Нора Робъртс
Сбъднати мечти (14)

Тринадесета глава

Подсвирквайки, Майкъл пришпори Зип в галон и нахлу в гората, като устремен слънчев лъч. Малкият дявол наистина умее да тича, помисли си Майкъл. Жалко, че ще се разделят, но полученото сутринта предложение бе повече от примамливо.

След няколко часа бързото жребче щеше да е на път за щата Юта.

— Ще се забавляваш с женските там, момчето ми, и ще дадеш живот на няколко шампиона.

А с получените пари, Майкъл щеше да купи светлокафявата кобила и малкото й, на които хвърли око.

Кобилата е своенравна, разсъждаваше той. По време на огледа два пъти се опита да ритне него и стопанина си. С това само още повече се хареса на Майкъл. А беше родила и такова великолепно жребче. Вече виждаше как го превръща в кон за разплод.

След две години, пресмяташе Майкъл, ще е оплодил двайсет кобили, а след четири — ще бъдат шейсет.

Славно ще се разбират, реши Майкъл. Надменната кобила и енергичното жребче слагат началото на новата фаза в бизнеса му.

След две години, по негови изчисления, ранчо „Фюри“ ще бъде нещо повече от средство за преживяване. Ще бъде синоним за качество. А това, рече си Майкъл, докато яздеше Зип към конюшнята, е нещо, което не е имал през живота си.

Нямаше как, а и се смущаваше да обясни на когото и да било колко много се стреми към качеството. Не само по отношение на онова, което притежаваше или изграждаше, а и у самия себе си. Винаги е искал да постигне нещо. Да представлява нещо.

Тръгна от нищото. Това не се променя. Както и фактът, че остави една горчилка в душата му, която не можеше да бъде заличена.

Години наред се убеждаваше, че няма значение какви са родителите му, как е израснал, къде е живял. Ала се оказа, че има. Сега го осъзнаваше дори по-остро отпреди. В живота му се промъкна една жена, която не биваше да е там.

Рано или късно, не се съмняваше, тя сама щеше да го проумее. Обиден, но с ясното съзнание за тази неизбежност, препусна още по-бързо. Ала нито за миг не би признал, че всъщност искаше да избяга. Нито можеше да бъде толкова откровен — дори пред себе си — че откакто снощи влезе в конюшнята и я завари там, емоциите му бяха в пълен хаос.

Сякаш бе предопределена да е там, за него. Сякаш беше възможно да вземе и задържи нещо толкова прекрасно и жизнено като Лора. И да е за нея онова, което тя е за него.

По дяволите, смъмри се Майкъл наум, присвивайки очи от силната слънчева светлина, няма да си позволи да гради мечти за съвместен живот с Лора. Ако не друго, поне е реалист. Ще изкарат известно време заедно и ще даде от себе си колкото може, докато трае връзката.

Конят се готвеше за скок, когато Майкъл зърна фигурата до заграждението. Прескочиха оградата и Майкъл спря сред облак прах.

— Страшен кон — провикна се Байрън, докато Майкъл го приближаваше.

— Вярно е. — Майкъл се наведе, потупа Зип по врата и скочи на земята. — Днес го продадох. На някакъв от Юта. — Свали седлото и го остави на оградата. — Иска да създаде поколение състезателни коне.

— Ще ги получи. — Байрън се наведе и погали гладката шия на коня. — Дори не се е уморил.

— Не. По-скоро ще изтощи първо ездача си.

— Изненадан съм, че самият ти не го използваш за разплод. Първокласен е.

— Да, първокласен е. Но се налага да създам друга основа, преди да се захвана с разплод на расови коне. — „Още две години, напомни си той, и ще съм готов.“ — В момента повече ме интересува търговията с коне и натрупването на капитал.

— Имаш добър старт. Ей онзи там — продължи Байрън, — колко струва?

— Макс? — Майкъл обърна глава и се загледа как конят размахва опашка. — По-скоро бих продал майка си. — Протегна ръка и Макс се приближи. — Радваш ли се да ме видиш, Макс? — Конят оголи зъби и изпръхтя във въздуха. — Добре, дай целувка. — Макс гальовно се отърка в брадичката на Майкъл и понеже не беше глупак, започна да души по джобовете му. — Очевидно само любов не стига. Искаш ли?

— Какво, целувка от коня ти или морков?

— Което предпочиташ.

— Ще се откажа и от двете, благодаря. — Но прокара ръка по гривата на коня. — Стоката ти е забележителна.

— Искаш да купуваш ли?

— Не би трябвало, особено след като Кейт е… — Погледна ласкаво кобилата, която хранеше малкото си. — По дяволите, изглежда, няма да успея да се въздържа.

Майкъл взе четката и започна да разресва Зип.

— Колко тежиш? Деветдесет?

— По-скоро деветдесет и пет — отвърна Байрън разсеяно.

— Виждаш ли онзи скопен дорест кон, с белите чорапки? Ще те издържи с лекота.

Байрън огледа коня с възхищение.

— Хубавец е.

— И добър за яздене. Не е капризен, но му трябва твърда ръка. Подходящата ръка. — Майкъл леко се засмя. — Ще ти го предложа изгодно, защото си роднина на Джош и съпруг на една от любимките ми.

— Не съм дошъл тук да купувам кон.

— Така ли? — Майкъл небрежно се облегна на Зип, вдигна единия му крак да огледа копитото. — А тогава защо?

— Бях наблизо и си помислих, дали не искаш да дойдеш в събота. Ще направим игра на покер.

— Обикновено играя с удоволствие. — Направи пауза и присви очи. — Но нали няма да е от онези събирания, при които наоколо кръжат жени и питат дали чифт бие флош?

— Кейт би те ритнала по задника за това предположение — отвърна Байрън, но все пак се усмихна. — Не, ще бъдем мъжка компания.

— Тогава ще участвам.

— Може да спечеля дорестия кон от теб?

— Мечтай си на воля, господин Де Уит.

— Наистина е много хубав — промърмори Байрън.

Майкъл потисна усмивката си и продължи да чисти копитото на Зип.

— Я, да го поразгледам отблизо.

Без да го е грижа за скъпия костюм, шит по поръчка, Байрън прескочи заграждението.

— Чувал съм, че вие, южняците, сте акули при игра на карти, а също и конекрадци — подхвърли Майкъл.

— Правилно си чул.

 

 

Докога ще ме кара да я чакам, питаше се Майкъл, кръстосвайки напред-назад, докато гледаше бутилката вино на плота. Почеса се по главата. Отиде и купи бутилка вино! Та това изобщо не бе в неговия стил, но предположи, че да се люби в конска ясла, не бе пък в стила на Лора. Най-малкото може да й предложи поне едно цивилизовано питие. Преди отново да й се нахвърли.

Което искаше да направи. Ако тя изобщо се появеше.

Разбира се, че ще дойде, повтори си той поне десет пъти през последния половин час. Съдейки по онова, което изпитаха снощи, тя трябва да бе не по-малко нетърпелива от него за повторно изпълнение. Сигурен бе, че си бе мислила за него безброй пъти, точно както и той за нея.

Можеше да се закълне, че усещаше аромата й всеки път, щом си поемеше дъх. И как само изпадаше в транс, появеше ли се образът й в мислите му, или му се струваше, че чува гласа й.

Искаше я.

Желал ли бе нещо по този начин досега? Някога искаше да се спаси и го постигна. Жадуваше за опасности, рискове и безразсъдни приключения. И това получи. После закопня за спокойствие и живот, с който да се гордее. Залови се и го постигна.

Но притежаваше ли Лора? Щеше ли да му се изплъзне, преди да я хване здраво, преди да е решил какво ще прави с нея?

Ядосан, че се тревожи за нещо, което не би трябвало да е проблем, той си наля вино. Помириса го, сви рамене и пресуши чашата. После я остави и отново закрачи напред-назад, като котка, затворена в клетка.

Следобеда, докато наблюдаваше товаренето на продадения кон, зърна Ан. От стрелкащия й поглед разбра, че Лора не е успяла да мине незабелязано покрай нея сутринта.

Засмя се, като си представи сцената: елегантната господарка на къщата се промъква призори с развлечени джинси и риза и е заловена от вездесъщата икономка.

Ами ако госпожа Съливан е заключила Лора? При тази мисъл усмивката му изчезна. Ами ако държи Лора насила в къщата и не я пуска? Може би…

Може би е най-добре да се стегне, реши той.

По дяволите! Бутна вратата със замах. Ще отиде при нея.

От рязкото отваряне Лора отскочи назад и притисна ръка към гърлото си.

— Изкара ми акъла.

— Извинявай. Точно отивах да те спася от затвора.

— О? — Тя се усмихна озадачено. — Така ли?

— Но, изглежда, сама си се справила.

— Нямаше начин да дойда по-рано. Настана малък хаос. Родителите ми са решили да се върнат по-рано. Пристигат след два дни и момичетата бяха силно развълнувани. Едва успях да ги сложа по леглата. После…

— Няма нужда да ми обясняваш. Просто ела.

Притисна я силно към себе си. Освободи се отчасти от натрупаното напрежение и раздразнение с една груба целувка. Притисна гърба й към вратата и като хвана с ръка косата й, жадно впи устни в нейните. Същото, помисли си тя, обвивайки се около него. Същата топлина, бързина… и вълшебство. Когато успя отново да поеме дъх, ръцете й все още стояха вкопчени в ризата му.

— Мислех…

— Какво?

Тя поклати глава.

— Нищо. — Усмихна се и обгърна лицето му с ръце. — Здравей, Майкъл!

— Здравей, Лора. — Поведе я навътре и затвори вратата с ритник. — Канех се да ти предложа вино.

— Чудесно.

— Но това ще стане малко по-късно — поясни той, вземайки я в обятията си.

— О, така е чудесно.

 

 

Донесе й чаша. Тя седеше върху разхвърляното му легло, наметната с една негова риза. Тъй като не притежаваше онова, което според него бе сбъркана представа за скромност, той се настани гол срещу нея.

— Има малък повод да празнувам — докосна той чашата й със своята.

Тя се чувстваше така освободено, че се чудеше защо още не е полетяла.

— Какво празнуваш?

— Днес продадох два коня. Единия го купи зет ти.

— На Байрън? — Отпи и разпозна деликатната жилка на шардонето. — Странно, Кейт не ми е споменавала, че ще купуват кон.

— Мисля, че още не й е съобщил.

— Ах…

— Да не би Кейт да има нещо против конете?

— Не, но е ангажимент. Изненадана съм, как така не са го обсъдили. И тя ще остане изненадана, сигурна съм.

— Според мен той ще се справи с нея.

— Не е въпрос на справяне. Бракът е партньорство и решенията се взимат с взаимно съгласие. Защо се смееш?

— Толкова си привлекателна. Седиш разрошена и изнасяш лекция за етиката на взаимоотношенията.

— Не изнасям лекция. — Тя отпи малка глътка. — Просто обръщам внимание. Не те ли интересува етиката във взаимоотношенията?

— Разбира се. — Ръката му се плъзна по бедрото й. — Но си представям, че както при всички взаимоотношения, понякога едната страна взема решението самостоятелно, а другата се подчинява. Харесва ми този белег тук. — Пръстите му се плъзнаха още по-нагоре към малка вдлъбнатина. — Прилича на луна. И е по-секси от татуировка.

— Опитваш се да ме отклониш от темата.

— Не е нужно да полагам огромни усилия. — Плъзна пръст обратно към коляното й. — Просто не ми се иска жената на този тип да му се развика. Хареса коня, а и аз малко го подтикнах. — Сви рамене. — Ако Кейт не обича коне, ще загубя сделката.

Лора вирна глава.

— Според теб Кейт е опърничава, а Байрън — под чехъл?

— По-скоро прекалено сговорчив. — Развеселен, той повдигна крака й, за да целуне коляното й. — Винаги ли всичко обсъждаше цивилизовано с Риджуей?

— Не. И това бе част от проблема. Правех, каквото искаше, и се държах като добре възпитана, отговорна и безгръбначна съпруга.

— Извинявай. — Ядосан на себе си, че полюбопитства да надникне в тази част от живота й, той стисна лекичко коляното й. — Неуместен въпрос.

— Напротив. — Тя леко се размърда и се намести на възглавниците, подпрени върху таблата на леглото. — Това ми послужи за урок. Научих се никога повече да не бъда безгръбначна, некадърна или мълчаливо отчаяна. — Потрепваше с пръсти по чашата, докато изричаше онова, което й бе на сърцето. — Всъщност, допуснах той да го стори и затова съм не по-малко виновна от него. Единствено съжалявам, че се наложи да го заваря с друга в леглото, та чак тогава да се замисля да подредя живота си.

— Сега щастлива ли си?

— Да. И благодарна. — Отново се усмихна. — И на теб съм благодарна.

Погали с пръст коляното й.

— Защо?

— Защото ми помогна да разбера, че имам сексуални потребности.

Очарован от думите й, той докосна устните й със своите и постави чашата си на масичката до леглото.

— Имала си проблеми в това отношение, така ли?

— Вече нямам.

— Най-добре да проверя, за да се убедя. — Но преди тя да успее да го притегли в обятията си, той се дръпна назад. — Мисля да започна оттук. — И повдигна крака й.

— Да не възнамеряваш… О… — Главата й се отпусна назад, когато той заработи със зъби и език. — Господи — простена тя, усещайки всичките си нерви възбудени. — В клуба има басейн с подводен масаж, но никога не съм се чувствала така.

— Да не започнеш да си фантазираш, че съм масажистът?

Тя се засмя, потрепери и отново простена.

— Не, действителността е просто… Господи! — Изпусна чашата и разля виното по себе си и чаршафите. — О, съжалявам. Чакай да…

— Не. — Леко я побутна и тя отново се озова върху възглавниците. — Стой така, докато свърша. — Лекичко захапа глезена й. — Предишния път малко избързахме. Пропуснах някои детайли.

Леко повдигна бедрата й.

— Дръж се, сладурано. Смятам да те поведа на дълга езда.

Все едно я разкъсваха от всички страни. И отвътре, и отвън. И съзнанието, и тялото й. Успяваше единствено да се наслаждава на усещанията. Той я обхождаше цялата, сякаш бе храна, която трябваше да се погълне, блюдо след блюдо.

Беше оставил светлините запалени и те блестяха прекалено ярко дори през затворените й клепачи. Въздухът, който нахлуваше през отворения прозорец, изведнъж стана толкова тежък, че едва успяваше да диша. Кожата й пламтеше от досега на ръцете и устните му.

Никога не бе изпитвала такива усещания, никой не я бе докосвал така.

Изведнъж устните му — жадни и груби — се впиха в нейните. Вече беше луд да я има, луд да я види прикована от него в екстаз. Главата й бе отметната назад, очите — затворени, а ръцете здраво стискаха таблата, сякаш само тя бе в състояние да я задържи. А той искаше да е още по-далеч.

Използва ръцете си, докато тя неистово се притискаше към него и следваше ритъма му. Наблюдаваше я, докато не простена името му, докато ръцете й не се отпуснаха, докато тялото й не заприлича на восък.

Лежеше неподвижно, нямаше сили дори да простене. Той я повдигна, за да разголи раменете й.

— Прекрасна си, госпожице Темпълтън. Златна. — Погали с ръка косите й. — Розова.

Докосна гърдите й и тя потрепери.

— Майкъл… — Отвори очи и цялата стая се завъртя пред погледа й. — Не мога…

— Не можеш ли? — Нежно се наведе и прокара език по зърната на гърдите й. — Я да видим.

— Знам, че… — Тя се пресегна, убедена, че ще го завари възбуден. — Нека аз…

— Някой друг път. — Усмихна се, макар кръвта му да закипя от лекия досег на пръстите й. — Някой друг път ще спазим тази уговорка. А сега, нека да завършим това по класическия старомоден начин.

Отново впи устни в гърдите й и изтръгна поредния стон.

— Разни неща се случват вътре в мен… — Едва дишаше. Тялото я болеше от копнеж да го има. — Нямаш представа какво изпитвам…

Тя отново усети възбудата. Невероятно силно. Идеше й да заплаче. Той не се откъсваше от гърдите й, езикът му копнееше да поеме вкуса й.

Мина й през ума, че и двамата са хванати в капан, заключени, в плен на едни и същи усещания. Прие това и потърси устните му.

Последва невероятна скорост, изгаряща топлина, стенания и допирът на плът до плът. Все по-силно и по-дълбоко, докато той накрая не потъна в нея.

 

 

По-късно, когато пулсът им се поуспокои и въздухът отново можеше да се диша, тя се размърда. Ръката му я притегли към себе си.

— Мислех, че спиш — промърмори тя.

— Спях.

— Трябва да вървя. Не мога да се промъквам вкъщи всяка сутрин на зазоряване с обувки в ръка.

— Остани малко. — Още не се бе разбудил и гласът му бе плътен. — Искам да те подържа.

Сърцето й се разтопи. Нежно отметна кичур коса от челото му. Дива, непокорна коса, помисли си тя. Дяволска коса, тъмна и съблазнителна.

— Ще остана още съвсем малко.

Опря глава на рамото му и постави ръка върху гърдите му. Ала той беше заспал отново. Тя лежеше и усещаше ударите на сърцето му.

 

 

Госпожа Уилямсън плъзна препълнена чиния с палачинки под носа на Майкъл. Не му оставаше друго, освен да ги изяде. Със скръстени на гърдите ръце, тя го наблюдаваше как поема първата хапка.

— Цена нямат — отбеляза той. — Когато построя новата си къщата, как ще се прокрадвам тук да ме храниш? Ще ми липсва. Сигурна ли си, че не искаш да се омъжиш за мен и да те отведа?

— Продължавай с този въпрос и мога да те изненадам. — Наля му кафе. Момчето винаги е имало невероятен апетит, припомни си тя. — Изяде ли яхнията, коя то ти изпратих?

— Заедно със съдинката. — Разсеяно се протегна и погали котето, замотало се в краката му. — Заедно с пая и бисквитите. — Сграбчи ръката й и я доближи до устните си. Тя се разсмя. — А ако някой ден направиш онази шоколадова торта с крема и сметаната…

— Двупластовата шоколадова торта, любимата на госпожица Лора.

— Така ли? — Очевидно вкусовете им извън леглото също не се различаваха. — Вероятно няма да забележи, ако липсват едно-две парчета.

— Ще видим. — Тя прокара ръка по косата му и го дръпна за опашката. — Трябва да се подстрижеш. Мъж като теб да ходи като хипи.

— Последното хипи имигрира в Гренландия през 1979 година.

— О, колко сме образовани. Я най-добре си изяж закуската. Аз ще се погрижа и децата да хапнат, преди да тръгнат за училище. А и за госпожица Лора — добави тя, връщайки се при печката. — Яде като врабче. Никога не разполага с време да започне деня с подходяща закуска. Вечно ми казва: „Само кафе“. Как се поддържа едно тяло само с кафе?

На него тялото на Лора му изглеждаше добре поддържано, но прецени, че не е разумно да го споменава.

Госпожа Уилямсън наистина имаше слабост към него, но нека не си въобразява, че би одобрила въвличането на господарката в горещи сексуални сеанси.

— Ще се поболее като госпожица Кейт миналата година.

Майкъл се откъсна от мислите си и я погледна.

— Кейт е била болна?

— Язва. — Самата мисъл действаше обидно на госпожа Уилямсън и тя спря да обръща палачинката. — Представяш ли си? Непрекъснато правеше упражнения, не си дояждаше, не миряса, докато не стана слаба като дъска. Е, накрая все пак нещата си дойдоха на мястото.

— Сега е добре, нали? Изглежда чудесно.

— В идеална форма е и очаква дете.

— Кейт е бременна?

— Сега е в отлична форма и е щастлива. Съпругът й не й позволява да се впуска в дивотии. Той е разумен и знае как да се грижи за една жена.

— Изглеждат страхотно заедно. — От класа, помисли си Майкъл, като свъси вежди. И как иначе? Нали Байрън е израснал в южняшки род, а Кейт във всяко отношение прилича на семейство Темпълтън. — Страшно си подхождат — добави той.

— Така е. Много е приятно човек да види Кейт щастлива, пък и Марго така добре се задоми. А на госпожица Лора й остана сама да отглежда двете си ангелчета. — Направи жест с черпака и спря да си поеме дъх. — Хубаво, че родителите й се връщат. Никой на света не го бива да оправя каши по-добре от господин и госпожа Т.

Вратата се отвори и тя млъкна, за да не бъде обвинена, че клюкарства.

— Госпожо Уилямсън… О, здравей Майкъл.

В бледожълтия си костюм Лора изглеждаше като свежо цвете. Въобще не приличаше на жената, която простенваше името му предишната нощ. Освен ако човек не я погледнеше в очите.

— Здравей, Лора. Госпожа Уилямсън се смили над един умиращ от глад мъж.

— Палачинки с боровинки. Момичетата ще са в див възторг.

— Седни, госпожице Лора, и хапни и ти.

— Нямам време. Само кафе, ако обичаш. Търсих Ани. — Тя пое чашата, която госпожа Уилямсън й подаде. — Налага се да тръгна рано. В службата има някакъв проблем. — Погледна часовника си. — Трябваше вече да съм в колата, но не открих Ани и не знам дали ще може да откара момичетата на училище.

— Излезе. Отиде на пазара на фермерите.

— О… — Лора прокара ръка през челото си. — Забравих. Тогава ще се наложи…

— Аз ще ги откарам.

Заета с пренареждане на претрупаната си програма, Лора премигна.

— Какво?

— Аз ще ги откарам.

— Не мога да…

— Никакъв проблем, а и ти очевидно не разполагаш с време да спориш. Заминавай на работа. Надявам се да успея да откарам две момиченца на училище, без да им нанеса трайни щети.

— Не това имах предвид. — Беше прав, призна тя, като още веднъж погледна часовника. Нямаше време да спори. — Благодаря ти. За да стигнеш, тръгваш по шосе №1 на юг и…

— Знам къде е. Нали и ти посещаваше същото училище?

— Да. — Представа нямаше, че знае в кое училище е ходила, а още по-малко — че го е запомнил. — Наистина ти благодаря, Майкъл. Закъснявам.

Отмести чашата с кафе и стана.

— Успокой се. Хотелът няма да се срути, ако закъснееш за едно съвещание.

— Не, но моят отдел може и да се срути. Тази сутрин Али трябва да предаде съчинението си по английски. Написала го е и аз го проверих. Но вероятно ще се на ложи да й напомниш. А Кейла да преговори думите за правопис по пътя. Има контролно. Али да й помогне.

— Казах, че ще се справя.

— Добре, но се погрижи да си вземат и чадърите. Вероятно ще вали.

— Хайде. — Той се надигна и забравил, че не са сами, я целуна. — Върви.

— Аз… — Хвърли поглед към госпожа Уилямсън, която небрежно си тананикаше, обсебена от палачинките. — Е, добре. Но все пак напомни им да нахранят кучето. Понякога…

— Вън! — Тъй като определено се нуждаеше от тласък, той я побутна към вратата. — Иди да опяваш на някой друг.

Тя понечи да каже още нещо, но той свойски я потупа и я накара да тръгне.

— Как може един човек да започва деня си по този начин? — промърмори той на глас и се извърна само за да види, че госпожа Уилямсън го наблюдава изпитателно. — Всеки ден ли е така?

Без да обръща внимание на въпроса му, тя го приближи. Реши, че се досеща какво иска да му напомни. Мъж, който влиза през задната врата, няма право да влиза през парадната.

Застана пред него и през стиснати устни процеди:

— Чудех се, дали се навърташ наоколо единствено заради готвенето ми.

От време на време тя все пак успяваше да го накара да се почувства неловко и той неволно натика ръце в джобовете.

— Е, и какво, ако не е така?

— Ами много добре. — Плесна го леко по бузата и се усмихна на изненадания израз в очите му. Това момче, помисли си тя, никога не е разбирало собствената си цена. — Много добре и за двама ви. И крайно време, ще добавя. За пръв път в живота си това момиче среща истински мъж.

Смаян, той поклати глава. Когато все пак успя да намери гласа си, пророни:

— Госпожо Уилямсън, направо ме съсипа.

— Ще го направя, ако разбиеш сърцето й. Но междувременно би трябвало да успеете да си помогнете един на друг. А сега сядай и довърши закуската си, преди да е изстинала. Ако сам ще се справяш с момичетата тази сутрин, ти е нужно да се заредиш с гориво.

— Обичам те. Наистина.

На лицето й цъфна широка усмивка.

— Знам, момче. И аз те обичам. А сега, сядай и яж. Те ще се появят всеки момент, бъбриви като свраки.