Джейн Ан Кренц
Игра на съдбата (10)

Десета глава

Сара нагласи превръзката на рамото си за пореден път, застанала пред огледалото в банята. Беше изключително непохватна, докато се опитваше да превърже сама раната си, но най-накрая кървенето спря. Оказа се права. Беше ужасно болезнено, но порезната рана не беше дълбока. Погледът й се премести към часовника на китката. Бяха изминали вече повече от два часа, откакто Ейдриън напусна къщата и се втурна да преследва Вон.

Прекалено много време. С всяка изминала минута страхът й нарастваше все повече и повече. Чувстваше се абсолютно безпомощна. Дори и за момент не й бе хрумнало, че Вон би успял да устрои засада на Ейдриън. Устните й се изкривиха, когато болката в рамото отново я прониза. Не, Ейдриън щеше да го залови. Вълкът бе излязъл на лов, а той винаги успяваше да се справи с плячката.

Точно както Фантом винаги правеше онова, което трябваше.

Ужасяваше я единствено мисълта, че Ейдриън бе принуден да се върне към живота, който бе оставил зад себе си. Тя би дала всичко, за да го предпази от миналото. Защото разбираше колко упорито се бе борил, за да го забрави. Но можеше да се окаже безсилна.

Ейдриън беше мъжът, който някога се бе подвизавал под прозвището Вълка — легендата се бе превърнала в реалност. През целия ден тя се бе приближавала до това заключение. Доказателствата сами се бяха подредили в ума й.

Когато осъзна, че единствената й надежда да избяга от Вон беше в ръцете на Ейдриън, Сара бе признала истината пред себе си. Животът й зависеше от мъжа с кодово име Вълк, мъжът, когото през цялото време си бе представяла като убиец и отцепник-ренегат.

Инстинктът обаче и подсказваше, че само Ейдриън ще я спаси. Затова и бе подмамила Вон в къщата на острова.

Любовта, която изпитваше към Ейдриън, я накара да погледне с други очи на доказателствата за миналото му. Тази любов бе разцъфнала почти от първия миг, в който тя се бе обърнала и го бе видяла да я наблюдава как претърсва кабинета му. Още от пръв поглед бе разбрала, че е различен. Той беше приятел на чичо й. Мъж, на когото можеш да разчиташ в трудни ситуации.

Със сигурност се убеди колко е влюбена в него последната нощ, докато лежеше в прегръдките му и се молеше той да не тръгва на сутринта.

Сега всичко и беше ясно. Ясно като бял ден. Вероятно още от самото начало трябваше да се усъмни в самоличността му. Той беше мъж, който изпитваше потребност да контролира всичко, което го заобикаляше, защото ревниво трябваше да пази прикритието, под което живееше. Само така би успял да заживее по нов начин.

Сара потрепери и сълзи изпълниха очите й, когато си представи как се е почувствал, когато е осъзнал, че внимателно изграденият му свят се срутва. Копнееше да го утеши, но ужасно много се страхуваше, че той няма да пожелае нейната утеха. Дълго време бе разчитал единствено на себе си…

Почукването на вратата я стресна и тя изпусна лепенките, които държеше. Видя намръщеното си изражение в огледалото. Ейдриън със сигурност не би почукал на собствената си врата. Тя нервно оправи ризата си, доколкото можа. После предпазливо се прокрадна до входната врата. Застана на пръсти и погледна през малката шпионка.

На верандата стоеше мъж, облечен в хавайска риза с невероятен десен, а в ръката си държеше раиран чадър.

— Чичо Лоуел! — Сара отвори вратата и се хвърли в прегръдките му. — Боже мой, чичо Лоуел, добре ли си? Толкова се разтревожихме. Ейдриън тръгна след Вон. Няма го вече два часа! Ще полудея от притеснение. Ти как стигна дотук? Къде беше?

— Спокойно, Сара — каза Кинкейд е усмивка. — Въпросите един по един. Къде каза, че е Ейдриън?

Сара отстъпи назад и задържа вратата.

— Тръгна след Вон — тя поклати глава, оказала се в невъзможност да му обясни накратко всичко. — Вон ме държеше като заложница. Искаше да ме размени срещу информация за онова проклето злато. Ейдриън ме спаси, но междувременно Вон избяга.

Кинкейд повдигна рунтавите си вежди.

— Така ли? — той последва племенницата си в къщата и изтръска чадъра. — Такова поведение не е типично за Ейдриън.

— Повярвай ми, тук се развихри истинска битка — Сара въздъхна. — Вон опря нож в гърлото ми и застави Ейдриън да хвърли оръжието си. О, не е толкова просто за обяснение. Но крайният резултат е, че Вон изчезна, а Ейдриън се втурна да го преследва. Поболях се от притеснения, чичо Лоуел.

— Какво ти е на рамото? — Кинкейд се наведе, свъсил вежди.

— Вон ме прободе с нож — тя обърна глава, опитвайки се да се съсредоточи върху покритата с марля рана. — Не е много дълбока, но боли.

— Порезните рани болят ужасно. Нека да видя дали си я превързала както трябва.

— Раната ми е добре, чичо Лоуел. Тревожа се обаче за Ейдриън — тя остана неподвижна, докато Лоуел прегледа раната на рамото й и отново я покри с марлята.

— Ейдриън ще се погрижи за себе си, не се безпокой.

— И двамата непрекъснато казвате това един за друг, но аз лично храня сериозни съмнения! И не искам Ейдриън да… се връща към старите си занимания!

Лоуел наклони глава на една страна и я изгледа замислено.

— Значи си разбрала за какво става дума?

Сара кимна мрачно.

— А с теб трябва да проведем открит разговор. Но по-късно. Сега в главата ми се въртят други неща.

— И на мен. Имаш ли кафе? След няколкото дни, прекарани на слънчевите Хаваи, за мен е шок да се върна отново в Сиатъл — Лоуел се насочи към кухнята.

— Ами Ейдриън? — Сара объркано последва чичо си. Лоуел Кинкейд си е същият, реши тя. Човек никога не би разбрал, че зад тези засмени сини очи се крие ум, способен да реши и най-заплетените проблеми. Наближаваше седемдесетте и бе оплешивял напълно, като се изключеше малкото късо подстригана посивяла коса, обрамчваща темето му. Кинкейд никога не напълняваше, тялото му бе стройно като тръстика. В допълнение към хавайската риза, беше обул сандали и къси бели памучни панталони, мокри тук-там от дъжда. На китката му просветваше златен часовник в тон е тънката златна верижка на врата му. Сара знаеше, че златото е истинско. Чичо й никога не носеше фалшификати.

— Ейдриън ще се върне веднага щом оправи нещата — Лоуел започна да прави кафе с увереността на чест гостна къщата. — Дяволски съжалявам, че се наложи да ми оправя бъркотиите.

— Чичо Лоуел — каза Сара с престорено търпение, — защо не ми каза какво, по дяволите, става?

Лоуел се протегна и потърка с ръка врата между ключиците си.

— Е, ако трябва да го кажем с прости думи, прекарах последните няколко дни в преследване на фалшива следа на Хаваите. Днес се връщам и разбирам, че всичко е свършило. Вон наистина ме прати за зелен хайвер — добави той унило. — Чувствам се като идиот.

— Все пак, кой е Вон?

— Стар познат.

— А, да — тя кимна, когато си спомни записа на телефонния секретар. — Нали казваше нещо от сорта, че трябва да се погрижиш за една недовършена работа.

— Виж, когато Ейдриън се върне, той също ще иска някои обяснения. Защо не изчакаме, докато и тримата не се настаним удобно край камина. Ами вечеря?

— Вечеря ли? — изгледа го свирепо Сара. — Това е последното нещо, за което си мисля в момента. Какво ще правим с Ейдриън?

— Абсолютно нищо. Никога не е имало човек, който да може да направи нещо за него — отвърна замислено чичо й и наля гореща вода върху нес кафето си. — Просто се прицелваш в него и дърпаш спусъка.

Сара усети как стомахът й се преобърна.

 

 

Знаеше кой е той. Ейдриън не можеше да забрави описанието, което Сара беше дала на мъжа с прозвището Вълк. Думите й все още звучаха в ушите му. Убиец отцепник или нещо също толкова образно. Мъж, който, когато влезеше в една стая, смразяваше всичко и всички. Беше изтълкувал недвусмислено погледа в очите и, когато го видя да стои в коридора пред кабинета тази вечер. Беше вдигнала очи от ръкописа и той бе усетил, че стаята изведнъж става леденостудена.

Всичко бе свършило.

Той се връщаше към къщата, изпълнен с лоши предчувствия. Имаше голяма вероятност дори да не я завари там. Тогава какво? Когато спря на алеята отпред, видя позната зелена тойота и изпита облекчение. Лоуел се беше появил. А това означаваше, че Сара най-вероятно все още е тук. Колата й наистина стоеше на същото място, на което си беше преди това. А и едва ли някой бе в състояние да я пусне в движение бързо.

Добре поне, че Кинкейд се бе завърнал жив и здрав, каза си Ейдриън и отвори вратата на колата си. Но истинската полза от неговото пристигане беше тази, че Ейдриън нямаше да се изправи сам пред очите на Сара. Все още не беше измислил какво да й каже и започваше да свиква с факта, че никога нямаше да намери подходящите думи. В нейно присъствие винаги губеше почва под краката си, камо ли умело да си служи с изразните средства. Във всеки случай тя сигурно щеше да си тръгне от живота му скоро.

Едва ли би желала да съжителства с вълк.

Той се изкачи бавно по стъпалата на верандата. Влажната нощ бе обгърнала всичко и светлините на къщата го примамваха с топлия си блясък. Но той не се заблуждаваше. Знаеше, че външната топлина е илюзия. Без Сара до него не можеше да съществува някаква топлина. Опита се да измисли някакви учтиви поздрави, въобще нещо, което човек казва в подобни случаи. Трябваше да се държи като джентълмен. Да й изкаже извиненията си и да се оттегли. Но дълбоко в себе си не беше сигурен какво точно трябва да направи. Толкова я харесваше и наскоро дори бе започнал да вярва, че може да я има завинаги. Мисълта да я пусне да си отиде, го изпълваше с напрежение, което не му даваше покой.

Имаше много неща в този живот, който един мъж можеше да вземе, но сред тях не спадаше любовта на една жена. Тя трябваше да бъде дадена доброволно и от сърце. През последните няколко дни той бе осъзнал тази истина. Не можеше да изтласка в дълбините на съзнанието си прекрасното усещане, че я притежава, там, където пазеше отдавна забравени неща. Не можеше.

А тя мразеше и се страхуваше от мъжа с прозвището Вълк.

Ейдриън шепнеше механично думите, който трябваше да каже, но всичко се изпари от главата му, когато изведнъж входната врата се отвори.

— Крайно време беше! — извика Сара и се затича към него през верандата — Ейдриън, минаха часове!

Той почувства мекото й тяло да се сгушва в неговото и трескаво я стисна в прегръдките си. Беше зашеметен от посрещането.

— Сара?

— Каза, че ще се върнеш с ферибота в пет и петдесет и пет — прошепна тя, опряла лице в мократа му риза. — Знаех, че ще се върнеш навреме. Знаех, че само трябва да накарам Вон да дойде тук и ти ще се погрижиш за всичко.

Той я прегръщаше силно, поглъщайки жадно топлината й.

— Да — той галеше косата й. — Получих сигнала от алармената система на къщата веднага щом слязох от ферибота — пръстите му застинаха върху косата и. — Никога през живота си не съм бил толкова уплашен, Сара.

— Здравей, Ейдриън, съжалявам. Всичко наред ли е?

Ейдриън вдигна поглед над главата на Сара и погледът му срещна този на неговия стар приятел.

— Погрижих се за всичко — той усети как Сара потрепери в прегръдките му.

Кинкейд кимна.

— Така и предположих.

— Само че утре сутринта може да се наложи да отговориш на няколко въпроса на старите си приятелчета от службите.

Очите на Кинкейд заблестяха.

— Как така?

— Оставих Вон завързан на няколко метра встрани от магистрала И-90. После се обадих в офиса на службите на Западния бряг и им оставих съобщение къде могат да го намерят. Мъжът, който прие съобщението, ме попита от кого е…

— И ти му даде моето име — Кинкейд се усмихна унило.

— Благодаря, приятел. Е, мисля, че нямам право да се оплаквам. Заслужих си го. Само Господ знае колко съм ти задължен, задето се погрижи за Сара. Освен това, Гилкърк и хората му ще са толкова доволни, че най-накрая са хванали Вон, че сигурно няма да си правят труда да задават прекалено много въпроси.

Сара повдигна глава и обхвана между длани лицето на Ейдриън.

— Не си го убил, нали?

— Не.

Тя се усмихна.

— Разбира се, че не си. Вечерята е готова. Бързо си вземи един душ. А аз ще ти налея чаша вино — тя се дръпна от него и изчезна навътре в къщата.

Ейдриън остана загледан след нея, напълно объркан. Това му причиняваше болка, но бе по-добре от хладната и безжизнена увереност за загуба, която бе изпитвал преди това.

Несигурността съдържаше надежда. Той последва Лоуел в къщата и се запъти към банята, сваляйки пътьом мокрото си яке.

 

 

Ейдриън наблюдаваше Сара откакто бе излязъл от банята, като се опитваше да отгатне мислите й. Тя бърбореше за златото, докато приготвяше салата от ориз и зеленчуци и се шегуваше с идеята на чичо си за сватбен подарък. Тя наля на него и на чичо си по чаша вино и сложи във фурната кифлички, докато обсъждаше непредвидената ваканция на Лоуел на Хаваите. После изрази под формата на монолог мнението си за хавайската риза на чичо си и за това колко типично за него било да си донесе тъкмо нещо такова от Хаваите.

Лоуел й отговаряше с лекота, облегнат на кухненския плот, като не оставяше без последствие шегите й.

— Радвам се, че ти харесва ризата ми. В куфара си имам още три такива. Купих ги тази сутрин, докато чаках обратния полет — той се взираше с видимо удоволствие в шарената предница на ризата си.

Ейдриън чувстваше, че е изключен от разговора, но не знаеше какво да направи, за да вземе думата. Сара и чичо й поддържаха оживен разговор за всичко друго, остен за мъжа с прозвището Вълк. Ейдриън си каза мрачно, че и двамата вероятно са прекалено учтиви, за да разговарят за човек, когато той е съвсем близо до тях, отпивайки по малко от чашата си с вино.

По време на вечерята Сара най-накрая поиска някои обяснения от чичо си. Ейдриън скрито наблюдаваше блесналите й лешникови очи, докато се готвеше настървено да зададе следващия си въпрос на Лоуел Кинкейд. Търсеше трескаво следи от отвращение страх или ненавист по лицето й. Странно безпокойство го глождеше. Искаше да получи някои уверения и обяснения, но същевременно се подготвяше за най-лошото. Разбира се, след всичко онова, което знаеше за мъжа с прозвището Вълк, сега не би могла да се държи топло или равнодушно с него.

Пръстите на Ейдриън мачкаха салфетката, просната в скута му. Той сведе поглед надолу, отбелязвайки бегло изненадата си от тази външна проява на напрежение.

— Добре, чичо Лоуел, целите сме в слух — каза Сара, когато вече привършваха вечерята си.

Тя се облегна назад на стола, сплела пръсти под брадичката си, наблюдавайки Кинкейд с блеснал поглед.

— Ами — започна Лоуел усмихнато и спокойно, — трябваше да посетя три магазина, преди да намеря подходящите ризи, но когато съзрях тази с ананасите, разбрах, че…

— Лоуел Кинкейд, не говоря за хавайските ти ризи и ти го знаеш много добре! Искам да знам за златото.

— А, златото — повтори той. — Предполагам, че няма да успееш да се добереш до него поне до двадесет и петата годишнина от сватбата ви или дори може да се наложи да завещаете картата на съкровището на децата си, но при всички случаи това би бил отличен сватбен подарък, не мислите ли? Дори и самите вие никога да не зърнете златото, ще можете спокойно да разговаряте, да се шегувате и да разказвате истории за него. Вече чувам историите, които ще разказвате на децата си.

— Мисля — прекъсна го Сара решително, — че малко избързваш. Не ме интересува какво ще разказвам на децата си, при условие, че още нямам такива.

— За сега — прекъсна я мъдро Лоуел.

Сара повдигна вежди, но на Ейдриън му направи впечатление, че тя не го погледна. Продължаваше да наблюдава Кинкейд.

— В момента съм загрижена повече за миналите ти афери. Ти ли открадна златото на ЦРУ? Ти ли го зарови близо до камбоджанската граница? Да или не?

Кинкейд погледна Ейдриън и му намигна усмихнато.

— Действа агресивно и директно, когато иска да получи отговор на някой въпрос.

— Хмм — Ейдриън допи виното си и се запита защо още Сара не го е запита агресивно и директно за Вълка. Може би не искаше да знае цялата истина. Той се навъси и внимателно остави чашата си на масата.

— Добре, Сара, ето я историята — започна Кинкейд. — Като начало, златото не беше на ЦРУ. Не беше американско злато, както и да го погледнеш. Принадлежеше на неколцина много хитри господа, които въртяха усилено бизнес с наркотици под прикритието, че са там в качеството си на държавни служители към американското правителство. Веднъж случайно попаднах на тях, докато имах работа с едни мои приятели.

— Приятели ли?

Лоуел кимна.

— Прекарах много време сред хората от едно село. Тези смели млади мъже и жени ми бяха от голяма полза по време на войната, тъй като ми съобщаваха ценна информация. Както и да е, бях в селото, когато се понесе слух, че двама наркотрафиканти са били убити. Кариерата на наркотрафиканта е изпълнена с безброй опасности, както знаете. Намирах се близо до мястото на убийството поради редица… нека ги наречем съвпадения и успях да сложа ръка върху златото.

— Да бе — Сара определено беше скептично настроена. — „Съвпадения“ е ключовата дума, както разбирам.

— Аз самият имах проблем тогава. Виждах как всичко се пропада, и то с главоломна скорост. Сайгон беше на ръба и всеки с достатъчно ум в главата го съзнаваше. Бях на няколко километра оттам и нямаше начин да се върна в посолството със златото. Щях да извадя голям късмет, ако изобщо успеех да се върна жив. Затова реших да направя друго. Намерих изход…

— Изход, който би ти позволил да отнесеш малко от златото със себе си?

Кинкейд се изкикоти.

— Знаеш моето отношение към златото, Сара. Не можех просто да се въздържа и да го оставя.

— Вон каза, че е попаднал на папка с журналистическо разследване, в което се твърди, че си оставил част от него на свои приятели в селото.

Кинкейд повдигна рунтавите си вежди.

— Палка ли? Чудя се кое е провокирало интереса му към това забравено съкровище след всичките тези години и как е решил да си опита късмета. Ами, Сара, нека ти съобщя един факт. Няма нищо по-полезно от златото, когато се опитваш да оцелееш в страна, опустошена съвсем наскоро от вражеска армия. Бях задължен на онези селяни. Що се отнася до мен, реших да си създам малко приятели край камбоджанската граница в замяна на някои услуги. Натоварих златото на един джип и го закарах до границата. Нямаше как да го изнеса от страната, затова го зарових, направих карта и после се срещнах с моите хора. Те ме измъкнаха от страната.

— И къде е мястото на Брейди Вон в цялата тази история? — попита Сара.

— Вон е като трън в очите на службите от известно време насам. Всички знаехме, че работи на два фронта.

— Да, той също спомена, че работел на две места — сухо отбеляза Сара. — Това ли е имал предвид? Продавал е информация на врага?

— Информация, която ние самите искахме да бъде продадена, макар той да не знаеше това. Използвахме случая, когато разбрахме, че е бил вербуван — Лоуел се усмихна. — Но напоследък неговата роля все повече се ограничавала, поне така ми казаха. Очевидно и другата страна е разбрала нещо. Вон обаче е достатъчно хитър и е усетил, че нещо не е наред, затова съвсем разумно е решил да изчезне. Явно е искал след внезапното си пенсиониране да се презастрахова финансово.

— И е избрал твоето сандъче със злато.

— През последните шест месеца той имаше назначение в Сайгон. Преди сме работили заедно по няколко проекта. Но никога не съм му вярвал напълно. Опитвах се да отклонявам вниманието от златото, като разпространявах разни легенди, щом чуех да споменават за него след войната. Знаех, че ще бъде почти невъзможно да запазя всичко в тайна. Много от селяните знаеха за него. А един Господ знае кои от наркодилърите също знаеха. Но аз пуснах по-голямата част от слуховете, че скритото злато е всъщност правителствено, че е пазено в посолството и е използвано за тайни операции. Някак си успях да внуша, че двамата наркодилъри са били всъщност агенти. И разбира се, внимавах моето име да не се замесва. Човек никога не знае. Не исках да се злепоставям. Ако някой е узнал за историята с наркотиците или се е сприятелил със селяните, сигурно е успял да проследи по-голямата част от историята.

— Явно някой от журналистите наистина се е сприятелил със селяните — отбеляза Сара. — И по някакъв начин записките му са попаднали в папката, която Вон е намерил.

Лоуел въздъхна.

— През всичките тези години си мислех, че тази история вече наистина се е превърнала в легенда.

— Вон каза, че нарочно е пуснал слух, че е на Хаваите и набира наемници, които да му помогнат да открие съкровището — каза Сара.

Кинкейд поклати глава.

— Направо ме е срам, като си помисля, че се хванах. Чух за плановете му и направих точно онова, което той очакваше — заминах за Хаваите — той погледна към Ейдриън. — Искрено вярвах, че ще успея да се погрижа за всичко в рамките на четиридесет и осем часа. Не съм си и помислял, че вие ще трябва да оправяте бъркотията, която бях забъркал.

Ейдриън не можа да измисли нищо в отговор. Той просто кимна сковано и продължи да наблюдава Сара, присвил очи. Защо не му беше разказала нищо за случилото се този следобед. Неизвестността го измъчваше. Част от него искаше веднъж завинаги да приключат с този проблем, но друга част искаше да се преструва, че не се е случило нищо чак толкова ужасно. Той рязко бутна стола си назад и отиде до плота, където държеше брейдито.

— Да ти налея ли, Лоуел? — гласът му беше плътен и дрезгав.

— Страхотна идея! — по-възрастният мъж се усмихна широко.

Сара отново съсредоточи вниманието си върху Лоуел.

— Вон окончателно ли е отстранен? И няма да ни безпокои повече, така ли?

Лоуел Кинкейд се усмихна.

— Вече няма защо да се тревожиш за него. Утре сутринта ще говоря с Гилкърк. Но онова, което разбрах, е, че службите го смятат за бита карта. Дори и утре да го пуснат, той ще разбере, че всички го познават и знаят с какво се занимава. Тогава много бързичко ще изчезне от хоризонта.

— А имаше планове… — рече замислено Сара. Ейдриън усети погледа й върху себе си, докато наливаше брендито.

— Какви планове? — попита той, макар да не го интересуваше особено. Вон, както Кинкейд току-що бе казал, вече не представляваше заплаха. Той се бе погрижил за това, когато бе оставил враждебно настроения мъж, завързан и прогизнал от дъжда в близост до магистралата. Вон бе достатъчно умен, за да осъзнае, че всичко се е провалило. А и навярно знаеше какво означава напълно да те разкрият.

— Той се надяваше, веднъж сдобил се с картата, да замине за Камбоджа и с помощта на неколцина внимателно подбрани наемници да изнесе златото. Обясни ми целия си план — завърши тя весело. — А на мен нямали да ми налееш малко бренди?

Ейдриън отново се обърна към плота и сипа в още една чаша.

— Извинявай — промърмори той.

Когато й подаде чашата, Сара я вдигна весело.

— Да пием за отговорите, които най-накрая получихме — тя отпи голяма глътка. Лоуел се усмихна широко.

— Не съм ли ти казвал безброй пъти, че отговорите са най-лесното нещо на света, щом знаеш къде да ги търсиш?

Сара остави с трясък чашата на масата.

— Като говорим за отговори… — започна тя, ала скочи на крака и се втурна по коридора към кабинета.

Кинкейд и Ейдриън се спогледаха. За първи път оставаха насаме без Сара.

— Всичко ли е под контрол?

Ейдриън кимна.

— Да. Службите ще се оправят. Наистина ги накарах да повярват, че ти си този, който е опаковал Вон като коледен подарък. Предполагам, че ако Вон се раздрънка, Гилкърк може да реши, че аз още съм наблизо.

Кинкейд се изкикоти.

— Дори и да го направи, всичко ще бъде наред. Боя се, че ти вече не си новина. Последния път, когато разговарях с Гилкърк, съвсем небрежно споменах и твоето име, за да видя каква ще е реакцията му. Честно да ти кажа, не го заинтересува особено. Може за кратко да се породи любопитство, но дотам. Гилкърк няма да те насилва. Задължен ти е и го знае. Той е свестен човек. Плаща си дълговете.

— Обичам, когато не съм новина — промърмори Ейдриън, — но Сара…

— Не се тревожи за Сара. Тя ми е племенница. Познавам я.

— Тя е жена — отвърна му Ейдриън тихо. — И си е изградила доста див образ на Вълка. Ти какво си й разказвал за мен, Кинкейд?

— Само оттук-оттам. Преди една година бях много притеснен за теб, приятелю. Не бях сигурен дали тази книга ще се окаже терапията, от която имаше нужда. Мисля, че една вечер със Сара пийнахме по няколко питиета и аз се разприказвах. Вероятно повече, отколкото е трябвало. Тя е запомнила всичко и го е доукрасила. Знаеш, че има живо въображение.

— Наистина ли си й разказал някаква идиотска история как температурата в стаята пада, когато аз вляза вътре? — попита Ейдриън.

Кинкейд премигна.

— Предполагам, че съм бил аз. Има случаи, когато това е абсолютно вярно.

Ейдриън трепва.

— Нищо чудно тогава, че не получавам покани за коктейли.

Лоуел Кинкейд се разсмя неудържимо.

— Не се безпокой. Описанието важи само когато си по служба. Ако не получаваш покани за партита, то е, защото хората предполагат, че не си купонджия, а не защото нямат нужда от още една кофичка с лед.

— Ами онова, което си й казал, че съм… отцепник?

Кинкейд изглеждаше изненадан.

— Никога не съм казвал такова нещо. Боя се, че тя сама е стигнала до това заключение. Казах й, че съм обучавал един мъж, който е получил кодовото име Вълк и за когото сега се безпокоя. Вероятно, тя е предположила, че… — той щеше да каже още нещо, но млъкна, тъй като Сара се върна, подхвърляйки кристалната ябълка в ръце. — А, ябълката?

— Да… ябълката.

Тя го наблюдаваше със смесица от насмешка и строгост.

— Тук е отговорът, нали чичо Лоуел? Ясно като кристал?

Той кимна мило.

— Това е микроелемент, замаскиран като мехурчета въздух, хванати в кристала. Е, все пак е доста малка, нали? Поръчах да ми направят две специално за теб и за Ейдриън. Всеки един от вас притежава по една половина от картата. Това е сватбеният ви подарък. Не просто злато, а предизвикателството да притежавате собствена карта на съкровище. И някой ден, някой член на вашето семейство ще може да го вземе. Може би след двадесет години, когато политиката и насилието в тази част на света ще са история. Може би следващото поколение ще има възможност да изкопае златото. Кой знае? Междувременно за вас остават фантазиите.

— Брилянтна идея за сватбен подарък — изрече Сара с усмивка.

— Така си и помислих. Точно като за жена с прекалено живо въображение. Кога разбра, че ябълката е ключът към загадката?

— Докато разговарях с Вон. Знаех, че отговорът не се крие в ръкописа — тя хвърли бързо един поглед на Ейдриън. — „Фантом“ дава отговор на някои други въпроси, но не и на този къде е скрито златото. Използвах това само като претекст да накарам Вон да се върнем в къщата. Стигнах до заключението за ябълката, когато сглобих всичко, което знаех. Златото, което ти имаше предвид, беше сватбен подарък. Нещо, което да бъде споделено. А и нали беше дал на двама ни с Ейдриън по една ябълка. Това беше връзката между нас. Ключът. А после се сетих и за склонността ти да криеш нещата на видни места, по начина, по който казваш, че отговорите сами се набиват на очи. Самата ябълка има златна дръжка и листо и това беше още един ключ към загадката. Златото по ябълката ми подсказа връзката със златото в Югоизточна Азия. Е, какво ще кажеш? А ти вече ни бе дал и първия ключ, като бе разказал на Ейдриън легендата. И накрая, но не и на последно място, знам, че обичаш да играеш на сигурно. Щеше да искаш информацията да е на разположение както на мен, така и на Ейдриън, в случай че лично си възпрепятстван. Имаше скрит смисъл в това, че ни бе дал някои от отговорите. А ги бе дал и на двама ни. Всичко, което трябваше да направим, бе да се огледаме около себе си.

— И ти разбра, че единственото нещо, което съм дал и на двама ви, е ябълката? — Кинкейд кимна. — Не е зле, Сара. Никак даже.

— Игри — чу се Ейдриън да промърморва.

— По-добре свиквай с тях, ако ще ставаш член на семейството — посъветва го весело Лоуел.

— Достатъчно играх за днес. Ако ме извините, ще си лягам. Лоуел, ти можеш да ползваш канапето. Племенницата ти е в стаята за гости — Ейдриън се изправи.

Сара бързо вдигна глава.

— Ейдриън…

Той застина, вперил поглед в нея.

— Какво има, Сара?

— Аз… аз просто се чудех какво става с пътуването ти тази сутрин — тя хапеше долната си устна, явно в търсене на подходящите, думи. — Вон смяташе, че си заминал за Мексико, затова те питам.

— Така исках да си помисли.

— Но…

— Купих си билет. Но самолетът имаше няколко междинни кацания на път за Мексико. Аз слязох в Лос Анджелис.

— Разбирам — каза тя тихо. — Планирал си го така, че да накараш Вон да си помисли, че си напуснал страната и си тръгнал сам да търсиш златото.

— Реших, че моето заминаване ще го накара да действа — обясни Ейдриън търпеливо. — Предположих, че ще се пробва през нощта, като си мисли, че си сама. Възнамерявах да заобиколя и да го чакам. Бях измислил всичко. Но ти пренаписа правилата.

— Той ме измами! — възпротиви се Сара. — Получих обаждане от чичо Лоуел. Или поне аз си мислех, че е от него. Вон е записал на касета съобщението от телефонния секретар в хижата на Лоуел, използвал е част от репликите и е съставил нови изречения.

— Знам — каза Ейдриън — той самият ми каза.

Сара го изгледа с любопитство:

— Така ли?

— Разказа ми доста неща — каза Ейдриън. — Лека нощ, Лоуел, Сара — кимна и излезе от стаята.

Сара продължи да гледа в посоката, в която бе изчезнал. Усмивката бавно се стопи в очите й и на нейно място се настаниха тъга и копнеж. Тя бавно седна до чичо си и пусна ябълката в скута си.

— Има навика да ни обвинява, че играем разни игрички — прошепна тя. — Какво си мислеше, че прави днес, когато ми обясняваше, че отива да търси връзка с някакъв твой приятел, от когото можел да разбере къде си?

Кинкейд разклати чашата си с бренди, така че то се завъртя в кръг.

— Не е играл игри. Ейдриън никога не го прави. Той просто ти е спестил истината.

— Каква истина?

— Че няма никакъв таен агент, с когото да се свърже. Единственият човек, на когото може да разчита, бе самият той. Трябвало е да накара Вон да повярва, че наистина е напуснал града и начина да го направи е бил да се качи на самолета. Мексико Сити е точният избор, защото се ползва с особена репутация в определени среди. Вон си е направил заключенията, както се е очаквало от него, когато е открил къде отива Ейдриън.

— Но защо не ми каза? — въздъхна тя.

— Искал е да те предпази от истината за самия него. Всъщност нямаше как да го постигне. Не и ако трябваше да запази живота ти.

— Какво искаше да кажеш с това, че Ейдриън никога не играе игрички?

— Просто това, което казах — Лоуел отпи голяма глътка от брендито си и за момент се загледа в осветения от лампите таван. — Ние с теб, Сара, притежаваме умението да излизаме от ситуации, когато не ни допадат. Ти го правеше през цялото време, докато работеше в онези корпорации. Отнасяше се към работата си като към игра, когато тя заплашваше да стане прекалено сериозна или напрегната. Виждах те да правиш същото и в университета, както и когато се правеше на човек на изкуството. За теб това е начин за оцеляване. И това работи много добре. Знам го, защото и аз го използвам. Често ми се случва да гледам на работата си по този начин, когато нещата загрубеят. Установявам дистанция, доверявам се на инстинкта си и се опитвам да видя развитието на нещата и възможните ходове, като при партия шах.

— А Ейдриън не го умее, така ли?

— Точно така. За него всичко е наистина. До такава степен се бе отдал на работата си, че накрая тя си взе своето.

— „Фантом“ — Сара се вгледа в кристалната ябълка. — Основното, вложено в книгата му, не е интригата със златото, нали? А онази част от него, от собствения му живот, от действителността, срещу която се е възправил…

— Когато накрая осъзна, че работата го съсипва, той си подаде оставката. Тя обаче не бе приета веднага. Условието бе да изпълни една последна мисия.

— Значи са го заставили да продължи — Сара потрепери. — Как ли е оцелял, чичо Лоуел?

— Постъпил е така, както е трябвало. Ейдриън винаги прави онова, което трябва. Отнасяше се дотолкова сериозно към работата си, че беше станал най-добрият в бранша.

— По-добър и от теб ли?

— По-добър и от мен, но насилието и усложненията при последната му мисия сложиха край на всичко. Когато приключи задачата си, той просто изчезна. Появи се на прага ми три месеца по-късно под името Ейдриън Савил.

— Това не е ли истинското му име? — попита Сара озадачено.

Лоуел Кинкейд се усмихна.

— Сега вече е. Казах ти, че Ейдриън изобщо не играе. При него всичко е наистина. Получи ново име и започна живота си отначало. И би направил всичко, за да го запази.

— Е, значи е на чисто. С последните събития нищо не се е променило.

— Сега вече знаеш всичко за него — заключи чичо й.

— И въпреки това чувствата ми към него не са се променили — въздъхна тя. — Нима може да си мисли, че аз…

— Наговорила си му разни неща за Вълка…

— Извинявай, но ти ме подведе. Ти си този, който ми разказа историята.

— Доколкото си спомням, онази нощ бях малко пиян. И искрено се безпокоях за Ейдриън. Не бях сигурен, че писането на тази книга ще му е от полза.

— Това не е извинение. Ти ми разказа неща, които…

— Но всичко беше истина — каза Лоуел Кинкейд и я изгледа строго. — Не поемам отговорност за онова, което е плод на развинтеното ти въображение. Доукрасила си доста фактите.

Сара се намръщи.

— Когато този следобед осъзнах, че единственият ми шанс да оцелея с Ейдриън, разбрах кой в действителност е той. Разбрах също така и, че независимо какъв е бил, сега е мъжът, когото обичам. Беше прав за него. Той е мъж, на когото можеш да разчиташ, когато залогът е хвърлен. Защо скицира онази глава на вълк на заглавната страница на ръкописа?

— Просто си драсках. За мен е напълно естествено да си мисля за Вълка, когато чета историята на Фантом.

— Значи съм тръгнала по погрешен път. Мислех, че преследваш Вълка — Сара млъкна за момент. — Е, време е и аз да си лягам.

— Добре ще направиш — промърмори чичо й иронично.

Тя му хвърли полуразвеселен полутъжен поглед.

— Значи реши да хвърлиш племенницата си на Вълка?

— Вълците са интересни животни. Доста са грижовни — Лоуел стана и се запъти към бутилката с брейди. — Лека нощ, Сара.

Тя се доближи и го прегърна с любов.

— Лека нощ, чичо Лоуел. Толкова се радвам, че вече си в безопасност.

— Аз също съм доволен, че ти си добре. Предполагам, трябва да се чувствам задължен на Ейдриън за това.

Сара замълча. Просто се усмихна и тръгна уверено по коридора към спалнята на Ейдриън.

 

 

Ейдриън лежеше в леглото, сключил ръце под главата си. Взираше се в тъмнината и се ослушваше за стъпките на Сара. Изчака я да забави ход пред вратата на спалнята му и когато тя не го стори, напрежението го погълна.

Би било най-добре, ако остане в своята спалня, каза си той. Бързо изброи наум цял списък от причини, поради които не трябваше да отваря вратата на стаята му тази нощ. Днес се бяха случили прекалено много неща и тя бе превъзбудена емоционално. А и беше импулсивна по природа. Имаше нужда от време, за да изясни чувствата си. Той не искаше да идва при него, без да е обмислила онова, което бе научила за него днес. Може би изпитваше съжаление към него и бе решила, че има нужда от подкрепа в този момент. Беше прекалено състрадателна, за да му откаже утеха. Той обаче не желаеше да го съжаляват.

Толкова много причини, помисли си разярено Ейдриън. Толкова много, че би трябвало да я отпрати, ако се осмели да отвори вратата му.

В този миг топката на бравата се завъртя и Сара прекрачи прага. Ейдриън се вторачи в силуета й на фона на светлината, която идваше откъм коридора и разбра, че никога не ще има сили да я отпрати. Тази нощ той изпитваше прекалено силна потребност от топлината й. Днес бе било особено студено на моменти.

— Спиш ли, Ейдриън? — прошепна тя, затвори вратата и пристъпи в изпълнената със сенки стая.

— Не.

— Сигурно си изтощен.

— Хмм.

Дрехите й меко прошумоляха, докато ги събличаше. Той видя бледото сияние на голото й рамо, както и светлата кожа на бедрата й, докато събуваше джинсите си.

— И аз самата съм малко уморена — призна тя тихо и приседна на леглото.

— Сара — понечи да изрече думите, които бе решил предварително и да й обясни защо не бива да прекарват нощта заедно, ала тя дръпна завивките и се пъхна до него. Всички логични доводи заседнаха в гърлото му, когато го прегърна. Нейната топлина и мекота се превърнаха в изкушение, на което бе много по-трудно да устои, отколкото на всичкото злато на Югоизточна Азия.

— Не се безпокой — прошепна Сара с дрезгав глас. — Тази нощ не искам нищо от теб. И двамата имахме тежък ден — тя прокара пръсти по косата му и спусна ръка по врата.

— Сара, не е там причината, просто… О, Сара, прегърни ме! Обвий ръце около мен и ме притисни към себе си.

И тя го направи — прегърна го, и той отвърна трескаво на прегръдката й. Вдъхна познатия упойващ аромат и се остави на невероятното спокойствие, което му носеше докосването й, усети извивките на тялото и в прегръдките си и се отпусна за пръв път, откакто бе изгряло слънцето този ден. Сега вече можеше да заспи.

Часове по-късно той се събуди при първите утринни лъчи със съзнанието за онова, което трябваше да направи. Част от него мислено се противопоставяше на тази мисъл, макар да съзнаваше, че това е единствената възможност. Най-добре беше да действа така, както бе решил. Внимателно, предпазливо, уверено. Последната година бе подреждал живота си именно по този начин. Умееше да бъде търпелив. И последователен.

Беше рисковано да се опитва да учи тази отзивчива, често импулсивна жена, която лежеше свита в прегръдките му, на такива умения. Но за да го стори, трябваше преди всичко да узнае с абсолютна сигурност какви са чувствата й към него.

Никакви игри. Дори и такива на съжаление и състрадание. Най-вече никакви игри.

Ейдриън не помръдваше. Изпитваше боязън да я обезпокои, защото веднъж събудил я, трябваше да й обясни причините за решението, което бе взел. Предпочиташе да открадне тези последни няколко минути на близост и топлина и да ги удължи максимално. Един вълк, помисли си той унило, винаги се възползва от онова, което му се предлага.

Сара бавно отвори очи с усещането, че нечии ръце прегръщат тялото й. Едната ръка на Ейдриън лежеше на гърдите и в знак на притежание. Остана да лежи неподвижно за момент, наслаждавайки се на прекрасното усещане. Беше толкова естествено да са заедно. Изпълни я увереност. Досега не бе изпитвала подобно чувство. Беше влюбена в Ейдриън Савил. От вчера беше сигурна в това.

Не беше изненадана, че любовта я бе споходила по този начин. Навярно когато подобни чувства все пак се появяваха, трябваше да става именно така. За човек като нея нямаше друга възможност, освен да реагира бързо, импулсивно и напълно естествено. Винаги бе разпознавала истинското злато. Тя се протегна лениво и срещна напрегнатия поглед на Ейдриън спокойно и уверено.

— Добро утро — промърмори и леко докосна устните му. — Как спа?

Той премигна, явно изненадан от въпроса й.

— Непробудно — ръката му проследи извивката на бедрото й. — Благодарение на теб.

— Добре — чувстваше се изключително доволна от себе си. Протегна се отново, като този път нарочно притисна тялото си към неговото. — Радвам се, че съм ти била полезна с нещо. Вчера се чувствах като глупачка, когато се дадох така лесно на Вон.

Ейдриън не отвърна на поканата, стаена в ленивите движения на тялото й. Стори й се, че е напрегнат. Въобще не изглеждаше като мъж, който е прекарал нощта спокойно.

— Грешката не е твоя — отвърна той. — Всеки би се заблудил след такова обаждане. Чувал съм записи сглобени от различни разговори. Могат да звучат като истински. Но си запазила присъствие на духа, щом си го накарала да дойдете тук.

— Знаех, че ще се върнеш и че ще оправиш всичко — рече тя.

— И от колко време изпитваш подобна убеденост? — той я наблюдаваше с хладен поглед.

Сара усещаше, че хладината му е преднамерена. Също така предусети и въпроса, който искаше да й зададе. Вече го познаваше достатъчно добре. Прочитът на „Фантом“ бе запълнил много празноти, които обикновено лъсваха при по-скорошни познанства. Беше изпитала потребност да опознае живота му.

— Всъщност, искаш да ме попиташ от колко време знам, че ти си мъжът с прозвището Вълк? — нямаше причина да не е напълно откровена. — Със сигурност разбрах вчера. Когато Вон ми каза, че Вълка е бил истинска легенда, но не се е завърнал след последната си мисия…

— … защото превъртял — додаде Ейдриън рязко.

Тя отказа да се вслуша в думите му.

— Често си мисля за Фантом. За мъжа, озовал се на ръба, но успял да се задържи някак. Мъжът, оцелял въпреки всичко, когато се очаквало да се пречупи. Непрестанно си казвам колко сигурна се чувствам край теб…

— Сигурна ли?

Тя кимна.

— Осъзнах го онзи ден, на пазара в Пайк Плейс, когато ти се появи точно когато Вон се опитваше да ме качи насила в колата си. Както и вчера, докато се опитвах да намеря начин да се споразумея с Вон. Нещо ми подсказваше, че единственото, което трябва да направя, е да го накарам да се върнем в тази къща. А когато ти пристигна, се почувствах безкрайно сигурна. Разбира се, имаше и още много моменти, които ме наведоха на мисълта за истинската ти самоличност. Загрижеността ти за сигурността на къщата. Начинът, по който се движиш. Онази скица на чичо ми. Дори и партньорството ни на дама. Толкова напрегнат и едновременно сдържан. Ами отскорошното ти вегетарианство? Открих символизъм в този факт. Това е нещо, което всеки хищник би направил, щом се опитва да забрави миналия си живот. Всичко съвпадаше. Особено след като със сигурност разбрах, че Вон не е Вълка.

— Но ти си бе изградила толкова ужасна представа за Вълка — продума Ейдриън с усилие.

— Когато разбрах, че ти си този, когото някога са наричали Вълка, бях готова да я забравя. Вече познавах истинския Ейдриън — тя се усмихна замечтано. От очите й струеше любов.

Ейдриън се навъси.

— Не съм толкова сигурен, Сара.

— Не си сигурен в какво?

— Че познаваш истинския Ейдриън — той спря протеста, който тя понечи да изрази, като сложи пръст на устните й. — Изслушай ме. Първият път всичко се случи прекалено бързо. Вторият бяхме прекалено напрегнати, действахме емоционално, защото ти знаеше, че тръгвам и не беше сигурна какво ще се случи. Живеем в някаква кошмарна ситуация от момента, в който влязох в къщата и те намерих в кабинета си. Ти нямаше възможност да ме опознаеш при нормални обстоятелства.

Обзе я безпокойство. Сара го изгледа напрегнато.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че не си сигурен какво изпитваш към мен?

Той тръсна глава отривисто.

— Знам какво изпитвам към теб. Желая те от месеци. Обсебваше съзнанието ми ден след ден, като постепенно се материализираше и ме изкушаваше, докато не осъзнах, че трябва да направя всичко възможно да те притежавам. Но чичо ти беше прав. Преди това трябваше да направя нещо друго.

— Да напишеш „Фантом“.

— Тази книга бе последната стъпка към собственото ми освобождение от мен самия, Сара.

— Разбирам — и наистина го разбираше. Напълно.

— Ти беше заветната цел, съкровището, което ме очакваше, след като оставех миналото зад гърба си. Чувствам се така, сякаш те познавам отдавна. Чичо ти се погрижи за това. Но е теб не стана така. Ти ме познаваш само от няколко дни, а те бяха изпълнени с прекалено много напрежение, опасности и емоции.

— Влюбването винаги е съпроводено с емоции — вметна тя бързо.

— Да не би да казваш, че си влюбена в мен? — той потърси погледа и.

— Да — тя изрече тази единствена дума с нежност и увереност.

— Сара, не можеш да си сигурна в това!

— Веднъж ми каза, че би искал да те обикна — напомни му тя.

Прегръдката му се стегна.

— Копнея за това! Но трябва да си напълно убедена в чувствата си. Трябва да си сигурна. Никакви игри, Сара.

— Никога не съм си играла игри с теб.

— А, и помисли ли за себе си? Скъпа, всичко стана толкова набързо. Не е възможно да си дадеш сметка какво изпитваш. Де още. По дяволите, та до вчера ти мислеше за Вълка като за някакъв убиец психопат! Сега вече знаеш, че Вълка и аз сме един и същ човек. Не ми казвай, че си успяла да свикнеш с тази мисъл само за една нощ!

— Имам чувството, че не мога да ти кажа каквото и да било — отвърна тя. — Ти не си готов да ме изслушаш. Вече си решил как трябва да стоят нещата, нали? — обземаше я все по-голямо безпокойство, като разбираше какво цели той с думите си.

— Сара, искам да имаш време да ме опознаеш — изрече Ейдриън бързо. — Този път държа всичко да е както трябва.

— Не разбирам… — не, разбираше и тази мисъл я караше да изпитва паника.

Ейдриън продължи още по-разпалено и убедено.

— О, скъпа, трябва да ме разбереш! Нека го направим както трябва. Искам да имаш възможност да се увериш напълно в чувствата си. Следващия път, когато ми кажеш, че ме обичаш, искам да си имала възможността да премислиш онова, което ми казваш.

Сара се освободи от прегръдката му и седна в леглото, като се покрие чаршафа. Косата й се стелеше нежно по раменете. Тя се взря в него.

— Отпращаш ли ме? — гласът й прозвуча странно. Опитваше се да се сдържи. Опитваше се да запази самообладание.

Ейдриън бавно се изправи и седна до нея, очите му бяха почти безизразни: Сара осъзна, че беше решен да довърши започнатото. Тази сутрин нямаше да успее да го вразуми.

— Ще започнем една нормална връзка — рече той.

— Какво разбираш под нормална връзка? Ейдриън, ти най-вече би трябвало да знаеш колко кратък е животът. Заедно открихме нещо прекрасно. Защо да губим време? Моля те, не го прави? — не биваше да го моли, помисли си тя. Оставяше чувствата да замъглят разума й. Ейдриън още повече не би повярвал, че е наясно с чувствата си, ако го моли. Той не се доверяваше на чувства.

— Не те карам да ходиш в Монголия — рече той.

— Така ли? А къде тогава ме изпращаш?

— Мисля, че ще е най-добре, ако се върнеш в Сан Диего.

— Сан Диего?! Но аз дори вече нямам работа!

— Но имаш апартамент, нали? Там все още е твоят дом.

Тя се опита да възрази.

— Ами ти? Ти просто ще си седиш тук, докато не решиш, че съм имала достатъчно време, за да разбера какво изпитвам? Ейдриън, глупаво е. Аз съм възрастен човек. Знам какво изпитвам към теб.

— Ще идвам да те виждам. Ще ти се обаждам. Сара, искам да те ухажвам, не разбираш ли? Щети дам време да…

— Колко? — предизвика го тя.

Той я погледна недоумяващо.

— Колко какво?

— Колко време, по дяволите!

— Не знам — той се намръщи. — Колкото трябва, предполагам.

— Не е честно! Ако ще ме изпращаш в изгнание, поне трябва да упоменеш срока. Една седмица? Една година? Искам точна дата.

— Сара, изпадаш в истерия.

Най-лошото беше, че разбираше колко е прав. Беше загубила самоконтрол. Реши, че е от шока. Шокът да се събуди влюбена и мъжът да й каже, че не е готов за нейната любов.

Сара си пое въздух и преглътна сълзите на яд и паника. Колкото по-емоционална се показваше, толкова по-малко щеше да й вярва Ейдриън, че наистина знае какво иска. Заради общото им бъдеще трябваше да се вземе в ръце.

— Да — прошепна тя и се изправи. Огледа се за нещо, което би могла да облече, и накрая съзря ризата си на пода, където я бе пуснала снощи. — Да, напълно си прав. Действам под напора на чувствата.

Пръстите й безуспешно се бореха с копчетата. Най-накрая успя да я облече. После взе джинсите си с треперещи ръце. Ейдриън не откъсваше очи от нея.

— Сара, скъпа, изслушай ме.

Тя поклати глава.

— Не, не, добре съм. Всичко разбирам. Не се доверяваш на силните чувства, защото веднъж вече си разбрал, че те могат да те доведат до ръба на отчаянието и нещастието. Трябваше да го разбера, когато прочетох „Фантом“. Това е урокът, който си усвоил при последната си мисия, след което си изчезнал, нали така? Емоционалната реакция на работата ти за малко не те е погубила. Действал си толкова праволинейно и си упражнявал такъв контрол върху себе си в продължение на дълго време, че накрая, когато в теб е избухнал вулкан от чувства, за малко да те погуби. Ето защо говориш за преценка, за приятните неща в живота. Всяко нещо, което е по-силно от приятно, ти се струва опасно.

Ейдриън се изправи бавно, без да обръща внимание на голотата си.

— Просто искам да съм сигурен в онова, което изпитваш към мен — повтори той упорито.

Тя закопча джинсите си и срещна погледа му.

— Искаш да си сигурен във всичко. Сигурен в безопасността на къщата си, сигурен в мен, сигурен в самоконтрола си. Е, продължавай в тази посока, Ейдриън. Явно абсолютната сигурност във всичко е едно от малкото приятни неща в твоя живот. А коя съм аз, че да ти се противопоставям?

Сара се обърна и избяга от стаята.