Нора Робъртс
Сбъднати мечти (13)

Дванадесета глава

Едва след десет, Лора сви по алеята към Темпълтън Хауз. Беше доволна от добре свършената работа и приятно изморена. От онази умора, даде си сметка тя, на влизане в къщата, която не я тегли към сън.

Но, напомни си тя, само след девет часа я чакаше нов, претрупан с работа ден. Нуждаеше се от хубава топла вана и легло.

Надникна в стаите на децата — спяха дълбоко. Напълни ваната, добави обилно соли и с дълбока въздишка се потопи във водата.

Протегна се, загледа се в капандурата над ваната и се замечта, броейки звездите. Животът й отново се изпълваше със смисъл, помисли си тя. Възвърна доверието на дъщеря си; по пътя неминуемо ще има сблъсъци, но ще се справи. А и всичко бе така блажено нормално, когато сутринта ги откара до училище.

Семейството й е наред. Родителите й се наслаждават на живота и на работата си. Джош и Марго са така отдадени на бебето, Кейт и Байрън очакват дете.

Работата в хотела й носи удовлетворение и я кара отново да се чувства част от екипа на „Темпълтън“. А магазинът… Усмихна се и покри крака си с ароматни балончета пяна. Магазинът се оказа вълнуваща, неочаквана приказка, която й доставяше огромно удоволствие и безброй много приятни изненади. Макар днес да бе извънредно заета, изпита липсата на разговори с клиентите, продажбите, суетенето около стоката, дори обстоятелството да е за известно време само с Кейт и Марго.

Ако утре не възникне нещо спешно, ще отскочи за няколко часа. Същевременно й се искаше да има някакви въпроси, изискващи спешно вниманието й. Биха представлявали предизвикателство да открие верните отговори. Изпълваше се със задоволство при мисълта, как ще успее да намери тези отговори.

Като в книга, хрумна й сравнението, цяла нова страница от живота й се отваря пред нея. Възнамеряваше да й се наслади.

Източи водата, излезе от огромната вана и бавно започна да се подсушава. Намаза кожата си с крем. Свали фибите и ги постави в сребърната кутийка. След това започна продължително да разресва къдриците си.

Едва когато се обличаше, си даде сметка, че всъщност си тананика и въобще не смята да си ляга. Поне не сама.

Шокирана, прецени отражението си в огледалото. От там я наблюдаваше жена в копринени панталони и блуза. Тя се подготвяше да отиде на среща с мъж, проумя Лора. Ваната, солите, парфюма… Всъщност се бе подготвила за Майкъл.

Зачуди се, дали ще успее да го направи докрай.

Той я желаеше, но не я познаваше. Нямаше представа какво иска тя, от какво се нуждае. Самата тя не бе сигурна. Как тогава би могъл да знае той? Нямаше идея как една жена се предлага на мъж. В сънищата и мечтите всичко е забавено, обвито с мъгла, но в действителността има непредвидими последствия.

Веднъж се предложи на мъж, в един друг живот. Ако пак го стореше и отново се провалеше, щеше да се почувства унищожена.

Страхливка, упрекна се тя и затвори очи. Щеше ли да остане самотна през останалата част от живота си само защото не бе успяла като съпруга и оттам — като любовница?

Той я желаеше и тя бе готова да му се отдаде. Тази вечер. Искаше тази вечер той да не й остави никакъв избор.

Втурна се надолу по стълбите, преди да се е разколебала.

Нощта бе пълна със звуци и аромати, и така вълнуваща. Затича, както жени бяха правили векове наред. Към съдбата, към един мъж.

Куражът й изчезна в подножието на стълбите.

Лампата горе светеше. Трябваше само да се изкачи по дървените стълби и да почука на вратата. Той щеше да разбере и да я вземе. Точно така щеше да постъпи, обеща си тя и постави ръка върху разтуптяното си сърце. Ей сега ще го направи, само да се поуспокои и шеметът й да премине.

Вместо това отиде в конюшнята и мина край яслите на дремещите коне. Не бе виждала кончето, откакто се роди. Само да го зърне, да му се порадва. А после ще отиде и ще почука.

Спря пред вратата на яслата и започна да изучава майката и рожбата й. Малкото лежеше на сламата, а майката бдеше над него.

— Така ми липсва дете, което да има нужда от мен — пророни тя. — Така ти се доверяват, когато се грижиш за тях. Усещането е невероятно? Особено като знаеш, че са излезли от утробата ти.

Продължи да стои там и погали по главата приближилата се кобила. Обърна се и го видя. Целият в черно, същинска сянка, изведнъж добила плът и кръв. Неволно отстъпи назад.

— Аз… Не бях виждала кончето… Не исках да те безпокоя.

— Безпокоиш ме от дълго време. Дори по-дълго, отколкото си давам сметка. — Без да сваля очи от нея, пристъпи напред. — Видях те, как тичаш през моравата. На звездната светлина. Приличаше на излязла от сънищата. Но не си, нали?

— Не. — Отстъпи малко, защото изпита нервност. — Трябва да вървя… — Нямаше сили да откъсне очи от неговите, докато той я приближаваше. — Трябва да…

— Хубавата Лора Темпълтън — прошепна той. — Винаги изглеждаш така спретната… безупречна. Всичко си е на мястото. — Прокара пръст по якичката на блузата й, спусна ръка в деколтето, докато наблюдаваше как очите й се разширяват. — Кара мъж като мен да му се прииска да те разтърси, да разбере коя си ти всъщност и какво се крие зад цялата тази безупречност. — Сложи длан върху гърдата й — едра ръка върху нежната кожа. Усети я как потрепери. — Коя си ти всъщност, Лора? Защо си тук?

Сърцето й биеше така забързано, че тя се зачуди дали няма да изхвръкне и да се озове върху дланта му.

— Дойдох да видя кончето.

— Лъжеш. — Той я притисна към вратата на яслата. Тя поддаде и Лора щеше да падне, ако не я бе задържал. — Бас държа, че той никога не ти се е нахвърлял, не те е разтърсвал, нали? Винаги възпитан, вечният джентълмен. Няма да получиш това от мен.

— Аз… — Беше паникьосана, но и очарована; изплашена, ала и любопитна. Очите й се откъснаха за миг от неговите и тя неволно погледна към сламата в краката им. Беше насаме с него. Попаднала в капан. — Не знам как да постъпя…

— Аз знам. Мога да те накарам да останеш, а мога и да те накарам да побегнеш. Чудя се кое предпочиташ. Ала ти дойде при мен, затова аз диктувам какво ще правим. — Дръпна отвора на блузата й и я разкъса с едно-единствено рязко движение. — Да останеш или да побегнеш… — Очите му бяха тъмни, изискващи, впити в нейните. Хладният въздух докосна оголената й плът. — Ако останеш, ще си моя. По моя начин. Ще останеш ли, или ще побегнеш? — Хвана я за косите и изви главата й назад. Чакаше. — Остани — прошепна той накрая и впи устни в нейните.

Възбуда и отчаяние я обзеха. Докато я свличаше върху сламата, тя изпитваше едновременно и двете, а той не преставаше да обсипва устните, шията, гърдите й с целувки. Зъбите му се впиха в плътта й и тя извика. От слабините й изригна топлина, цялото й тяло потрепери.

Въпросите бяха свършили. Изборът беше направен. Сега щеше да я обладае, както го бе правил в сънищата й — грубо, бързо и безмилостно.

Тя жадуваше да изпита точно това — болката, грубостта, невъздържаността, нетърпението. Бруталните му устни продължаваха да я изследват.

Кожата му бе така гладка и гореща. Сламата под нея бодеше и привнасяше още тръпка към неописуемото преживяване. Чу как доразкъсва дрехите й. Ръцете му я стискаха, мачкаха, изследваха и притежаваха по особено еротичен начин.

Чу сподавения си вик, забързаното си дишане. Изпитваше върховна наслада. Безпомощна, като сал в открито бурно море, тя се отдаде на съдбата си.

При всяко вкопчване на ръцете й в него — тези нежни дамски ръце, чийто нокти се забиваха в гърба му — кръвта му кипваше. При всяко нейно стенание пулсът му се ускоряваше. Първия път, когато тялото й се разтресе, а името му — неговото име — изпълзя от устните й, главата му се замая.

Виждаше замъглените й очи, изпълнени с наслада, но и шокирани, чуваше сподавените й стонове. Никой не я бе обладавал така — беше сигурен. От всички неща, които бе получавала, от всички места, които бе посещавала през привилегирования си живот, това усещане бе различно и ново за нея. Макар една дълбоко заровена у него част да скърбеше, че е единственото, което е в състояние да й предложи, тази нощ щеше да й го предостави в достатъчно количество.

Тази нощ щеше да й поднесе онова, което никой никога не й бе давал.

Усещаше тялото й, обладано от новата наслада. Самият той бе готов да се потопи в нея. Чуваше накъсаното й затруднено дишане. Искаше още и още тя да се гърчи отчаяно от незатихващата му потребност. Бялата й кожа бе нежна и ароматна, мокра от пот и сладък секс. Тялото му бе така стегнато, толкова мъжко. Мускулите играеха по ръцете му.

Въздухът бе наситен с миризмата им. Каквото и да правеше, тя го приемаше, каквото и да поискаше — тя му го даваше.

Вдигна високо бедрата й и впи пламнал поглед в нея. С едно мощно движение се озова в нея, проникна дълбоко. Ръцете, които силно го притискаха, се отпуснаха върху сламата, когато тялото й сякаш изригна.

— Остани с мен, Лора. — Пръстите му не спираха да се движат по плътта й. — Остани при мен.

Какъв избор имаше? Сега дишаше по-бавно, но зрението й бе неясно. Движеше се с неговото темпо. Спазваше неговия ритъм.

Той потрепери, когато тя свърши и се впи в него. С неимоверно усилие на волята си наложи да не я последва. Още не. Тя искаше още. Кръвта бушуваше като море в главата му, ала знаеше, че тя иска още.

Повдигна я и краката й обвиха кръста му. Тялото й бе така гъвкаво, сякаш бе станало течно. Продължи да я възбужда. Обзе я нов екстаз и главата й се сгуши в рамото му.

Едва тогава зарови лице в косите й и се остави да се освободи напълно.

Тежестта му я притисна към пода. Усещането й се струваше странно и непознато. И изпитваше чувство на триумф, защото съзнаваше, че той не е в състояние да помръдне, че е така опиянен и омаломощен като нея.

Не се съмняваше, защото зърна очите му, усети ръцете му, чу вика му. Отпусна се треперещ, вля се в нея в миг на самозабрава.

В тъмната конюшня, сред сладката миризма на слама и коне, лежаха разкъсаните й дрехи, а кръвта й кипеше от радост. Отново се почувства жена. Не майка, приятелка, отговорен член на обществото. А жена.

Нямаше намерение да се суети, да започне да ниже глупости. Никога не бе изпитвала такива чувства и затова бе по-добре да се държи безгрижно, реши тя.

Усмихна се, намери сили да вдигне ръка и да го погали по косата.

— Най-накрая спазих уговорката.

Той се разсмя и дъхът му погъделичка шията й.

— Как се казваше, сладурано?

Събра сетни сили и се изтърколи от нея, но я придърпа и главата й легна върху гърдите му. Усмивката й бе доволна и сънлива. В косите й имаше слама.

— Господи, колко си красива. Страшно красива и нежна. Порядъчната Лора Темпълтън с изненадващо гъвкаво и енергично тяло, сякаш движено от парен локомотив. Кой можеше да предположи?

Явно не бе очаквала подобна оценка, затова повдигна вежди и отбеляза:

— Не допусках, че аз или то може да се опише по този начин… — по устните й се разля усмивка, — но определено ми хареса.

— Щом си в толкова добро настроение, защо не ми кажеш, защо дойде тук тази вечер?

— Да видя кончето. — Старателно измъкна една сламка от косата му и го погледна. — На път за теб. Знаеше, че ще дойда.

— По-скоро разчитах. В противен случай щях да превзема къщата и да те довлека тук. Не ми беше ясно още колко време можех да изкарам без теб.

— Майкъл. — Трогната, тя го погали по бузата. — Щеше ли наистина да ме отвлечеш?

— Сладурано, та аз те отвлякох!

— За пръв път ми се случва. — Изчака да се поуспокои. Наблюдаваше как пръстът й се плъзва по шията му. — И се надявам, че не е за последен.

— Не съм очаквал само едно бързо търкаляне из сламата.

Доволна от чутото, тя кимна и отново приглади косите му.

— Тогава пак ще дойда. — Приближи устни до неговите. — Но сега трябва да вървя.

Той само промени позата си и отново я притисна силно.

— Лора, нали не си въобразяваш, че ще те пусна да си отидеш тази вечер?

Усети как сърцето й радостно трепва.

— Няма ли?

— Не.

Настойчивата му ръка се плъзна към гърдите й, устните му се заровиха в косите й. Тя се изви към него, потрепервайки в предчувствие.

— Добре.

 

 

Все пак не възнамеряваше да остане чак до сутринта. Не планираше да се унесе на разсъмване върху купчината слама, със сгушено в него тяло. Не очакваше да се събуди напълно възбудена от устните му върху нейните и ръцете му, които… които…

— Майкъл!

Очите й бавно се отваряха, докато той нежно проникваше в нея. Движеше се бавно и внимателно. Отново й се стори, че сънува.

Той наблюдаваше лицето й, прекрасната руменина, плъзнала по страните й. Очите й се замъглиха. Подутите й устни потрепваха всеки път, когато си поемаше въздух.

Този път се гледаха на светлината на утрото и всеки приемаше ритъма на другия.

Прашинки от сламата се носеха във въздуха, танцуваха, трептяха. Чуваше се чуруликането на птички. Конете в яслите се разшаваха, котките се появиха и тръгнаха да ловуват по гредите.

Ръцете й се вдигнаха и обвиха лицето му, насочиха устните му към нейните и нежно го привлякоха.

— Майкъл — пророни тя.

— Не мога да се въздържа да не те докосвам.

— Не искам да се въздържаш.

Ала той бе забелязал натъртените места по деликатната й кожа, още докато тя спеше.

— Бях груб с теб снощи.

— Забравих ли да ти благодаря за това?

Вдигна глава и й се усмихна широко.

— Възприемам изкрещяването на името ми десет-дванайсет пъти, като достатъчна благодарност.

— Е, тогава — тя отметна косите от челото му, — не искам да бъда третирана като крехко парче стъкло. Никога.

— Значи, ако извадя камшика и белезниците, ще се включиш?

Тя зяпна шокирана.

— Аз…

— Майтапя се.

Боже, какво парче е тя само. Идеше му да прихне на глас. И изцяло негова. Изпълнен с възторг, той се надигна и я взе на ръце.

— Нали не възнамеряваш… Искам да кажа… Нямам намерение да ме налагаш по дупето…

— Сладурано, дупето ти е възхитително. — Звучно я целуна. — Но понеже се съмнявам, че ще искаш да го изложиш на показ, на път за вкъщи, най-добре е да ти намерим някакви дрехи.

— Много бих била благодарна… Какво правиш? — провикна се тя, когато той я изнесе навън.

— Отнасям те горе, за да ти намерим дрехи.

— Не можеш да ме понесеш така. Аз съм гола. И двамата сме голи. Майкъл! Божичко…

Студеният утринен въздух ги облъхна с прекрачването на прага.

— Рано е — уточни той спокойно. — Никой няма да ни види.

— Голи сме — успя единствено да изрече тя. — Съвсем голи и навън!

— Да, денят се очертава хубав. Планирала ли си нещо за довечера?

— Аз… — Нима не разбираше, че стоят на прага на конюшнята чисто голи? — Внеси ме вътре!

— Хладно ли ти стана? Ей сега ще те сгрея.

С Лора на ръце той все пак успя да отвори вратата. Колко унизително, мина й през ума. Каква безцеремонност. И колко възмутително.

— Пусни ме!

— Разбира се.

Остави я да стъпи и зачака представлението да започне. Тя не го разочарова.

— Ума си ли загуби? Ами, ако момичетата погледнат през прозореца и ни видят?

— Още няма шест часа. О, те имат навика да зяпат през прозореца на зазоряване с бинокъл, така ли?

— Не е там въпросът. Не желая да бъда разнасяна така само защото си си загубил ума и смяташ, че е забавно. Дай ми някаква риза.

Той прокара език по устните си, докато я наблюдаваше. Дори със слама в косите и зачервена от главата до петите от срам и гняв, успяваше да изглежда пълна с достойнство. Беше… фантастично.

— Сладурано, възбуждаш ме. Струва ми се, нямаме време за още един рунд.

— Какъв си…

— Селянин? Варварин?

С усилие тя се възпря. Беше невъзможно да спори при подобни обстоятелства.

— Бих искала да ми услужиш с някакви дрехи, ако обичаш.

— От друга страна, защо не — продължаваше да разсъждава той на глас. — Ще ни отнеме само няколко минути.

— Майкъл! — Тя се отдръпна, потресена от намерението, което съзря в очите му. — Майкъл, няма да позволя…

„Да бъда повалена на пода, помисли си тя, да бъда целувана, докато всичко останало престане да съществува, да стигна до разтърсващо блаженство.“

— Господи… — простена тя, отпусна стиснатите си в юмруци ръце на килима и се остави да бъде обладана.

 

 

Отне им повече от няколко минути, затова след време се наложи Лора да се промъква като крадец в собствената си къща. Само да стигне до горния етаж, мислеше си тя, отваряйки страничната врата, да се промъкне към гостната и оттам — към стаята си.

Децата й всеки момент ще се събудят. Нейните деца! Трепна и стиснала обувките в ръце, тръгна на пръсти да прекоси антрето. Ума ли си загуби? Какви обяснения ще дава, ако…

— Госпожице Лора!

… се случи най-лошото, помисли Лора фаталистично и се извърна към шокираната Ан Съливан.

— Ани. Аз… Излязох рано… Да се поразходя…

Много бавно Ан продължи да слиза по стълбите. Макар и вдовица от двайсет и пет години, разпознаваше кога една жена е прекарала в обятията на мъж цялата нощ.

— Облечена си в мъжка риза — обърна й тя внимание сковано. — И имаш слама в косата.

— Ъ… — Лора си прочисти гърлото, измъкна една сламка от косата и започна отново: — Да, така е. Бях… навън, както казах, и…

— Така и не се научи да лъжеш.

Ани застана в подножието на стълбището и се загледа в жертвата си, като майка, готова да започне с поученията към неразумното си дете. Със смесица от веселие и опасения Лора забеляза симптомите.

— Ани…

— Била си в конюшнята и си се въргаляла в сламата с неизтощимия женкар Майкъл Фюри.

— Да, бях в конюшнята — потвърди Лора, обвивайки се с мантията на достойнство. — Да, бях с Майкъл. Вече съм голяма жена.

— С ум на пиле! Какво си мислеше? — продължи тя, като размаха пръст. — Жена като теб да се въргаля в сламата с такъв като него.

Към любимите си същества Лора проявяваше търпение. Затова гласът й остана спокоен.

— Предполагам, отлично се досещаш какво съм мислила. Каквото и да смяташ за него или за акъла ми, фактът, че съм на трийсет години, си остава, Ани. Той ме желаеше. Аз го желая. И през целия ми живот — през абсолютно целия — никой не ме е карал да се чувствам по този начин.

— Заради моментно удоволствие…

— Да, заради моментно удоволствие — кимна Лора. Дори само това да бе всичко, което щеше да извлече от случилото се, рече си тя, пак щеше да бъде благодарна. — Бях омъжена десет години и никога не разбрах какво значи да ти бъде доставена наслада и — надявам се — да доставиш наслада на такъв мъж. И съжалявам, ако не одобряваш случилото се.

Лицето на Ан стана безизразно.

— Не е моя работа да одобрявам или не.

— О, не ми пробутвай това високомерно отношение, икономка-господарка Ани. Вече е прекалено късно. — С въздишка хвана ръката на Ан, вкопчила се здраво в парапета. — Знам колко се тревожиш за мен, знам, че всяка твоя дума е продиктувана от грижа и любов. Но пак не би успяла да промениш начина, по който се чувствам, или онова, от което се нуждая.

— И си въобразяваш, че се нуждаеш от Майкъл Фюри?

— Не. Всъщност, не знам. Не съм решила какво ще правя или накъде искам да поемат нещата, но със сигурност възнамерявам да не пропусна моментите на удоволствие.

— Независимо от цената?

— Да. Поне веднъж в живота си ще го направя, каквато и да е цената. Трябва да си взема душ. — Тръгна нагоре по стълбището, спря и се извърна. — Не желая да вадиш душата на Майкъл, заради случилото се, Ани. Не е твоя работа или на когото и да било друг.

Ан наведе глава и остана така, докато не чу вратата на Лорината стая да се затваря. Дори и да не беше нейна работа да разговаря с Майкъл Фюри, тя бе наясно със задълженията си и възнамеряваше да ги изпълни.

Без колебание се отправи през хола към библиотеката. Обаждането до Франция нямаше да й отнеме много време. Тогава всичко ще си дойде на мястото, реши тя. Всичко.

— Желая да разговарям с господин или госпожа Темпълтън, ако обичате. Обажда се Ан Съливан — икономката на дома.

 

 

— В конюшнята? В сламата? Цялата нощ? — На втория етаж в „Претенции“ Кейт се завъртя на столчето и зяпна. Десетминутната следобедна почивка се очертаваше далеч по-интересна, отколкото предполагаше. — Ти?

— Какво толкова шокиращо има? — Лора отмести чая и забарабани с пръсти по масата. — Нали съм човек, а не някаква навиваща се кукла?

— Приятелче, звучиш ми доста навита. И не съм точно шокирана. Просто не си представях, че е в стила ти да се хвърлиш върху сламата, но щом ти е харесало… — Тя се усмихна и си взе от бисквитите. — А доколкото разбирам, се е получило чудесно.

Омилостивена, Лора също си взе бисквита.

— Аз — обяви тя — се държах като животно.

Кейт грабна ръката й и я вдигна в знак на победа.

— Браво, шампионке. А сега — подробностите!

— Не мога. Или… Не. — Очите й блестяха като тези на приятелката й. — Не, не мога.

— Добре де, поне малко… Няколко щрихи от дивата нощ на Лора!

Тя се засмя и прехапа устната си. Господ й е свидетел, че може да каже на Кейт и на Марго всичко. А отдавна не бе имала нещо, така прекрасно и безразсъдно, което да сподели. Старателно започна да прибира трохите от масата.

— Разкъса ми дрехите.

— Метафорично или буквално?

— Буквално. Превърна ги в дрипи. Просто… — Притисна корема си с ръка. — Господи!

— Господи! — повтори Кейт, като си вееше пред лицето с ръка.

— Това е. — Лора се надигна от столчето и изля изстиналия чай в мивката. — Не мога да го разкажа. Чувствам се като гимназистка.

— Приятелче, завършила си вече. Честито! — Наклони глава и се загледа как Лора плакне чашата. Познаваше жената пред умивалника така добре, както и себе си. — Влюбена ли си в него?

Лора наблюдаваше изтичането на водата.

— Не знам. Любов, или такъв вид любов не е така лесна, както мислех някога. Надявам се да не излезе така, понеже не желая да усложнявам нещата.

— Веднъж каза, че любовта те връхлита, а не се планира — напомни й Кейт. — За себе си открих колко си права.

Внимателно постави чашата да се изцеди. И без това вече достатъчно задълбочено бе обмисляла въпроса на Кейт, защото очакваше да й бъде зададен от онези, на които най-много държеше.

— Ако ме връхлети, ще гледам да се справя. Майкъл има доста повече качества, отколкото предполагах. — Лора избърса ръце и се извърна. — Този път няма да изисквам повече, отколкото той е склонен да ми даде. Просто ще се насладя на усещането.

— Ще ти стигне ли?

— Ако взема под внимание как се чувствам днес следобед — напълно. — Усети се свободна и протегна високо ръце.

— Радвам се да видя, че се забавлявате. — Марго стоеше на прага намръщена. — Една от вас щеше да ме смени, ако си спомняте. За разлика от вятърничавите си партньорки, не съм почивала от четири часа.

— Извинявай. — Лора бързо отпусна ръце. — Ей сега отивам.

— Не, аз ще отида. — Кейт скочи от стола. — Така ще имаш възможност да разкажеш на Марго.

— Какво да ми разкаже?

— Снощи Майкъл е чукал Лора в яслата до умопомрачение.

Марго грациозно подреди косите си, а Лора се изчерви.

— Сериозно?

— Разкъсал й дрехите — добави Кейт, отправяйки се навън. — Но ще оставя Лора да сподели подробностите.

Тананикайки, Марго седна и кръстоса добре оформените си крака.

— Лора, налей ми малко чай, ако обичаш. Гроги съм.

Лора моментално изпълни желанието й и постави чаша на масата.

— Искаш ли бисквита?

— А защо не? — Марго си избра една и отхапа. — Сега седни и започни да ми разказваш подробно. И не се притеснявай да се впускаш в детайли.