Нора Робъртс
Сбъднати мечти (9)

Осма глава

Слънцето разгони облаците, мъглата и зимния студ по крайбрежието. От Средния Запад пристигаха новини за снежни бури, а Монтърей се радваше на спокойни сини небеса и загатващ за пролет бриз.

На скалите вятърът духаше по-силно. Идваше от морето и имаше вкус, както Лора понякога го оприличаваше, на приключения и романтика.

Зимната трева потреперваше, вълните бучаха, разпенената вода приличаше на бликнало от бутилка шампанско. Някога една девойка бе умряла тук по собствена воля. Един старец, чрез спомените си, я бе оплаквал на същото място. И златото, скрито преди повече от век, чакаше да бъде намерено.

Лора се наслаждаваше на компанията си, на отдиха и на самото търсене. Почти не минаваше неделя, без тя, приятелките и дъщерите й да не дойдат на скалите под сянката на Темпълтън Хауз и да не търсят зестрата на Серафина.

— Можем да си купим кон, когато я намерим, нали? — Кейла вдигна пълен с надежда поглед от мястото, където ровеше с градинската лопата. — От господин Фюри. Вече знам как да се грижа за кон. Той ни показа. Трябва да ги храниш, поиш, да ги четкаш, да се грижиш за краката им…

— … копита — обади се Али с чувство на превъзходство. — Както и да ги извеждаш да се разтъпчат и да чистиш яслите им.

— Ти чистила ли си ясли, Али?

Али сви рамене и преди да отговори, разтърси глава с надеждата, че новите обици на наскоро продупчените й уши се забелязват от всички.

— Според господин Фюри това е част от работата. Не можеш само да ги яздиш. Трябва и да се погрижиш за животните.

— Точно така. — Вечерята баща — дъщеря беше зад гърба им и Али някак я бе преживяла. Лора погали детето по косата.

— Когато бях малка и имахме коне, и аз съм чистила ясли. Никога не съм имала нищо против.

— Не може ли и ние да си купим коне? — Досега се въздържаше да попита. Все още не бе склонна да прости на майка си, че е допуснала баща им да си отиде и да се ожени за друга. — Господин Фюри си строи къща и конюшня. Щом бъдат готови, ще отведе конете.

— Ще го обсъдим.

— Винаги казваш така, когато имаш предвид „не“ — възрази Али.

— Казвам го — Лора се молеше да запази търпение, — когато възнамерявам да поговорим по въпроса. В момента господин Фюри е наел конюшнята и няма място за друг кон.

— Сигурно ще ни продаде някой от своите, стига ти да се съгласиш. Ако наистина се съгласиш — тросна се Али и тръгна към Марго и Кейт, които търсеха съкровището с детектор за метали.

— Все още е сърдита, че ще се жени така скоро — обади се Кейла.

— Хм?

— Мамо, нали знаеш? Той ще се жени за госпожа Личфийлд.

— Пак ще поговоря с Али — тихо обеща Лора, но всъщност нямаше представа какво още би добавила по въпроса. — А ти сърдита ли си, малката ми?

— Не. Не ме интересува дали ще се жени за нея, или не. Защо ли ще го прави, когато усмивката й е такава зла? А когато се смее, ме заболяват ушите.

Лора си наложи да не прихне. Всъщност Кейла обрисува Кенди съвсем точно, помисли си тя.

— Хората се женят, защото се обичат — обясни Лора, загледана към морето, а наум добави, че някога поне тя си бе въобразявала и мечтала така.

— Ти ще се влюбиш ли в някого и ще се омъжиш ли за него?

— Не знам. — Мечтите се променят, даде си сметка Лора. — Тези неща не се планират.

— Чух госпожа Уилямсън да казва на Ани, че госпожа Личфийлд е планирала да залови татко в мрежите си и той напълно си го е заслужил.

— Ами… — Тя прочисти гърлото си. — Искала е да каже, че двамата ще са щастливи заедно.

— Сигурно. — Кейла съвсем не бе убедена в думите й, но сметна за по-разумно да се престори, че е повярвала. — Ще си налея лимонада от термоса. Ти искаш ли?

— Да.

Лора се надигна и тръгна към приятелките си.

— Не го правя повърхностно, по дяволите. — Марго отметна косите от челото си и продължи да обикаля с детектора. — Винаги така го правя.

— Кръжиш като муха без глава — смъмри я Кейт, а Али се разсмя. След малко добави: — Извинявай.

— Прекалено много време прекарва в гимнастическия салон — обърна се Марго към Али. — Там се учи на лоши приказки.

— Така си се натруфила с бижута — продължи да се оплаква Кейт, — че апаратът ще пощурее.

— Всезнаеща кучка — не се въздържа Марго, но се сепна. — Извинявай, Али. Ей, искаш ли да поносиш малко гривната ми?

— Може ли? — Али наблюдаваше захласнато как елегантната й вуйна сваля тежката златна гривна и й я подава. Бижуто заблестя на слънчевата светлина. — Толкова е красива. Сияе.

— Какъв смисъл да я носиш, ако не сияе? — Марго намигна и прокара пръсти по ушенцето на Али. — Обиците ти са много хубави.

— Мама ми ги подари. Получих шестица по природознание. — Погледна към майка си и колебливо се усмихна. — Каза, че много се старая и заслужавам награда.

— Точно така беше — потвърди Лора. — Ще помогнеш ли на Кейла да донесе лимонадата? Изглежда, всички сме пресъхнали.

— Добре. — Тръгна към сестра си, но спря. — А искаш ли сандвич?

Лора си даде сметка, че така всъщност Али й се извиняваше и макар да не бе гладна, се усмихна.

— Страхотна идея. Я двете с Кейла разстелете одеялото и всички ще направим пауза за обяд. — Когато дъщеря й се отдалечи, добави тихичко: — Толкова се старае, но й е трудно да го приеме.

— Ако пред мен стоеше перспективата Кенди да ми стане мащеха, щях да го възприема още по-трагично — обади се Кейт.

Марго само сви рамене.

— Кенди е прекалено влюбена в себе си, за да им обърне каквото и да било внимание. А момичетата са достатъчно умни да не изискват нищо от нея.

— Вероятно щеше да е малко по-лесно, ако поне я харесваха. — Лора въздъхна. — Сигурно е егоистично от моя страна, но се радвам, че не я харесват.

— Някой иска ли да се обзаложи колко ще трае шоуто Питър — Кенди? Аз казвам… — Кейт се почувства замаяна и рязко седна на земята. — Ето го пак.

— Добре ли си? — Знаеха за язвата на Кейт и затова Лора тревожно застана до нея. — Присви ли те?

— Не. — Кейт си поемаше дълбоко въздух и чакаше светът отново да си дойде на мястото. Да, ето, ясното синьо небе застана където трябва. — Знаете ли? Изглежда, съм бременна.

— Бременна? — Марго рязко пусна детектора и се приближи. — Колко си закъсняла? Направи ли си тест?

— Доста съм закъсняла. — Кейт притвори очи и се опита да определи какво точно чувства. — Купих от аптеката, от тези, моменталните тестове. Още не съм се пробвала. Страх ме е да не покаже отрицателен резултат.

— Още утре сутринта ще го направиш — разпореди се Марго и обви лицето на Кейт с длани. — Сутрин повдига ли ти се?

— Не точно. Чувствам се малко премаляла, но минава. — Тя погледна приятелките си. — Я вие двете да престанете да ме гледате така знаещо и самодоволно.

— Няма начин. — Лора седна до нея. — Какво казва Байрън?

— Дори не съм му споменала. Ами ако се окаже лъжлива новина? Така ми се ще да съм заченала — добави тя развълнувано. — Е, наистина, женени сме само от няколко месеца и имаме много време, но ми се ще да е станало.

— Още един признак — уточни Лора. — Нестабилни и възбудени емоции.

В следващия миг се чу глас — спокоен, гърлен мъжки глас — и тя призна, че бременността не е единствената причина за нестабилни и възбудени емоции. Похотта определено предизвикваше същото.

Все още с ръка върху рамото на Кейт, тя се изправи.

— Само за жени ли е събирането?

— Зависи — обади се Марго, мигом преминавайки към прелъстителните си интонации. — От мъжа. Искаш ли да ни помогнеш да открием съкровището, Майкъл?

— На всички ви ще докривее, ако извадя късмет и го намеря, след като сте посветили толкова време на начинанието.

— Прав е. — Кейт потупа Лора по ръката, за да й даде знак, че вече се е оправила. — А и не приляга на мъж да попадне на зестрата на Серафина. Нали така, Майк?

— Ако питаш мен, щом е разполагала със зестра, по-умно е било да я оползотвори някак, а не да я заравя и да се хвърля от скалата.

— Ето — отбеляза Кейт, доволна, че я подкрепят. Изправи се и оповести: — Отивам да видя какво става с обяда. Според слуховете госпожа Уилямсън е приготвила картофена салата.

— Ще ти помогна. — Доволна от напрежението, което витаеше във въздуха, Марго реши да го подчертае. Намигна бързо на Майк и последва Кейт.

— Бях се качил горе да се обадя по телефона — подхвана Майкъл, преди Лора да успее да побегне. — През прозореца видях пет красиви момичета, пръснати по скалите. Трудно ми беше да продължа работата си, без да ги разгледам отблизо.

— Опитваме са да прекарваме тук по няколко часа всяка неделя. Досега сме намерили две монети. По-точно едната намери Марго, а Кейт — другата. Момичетата и аз засега сме на нула.

— Толкова ли е важно за теб да намериш златото?

— Търсенето е важно. И настроението. — Тя погледна към морето. — Възможността. Все си я представям тук — това младо момиче, застанало на ръба на скалата, обсебена от мисълта, че няма за какво да живее.

— Винаги има за какво да се живее.

— Така е. — Отстъпи, доколкото позволяваше скалата, защото той протегна ръка към лицето й. — Редно е да им помогна да приготвят обяда. Заповядай, ако искаш.

— По-скоро исках да поговорим за момичетата, ако разполагаш с минутка.

— О! — В очите й се появи тревога. — Ако ти пречат…

— Лора — подхвана той търпеливо, — защо искаш единствено ти да се радваш на компанията им?

— Не, разбира се. — Ядоса се на себе си, че остави емоциите да вземат връх над логиката. — Какво има?

— Показах им някои неща на оседлан кон. Кейла… — Погледна през рамо и се засмя, когато зърна русата й главица. — Страхотна е. Готова е да се впусне да прави скокове, ако й позволя.

— Моля те — потрепери Лора. — Сърцето ми.

— Хлапето е готово да препусне в галоп. Да прави какво ли не. Няма начин да не й се възхищавам за това. Но същевременно ме слуша. Учи се. Луд съм по нея.

Лора премигна от удивление.

— Тя… Не престава да говори за теб и конете всеки път, щом се върне от конюшнята. — Наложи си да се отпусне и седна на скалата, но само дето не подскочи, когато той се настани до нея. — Дори започна да губи интерес към уроците по танци.

— Не бих искал да се намесвам в плановете ти…

— Всъщност — продължи Лора с усмивка — тръгна на танци само защото Али ходеше. Кейла е такава — винаги твърдо решена да не изостава.

В малка пукнатина дребни сини цветенца си пробиваха път към слънчевата светлина, Майкъл разсеяно откъсна едно и й го подаде.

— Намери ли й учител по рисуване?

В очите й пак се появи изненада. Странно как помнеше такива битови подробности от живота на семейството й.

— Всъщност, да. — Погледна цветето в ръката си и й се прииска да приема това поднасяне на цветя, превърнало се вече навик, така небрежно, както го правеше той. — Започва следващата седмица.

— Хлапето наистина е талантливо. Аз например мога да рисувам единствено с линийка в ръка. А, Али?

— Преживява труден период. Не успява да се приспособи като Кейла, нито е толкова издръжлива. Лесно наранима е.

— Ще й мине. — Взе ръката й и се заигра с пръстите й. — Говорех за уроците по езда. Не знам колко настоятелен искаш да бъда.

С въздишка Лора се загледа в по-голямата си дъщеря, седнала като истинска дама на земята до Марго.

— Ако не проявява склонност, не я насилвай.

— Лора, тя е естествен талант.

— Моля?

— Хлапето седи на коня, сякаш го е правило цял живот. Притежава неповторима грация. И попива всяко мое наставление, все едно е Божия заповед. Плаша се. Ако си склонна да й позволиш да се занимава с коне, може би е по-добре да потърсиш някой с повече опит от мен да я обучава.

Зашеметена, Лора го зяпна.

— Нищо не е споделила. Кейла пристига и не можеш да й затвориш устата, а Али свива рамене и казва, че е минало добре.

— Кейла е експанзивна. А Али ще проговори, когато е готова.

Откъде познаваше така добре децата й, изненада се тя. Как успя да надзърне в душите им и да ги прецени така бързо и точно?

— Има ти доверие — сподели тихо Лора. — А напоследък тя не се доверява много-много на никого. Ако не възразяваш, бих искала да продължиш. Тя така отчаяно се нуждае от нещо в момента, а аз, изглежда, не успявам да й го дам.

Раздразнен, я хвана за брадичката и обърна главата й към себе си.

— Грешиш. Ти си точно това, от което има нужда. Позволява си да те обвинява само защото усеща, че приемаш обвинението. Напълно е сигурна в теб, знае, че винаги ще си до нея. — Отпусна ръка, но се въздържа да не стане и да почне да крачи напред-назад. Не беше психотерапевт, но всеки би видял, че тази жена се нуждаеше от нещо. — Аз самият минах през период, когато обвинявах майка си за много неща. Но никога не ги изрекох на глас. Защото не бях сигурен дали ще ги понесе, не знаех дали няма да ме изостави.

Вероятно затова така проникновено разбираше децата й, помисли си тя.

— Не се учудвам, че ти е по-лесно да я разбереш. Мен никога никой не ме е предавал. Родителите ми бяха и продължават да са устойчиви като канари. Никога не са се огъвали, колебали, проваляли.

А самата тя направи и трите неща, прецени Лора. Огъна се, колеба се. И накрая се провали. Не става въпрос за нещо, като да си възвърнеш равновесието, след като си залитнал.

— Не е изключено — продължи той, докато наблюдаваше лицето й — да те обвинява, защото ти самата се обвиняваш. Стегни се, Лора.

— Ти никога не си бил женен! — сряза го тя.

— Напротив. Цели шест месеца. — Веждите му се стрелнаха нагоре и той се изправи. — Само че не само аз провалих всичко. Ще продължа да обучавам децата — добави той, тъй като тя не каза нищо. — Но при едно условие.

Бил е женен? Само тази мисъл й се въртеше в главата. Накрая все пак успя да попита:

— Добре. Какво е то?

— Престани да се криеш в къщата и ела да видиш как се справят. — Развеселен от поведението и на двамата, той взе цветето от ръката й и го бодна в косите й. — Няма да ти се нахвърля пред очите на децата.

— Не се крия и никога не съм допускала, че поведението ти пред тях ще е непристойно.

— Господи, страхотно е да те наблюдава човек как превключваш на „дамата на имението“! Не съм сигурен дали да отдам чест, или все пак да ти се нахвърля.

Студена като парче лед, тя наклони глава.

— Бих предпочела да не предприемаш нито едното, нито другото. Сега, след разговора ни, непременно ще дойда да видя докъде са стигнали момичетата. Благодаря, че ме осведоми как вървят нещата.

— Да, госпожо Темпълтън.

— Отива ти да си саркастичен, Майкъл.

Хвана я за ръката, преди да успее да мине край него.

— И на теб. — Изрече го тихо, лицето му бе близо до нейното. — Боже, как само ти отива. Внимавай, когато се правиш на принцеса пред селянин като мен, Лора. Предизвикваш ме да искам да докажа нещо.

— Няма какво да доказваш. А сега пусни ръката ми.

— Когато свърша. — Предпочиташе да се държи по този начин — предизвикателна, хладна. Когато се показваше наранена, се чувстваше безпомощен, тромав и копнееше да я утеши. — Да ти припомня с кого си имаш работа в случай, че си забравила — продължи той. — Обичам да нарушавам правилата, а ако някой издигне преграда — тръгвам да я прескачам. Ей така, заради предизвикателството. Притиснат ли ме, отвръщам със същото. Но по-силно и по-жестоко.

Не се съмняваше в думите му. Мъжът пред нея в момента изглеждаше способен на всичко: да извърши грях, престъпление, варварщина. Когато й остане време, ще анализира коя точно извратена нейна част я тласкаше към него именно заради това. Но в момента трябваше да се спаси, а не да се прави на храбра.

— Благодаря за напомнянето. Но да не ти преча да си гледаш работата.

— Не ми пречиш. — Настроението му рязко се промени, което я изненада напълно. Той вдигна стиснатата й в юмрук ръка и без да откъсва очи от нейните, я притисна към устните си. — Не забравяй, сладурано, че все още ти предстои да си спазиш уговорката.

Тръгна си с небрежна походка, спря при разстланото за пикника одеяло колкото да задигне един сандвич, което разсмя момичетата, и се отдалечи. След като се убеди, че руменината по скулите й е изчезнала, Лора се присъедини към останалите.

— Господин Фюри целуна ръката ти, мамо — обяви Кейла. — Точно, както правят във филмите.

— Просто се правеше на смешник. — Лора взе чаша лимонада, за да разкваси пресъхналото си гърло. — Разказа ми колко добре се справяте с Али на уроците по езда. — Макар да усещаше стомаха си все още свит, взе парче ябълка. — Имам впечатлението, че той им се наслаждава не по-малко от вас.

— Уроците са приятни.

Али се преструваше на безразлична, но всъщност изучаваше майка си през мигли. Целуването на ръката въобще не й приличаше на шутовщина. А и майка й имаше цвете в косите.

— Според Майкъл не само ви е приятно, но и се справяте изключително добре.

— И ти трябва пак да започнеш да яздиш, Лора — обади се Марго.

Доволна от развоя на събитията, приятелката й загриза парче сирене. Не, целуването на ръката въобще не е шутовщина. Класическо е.

— Ще си помисля.

Поиска й се да види, как Майкъл се изкачва нагоре към къщата. Извърна небрежно глава на запад, уж загледана в морето.

 

 

Не можеше да заспи. Макар и съсипана от умора, не успяваше да потъне в сън. Лора искаше да вярва, че е заради ясната нощ, огряна от звезди. Ала добре знаеше — всъщност сънищата не й даваха мира.

Започна да го сънува и виденията, изпълнени с най-различни подробности, хем я шокираха, хем я удивляваха.

Успяваше чрез концентрация да контролира мислите си през деня. Но как да контролира онова, което се прокрадваше в сънищата й?

Те бяха толкова… сексуални. Еротични бе бледа дума за онова, което се въртеше в главата й, докато спеше.

Би трябвало да ги приеме, да им се надсмее, дори да ги сподели с приятелките си. Ала не бе в състояние да го направи. Обясняваше си го съвсем просто, докато се разхождаше из тихата градина. Как да го стори, щом не е извършила нищо от фантазиите, породени в подсъзнанието й.

Грубият, страстен, опияняващ секс бе като далечен сън от моминството й. Няколко пъти, макар и шокирана, сънува Майкъл като момиче. Било е хормонална възбуда, уверяваше се Лора, а не желание. И е най-добре да го забрави. В повечето случаи сънищата бяха нежни и прекрасни, но тогава тя си въобразяваше, че любовта във всичките й форми е красива и доставя наслада. В невинните й фантазии нямаше късане на дрехи, настойчиви ръце, готови да наранят, или викове на самозабрава.

Както, помисли си тя с гримаса, тези неща липсваха и по време на брака й.

Питър никога не бе разкъсвал дрехите й, не я бе влачил по земята, не я бе докарвал до писък. Някога, отдавна, бе нежен и внимателен. После загуби интерес. Обвиняваше се за това. Вероятно е била прекалено сдържана, наивна, скована, за да го вдъхнови за необмислена похот. Сега, когато тя самата осъзнаваше, че съществуват такива силни копнежи, когато се бе пробудила за тях, й беше по-лесно да ги възприеме и евентуално да започне да му прощава изневерите.

Но да сънуваш див секс и да се впуснеш в него, са две различни неща. Напъха ръце в джобовете на сакото, вдиша дълбоко нощния въздух и се помоли да успее да охлади мислите си, преди да си легне.

Нямаше да отиде при Майкъл. Дали от страх или мъдрост, но нямаше да отиде при него. Той не бе за нея, реши тя, загледана към тъмната конюшня, обвита в лека мъгла. Прекалено опасен и непредвидим беше за жена с нейните отговорности.

И независимо че бяха приятели с Джош от години, тя всъщност не го познаваше. И определено не го разбираше. Не биваше да рискува.

Затова щеше да се държи, както я бяха възпитали — силна жена, която знае и поема своите задължения. Ще запълни живота си с всичко, което бе имала щастието да получи: деца, дом, семейство, приятели, работа.

Нямаше нужда от нищо друго. Дори в сънищата си.

Видя, че в помещението над конюшнята светна лампа. Като воайор, хванат на местопрестъплението, се отдръпна в сенките. Дали и той я сънува, запита се тя. Нея. Дали тези сънища го правят неспокоен, напрегнат и объркан?

Продължаваше да се чуди, когато го видя да излиза. Шумът от ботушите му кънтеше, докато слизаше по стълбите и се втурна към яслите.

Остана където беше още миг. Чувстваше се несигурна. Но нещо не беше наред. Мъж като Майкъл не изпада в безпричинна паника. Той все пак бе обитател на имението Темпълтън, а тя бе представител на семейството.

Самосъхранението не биваше да бъде поставено пред дълга. Лора хукна през поляната, подгонена от лунната светлина.

В конюшнята лампите бяха запалени. Лора вдигна ръка, за да засенчи очи, но не го видя. Поколеба се дали да не си тръгне. В същия миг чу гласа му. Говореше тихо и неразбираемо. Но ясно долови загриженост. Тръгна по тухления под и надникна в яслата на бременната кобила.

Беше коленичил до животното, а косата му се спускаше, като завеса върху лицето. Черната му тениска бе измачкана и под нея личаха здрави мускулести ръце и избелял белег над левия лакът. Видя как дланите му — широки, загорели, силни — нежно милват кобилата по корема.

За миг й мина през ума, че никоя жена, на път да ражда, не можеше да мечтае за повече любеща утеха. В следващия миг влезе в яслата и коленичи до него.

— Очевидно всеки момент ще роди — обади се тя. — Хайде, мила. — Инстинктивно се насочи към главата на кобилата. — Всичко ще е наред.

— Винаги се случва посред нощ. — Майкъл издуха косите от очите си. — Чух я горе. Сигурно неволно съм се ослушвал.

— Извика ли ветеринаря?

— Няма да има нужда от него. При последния преглед каза, че всичко ще протече гладко. — С нетърпелив жест измъкна кърпа от задния си джоб. — А ти какво правиш тук?

— Бях в градината. Всичко е наред, скъпа — обърна се тя към кобилата и настани главата й в скута си. — Видях, че запали лампата и хукнах насам. Изплаших се да не би нещо да не е наред.

— Всичко ще е наред. — Но Дарлинг раждаше за първи път и той бе нервен, като нетърпелив баща. — Иди си легни. Раждането обикновено не е кой знае колко сложно, но става доста мръсно и разхвърляно.

Тя повдигна вежди и в очите й просветна развеселено пламъче.

— Нима? Но откъде ли да знам, след като съм раждала само два пъти. — Вниманието й се насочи отново към кобилата — започваше поредната контракция. — Хайде, хайде. Ще се справим, скъпа. Откъде ще знае той такива неща, нали? — Говореше тихо, а кобилата извърна пълни с болка очи към Лора. — Та той е само мъж. Нека опита. Нека опита той да го направи и да видим как ще се чувства.

— Разбрах намека. — Разкъсван между тревога и смях, Майкъл почеса брадата си. — Аз какво — да се кача горе, да крача нагоре-надолу нетърпеливо, да сваря вода, да купя пури?

— Би могъл да направиш кафе. Раждането вероятно ще отнеме известно време.

— Мога да се справя, Лора. Правил съм го и друг път. Няма нужда да оставаш.

— Ще остана — отвърна тя простичко. — И наистина с удоволствие бих пийнала кафе.

— Добре.

Когато се надигна, забеляза, че си бе направил труда да вдигне ципа на джинсите, но не и да ги закопчае. Ала с петстотин килограмова кобила на път да роди всеки момент, нямаше време да се впуска в копнежи. Извърна поглед, малко невиждащо, към коня.

— Пия го без захар.

— Ей сега ще се върна. — Той се спря на вратата на яслата. — Благодаря ти. Малко помощ няма да ми е излишна. А и Дарлинг… ми е специална.

— Знам. — На устните й разцъфна усмивка и тя вдигна поглед към него. — Не се притеснявай, татенце. До сутринта ще раздаваш пури. О, Майкъл, как всъщност се казва тя?

— Това е името й — Дарлинг, сиреч Мила. — Притеснението не му отиваше, но той сви рамене. — И наистина е мила.

— Да, явно. — Лора продължи да се усмихва, докато обутите му в ботуши крака се отдалечаваха, потропвайки по пода. — Както — пророни тихо тя, — за огромна моя изненада, се оказва, че и ти си мил.