата на чичо си и да го изчака?

Не че това имаше кой знае какво значение, помисли си Ейдриън мрачно. Той свиваше и отпускаше юмруците си от напрежение. Не биваше да я остави да си тръгне.

Просто трябваше да я настигне и да й обясни защо няма да й позволи да си тръгне от острова. Сигурно щеше да го разбере. Или просто трябваше да я грабне и да я отнесе обратно в къщата. Дали щеше да се разпиши? Може би най-лесното разрешение на въпроса би било да се закълне, че никога повече няма да я докосне, стига да го послуша. А как, по дяволите, щеше да изпълни подобно обещание?

Нито една от тези перспективи не му изглеждаше надеждна. Ейдриън понечи да изругае на глас, но думите замряха на устата му и той продължи по тесния криволичещ път. Беше абсурдно да я следва, неспособен да реши как да постъпи. Кинкейд щеше да му се подиграе, ако можеше да го види отнякъде. Онзи Ейдриън Савил, когото той познаваше, никога не изпитваше нерешителност или несигурност.

А Сара продължаваше да върви към града, тикана напред като че ли от съдбовна сила. Не можеше да си обясни защо се чувстваше като хваната в капан, но това усещане се бе загнездило трайно у нея. Не съжаляваше за изминалата нощ, колкото и да се опитваше да се вини. Един вътрешен глас все пак й напомняше колко прибързано се бе случило всичко. Не беше свикнала да се забърква в подобни ситуации. Тя поклати мрачно глава, неспособна да разбере собствените си чувства. Беше се любила с почти непознат мъж, а това изобщо не бе практика за нея.

Не можеше да отрече, че бе изненадана от непознатите усещания, които изпита с Ейдриън. А всъщност беше логично и почти неизбежно всичко да завърши по начина, по който бе завършило миналата нощ. Това усещане за неизбежност обаче бе ново и непонятно за нея. Каква ирония — Ейдриън да се тревожи, да не би да си играе с него! Нейната спонтанна реакция в прегръдките му нямаше нищо общо с игра. Може би ако поне малко напомняше игра, тази сутрин тя щеше да се чувства по-добре.

Разбира се, реши Сара, винаги можеше да убеди сама себе си, че Ейдриън не й е съвсем непознат. Нали все пак чичо и го бе избрал за нея? Скъпият й, невъздържан, непредсказуем и често невероятен чичо Лоуел! Трябваше да го обесят над жарава, задето бе сътворил тази бъркотия.

Лоуел Кинкейд…

Името на чичо й я отрезви малко. Цялата тази бъркотия бе внимателно предвидена от него. Но къде беше той и кога щеше да се появи?

Сара бе сбърчила замислено вежди над лешниковите си очи, когато най-накрая стигна мотела в покрайнините на градчето. Колата й си стоеше непокътната на паркинга. Надяваше се, че управата на мотела не се е ядосала, че се е забавила да си я прибере. Сара продължи напред като потърси ключовете в джоба си.

Тъкмо бе хванала дръжката на колата и разсеяно се опитваше да разбере какво е онова листче, което се мъдреше на предната седалка, когато чу гласа на Ейдриън и това я накара да се извърне изненадано.

— Не можеш просто ей така да си тръгнеш. Само фантазиите отлитат толкова бързо, но ти вече не си фантазия — забележката бе отправена с хладен, спокоен тон, за разлика от напрегнатия му поглед. Той стоеше на няколко крачки от нея, пъхнал ръце в задните джобове на джинсите си. Беше обут с ленените си обувки с каучукови подметки. Сара осъзна, че сигурно я бе следил почти два километра, без да издаде и звук.

Странната комбинация от спокоен тон и напрегнат сребрист поглед накара Сара да изгуби присъствие на духа за момент. Тя стисна още по-здраво дръжката на вратата зад себе си и се опита да дойде на себе си.

— Не съм разбрала, че си ме проследил — каза тя, след като се съвзе. Беше абсурдно да му позволява да се държи с нея по този начин. — Чакам обяснение.

— Ако наистина те интересуваше какво си мисля, сигурно щеше да ми се обадиш, преди да решиш да се измъкнеш тайно от къщата.

Тя се стресна от спотаената емоция, която долови в гласа му. Гняв ли беше или болка? В момента не беше сигурна. Все пак предпочиташе да е гняв. Дори и в състоянието, в което бе тази сутрин, тя осъзна, че последното нещо, което би желала, е да нарани Ейдриън Савил. От друга страна обаче й мина мисълта, че трябва да се защитава. Сара усещаше, че не е готова за това.

— Не съм се измъквала тайно. Просто излязох да се поразходя и реших да си прибера колата. Ти си този, които се промъква. Ти, с твоите безшумни обувки!

— Последния път, когато те оставих сама, за малко да изчезнеш, не си ли спомняш? Задачата ми е да бдя над теб, докато чичо ти се върне.

— Това ли правеше миналата нощ? — предизвика го тя, подразнена от обвинителния му тон. — Пазеше ме от неприятности?

— Ако ще си говорим за снощи, нека да е някъде другаде, не на този проклет паркинг — изръмжа той. Пристъпи напред и я хвана за ръката. — Можем да си вземем по едно кафе от пристана.

— Ейдриън — започна тя решително, но после размисли и млъкна.

Даде си сметка, че тази сутрин не можеше да разчете мислите му. Нито пък бе сигурна в чувствата, които изпитваше. Като се имаха предвид странното му настроение и обърканите й чувства, най-добре беше да избягват пряката конфронтация.

Той я поведе надолу по хълма към кея на красивото, защитено отвсякъде от скали заливче, наречено Игъл Харбър. Покрай кея над водата спокойно се поклащаха лодки с различна форма и големина. От другата страна на залива се виждаха множество къщи, построени по протежение на брега, но далеч от водата. В този ранен час на кея имаше само неколцина човека, някои от които се шляеха насам-натам, а други работеха по лодките си. Виждаха се въдици и рибарски принадлежности, които рибарите внасяха или изнасяха от лодките си и от близките сгради. До тесния кей имаше малко кафене, в което предлагаха и топли тестени закуски. Ейдриън поръча две чаши кафе и безмълвно й подаде едната.

— Благодаря — промърмори тя, макар да й се искаше да бъде по-любезна.

Той не си направи труда да й отговори. Остана обаче замислен, сякаш се мъчеше да открие подходящите думи. Сара се отпусна малко, когато видя, че му е трудно да подхване разговор. Тя остана с впечатлението, че Ейдриън не е свикнал да се справя със ситуации като тазсутрешната. Това я накара да се усмихне.

— Не съм си тръгнала просто ей така — започна предпазливо тя.

— Така ли? — изгледа я той скептично.

Тя поклати глава и отпи от кафето си, както се разхождаха по кея.

— Точи така. Възнамерявах единствено да прибера колата и да се върна. Ако смятах да се измъкна, щях да си взема куфара. Или поне чантата.

— Хмм.

Тя му хвърли кос поглед.

— Какво искаш да кажеш?

— Че имаш право — отвърна той неохотно. — Трябваше да се досетя. Предположих, че си разстроена заради снощи и затова си напуснала къщата, без дори да си вземеш багажа и да ми кажеш довиждане.

Сара обърна глава към другия край на кея.

— Случилото се снощи наистина ме наведе на някои мисли — усети, че той наблюдава лицето й съсредоточено, но не го погледна.

— Сигурно, че много прибързано те вкарах в леглото си — рече накрая той.

— Беше по взаимно съгласие — поправи го тя.

— Не ми вменяваш цялата вина, така ли?

— Нима искаш да я поемеш цялата?

Ейдриън отпи от кафето си.

— Не, но ми се щеше да чуя, че си била съгласна. Не ми допада ролята на съблазнител, нито на насилник.

Отговорът застина на устните й. Някакъв рибар, разтоварил сутрешния си улов, мина покрай тях с ведро, пълно с вода, в която мърдаха две риби. Мъжът се обърна да помаха на свой приятел, който го поздравяваше от близката яхта, и в този миг се спъна, в кутия за рибарски принадлежности, оставена от някой на кея. Ведрото почти се катурна и едно от хлъзгавите сребристи тела пльосна на паважа. Рибата падна точно в краката на Ейдриън и започна да се мята в предсмъртна агония.

— О, погледнете! — възкликна момченце.

— Сигурно има три кила — промърмори одобрително някакъв мъж. — Добър улов, Фред.

Мъжът на име Фред се усмихна гордо.

— Благодаря, Сам. Мислех да я изпека довечера на огън. Съпругата ми е поканила съседите да поиграем карти.

На Сара й стана жал при вида на мятащата се за глътка въздух риба. Известна й бе теорията за хранителните вериги в природата и за това, че на хората е отредено да бъдат месоядни, но предпочиташе да купува риба, нарязана на филе и пакетирана в пластмасови опаковки от супермаркета.

Тя отклони поглед от рибата и осъзна, че Ейдриън е спрял и се взира в умиращото същество. Лицето му беше безизразно. Той просто стоеше и мълчаливо наблюдаваше мятащото се тяло. Мъжът, който я бе уловил, се наведе и я вдигна.

Без да се замисли, Сара тутакси хвана Ейдриън за ръката. Той само я погледна, когато го дръпна, и я последва мълчаливо.

— Това е труднопоносима гледка дори за нас, месоядните, тъй като сме свикнали да пазаруваме от супермаркета — подхвърли Сара, — но предполагам, че е непоносима за един вегетарианец.

— Не се безпокой, няма да повърна пред хората — отвърна сухо той.

Тя го изгледа напрегнато.

— Да, разбира се, че няма да го направиш.

— Аз съм реалист, Сара. Не ям месо, но приемам установените навици на повечето хора — бавно произнесе той.

— Да, предполагам — тя пусна ръката му, почувствала се глупаво, че бе направила опит да го предпази.

— Това не означава, че идеята ти беше лоша — нежно промълви той.

— Коя идея?

На устните му изплува щастлива усмивка.

— Ти се опита да ме предпазиш от жестокостта на света. Това е много… — той се поколеба в търсене на подходящата дума. — … много милостиво от твоя страна.

— Забрави — каза тя мрачно. — Нека поговорим за нашите планове за близкото бъдеще.

— Това означава ли, че приключихме разговора за близкото минало? — учтиво попита той.

— Няма за какво толкова да говорим. Съгласихме се, че и двамата носим вина за случилото се снощи — тя изопна рамене. — Ние сме възрастни хора и трябва да умеем да анализираме действията си и да се учим от грешките си. Принудени сме да стоим тук заедно, докато лудият ми чичо не реши да се свърже с нас, затова ще трябва да сме по-благоразумни. Сега предполагам и двамата да забравим за миналата нощ и да не се опитваме да й даваме обяснение.

Ейдриън повдигна рамене.

— Нямам нищо против.

— Толкова се радвам — престорено мило промърмори тя.

— Значи не си искала да избягаш тази сутрин, така ли?

— Не, изобщо не се опитвах да избягам. Просто исках да остана малко сама. Имах нужда от чист въздух.

— Мисля, че те разбирам — кимна той.

— Колко мило от твоя страна.

— Просто никога повече не го прави.

Тя потрепери от хладния му тон.

— Моля?

— Казах, никога повече не го прави.

Бяха стигнали паркинга на мотела и тръгнаха към колата на Сара. Тя държеше ключовете в ръка, но мислите й бяха съсредоточени върху тихо изреченото предупреждение.

— Ейдриън, една от причините да се ориентирам към деловия свят е, че не обичам да ми нареждат. Ще се разбираме много по-добре, ако не прекаляваш с чувството си за отговорност.

— Добре — съгласи се той.

— Чудесно — тя посегна да отвори вратата и седна вътре.

— Просто ми се обаждай, когато решиш нещо — рече той, настани се до нея и протегна ръка за ключовете.

Сара се ядоса.

— Бъди сигурен, че следващия път, когато направя подобен опит, ще поглеждам през рамо, за да съм сигурна дали не ме следят.

Ейдриън се облегна на вратата, без да сваля очи от нея.

— Мислех, че ще се държим като възрастни.

Тя си пое дълбоко дъх, осъзнала, че наистина се държи детински.

— Съжалявам — промърмори. — Прав си, разбира се. Не трябваше да напускам къщата сама тази сутрин. Но не бях в състояние да размишлявам. Бях доста емоционално… ъъъ… превъзбудена. Предполагам, че ти нямаш подобни проблеми?

Той подмина сарказма в думите й без усмивка.

— Нима не бях емоционално превъзбуден миналата нощ?

Сара усети как по лицето й плъзва червенина.

— Начинът, по който явно се чувстваше снощи, често се нарича с коренно различно име.

— Страст?

— По-точно похот — отвърна тя.

— Мислех, че току-що се разбрахме да се държим като възрастни. В такъв случай и двамата знаем разликата между похот и… — той се поколеба. — … и някои други чувства.

Тя се взира разтревожено в него в продължение на една дълга минута. Знаеше разликата, разбира се. Просто не беше готова да признае, че онова, което беше изпитала миналата нощ, носеше доста по-опасно име. Наричаше се любов.

Сара инстинктивно се отдръпна и седна така, че между нея и Ейдриън да има колкото се може по-голямо разстояние. Той сякаш изпълва цялата кола, помисли си тя. Когато помръдна, на седалката изпод бедрото й прошумоля нещо. Тя си спомни за листа хартия, който бе видяла на седалката по-рано сутринта. Надигна се и го взе, благодарна, че има причина да отклони за малко вниманието си.

— Ще ми обещаеш ли, че повече няма да излизаш сама? — попита Ейдриън сдържано, завъртя ключа и погледна листа в ръката й, докато го разгъваше.

— О, напълно съм съгласна с теб.

— Добре. Какво е това? — той запали колата, пренебрегвайки резкия й тон.

— Не знам. Просто лист хартия, който намерих на седалката. Не си спомням… — гласът й заглъхна от учудване, когато прочете краткото съобщение в ръцете си.

Ейдриън натисна спирачката и се намръщи.

— Попитах те какво има, Сара?

— Проблем. И то много голям — тя му подаде мълчаливо напечатаната на машина бележка.

Ейдриън се взря в нея с широко отворени очи, изключи колата и взе бележката. Не беше дълга. Сара бе запомнила, прочитайки я два пъти.

„Ела на ферибота за Сиатъл в един и петнадесет. Сама! Ще си в безопасност.“

— По дяволите — промърмори Ейдриън замислено.

Два часа по-късно той продължаваше да се тревожи. Това изнерви Сара и тя постоянно бе готова да спори. Вече не бе способна да разсъждава спокойно. Беше отчаяна. Прекоси стаята за стотен път и се обърна, за да погледне Ейдриън, който лежеше тихо на канапето. Беше опрял единия си крак на масичката за кафе и разлистваше разсеяно някакво списание.

— Чуй ме, по дяволите! — гласът за малко да й изневери. Струваше й се, че му крещи от часове. — Нямам избор! Трябва да бъда на онзи ферибот в един.

— Никъде няма да ходиш — Ейдриън кротко й отговаряше по този начин от два часа насам. Това влудяваше Сара. — Нима можеше човек да има толкова железни нерви, че цели два часа да повтаря едно и също?

— Как иначе ще разберем за какво е всичко това?

— Хората, които оставят бележки в чужди коли, са достатъчно изобретателни, че да измислят и друг вариант, когато първоначалният план не проработи — Ейдриън обърна нова страница от списанието. — При създалите се обстоятелства, смятам, че е по-добре да ги накараме да излязат от сянката. Няма смисъл да ги улесняваме. Това би им дало предимство.

— Ейдриън, не мога да чакам да измислят нещо ново!

— На това и разчитат. Въди търпелива, Сара.

Сара се завъртя и закрачи нервно към другия край на стаята. В главата и неспирно се бореха гняв, нервност и ужас. Беше ядосана на Ейдриън, че й отказа дори да обмислят възможността все пак да отиде на ферибота в един и петнадесет. Нервността й прерасна в страх, че онова, в което се бе замесил чичо й, излизаше от контрол. Тя опря ръка на рамката на прозореца и се загледа в дърветата покрай алеята.

— Чичо Лоуел сигурно е в голяма беда — предпазливо произнесе тя.

— Или някой иска да изглежда така.

— Откога си експерт по начина, по който мислят и действат хора като Вълка? За Бога, та ти си написал само един трилър! Това едва ли е основание да предвиждаш нещата, които се случват наистина.

Ейдриън остави списанието.

— Сара, просто правя онова, за което чичо ти ме помоли.

— Разбирам — каза тя, опитвайки се да бъде търпелива. — Но ти приемаш инструкциите му прекалено буквално. Ситуацията изисква и малко импровизация. Не разбираш ли, нещо се е объркало?

— Не мисля.

Тя сви безпомощно юмруци и облегна глава на стъклото. Беше напрегната и отчаяна.

— Ейдриън, моля те, изслушай ме.

Той се приближи до нея, прекосявайки безшумно стаята, и сложи ръце на раменете й.

— Скъпа, ако ти позволя да се качиш на ферибота сама, това не би било никаква импровизация. Просто ще следваме нечий план. Достатъчно време си била мениджър, за да знаеш, че да следваш плана на врага, не ти осигурява никакво предимство.

— Трябва да разберем какво искат от мен!

— Онова, което искат — повтори Ейдриън отчетливо, — е да те използват за нещо.

— Не можем да го твърдим със сигурност. Може да има новини от чичо. Може би искат да ни дадат някаква информация за него. За Бога, Ейдриън, онзи, които е оставил бележката, може дори да не ми е враг! Може да е приятел на чичо ми, който иска да ми предаде някакво съобщение.

— Сара, чичо ти притежава странно чувство за хумор, но не вярвам да те излага на такава опасност.

— Човекът, който ще ме чака на онзи ферибот, знае нещо. Само ако отида, мога да разбера кой е той и какво всъщност иска — Сара вдигна глава от прозореца, усещайки как пръстите на Ейдриън стискат все по-силно рамото й.

— Сара…

Тя поклати глава, уморена от спора, но вече взела решение.

— Не, Ейдриън. Приключих с разискването на проблема. Отивам на онзи ферибот. Бъди разумен. Какво би могло да ми се случи там? Няма да бъда сама — много хора отиват в Сиатъл. Онзи, който иска да се срещне с мен, ще бъде в капан също като мен, докато фериботът не акостира. Едва ли ще извади пистолет да ме застреля, нали? Все пак няма как да скрие тялото, докато стигне до Сиатъл.

Той я завъртя към себе си с мрачна, изопната физиономия.

— Сара, това не е игра като дамата, нито мениджърски казус. Не можеш да си правиш подобни шеги. Лекомислието би било пагубно. Не знаеш в какво се забъркваш.

— Вече съм се забъркала — отбеляза тя сухо. — И не понасям чакането, Ейдриън.

Той обходи лицето й с поглед.

— Не ме карай да те принуждавам да останеш тук.

— Единственият начин е да ме завържеш и да ме затвориш в някой килер.

— И това е начин.

— Не ставай смешен!

Той отпусна ръце и се насочи към канапето.

— Не можеш да отидеш сама — каза той най-накрая примирено.

Тя го погледна, опитвайки се да реши дали току-що не бе спечелила част от битката.

— Но в бележката пишеше…

— По дяволите бележката! — той я погледна през рамо. — Не можеш да отидеш сама.

— Да не би да искаш да кажеш, че идваш с мен?

— Ако откажеш да се вслушаш в съветите ми, тогава нямам голям избор — мрачно произнесе той.

— Все пак няма да ме завържеш и да ме затвориш в килера, нали? — Сара се опита да се усмихне, надявайки се да разсее мрачното му настроение, след като явно бе спечелила спора.

Ейдриън я погледна.

— Изкушението е почти непреодолимо.

Усмивката на Сара мигновено угасна.

— Не умееш да губиш, Ейдриън.

— Да. Никога не съм умеел.

Споразумяхме се наполовина, осъзна тя. Не би трябвало да е трудно да го накара и за останалото. В бележката пишеше изрично да отиде сама.

— Радвам се, че взе логичното решение, Ейдриън — започна тя предпазливо.

— Винаги съм действал логично и разумно.

— Тогава разбираш защо трябва да отида сама.

— Забрави това. Понякога съм способен на крайности. Опитай се да излезеш от тази къща сама, и ще те последвам. Мислиш ли, че ще успееш да ми попречиш?

В един без десет Сара седеше в колата до Ейдриън на път за ферибота. За следобедния курс нямаше много хора и те лесно намериха места за сядане на главната палуба. Сара оглеждаше всеки, който минаваше покрай нея, когато изведнъж осъзна, че дланите й, стискащи дръжката на чантата, са се изпотили. Не бе свикнала с подобен род напрежение. Тялото й беше необичайно напрегнато, в очакване на неизвестното. На фериботния терминал нямаше и следа от мъжа с вълчо изражение.

— Чувствам се адски напрегната — прошепна тя на Ейдриън, седнал срещу нея в отделението, което бяха избрали до един от големите прозорци.

— Няма начин — съгласи се той мрачно.

— Можеш да го използваш в следващата си книга — пошегува се тя. — Това ще внесе нотка на реализъм.

— Ще го направя.

Сара огъваше дръжката на чантата си.

— Ами ако той не се появи, защото си с мен?

— Честно да ти кажа, това ще ме накара да почувствам облекчение.

Тя го изгледа намръщено.

— Всеки път, когато спорим в бъдеще ли ще ми припомняш колко твърдоглава и лекомислена съм била?

— Едва ли. Та ти ежедневно го доказваш — той млъкна замислено и след малко я, попита: — А ще го правим ли често?

— Кое? — измърмори тя, като наблюдаваше хората, запътили се към кафенето.

— Да спорим.

— Надявам се, че не — въздъхна тя. — Много е уморително. Чувствам се изцедена, а главното още не се е случило.

— Хмм.

Фериботът потегли към Сиатъл. В далечината се виждаше огромен товарен кораб, пълен с контейнери, който също се бе насочил към пристанището на Сиатъл. Чайките чакаха пътниците от ферибота да им подхвърлят храна, затова летяха или плуваха около него.

— Знаещ ли, Ейдриън, трябва да призная, че тази част от страната е доста красива — отбеляза Сара замислено.

— Хмм.

Сара тъкмо щеше да му иска обяснение за неопределеното хъмкане, когато съгледа един мъж, който тъкмо влизаше в закритата част на палубата. Тя застина, когато разпозна мрачното лице с остри черти. Той също я забеляза, въпреки че беше в другия край на салона.

— Ейдриън — прошепна Сара възбудено, — това е той! Мъжът, който се опита да ме отвлече на пазара.

С небрежно движение, на което Сара само можеше да завиди, Ейдриън се обърна спокойно и погледна мъжа с ястребово изражение. Той отвърна на погледа му мълчаливо, след което отново се обърна към Сара.

— Изглежда ще продължи с изпълнението на предварителния план, макар част от обстановката да не е по вкуса му.

— Имаш предвид факта, че си с мен? — тя проследи как непознатият, явно взел решение, се насочи решително към редицата от седалки край прозорците. — Ако искаш да знаеш истината, Ейдриън, премислих нещата. Радвам се, че си тук. Много се радвам!

— Винаги е хубаво, когато оценят усилията ти — промърмори той, точно когато другият мъж застана пред Сара.

— Госпожице Фрейзър? — гласът му беше тих и равен.

Сара преглътна и се опита да запази самообладание.

— Аз съм Брейди Вон. Бих искал да поговорим.

— И ние предположихме така, въпреки мелодраматичната бележка, която сте оставили в колата — каза Ейдриън, преди Сара да успее да отговори. — Защо не седнете и не ни кажете за какво става дума.

Брейди Вон огледа хладно Ейдриън и реши да пренебрегне присъствието му. Отново насочи вниманието си към Сара и рече:

— Става дума за чичо ви, госпожице Фрейзър. Касае се за въпрос от личен характер.

Сара срещна погледа му. Никога преди не бе виждала по-тъмни очи. Мъжът се извисяваше над нея и ако Ейдриън не седеше до нея, би се почувствала безкрайно уязвима. Тя посочи с ръка мястото до себе си.

— Онова, което имате да ми казвате, можете да го споделите и пред моя приятел. Той е също толкова загрижен за чичо ми, колкото и аз самата. Моля ви, седнете, господин Вон.

— За ваше собствено добро, госпожице Фрейзър, мисля, че колкото по-малко хора са замесени, толкова по-добре.

— Аз вече съм замесен — отвърна тихо Ейдриън. — Седнете, Вон, или ни оставете на мира.

Сара затаи дъх, когато високият мъж пред нея хвърли още един преценяващ поглед на Ейдриън, който не отвърна глава, а продължи да го гледа безизразно. Мъжът с ястребови черти сви рамене и седна до Сара.

— Това е доста дълга история, госпожице Фрейзър — започна той.

— Карайте по същество — предложи Ейдриън. — Не разполагаме с много време.

Сара видя как очите на Вон проблеснаха.

— Моля ви, господин Вон, кажете ни какво става.

Вон потърка брадичката си замислено. После бавно кимна.

— Казано накратко, Лоуел Кинкейд е в беда.

— Знаете ли къде се намира чичо ми в момента? — тревожно попита Сара.

— Предполагаме, че е някъде в Югоизточна Азия.

— В Югоизточна Азия! — Сара погледна озадачено Ейдриън, който не откъсваше поглед от Брейди Вон. — Какво, по дяволите, прави там?

Вон въздъхна.

— Казах ви, че това е дълга история. Истината е, че всичко започва някъде в края на Виетнамската война.

Сара изтръпна.

— Продължавайте.

— Чичо ви е работил за правителството по онова време. Бил е зачислен към посолството ни в Сайгон, но е прекарвал по голямата част от времето си в провинцията. Познавал е Южен Виетнам много по-добре от повечето американци, воювали там. Имал е приятели на най-невероятни места — Вон направи измъчена физиономия. — Ако си спомняте съобщенията, които пристигаха по онова време, към края на войната там пареше пълен хаос. Тълпи от антиамерикански настроени хора, се опитваха да съборят стените на посолството в Сайгон. Всички наши сънародници, изпаднали в паника, се опитваха да се доберат до хеликоптерите за евакуация. Много от служителите като чичо ви трябваше да действат както намерят за добре, когато каналите за получаване на нареждания биваха прекъсвани.

Сара вече бе чувала всичко това, но продължи да слуша разказа му. Дори не погледна да види реакцията на Ейдриън. Нещо й подсказваше да реагира на историята на Брейди Вон така, сякаш я чува за пръв път, макар че всъщност вече й бе известна в основни линии от ръкописа на „Фантом“.

— Имаше много ценни неща, които трябваше да бъдат спасени по време на евакуацията от страната — каза тихо Вон. — Част от тях бяха изнесени с хеликоптери, но други бяха изпратени за Америка по недотам обичайни канали и маршрути. Чичо ви имаше за задача да се погрижи за една изключително ценна пратка, която трябваше да отпътува по море. Първо обаче трябваше да я пренесе през границата. Накратко, Кинкейд се явил на мястото на срещата в Камбоджа, но зачислената му пратка не била с него.

— Разбирам — гърлото на Сара се бе стегнало.

Вон я изгледа хладно и безизразно.

— Смятаме, че сега е решил да се върне и да я прибере оттам, където я е оставил.

— Бихте ли ни казали кой сте вие всъщност и упълномощен ли сте да водите този разговор? — попита Ейдриън любезно.

Вон се намръщи.

— Аз съм от онези, за които Кинкейд работеше някога.

— Значи сте човек на правителството, така ли? — настоя за повече конкретност Сара.

Вон си пое бавно дъх.

— Ида, и не.

— Изяснете се, ако обичате — рече Сара.

Силното лице на Вон се сгърчи.

— Ами ако трябва да бъда искрен, госпожице Фрейзър, макар и да продължавам да поддържам връзка със службите, за които е работил чичо ви, сега става дума за личен въпрос. В момента не представлявам правителството.

— Значи сте лично заинтересован от пратката, така ли? — попита го Ейдриън.

Вон поклати уморено глава.

— Няма начин тази пратка да бъде изнесена от Югоизточна Азия. Ако се опита, Кинкейд може да пострада. Бих искал да предотвратя това. Чичо ви и аз се познаваме от доста време, госпожице. Длъжник съм му. Той беше мой приятел.

— Заплашвате ли го? — прошепна Сара.

— Историята на тази изгубена пратка… ъъъ… материал, не е тайна, госпожице. От години се носят разни слухове и истории. Неколцина много опасни типове се интересуват от нея, както и от факта, че единствено чичо ви знае къде се намира тя. Откакто той изчезна, и те потънаха вдън земя. Имам причина да смятам, че са го последвали. Затова искам да се добера до Кинкейд преди тях.

— И къде е моето място в целия този план? — припряно изговори Сара.

— Чичо ви винаги е бил силно независима личност. Особено сега, когато вече не поддържа връзки с бившите си шефове. Той най-вероятно няма да ме послуша, но смятам, че вас ще послуша. Бих искал да ме придружите.

— Да ви придружа ли, къде? — стреснато попита тя.

Вон стрелна замислено с поглед Ейдриън и отново се обърна към Сара.

— Предпочитам да не ви обяснявам повече за целта на нашето пътуване, но се налага да заминем за Югоизточна Азия. Свържем ли се веднъж с някои местни хора, има начин да предадем съобщение на чичо ви.

— Нямам международен паспорт.

— Това може да се уреди. Аз ще имам грижата.

Ейдриън се намеси със сериозен тон:

— Добре е да го обмисли, Вон.

— Нямаме време за губене — Вон не откъсваше поглед от Сара.

— Дай й четиридесет и осем часа — отговори Ейдриън вместо нея.

Сара го погледна. Инстинктът за пореден път й подсказа да му се довери.

— Дайте ми четиридесет и осем часа, господин Вон. Моля ви. Трябва да помисля.

Брейди Вон се изправи на крака. Бреговата ивица на Сиатъл бавно се показваше на хоризонта. Той докосна леко Сара по рамото.

— Добре. Четиридесет и осем часа. Правя го заради Кинкейд, но нито минута повече — той им обърна гръб и без да се сбогува, се отдалечи.

Сара седеше и мълчаливо гледаше Ейдриън, докато фериботът не навлезе бавно в пристанището. Тя прокара овлажняла длан по рамото си там, където я бе докоснал Вон.

— Така ли ми се струва или наистина стана по-студено? — прошепна тя, заета с други мисли.