Нора Робъртс
Сбъднати мечти (5)

Четвърта глава

— Покривът си го бива, а, момче? — Майкъл разчесваше любимия си кон, докато Макс — едрият жълтеникавокафяв жребец, изсумтя в знак на съгласие.

Конюшнята на Темпълтън Хауз далеч надхвърляше по разкош обикновената конюшня, която Майкъл построи на хълма, а после с очите си видя, как се срива под калната маса. През онзи следобед, когато я оглеждаше, след като налетя на Лора, тя далеч не приличаше на палат. Тогава повече напомняше на колиба от приказките, застигната от жестока магия и изоставена от предишните си обитатели.

Усмихна се при мисълта, че всичко, свързано с имението Темпълтън, му навяваше асоциации с приказките.

Завари конюшнята прашна и занемарена, нуждаеща се от ремонт.

Отне му почти седмица да приготви постройката — нелека задача за сам мъж, но не желаеше да мести конете, преди да почисти временния им дом и да го подреди според представите си.

Няколкото дни, по шестнайсет часа напрегната работа, обаче си струваше. Най-после прибра конете си от обществената конюшня — освен, че се намираше на километри от дома му, трябваше да плаща и таксата за подслон там.

Сега разполагаше със солидна постройка, украсена със стилни орнаменти — гордост на семейство Темпълтън. Яслите бяха просторни и светли — нещо много по-важно за Майкъл, отколкото облицованият с тухли и декоративни плочи под или апликациите от ковано желязо със стилизирано „Т“ в средата на лъснатия месинг.

Е, нямаше как да не признае, че украсата му харесваше.

Конюшнята бе добре организирана — яслите от едната страна, мястото за хранене — отсреща. Не разбираше, как е възможно да бъде толкова занемарена, но запретна ръкави и се хвана на работа. Ряза, кова, мете и стърга, докато приготви яслите да посрещнат неговите любими бебета, както тайничко ги наричаше в мислите си.

Поръча да доставят прясна слама и сено и остана благодарен, защото момчето, което ги докара, склони срещу няколко долара да му помогне да складира балите.

Сега яслите бяха богато застлани със слама — нещо скъпо и трудно намиращо се. С малко инструменти и изобретателност автоматичните поилки за вода в коритата отново задействаха. Смаза пантите на вратите, подмени ръждясалите куки.

Пороят отнесе всичките му запаси. Наложи се да зареди отново: витамини, лекарства, мазила. Успя да спаси някои такъми и инструменти. Почисти и лъсна всеки предмет, изчезналите — подмени, а други — в най-скоро време планираше да купи.

Петнайсетте му коня щяха да бъдат настанени кралски. Точно както искаше.

— Издигна се в живота, Макс. Едва ли си даваш сметка, но сега си обитател на имението Темпълтън. А това е голяма работа, така да знаеш, момчето ми. — Потупа гальовно коня по хълбока и измъкна морков от окачената на кръста си торбичка. — Вече обмислям в каква ясла ще те настаня, не се безпокой. Този път и ние може да добавим нещо към украсите тук. Но междувременно нямаше начин да се намери по-добър подслон.

Макс кротко хрускаше моркова, а тъмните му очи, вперени в Майкъл, излъчваха търпение, мъдрост, и както Майкъл обичаше да си въобразява — привързаност.

Излезе от яслата, затвори долната част на вратата с райбера и отиде до съседната ясла. Наклоненият под лъщеше от чистота и токовете на ботушите му потракваха. Изпълнена с очакване, оттам се подаде кестенява глава.

— Мен ли търсиш, скъпа? — Тази кобила му бе любимката. Купи я още като малка, а сега бе в напреднала бременност, затова й отреди яслата за раждане. Наричаше я Дарлинг. — Как си днес? Тук ще ти е добре. — Влезе вътре и прокара ръка по набъбналия й корем. Като баща, който очаква дете, бе изпълнен с радост и тревога. Не беше особено едра и той се притесняваше, как ще се справи, когато й дойде времето.

Дарлинг обичаше да я галят по корема и изпръхтя доволно при допира на ръката му.

— Толкова си красива! — Обви главата й с ръце, както постъпва мъж с любима жена. — Ти си най-красивото нещо, което някога съм притежавал.

Доволна от вниманието, тя изпръхтя отново и сведе глава към торбичката. Той се усмихна и измъкна ябълка — тя ги предпочиташе.

— Ето, Дарлинг. Нали ядеш за двама.

В този момент чу гласовете — млади, възбудени, напевни — и излезе от яслата.

— Мама предупреди да не го безпокоим.

— Няма да му пречим. Само ще погледнем. Хайде, Кейла. Не искаш ли да видиш конете?

— Да, но… Ами ако е там? Ако ни се развика?

— Тогава ще избягаме. Но първо ще видим конете.

Развеселен и озадачен дали Лора не го е описала като човекоядец или отшелник, Майкъл излезе от сенките на конюшнята и пристъпи на слънчевата светлина. Ако бе поет, би казал, че е срещнал две ангелчета.

Те, от своя страна, решиха, че са се сблъскали лице в лице със самия дявол. Целият в черно, а сенките играеха зад гърба му. Твърдото, привлекателно лице ги наблюдаваше без да се усмихва. Брадата му бе набола. Косите му стигаха почти до раменете, а черна лента ги възпираше да не падат по челото. Приличаше на див индианец или пират.

Изглеждаше им огромен, снажен и опасен.

С разтуптяно сърце Али сложи ръка върху рамото на Кейла — хем да я защити, хем да се съвземе.

— Ние живеем тук — запелтечи тя. — Имаме право да сме тук.

Той не успя да преодолее желанието да си поиграе малко.

— Нима? Е, и аз живея тук. И не обичам непознати да се въртят наоколо. Да не сте случайно крадци на коне? Конекрадците ги беся.

Шокирана, ужасена, изплашена, Али успя само енергично да поклати глава. Но Кейла, омаяна, пристъпи напред.

— Имаш хубави очи — обяви тя и на лицето й разцъфна усмивка. — Наистина ли си побойник, който все създава неприятности, както каза Ани?

През страх и обида Али едва успя да прошепне предупредително името на сестра си.

А, сети се той, Ан Съливан, разпространява спечелената му на младини слава.

— Някога бях. Но се отказах. — Господи, помисли си той, това дете е истинска прелест. Направо ти разтапя сърцето. — А ти си Кейла. Имаш очите на майка си.

— Ъхъ, а това е Али. Тя е на десет. Аз съм на седем и половина и току-що загубих един зъб — осведоми го тя и се ухили широко, за да му покаже резултата.

— Браво! А потърси ли го?

Тя се засмя.

— Не, феята го взе. Отнесе го на небето, за да го направи на звездичка. Ти всички зъби ли имаш?

— Така беше последния път, когато проверих.

— Ти си господин Фюри. Мама каза така да те наричаме. Харесва ми името ти. Сякаш е на герой от приказка.

— На злодея?

— Може би. — Гледаше го усмихната. — Разрешаваш ли да видим конете, господин Фюри? Няма да ги крадем, нито пък ще ги нараним.

— Струва ми се, ще са доволни да ви видят. — Той протегна ръка, която Кейла хвана без колебание. — Хайде, Али — подметна той небрежно. — Няма да ви викам, освен ако не си го заслужите.

Али прехапа устни и ги последва в конюшнята.

— О — сепна се тя и се отдръпна назад, ала в следващия миг, когато Макс подаде глава, се разсмя. — Толкова е голям. И толкова хубав!

Посегна, но се спря и дръпна ръка.

— Можеш да го погалиш — насърчи я Майкъл. По-голямото момиченце бе малко плахо, реши той, и красиво като картина. — Не хапе. Освен ако не си го заслужиш. — За да й докаже, той вдигна Кейла на коляното си. — Хайде, запознай се с Макс. Той е южняшки джентълмен.

— И чичо е южняшки джентълмен — обяви Кейла, — но не прилича на Макс. — Очарована, тя погали нежно коня по главата. — Толкова е мекичък — промърмори тя. — Здравей, Макс.

За да не остане по-назад от сестра си, Али пристъпи отново напред и също погали Макс.

— Дава ли да го язди човек?

— Да. Макс и аз заедно сме се сражавали срещу индианци, самите ние сме били индианци, ограбвали сме дилижанси, прескачали сме клисури. — Погледна към двата чифта широко отворени очи, вторачени в него, и се засмя широко: — Макс е холивудска звезда.

— Наистина ли? — Очарована, Кейла докосна кадифеното му ухо и се усмихна, като усети потреперването в пръстите си.

— Да. По-късно ще ви покажа какво са писали във вестниците за него. Елате да ви представя Дарлинг. Тя скоро ще има бебе.

— И вуйна Марго роди съвсем наскоро — чуруликаше Кейла безгрижно. — Бебето се казва Джон Томас, но му викаме Дж. Т. Конете по същия начин, като хората ли раждат?

— Почти — отвърна Майкъл, и за да сложи край на темата, ги поведе нататък. Запозна ги с Джак — скопения кон, и Лулу — бързата кобила. И със Зип — най-бързия кон, както твърдеше Майкъл, по цялото западно крайбрежие.

— Защо са ти толкова много коне? — Подозрителността на Али към мъжа бе почти забравена. Любопитството й надделя над плахостта и тя обсипваше Майкъл с въпроси.

— Обучавам ги, купувам ги, продавам ги…

— Продаваш ги? — изненада се Кейла.

— Да, с изключение на Макс и Дарлинг. Тях никога няма да продам. Но другите ще отидат при хора, които ще оценят качествата им и ще се грижат добре за тях. Те всичките си имат предопределена съдба. Ето, Джак ще стане добър кон за езда. Готов е да препуска до безкрай. А Флаш ще е готов да прави какво ли не, когато приключа с него.

— Искаш да кажеш, че ще прави номера.

— Да. — Майкъл се усмихна на Кейла. — Той вече е научил няколко. Но само Макс знае всичките. Искате ли да ви покажа.

— Наистина ли?

— Но ще трябва да си платите.

— Колко? — побърза да се осведоми Кейла. — Имам пари в банката.

— Не става въпрос за пари — отвърна Майкъл и ги поведе обратно към Макс. — Ако ви хареса изпълнението, трябва пак да дойдете и да си го отработите.

— Каква работа? — обади се този път Али.

— Ще поговорим. Хайде, Макс. — Майкъл взе юздата и му я нахлузи. — Има две дами, които трябва да впечатлиш.

На пет години Макс бе ветеран в занаята. Той пристъпи уверено напред, доволен, че има публика. Майкъл го поведе към малкото заградено пространство до постройката.

— Вие двете застанете зад оградата ей там. Хайде, Макс, поклони се.

Макс грациозно сви предните си крака и се наведе. Момиченцата бурно заръкопляскаха и Майкъл бе готов да се закълне, че Макс се усмихна.

— Горе — нареди той.

С команди и жестове Майкъл накара Макс да изпълни целия си репертоар. Конят се изправяше на задните си крака, ореше въздуха, цвилеше. Пристъпяше настрана, танцуваше, вървеше се в кръг. После Майкъл се метна на голия му гръб и той повтори изпълнението с известни вариации.

— А сега номерът „Вървим от три дни през пустинята, без да сме пили вода“. — При дадения сигнал, тялото на Макс се отпусна, главата му увисна и той запристъпя мъчително, сякаш всяка крачка щеше да е последна. — А сега се появява гърмяща змия. — Макс се изправи и отскочи. — Господи, онези от хайката простреляха коня ми! Конят ми е мъртъв!

За финалното си изпълнение Макс залитна наляво и се отпусна на земята. Майкъл се изтъркаля, за да не попадне под тялото му. Като се изправи на крака, зърна Лора, забързана към тях.

— Господи, добре ли си? Какво стана? Олеле, конят ти.

Майкъл тъкмо щеше да отговори, но установи, че е прекалено впечатлен от елегантните голи крака, които мерна, докато тя прескачаше оградата, облечена във втален костюм.

Макс продължи да лежи като умрял и дори не трепна, когато Лора коленичи до главата му.

— Горкото животно. Горкото… Кракът му ли пострада? Кой е ветеринарният ти лекар?

Съзрял голямата конска глава в скута на Лора, върху хубавата й синя пола, Майкъл не устоя на изкушението да продължи играта още малко.

— Изглежда, това е краят за стария Макс.

— Не говори така — сряза го Лора. — Може само да го е навехнал. — Но, ако случаят не е такъв… — Тя отметна кичур коса, закачливо увит около врата й. — Момичета, заминавайте вкъщи.

— Но, мамо…

— Недей да спориш с мен! — Не можеше да понесе мисълта, че децата ще станат свидетели на онова, което вероятно щеше да последва.

— Лора… — подхвана Майкъл.

— Защо стоиш така? — Тревога и вълнение се мяркаха в очите й. — Направи нещо. Горкото животно страда, а ти стоиш, без да мръднеш. Не те ли е грижа за коня ти?

— Да, мадам, грижа ме е. Хайде, Макс, край.

При подадения сигнал, за огромна изненада на Лора, огромният кон се изправи на крака.

— Това беше номер, мамо. — Кейла се смееше, развеселена от шегата, която Майкъл скрои на Лора. — Макс прави номера. Сега се преструваше на умрял. Както правят кучетата. Не е ли чудесен? И умен?

— Да. — Със засегнато достойнство, Лора заоправя полата си. — Определено е много талантлив.

— Съжалявам. — Умният мъж винаги е наясно кога не бива да се смее. Но Майкъл невинаги искаше да се прави на умен. — Щях да те предупредя, ако те бях видял, че идваш. Но ти така бързо се носеше насам. — Почеса се по брадата. — Май се разтревожи повече за коня, отколкото за мен. Можех да си счупя врата.

— Конят беше на земята — суховато отвърна Лора. — А ти — на крака. — Но острият й тон съвсем изчезна, когато Макс доближи глава до нейната. — О, колко си красив. Разкошен си. И си толкова умен.

— Макс е участвал в много филми — обади се Али зад гърба на майка си. — И господин Фюри също.

— О?

— Каскади — обясни Майкъл. Измъкна морков от торбичката и го подаде на Лора. — Ако му го дадеш, става твой роб до гроб.

— Кой може да устои? — Тя предложи лакомството и тихо занарежда: — Не ви ли предупредих, момичета, да не безпокоите господин Фюри.

— Да, но той каза, че не му пречим. — Кейла се усмихна в очакване към Майкъл и както седеше на оградата, доверчиво протегна ръце към него.

— Защото наистина не ми пречите. — Той я пое и така свойски я настани на коляното си, че Лора се намръщи. — Харесва ми компанията им — добави той. — И на конете им допада. Омръзва им по цял ден да гледат само мен. Децата са добре дошли по всяко време. Ако ми пречат, ще им кажа.

За възторг на Кейла и моментен ужас на Лора, той постави детето върху широкия гръб на Макс.

— Високо е. Вижте колко съм нависоко!

— Точно това се опитваме да не правим. — Ръката на Лора несъзнателно посегна към юздата. — Това е кон-каскадьор, а не пони за езда.

— Кротък е като агънце — увери я Майкъл и като вдигна Али, я настани зад сестра й. — Може да издържи и трите ви, ако искаш. Як е като бивол.

— Не, благодаря. — Сърцето й се успокои, щом погледна Майкъл в очите. Те наистина преливаха от нежност. — Не съм подходящо облечена за езда.

— Забелязах. Добре изглеждаш, мадам Темпълтън. Особено когато прескачаш огради.

Отново погледна Майкъл в очите. Нежни ли, помисли си тя? Не. Просто подкупващи.

— Предполагам каква картинка съм представлявала.

— И наполовина не можеш да си представиш, сладурано.

Тя отстъпи назад.

— Хайде, момичета, веселбата свърши. Трябва да се приготвите за вечеря.

Али отвори уста, за да възрази, но се спря. Не искаше да рискува да й забранят да дойде и друг път в конюшнята. Вместо това попита:

— Защо и господин Фюри не дойде да вечеря с нас?

— О? — Лора се разкъсваше между неудобството и доброто възпитание. Възпитанието взе връх. — Разбира се, Майкъл, добре си дошъл.

Не си спомняше да е получавал по-хладна и по-формална покана.

— Благодаря, но имам други планове. Тръгнал съм към Джош да се запозная със сина му.

— Е, добре. — Тя протегна ръце и свали първо Кейла, а после и Али. — Да не ти се пречкаме.

— Исках да поговорим за някои неща. Разполагаш ли с минута?

— Разбира се. — Краката я боляха. Мечтаеше единствено да свали обувките с токчета и да поседне. — Момичета, кажете на Ани, че идвам ей сега.

— Благодаря, господин Фюри. — Истинска дъщеря на майка си, Али протегна ръка.

— Пак заповядайте.

— Благодаря, господин Фюри, че ни показахте конете, изпълнението и всичко. Ще разкажа на Ани — обади се Кейла и тръгна, но при оградата спря. — Господин Фюри?

— Да, госпожице.

Тя се изсмя на обръщението, но мигом стана сериозна.

— Можеш ли да обучаваш и кучета? Ако имах кутре, би ли го научил да прави номера като Макс?

— Предполагам, ще успея, ако е добро куче.

Тя се усмихна отново. Замечтано отметна глава и тръгна бързо след сестра си.

— Очевидно много иска кученце — промърмори Лора. — Не знаех. Никога не го е споделяла. Само веднъж, преди години, но Питър… По дяволите! Трябваше да се сетя.

Заинтригуван, Майкъл наблюдаваше как различни емоции се изписваха по лицето й. Най-силната сякаш беше вината.

— Винаги ли се самобичуваш по този начин?

— Трябваше да се досетя. Тя ми е дете. Трябваше да си дам сметка, че много иска да има кученце.

Изведнъж се почувства уморена и прокара ръце през косите си.

— Ами какво ти пречи да й вземеш?

Лора решително вирна брадичка.

— Ще го направя. Съжалявам. — Разтърси глава, за да разсее вината, и погледна отново към Майкъл. — Та от какво имаш нужда?

— О, от много неща. — Небрежно обви врата на Макс. — Топла храна, бърза кола, любовта на добра жена, но това, от което и двамата се нуждаем, са няколко мишкотрепачи.

— Моля?

— Трябва да си набавиш котки, Лора. Имаш гризачи.

— Господи! — Потрепери и дълбоко въздъхна. — Трябваше и за това да се сетя. Имахме няколко, когато още държахме коне, но Питър… — Спря и притвори очи. Не, нямаше да поеме повторно по този път. — Ще отскоча до общинския приют за бездомни животни. Ще взема две котки.

— Ще вземеш на детето си животно от приюта?

— Защо не?

— А, нищо. — Поведе Макс към оградата. — Просто си представях, че ще предпочетеш някой чистокръвен екземпляр. Някои така подхождат към конете например. Настояват за арабски или други елитни породи. А аз притежавам една от най-хубавите кобилки. Невероятно умна е и бърза като змия. Само дето не е чистокръвна. Аз самият винаги съм предпочитал помиярите, така да се каже.

— Аз предпочитам характера пред външността.

— Браво на теб. — Разсеяно се наведе, откъсна лютиче, поникнало сред тревата, и й го поднесе. — Безкрайно прелестни са дъщерите ти, истински красавици. В състояние са да разбият сърцето на всеки. Малката вече е на път напълно да ме покори. И го съзнава.

— Изненадваш ме. — Озадачено се загледа в слънчевото цветенце в ръката си. Независимо от умората и болките в краката, го последва в конюшнята. — Не ми приличаш на мъж, който ще се умили от малки деца. Особено от момиченца.

— Помиярите сме пълни с изненади.

— Не исках да…

— Знам. — Вкара Макс в яслата и затвори вратата. — Малката има твоите очи. А, Али е взела устните ти — меки, но същевременно готови да проявят упорство. — Засмя се предизвикателно. — Добър разплод, Лора.

— Очевидно трябва да ти благодаря, макар никой до сега да не ми го е казвал с такива думи. А също да ти благодаря, че ги забавлява, но не се чувствай задължен.

— Не се чувствам задължен. Просто ги харесвам. Наистина. Освен това са ми длъжнички за представлението. Двамата с Макс не работим безплатно. Малко помощ тук няма да ми е излишна.

— Помощ?

— Да се изнесе боклука, да се хвърли слама. Освен ако не възразяваш потомството ти да рине тор.

Навремето самата тя го бе правила.

— Не. Ще им се отрази добре. — Несъзнателно вдигна ръка да погали Макс по носа. — Сътворил си истинско чудо тук — отбеляза тя, оглеждайки безупречно чистото помещение.

— Имам як гръб и много амбиция.

— За?

— Да постигна нещо. Да отгледам хубави коне — за езда, за представления, за състезания. Бива ме да се справям с тях.

— Ако Макс е пример, бих казала, че страхотно се справяш. Наистина ли си бил наемник?

— Да, както и побойник, който създава неприятности, според твърденията на госпожа Съливан.

— О! — Тя извърна очи към Макс, прочисти гърлото си. — Ясно, Ани помни момчето, което даде първата цигара на Джош.

— Едно от по-дребните ми престъпления. Аз самият преди шест месеца ги отказах. По-лесно ми е, отколкото да се чудя дали няма да подпаля сламата.

— Или да умреш от рак на белите дробове.

— Все от нещо се умира.

Тя се извърна точно в момента, когато той се пресягаше да свали юздата от Макс. Телата им се сблъскаха. От любопитство и за да я предпази да не падне, той я взе в обятията си.

Толкова нежна. И крехка. Мръдна малко и извивката на гърдите й се притисна към него. Очите й се бяха приковали в неговите още при първия досег, а сърцето й биеше лудо.

— Винаги съм се чудил какво ли е да те прегърна. — Усмихна се, а ръцете му не спираха да я милват. — До сега не съм имал възможност да разбера. Е, навремето беше прекалено малка за мен. Но сега вече не си.

— Ако обичаш! — Гласът й бе спокоен и хладен. Това успя да постигне, ала всичко у нея гореше и трепереше.

— Никак не ми пречиш — продължи той и посегна към кичура, увит около шията й.

— Но ти ми пречиш! — Просто не знаеше, как да се справя с мъжете. Всъщност никога не е знаела. Ала беше достатъчно умна да разбере, че е наложително да предприеме нещо незабавно. — Флиртовете не ме интересуват.

— Нито пък мен.

Реши да заимства от поведението на Марго. Престори се на отегчена.

— Майкъл, сигурно десетки жени биха се чувствали поласкани. Ако разполагах с време, вероятно и аз щях да се почувствам поласкана. Но не разполагам с време. Децата ми ме чакат да ги нахраня.

— Бива те и теб. Истинска господарка на имението — призна той. — Родена си такава. — Той отстъпи. — Ако се окаже, че разполагаш със свободно време, знаеш къде да ме намериш.

— Поздрави Джош и Марго от мен — смени темата тя. Чудеше се как ще се прибере, краката й едва я държаха.

— Разбира се. Е, сладурано?

Тя се извърна.

— За онези мишкотрепачи. Да не вземеш да ми донесеш някои пухкави котенца! Искам ги да са мъжки и гладни.

— Ще видя какво мога да направя.

— Не се и съмнявам — промърмори той, докато тя се отдалечаваше. — Господи, каква е само — обърна се той към Макс. Развеселен, разтърка с длан сърцето си. Нужно му бе известно време, за да го успокои. — Тя е от онези, които карат мъжа да се чувства като едър, изгладнял котарак. При това — недодялан.

Майкъл поклати глава и се отправи нагоре, за да се измие.

 

 

— Значи какво — Марго вече е майка.

Майкъл се усмихна на домакинята си, която далеч не приличаше на скоро родила жена. Прасковената й роба подчертаваше всяка изящна извивка на тялото й.

— При това — страхотна. — Тя го разцелува по двете бузи, както правеха в Европа. — Страшно ми харесва да съм майка. — Отстъпи назад, за да го огледа по-добре, и не остана разочарована. — Колко време мина, Майкъл? Шест години? Седем?

— Повече. Аз се състезавах, тогава в Европа, а ти превземаше Стария континент.

— Славни дни бяха — съгласи се тя, хвана го подръка и го въведе вътре.

— Домът ви е чудесен!

Не го изненада толкова елегантната обстановка в испански стил, колкото уютът, който се излъчваше.

— Кейт го намери. Помниш ли Кейт Пауел?

— Разбира се. — Пресякоха облицованото с теракота фоайе към просторна стая със запален в камината огън и два тъмнокафяви дивана. — Какво прави тя? Чух, че се е омъжила.

— Все още е младоженка. Байрън ще ти допадне, мисля. Ще организираме едно събиране, щом се установиш. Ще те представим на някои хора.

— Не съм много по големите събирания.

— Тогава няма да каним много хора. Какво ще пиеш? — Тя се шмугна зад овалния барплот. — Джош ей сега ще слезе.

— Имаш ли бира?

— Ще се намери. — Извади една бутилка от хладилника под плота. — Значи сега си се захванал с коне.

— Така изглежда.

Наблюдаваше я как отваря бутилката и как сръчно налива питието в халбата. На безименния пръст на лявата й ръка проблясваха диамант и злато. Косите й бяха по-златисти и се спускаха на къдрици. И на ушите й имаше диаманти. Но, както забеляза той, очите й светеха най-ярко.

— Добре изглеждаш, Марго. Щастлива. Хубаво е да те види човек щастлива.

Малко изненадана, тя го погледна.

— Наистина ли?

— Навремето все нещо като че ли не ти достигаше.

— Май си прав. — Остави чашата на бара и взе бутилката шампанско от сребърната купа. — Но сега вече постигнах всичко.

— Да, съпруга си, майка и съсобственичка на магазин. — Вдигна чашата си за тост. — Кой можеше да си го представи?

— И се справям чудесно и с трите. — Наля си шампанско и също вдигна чашата за тост. — Трябва да дойдеш в „Претенции“, Майкъл. На „Кенъри Роуд“ е.

— Ще дойда да видя магазина ти, но ти ще дойдеш да видиш конете ми.

— Дадено! Съжалявам за онова, което се случи с къщата ти обаче.

Той сви рамене.

— Какво чак толкова? Аз и без това не я харесвах. Ала за конюшнята ме доядя. Точно я бях построил и я загубих. Но в края на краищата — става въпрос само за дъски и пирони, винаги мога да си купя нови.

— Сигурно е било ужасно. Виждала съм свлачища на филм и какво остава след тях. Не мога да си представя какво ли е да те сполети.

— И няма смисъл. — Все още имаше моменти, когато споменът за неспиращия порой, тътена и безмилостния вятър го спохождаше. И обзелата го паника, че няма да успее да спаси единственото, на което държеше.

— Започнах вече да правя чертежи за нов строеж. Свързах се и със строителен предприемач. Ще са нужни само време и пари.

— Убедена съм, че ще се чувстваш добре в имението Темпълтън, докато завършиш всичко.

— Трудно е да не се чувства добре човек там. Днес се запознах с децата на Лора. Прекрасни са. По-голямата още ме преценява, но малката напълно ме плени.

— Момичетата са чудесни. Лора се справи отлично.

— Не се е променила особено.

— Много повече, отколкото предполагаш. Трудно понесе развода. Доста трудно. Но притежава силната жилка на Темпълтън. Ти май никога не се запозна с Питър Риджуей, нали?

— Не.

— Повярвай ми, беше истинско копеле.

— Сладурано, щом ти го ненавиждаш, ще го ненавиждам и аз.

Тя се засмя и хвана ръката му.

— Хубаво е, че си дойде, Майкъл.

— О, вече налиташ на съпругата ми, така ли, Фюри? — Джош влезе, гушнал бебе с огромни очи. — Синът ми и аз ще се бием с теб заради нея.

— Мисля, че ще ме преборите. — Изпълнен с любопитство, Майкъл остави чашата и приближи Дж. Т. Бебето също го проучи внимателно преди да посегне и хване кичур от косата му. — Ела тук, бандит такъв.

Преди Марго да успее да отвори уста, за да изрече десетина майчини притеснения, Майкъл пое Дж. Т. от ръцете на Джош и го настани в скута си. Направи го така естествено, че Марго премигна невярващо, а после се замисли.

Радвайки се на непознатия, Дж. Т. загука.

— Добре си се справил, Харвард. — Майкъл погъделичка Дж. Т. — Моите поздравления.

— Благодаря. — Джош се усмихна съучастнически към съпругата си. — Имаше и кой да ми помогне.