Нора Робъртс
Сбъднати мечти (21)

Двадесета глава

Майкъл понечи да я последва, но се възпря. Тя не знаеше какво говори.

С усилие се отдалечи от вратата, ала не устоя на изкушението да се обърне, за да проследи как прекосява моравата. Наблюдаваше я с копнеж. Но какво става? Защо променя посоката и хуква така решително?

А! Отива към скалите, досети се той. Ядосана е, наранена е. Ще отиде на скалите да се наплаче. После ще поразмисли. Известно време ще продължи да се ядосва, да се чувства зле и да го мрази. Ала в края на краищата — той бе сигурен в това — ще проумее, че така е най-добре.

Не бе възможно да е влюбена в него. Прокара ръце през лицето си. Просто си въобразява, реши той. Чисто женска реакция, това е всичко. Подхожда на жена като Лора… Секс и любов, потребност и емоции. Тя не вижда общата картина. А той я виждаше.

Мъж с неговото минало не приключва щастливо дните си с жена от нейната класа, с нейното възпитание. Рано или късно и тя ще стигне до същото убеждение. Тогава, ще се върне отново към начина си на живот, наложен в клуба. Вероятно няма да му прости, защото той пръв го проумя, но по този въпрос нищо не можеше да се направи.

Мисълта да остане с нея в очакване на бъдещето, го смазваше. Допускаше, че когато страстта отминеше, тя все пак би останала и би се държала внимателно, но само защото нямаше да знае как иначе да се държи. Той обаче щеше да бъде наясно, че просто се е превърнал в поредното й задължение.

Правеше услуга и на двамата като се разкарваше от живота й.

Джош бе прав.

И въпреки всичко продължи да стои загледан в скалите и самотната фигура, която като с нож пронизваше сърцето му. Най-сетне излезе от стаята — безпорядъкът там бе съизмерим само с безпорядъка в живота му — и отиде при конете.

 

 

Никога не бе подозирала угрозата, едно сърце да бъде така тотално разбито. Смяташе, че си е научила урока. Когато бракът й приключи, Лора беше абсолютно сигурна в невъзможността да страда по същия начин. Когато и да било. Сложи и двете си ръце върху сърцето. Този път бе по-различно. Този път бе по-ужасно.

Чувствата й към Питър охладняха с годините и почти липсваха при раздялата. Но сега… Стисна здраво очи и макар въздухът да беше топъл, потрепери.

През живота си не бе обичала друг така, както Майкъл — диво, невъздържано, дръзко. Колко изненадващо нови бяха тези чувства за нея. Убеди се, че не бе изгубила потребността да изпитва емоции, да иска и да бъде желана като жена. Във възторг е от неговите постижения, тя се влюби безпаметно във външно грубия и опасен, а всъщност внимателен и нежен мъж.

Сега той настояваше да сложи край и тя бе безсилна да направи каквото и да било. Очите й бяха сухи — сълзите ни най-малко нямаше да й помогнат. Гневът също не се бе оказал много полезен — вече се срамуваше за избухването си. Сигурно я бе взел за жалка истеричка. Е, и по този въпрос не можеше да направи нищо.

Пристъпи по-близо до ръба на скалата, за да погледа как вълните се разбиват в камъните. Хрумна й, че се чувства като тях: въвлечена в яростна, безконечна война, без право на избор.

В момента ни най-малко не й помагаше мисълта, че не е сама, че има семейство, деца, дом и работа. Чувстваше се напълно изоставена, там на края на света в компанията единствено на разбушуваното море.

Дори птиците бяха изчезнали. Не чуваше крясъка на чайките, не ги виждаше да се стрелкат, както обикновено, към разпенените вълни. Пред очите й се ширеше единствено безкрайното море.

Как да се примири, че никога повече няма да обича така? Защо очакваха от нея, че неизменно ще продължава да изпълнява всичките си задължения сама, вечно сама, а нощем няма да споделя леглото с някой, който я обича?

Защо съдбата й позволи да зърне за миг какво би могла да има, да чувства, да желае, а после й го отне? И защо никога не получи единственото, което искаше от живота?

Вероятно преди толкова много години и Серафина се е чувствала така. Стояла е на ръба на същите тези скали и е оплаквала загубата на любимия. Лора погледна надолу и за момент си представи опияняващия, донякъде освободителен полет в пространството.

Дали Серафина е изпищяла при приближаването си към камъните, чудеше се Лора, или е бързала да ги срещне?

Потрепери и отстъпи крачка назад. Серафина не бе постигнала нищо. Само бе сложила един край, прецени тя. Прекалено лесен край на болката. Нейният начин нямаше да е така лесен. Защото трябваше да живее. Да живее без Майкъл. И най-после да приеме, че блянът й нямаше да се сбъдне.

Дори не усети първото поклащане. Но земята се разлюля по-силно и тя проследи с поглед търкалящите се наоколо камъчета. Постепенно слухът й долови тътена и тя ясно разбра какво става.

Паникьосана, се опита да отстъпи назад, по-далеч от ръба. Земята обаче се разтресе още по-силно и тя загуби равновесие. Понечи да се хване за скалата, ала в следващия миг полетя към пропастта.

 

 

Конете го доловиха първи. Въртяха безпомощно очи и цвилеха подплашени. Майкъл посегна да успокои кобилата, която чистеше в момента. И в следващия миг го усети. Земята под краката му потрепери. Изруга силния тътен — конете вече подивяваха. Над главата си чу шум от счупени стъкла.

С мъка запази равновесие. Успя да отвори вратата на конюшнята и се хвърли да изкара животните навън. В цялата суматоха една мисъл прониза съзнанието му.

Лора! Господи! Лора!

Тръгна напред, като пазеше равновесие. Полудялата под краката му земя едва не го повали. Изскочи навън на ярката слънчева светлина. Нямаше кой да чуе, че крещи името й, тичайки към скалите. Самият той не се чуваше.

Не продължи повече от две минути. После всичко застина. Беше стигнал до скалите.

Прибрала се е, повтаряше си той. Прибрала се е, на сигурно място е. Вероятно малко разтърсена, но кореняците калифорнийци не се стряскаха при всяко потреперване на земята… Само да се увери…

Погледна предпазливо от ръба и я видя долу. Краката му се подкосиха. Върху площадката, пет метра по-надолу, може би на самия ръб на небитието, тя лежеше мъртвешки бледа. Отметнатата й ръка висеше над бездната.

Не разбра как се спусна при нея, как острите скални ръбове се врязваха в тялото му, как наоколо се сипеха камъни и всеки момент го заплашваха да загуби равновесие.

Единствено ужасът за възможната беда инстинктивно го тласкаше натам — достатъчна бе само една погрешна стъпка, само едно малко невнимание и той щеше да полети надолу. Мислеше, не, сигурен беше, че е мъртва.

Положи неимоверни усилия да се добере до нея. С разтреперана ръка докосна шията й и паниката му се поуталожи. Вената пулсираше.

— Добре, добре… — Пръстите му продължаваха да треперят, докато отмяташе кичура от челото й. — Всичко е наред.

Идеше му да я сграбчи, да я притисне към гърдите си, да усети как свитият му стомах се отпуска. Ала знаеше: никакво местене, преди да се увери, че няма нищо счупено.

Сътресение, счупен крайник, вътрешни наранявания. Или — не дай Боже — парализа. Затвори очи и се насили да си поеме дълбоко дъх, за да се поуспокои. Внимателно, бавно и методично провери всичко. Стисна зъби — ръката му бе изцапана с кръв.

Ябълката на раменната й става бе изскочила. Страшно ще я боли, когато дойде в съзнание. Господи, как искаше тя да отвори очи. Все още дишаше трескаво, но продължи да я проверява. Крайниците са наред. Охлузвания и повърхностни рани, но нищо не е счупено.

Призля му при мисълта да я остави сама тук, ала беше наложително. Трябваше да извика бърза помощ. Мисълта какво ще изпита, като види къде се е озовала, когато дойде в съзнание, го накара да се вледени от ужас.

— Всичко ще бъде наред. — Взе ръката й. — Вярвай ми. Няма да се бавя. Ей сега се връщам. — Изпита невъобразимо облекчение, когато пръстите й помръднаха. — Лора, чуваш ли ме? Не мърдай, скъпа. Отвори очи, ако ме чуваш, но не мърдай.

Намираше се в някакъв бял и студен свят. Ала се мяркаха и сенки. Чуваха се нашепващи гласове. И лицето му — с толкова сини очи — съвсем близо до нейното.

— Майкъл?

— Да. — Опита се да преглътне, но безуспешно. Страхът бе пресушил устата му. — Всичко ще е наред. Паднала си. Искам от теб…

— Майкъл? — повтори тя и усети как всичко пред очите й става червено. Изпитваше ужасна болка.

— Не говори. Знам, боли, но нямам представа колко си се наранила. Трябва да лежиш, без да мърдаш. Погледни ме. Кажи дали усещаш това.

Сложи ръка на бедрото й и натисна. Тя кимна. Тогава провери и другия й крак.

— Покажи ми дали можеш да движиш краката, Лора. Да, добре. — Отново изпита облекчение, щом видя краката й да мърдат. В шок е, прецени той, като погледна зениците й, и изпитва болка. — Ей сега ще те вдигна.

— Рамото ми… — Опита се да го посочи, но нещо я преряза. Доповръща й се от болка. — Счупено ли е?

— Не, ябълката е излязла от ставата. И на мен се е случвало. Адски боли. Ей сега ще се върна, чуваш ли? След две минути.

— Не, недей… — Тя пребледня още повече.

— Добре, дръж се. — Как да я остави така: с болки и в шок. Сърце не му даваше. Ала онова, което трябваше да направи, го изпълваше с ужас. — Бих могъл да я наместя, но страшно ще те заболи. После обаче ще ти просветне. И все пак — най-добре да извикам лекар. Само се дръж, докато…

— Моля те. — По лицето й бе изписана агония. — Не мога да търпя…

— Добре. Но искам да крещиш.

— Какво?

— По дяволите — крещи! Сега.

Той стисна зъби и хвана рамото й. Усети как ябълката се намести.

Прониза я ярка светкавица, след миг всичко наоколо избледня, а после — нищо.

— О, скъпа моя, извинявай. — Сега вече я повдигна, взе я в обятията си и лекичко я залюля. — Извинявай, че ти причиних болка. — Нямаше представа колко време е минало. Десет секунди? Десет минути? — Всичко свърши, не се тревожи. — Докосна косите й с устни, зарови лице в тях. — Сега всичко е наред.

— Да. — Тя сякаш плуваше. Болеше я навсякъде, но вече не така остро. — Всичко е наред. Но не помня… Какво стана? Земетресение ли имаше?

— Паднала си от земния трус. — Внимателно опипа главата й. Разтревожи го цицината и полепналата по ръката му кръв. — Малко си понатъртена, но, изглежда, с това си се отървала.

— Паднала съм? Господи… — Зарови лице в гърдите му и потрепери. Паднала е от скалата, за малко да се озове във водата. Съвсем като Серафина. — Къщата… Конете ти… Майкъл, момичетата!

— Всичко е наред. Земетресението не беше силно. Не искам да се тревожиш. — Той щеше да се тревожи и заради двамата. Сега, поуспокоен, разсъждаваше по-ясно. Земетресението съвсем заличи тясната пътека нагоре. Трябваше някак да се изкатери и да донесе въжета. — Дай да те погледна. — Продължаваше да е страшно бледа. А и погледът й беше някак отнесен. — Виждаш ли добре? Или всичко ти е малко размазано?

— Не, добре виждам. Искам да се уверя, че момичетата са наред.

— Добре са. Те са с родителите ти, не помниш ли? В Кармел. — Напипа ускорения й, но силен пулс. — Колко пръста виждаш?

— Два. — Хвана се за него да се надигне. — Ани, къщата…

— Казах ти, всичко е наред. Вярвай ми.

— Добре. — Отпусна се и усети, как отново плува. — Значи, паднах от скалата?

— Да. — Притегли ръката й към устните си. — Сега ме чуй! Ще те оставя за няколко минути. Веднага се връщам да те взема.

— Трябва ли да ме оставяш?

— Няма да успееш да се изкачиш. Искам да лежиш тук и да не мърдаш. Обещай ми, Лора. Отвори очи и ми обещай, че няма да мърдаш, докато се върна.

Тя го погледна.

— Няма да мърдам, докато се върнеш — простена тя и добави: — Студено ми е.

— Ето. — Свали дънковото си яке и я загърна. — Това ще ти помогне. А сега се отпусни и ме чакай.

— Ще те чакам — прошепна тя.

Светът бавно се въртеше пред очите й. Видя го как се обърна и тръгна. Продължи да го наблюдава как с ръце и крака търси място за опора. Като герой, помисли си тя, тръгнал да превзема крепостна стена. Усмихна се замечтано.

Дали не я спасява от кулата, където са я затворили? Не, не, сети се тя. Той я изоставя. Изоставя я, сепна се тя уплашена. Тръгва си, но ще се върне. Ще се върне за нея. Само за да я изостави отново.

Най-после допълзя до горната площадка и се обърна да я погледне. Изглеждаше й странно близко — да се пресегне и ще го докосне. Ще дойде, за да я изостави после, мина й отново през ума. После той изчезна и тя отново остана сама.

Той я изостави. Не желаеше да е част от живота й. Нито й позволяваше тя да се превърне в част от неговия. Ще се върне — няма никакво съмнение: та той обеща! Ала после пак ще бъде сама. И ще оцелее някак, помисли си Лора. Защото наистина нямаше друг избор. Не възнамеряваше да скача от скалата, не възнамеряваше да погубва живота си.

Горката Серафина. Не се беше борила за живота си, не бе останала жива. И бе загубила всичките си мечти.

По скулата й се търкулна сълза. От състрадание и тъга… Размърда се и посегна да я избърше. Погледът й попадна върху малка тъмна дупка в скалата.

Пещера? Не, тук няма пещера, сети се тя. От земетресението обаче скалите се бяха разместили. Всичко се размести. Неудържимо привлечена, тя се приплъзна бавно. Тайник, хрумна й мигом. Скривалище. С мъка, но усмихната, се надигна и седна. Беше готова да се закълне, че долавя парфюма на младо момиче…

— Серафина — пророни тя, посягайки да докосне гладката полирана повърхност на ковчежето. — Намерих го. Бедна моя, Серафина. — Продължаваше да говори объркано. Все едно! Нямаше кой да я чуе. Надигна се на колене. Изчака да попремине световъртежът й и се опита да измъкне сандъчето.

— По дяволите, Лора, какво правиш?

Със загадъчна усмивка и размътен поглед, тя вдигна глава и различи силуета му горе на скалите.

— Серафина… Намерихме го. Майкъл, ела да видиш.

— Стой там!

Явно след удара в главата не е на себе си, потръпна той, и още по-бързо запремята въжетата около седлото на Макс. Объркана е. Сърцето му се сви, като си представи, как се опитва да се изправи на крака, как полита надолу, преди да е стигнал до нея.

— Дръж се — изкомандва той на Макс и провери здравината на възела.

Приближи скалния ръб и започна да се спуска бързо, забравил всякаква предпазливост. Острите ръбове го наказаха. Най-сетне стигна до нея. Прегърна я силно. Тя вече бе в безопасност.

— Нали ми обеща да не мърдаш?

— Серафина… В пещерата… Не мога да го измъкна сама. Много е тежко. Трябват ми Марго и Кейт.

— След малко. Чакай да ти сложа това. — Бързо я омота с въжето. — От теб не се иска нищо. Аз и Макс ще те изтеглим.

— Добре. — Не се съмняваше ни най-малко. — Но би ли ми помогнал? Искам да го извадим на светло сега. Толкова дълго е стояло на тъмно.

— Да, да, разбира се. А ти ме гледай. Гледай само мен.

— Добре, но ми помогни за сандъчето.

— Какво сандъче?

— В пещерата.

— Не мисли за него. Аз ще… — Неволно погледна по посока на протегнатата й ръка. И видя проблясването на месинг върху дърво, различи четвъртитата форма. — Господи…

— Зестрата на Серафина. Ще я извадиш ли оттам? Беше малко сандъче — не по-дълго от половин метър — с месингов обков върху дървото. И не повече от десетина килограма, прецени той, когато го вдигна. Най-обикновено наглед сандъче, а бе готов да се закълне, че изпита някакво неясно чувство, щом го пое. Някаква загадъчна топлина, гъделичкане по пръстите. Не продължи повече от няколко секунди.

— Всичките й мечти са заключени тук — прошепна Лора нежно. — С изключение на най-лелеяната.

— Земетресението е разместило камъните. — Намръщен, Майкъл изучаваше пещерата. — Според мен друго — преди това — я е затворило.

— Тя е искала ние да го намерим. Водила ни е насам през целия ни живот.

— Добре, намери го! — Колкото и интригуваща да бе находката, имаше по-важни неща. — Искам здраво да се хванеш за врата ми. Можеш ли? Как е рамото ти?

— Боли, но ще се справя. Как ще…

— Остави тревогите на мен. — Помогна й да се изправи. Застана между нея и ръба. — Не гледай наоколо, а само в мен. — Постави ръцете й около врата си. — Въжето е здраво. Няма от какво да се страхуваш.

— Ти не се ли изкачи по скалата? Помня, че…

— Нищо особено — прекъсна я той. Явно съзнанието й отново започваше да блуждае, съобрази той. — Падал съм и от скали. Във филмите. — Без да спира да говори, отново провери въжето. — Хайде сега, дръж се здраво. Ще започнем да се вдигаме нагоре. Макс! Тръгвай!

Въжето се изпъна. Стиснал здраво Лора през кръста, Майкъл усети как краката му се вдигат от земята. Вече всичко зависеше единствено от Макс. В гърба му болезнено се забиваха камъни. Опънатите до краен предел мускули на ръцете го боляха.

— Почти стигнахме — обади се той след малко.

— Не взехме Серафина. Трябваше да я вземем.

— Ще сляза да я взема после. Ти само се дръж.

Погледът й се проясни.

— Ти се върна за мен! — изумено промълви тя.

— Разбира се. Дръж се. — За миг сърцето му спря. Бяха на сантиметри от ръба — увиснали между небето и морето. Ако някой от двамата направеше погрешно движение, бяха загубени. — Сега протегни ръка. Протегни ръка и опитай да се хванеш за ръба, Лора.

Тя се подчини, загледана как ръката й се вдига, посяга към ръба и се плъзга по калта. Опита повторно и успя.

— Браво. Сега се повдигни нагоре.

Без да обръща внимание на изтръпналите си мускули, той я подпря, влачейки се след нея. Конят напъна сетни сили, за да ги изтегли през последните сантиметри. Майкъл остана легнал на земята, прикриваше тялото й със своето и зарови лице в косите й.

— Господи, Лора! Лора! — Устните му докоснаха нейните и той потъна в забрава. След миг се опомни. — Хайде да те заведем вкъщи. Боли ли те?

— Малко, главата.

— Лежи спокойно. Остави ме да се погрижа за теб.

Освободи я от въжето и я вдигна на ръце.

— А Макс?

— Той ще ни последва. Не се тревожи.

Понесе я нагоре по склона към къщата на семейство Темпълтън. Конят спокойно ги следваше.

Краката му се разтрепериха, едва когато Ан със замах отвори входната врата.

— Милостиви боже! Къде ли не те търсих. Какво е станало? Горкото ми момиченце.

— Падна от скалите. Трябва да я внеса вътре.

— Тук, в гостната. — Ан тръгна напред. — Госпожо Уилямсън! Джени! Намерих я. Лошо ли е пострадала? Обадих се на всички. Всеки момент ще бъдат тук. Сложи я да легне на дивана. О, мила, главата ти…

— Какво, за бога… — госпожа Уилямсън стоеше на вратата.

— Паднала от скалите — отсече Ан. — Трябва ми топла вода, превръзки. Господи! Боли ли те? Дай да видя. — Ан млъкна. Отвън долетя шум от пристигащи коли, затръшване на врати. — Пристигнаха. — Целуна Лора по челото. — Всичко ще бъде наред сега.

Сюзън първа нахлу в стаята. Спря и се постара да не проличи как се свива сърцето й.

— Е — подхвана тя доколкото може спокойно. — Какво е станало?

— Паднах от скалите — отвърна Лора. — Майкъл ме измъкна. Ударих си главата.

Само толкова успя да каже, преди стаята да се изпълни с хора, с ръце, които искаха да я докоснат, с гласове, които задаваха въпроси.

— Тихо! — Томас взе ръката на дъщеря си. — Джош, обади се на лекаря. Кажи, че ще заведем Лора…

— Не. — Лора се надигна. Погали Кейла, свряла глава в скута й. — Нямам нужда от лекар. Само си ударих главата.

— Цицината е доста голяма — тюхкаше се госпожа Уилямсън и сръчно почистваше кръвта и мръсотията от главата на Лора. — Няма да се изненадам, ако се окаже сътресение, момичето ми. Майкъл?

Той дори не забеляза, че погледите на всички са насочени към него. Стоеше и не откъсваше очи от Лора.

— Не знам колко време е била в безсъзнание. Може би пет-шест минути? Но погледът й беше ясен. Няма счупени крайници. — Прокара ръка през устата си. — Рамото й се беше изместило. Вероятно е паднала на лявата си страна. Известно време ще я боли.

— Няма да ходя в болницата. След труса спешното отделение и без това ще е пълно с хора. Не желая да съм една от тях. Искам да остана вкъщи.

— Тогава оставаш вкъщи. — Марго се настани до нея. — Ние можем да се грижим за теб. Страшно ни изплаши.

— И аз се изплаших. — Лора прегърна Али, която се притисна към нея. — Добре съм. Само малко понатъртена. Беше голямо приключение. — Застанала зад дивана, Кейт протегна ръка и я сложи върху рамото на приятелката си. — Намерихме зестрата на Серафина.

— Какво? — стисна я Кейт. — Какво каза?

— Там, на скалата, върху която паднах. В малка пещера. Нали така, Майкъл? Не си въобразявам, нали?

— Там е. Ще отида да донеса сандъчето.

— Никъде няма да ходиш — повиши тон госпожа Уилямсън. — Сядай, преди да се строполиш, момче, и дай да видя ръцете ти. Добре си се подредил.

— Господи! — Сюзън най-после откъсна поглед от дъщеря си и му обърна внимание. Хвана Майкъл за китката. Ръцете му бяха покрити с мръсотия и кръв; кокалчетата — охлузени. — Лошо си ги порязал. — Погледна го и едва сега си даде сметка какво е направил. — О, Майкъл!

— Нищо ми няма. — Дръпна се. Рязко. Имаше чувството, че дъхът му спира. — Трябва да видя конете си. — И излезе със залитащи стъпки.

Сюзън понечи да го последва.

— Мамо — обади се Джош. — Аз ще отида.

— Върни го, Джош. Трябва да се погрижим за него.

— Няма да дойде — пророни Джош на себе си, запътил се след приятеля си. — Майкъл! — Бързо прекоси терасата и двора. Чувстваше се като глупак — тичаше след залитащ като пиян мъж, следван от коня си. — За бога, Майкъл! Почакай!

Хвана Майкъл за рамото и го извърна към себе си. Несъзнателно отстъпи при вида на разгневения си приятел.

— Махай се. Свърших тук.

— Няма. Чуй…

— Не се захващай с мен в момента. — Забравил за болката в ръцете си, Майкъл блъсна Джош назад. — В такова настроение съм, че ми иде да набия някого. Може да се окажеш ти.

— Чудесно. Удряй. При твоето положение ще те поваля с един замах. Идиот такъв, смотано копеле! Защо не ми каза, че си влюбен в нея?

— Това пък какво шибано значение има?

— Ами кажи-речи всичко. Остави ме да ти наговоря какви ли не глупости и не направи нищо. А беше достатъчно само да отвориш устата. Мислех, че я използваш.

— Използвах я и я зарязах. Точно както предвиди ти. Попитай я, ако не вярваш.

— Знам какво значи да си влюбен и уплашен до смърт, че няма да се получи. И знам какво значи толкова много да искаш тази любов, че накрая да скапеш цялата работа. А сега научих и какво означава да направиш двама души, на които държиш, нещастни. И никак не ми харесва.

— Ти нямаш нищо общо. Бях решил да си вдигам чукалата преди разговора с теб. Имам други планове. — Извърна глава и скри лицето си в топлия врат на Макс. — Мислех, че е мъртва. — Раменете му се разтресоха. Липсваха му и сили, и воля да отблъсне ръката на Джош. — Погледнах надолу и я видях да лежи върху скалата. Мъртва е, помислих. Не помня как се спуснах долу да проверя пулса й. Туптеше.

— Ще се оправи. И двамата ще се оправите помежду си.

— Нямаше да е там долу, ако не бях й казал, че всичко е свършено. Ако не бях я огорчил. — Извърна се, прокара ръка през лицето си и го изцапа с кръв. — Сега се грижат за нея, тя ще се съвземе. Тук няма място за мен.

— Грешиш. Никой не те изключва. Сам го правиш. Господи, Майк, на нищо не приличаш. — Той внимателно огледа изранените ръце, разкъсаните окървавени дрехи. Не можеше да понесе мисълта колко близо до смъртта са били сестра му и приятелят му. — Хайде, влизай вътре и позволи на госпожа Уилямсън да се погрижи за теб. Приличаш ми на човек, който не би отказал и едно питие.

— Ще дойда, когато свърша.

— Да свършиш какво?

— Нали й обещах проклетия сандък! Отивам да го донеса.

Джош отвори уста да възрази, но прецени, че нищо няма да спре Майкъл. Провикна се след него.

— Чакай. Ще извикам Байрън. Заедно ще го донесем.