Нора Робъртс
Сбъднати мечти (11)

Десета глава

В два следобед Лора преживяваше нова фаза на изтощение — сякаш плуваше ниско над земята, а мекият въздух около нея й бе почти приятен.

Проведе съвещанието за предстоящата писателска среща, даде последни указания във връзка с пристигането на гостите след два дни; провери и уточни всички подробности с отговорниците за банкетите, за поддръжката, носачите и обслужването по стаите.

Изпи поредното кафе, изгълта още едно шоколадово блокче и тръгна към „Претенции“. Единственият светъл лъч през деня бе почти истеричното обаждане на Кейт, точно когато Лора излизаше от банята сутринта.

— Розово е! Стана розово. Бременна съм. Байрън, пусни ме. Чу ли, Лора? Ще имам бебе.

Чу я отлично. Двете се посмяха, после поплакаха. Сега Кейт блуждаеше като в транс из магазина.

— Какво ще кажете за Гуинивир, ако е момиче? — попита Кейт. — В семейството на Байрън има традиция да избират имена от литературата и това от „Крал Артур“ може да им хареса.

— Гуинивир мамеше мъжа си с най-добрия му приятел — напомни Марго, — но ако искаш…

— Винаги ми е харесвала Ариел от „Бурята“ — обади се Лора.

— Ариел де Уит. — Кейт го записа в бележника. Имената са сериозно нещо, мислеше си тя. Нужно е да бъдат внимателно огледани, да звучат добре. — Хм… — Последното определено съдържаше потенциал. — Не е лошо. — Прибра очилата и констатира: — Лора пак дреме.

— Не е вярно. — Хваната на местопрестъплението, Лора разтърси глава и се постара да фокусира погледа си. За какво, по дяволите, разговаряха? — Имена — обяви тя, сякаш отговаряше на въпрос в състезание. — Имена за момиче от литературата. Хестър, Жулиета, Дилайла.

— И като награда за верния отговор е най-добре да отидеш вкъщи да си починеш. Или искаш да се състезаваш за второ място — пътешествие в Страната на сънищата?

— Много смешно — нацупи се Лора като свадливо дете, но се въздържа да разтърка очи. — Жулиета ми харесва.

— Ще го поставим пред нашето компетентно жури. Но, Лора, наистина, дремни малко, преди да се срутиш.

— Послушай нашата новозабременяла приятелка с глуповатия израз в очите — обади се и Марго. — И тя като теб е веща по въпросите как да се самозащити човек. Иди отзад и легни малко. — Марго бършеше кристалните чаши, докато изучаваше внимателно Лора. — След като човек прекара нощта с Майкъл, няма начин това да не се отрази на тонуса му.

Лора трепна и се огледа дали някой клиент не ги слуша.

— Казах ви, помагахме на кобилата да роди, а не се търкаляхме в леглото.

— Което доказва единствено, че нищо не разбираш от приоритети. Кейт, онзи клиент има нужда да бъде подтикнат леко. — Марго кимна към мъжа пред кутиите за енфие. — Хвърлил ти е око — довърши тя, докато Кейт се отдалечаваше.

— Клиентът?

— Майкъл, Лора! Майкъл. А ако не си забелязала, най-добре е да посетиш очния си лекар.

— Нямам време… Добре де, може и да съм го забелязала.

Марго внимателно остави чашата и се обърна. Прогрес, помисли си тя. Най-сетне.

— Да ти дам ли начален тласък.

Лора въздъхна.

— Той иска от мен… Иска… ме.

— Каква изненада.

— Не, искам да кажа, че го заяви. Ей така, между другото. Как се отвръща на подобно нещо?

— Има няколко начина. Дай да помисля… Опитала съм ги всичките. — Тя потупа бузата си с пръст. — Коя от дяволиите на Марго ще ти допадне най-много?

— Не търся дяволии. — Краката й буквално се подгъваха и тя приседна на столчето зад щанда. — Марго, през живота си съм спала само с един мъж. Бях омъжена за него цели десет години. Не знам никакви дяволии, номера, начини или отговори.

— Най-вече дяволии и може би така е по-добре. Но всяка жена знае различни начини, а ти имаш отговорите. Опитай с този въпрос: Привлича ли те?

— Да, но…

— Значи — да — прекъсна я Марго с едно око към клиентите, които разглеждаха бижутата встрани от витрината. — Ти си отговорна, необвързана възрастна жена, която е привлечена от един необвързан възрастен мъж и на всичкото отгоре е привлекателна за него.

— Идеално би било, ако бяхме зайци.

— И при хората е същото. Лора, няма никакви гаранции, това знаеш със сигурност. Да, има опасност да пострадаш. Но може и да си щастлива. Или просто ще си смажеш организма.

Лора изсумтя и поклати глава.

— Сексът винаги е бил по-лесен за теб, отколкото за мен.

— Няма да го отрека, но не се гордея.

— Не исках да кажа…

— Знам. Спала съм с повече от един мъж. Някои от тях бяха женени. Понякога значеше нещо, понякога — не. — Вече можеше да го забрави без съжаление или угризение, защото разбираше, че всичките й постъпки винаги са я водили до там, където е сега. — Джош е единственият, който е имал някакво значение.

— Защото двамата се обичате — подметна Лора замечтано. — Не говорим за любов между мен и Майкъл, а за чиста похот.

— И какво лошо има в това?

— Обикновено мога да посоча кое му е лошото, докато не ме прегърне и целуне.

Според Марго беше отличен признак.

— И тогава?

— Тогава просто го желая, а никога никого не съм желала така. Всичко е прекалено горещо, забързано. — Раздвижи се, защото само мисълта за него я правеше неспокойна. — Не се чувствам удобно.

— Ура! — Марго се засмя и се наведе напред. — Изненадай и себе си някоя нощ, Лора, иди в конюшнята и му се нахвърли.

— Благодаря ти. Точно това възнамерявам да направя. Марго, сериозно — нужен ми е разумен съвет.

— Ще си остарееш все толкова разумна.

— Госпожице? — Една клиентка й направи знак. — Бихте ли ми показали тази декоративна игла?

— Разбира се. — Марго взе ключовете и се отдалечи. — Тя наистина е чудесна. Открих я при разпродажба в Лос Анжелис. Смята се, че някога е принадлежала на Марлен Дитрих.

Лора обходи магазина с поглед и потисна надигащата се прозявка. Имаше работа, отбеляза тя, но не бяха претрупани. Защо пък наистина да не подремне малко. Надигна се от стола и се насочи към една клиентка, за да види дали не се нуждае от помощ. Вътрешно се молеше отговорът да е „не“. В този момент вратата се отвори.

— Питър? — произнесе тя името му и замръзна на място.

— Звънях в офиса на хотела. Подсказаха, че може да си тук.

— Да, следобед обикновено съм тук.

— Интересно.

Не беше идвал досега. Нарочно потискаше любопитството си относно начинанието на бившата си съпруга да поддържа магазин. Но вече тук, той се огледа бавно и критично.

Описанието на Кенди — „магазин с боклуци втора ръка“ — не бе съвсем точно. Но разбираше отношението на годеницата си към Лора и партньорките й.

Ала не беше очаквал да види едно изпълнено с очарование място, задоволяващо вкуса на богатата клиентела и на туристите. Не беше очаквал и да се заинтригува от стоката, а тя дори леко го изпълни със завист.

— Е! — Лора схвана, че е впечатлен. — Как го намираш?

— Различен е от другите магазини. И не е нещо, с което си се занимавала и разбираш. — Отново я погледна. Продължава да е сдържана и прекрасна, мина му през ума. Странно, никога не бе допускал, че Лора или която и да било от двете й приятелки имат акъла, средствата или въображението да изградят нещо така привлекателно и очевидно доходно.

— Вече не е като да не се занимавам. — Нямаше намерение да му позволи да я разстрои. — Или да не разбирам.

— Развлича те, предполагам.

— Това е бизнес, Питър, не развлечение. — Защо да очаква от него да разбере замисъла на „Претенции“? Та той никога не е разбирал собствената си съпруга. Вероятно, хрумна й, ще бъде много по-спокоен с новоизбраната си жена. — Съмнявам се, че си се отбил да търсиш подарък за Кенди. Тя по принцип не харесва нашите неща.

— Дойдох да поговорим. — Отново се огледа, забеляза витата стълба към балкона, който опасваше втория етаж. Видя Марго, която го гледаше с ледено неодобрение. Определено не смяташе да допусне да го обиди, макар и мълчаливо, дъщерята на прислужничка. — Разполагаш ли с офис, където да поговорим?

— Използваме почти цялата площ, за да излагаме стока. — Имаха офис, разбира се, но тя не възнамеряваше да говори с него в магазина. Магазинът бе неин и тя не желаеше да го скверни с лични проблеми. — Защо не излезем навън? Марго, ей сега ще се върна.

— Щом така искаш. — Марго се усмихна хладно на Питър. — Непременно да поздравиш годеницата си, Питър. Кейт и аз точно си говорехме колко си подхождате.

— Не се и съмнявам, че Кенди ще намери вашата загриженост за… трогателна.

Лора направи знак на Марго да спре с хапливите си забележки.

— Няма да се бавя.

Отвори вратата и изчака Питър да я последва.

Той не си падаше по „Кенъри Роуд“ и атмосферата наоколо. Намираше я карнавална, смяташе, че е претъпкано с хора, шумно е и неудобно.

— Тук едва ли ще сме уединени, Лора.

Тя се усмихна към разхождащите се хора, групите приятели спрели да поговорят, бавнодвижещите се коли.

— Никъде не е така уединено, както сред тълпата. — Без да го пита какво предпочита, тръгна да пресича улицата. — За нас мястото е идеално. Приличаме на хора, тръгнали да се поразходят по кея или на път за аквариума. — Отметна разпилените си от вятъра коси и тръгна към кея — прииска й се да е близо до морето. — И, разбира се, е приятно да се откъснеш за малко и да дойдеш да погледаш водата, да нахраниш чайките.

— Бизнесът ти едва ли ще преуспее, ако прекарваш времето си замечтана на кея.

— Все някак успявам. — Облегна се на металния парапет и огледа лодките и вълните. Наоколо летяха чайки. Младо момиче се разсмя на строените в редица птици, долетели, за да получат соленки от пакетчето в ръцете й. — Какво искаш, Питър?

— Да поговорим за Алисън и Кейла.

— Добре. — Обърна се към него и се облегна на перилата. — Алисън се справя много добре в училище, оценките й са изключителни. Заслужава пълно одобрение. Кейла има малко затруднения с математиката, но работим заедно.

— Не точно…

— Извинявай, не съм приключила. — Знаеше, че никак не го интересува, но се бе увлякла. — Али изпълни ролята на Карла в „Лешникотрошачката“ по случай коледното тържество. Беше много красива, но след представлението плака, защото баща й не дойде, въпреки обещанието му.

— Нали вече обясних. Бях възпрепятстван.

— Да. Кейла изпълняваше ролята на една от мишките и не се трогна особено дали си там, или не. Али сигурно ще ходи на уроци по танц поне още една година. Кейла губи интерес, но рисува все по-добре. Вече взимат уроци и по езда при Майкъл Фюри. Той е доста впечатлен и от двете. Кейла беше малко настинала преди няколко седмици, но й мина. А, да, взех им куче и две котета.

Той изчака, преди да се осведоми.

— Свърши ли?

— Всъщност има още доста неща. Растат жизнени, интелигентни деца. Но засега това е основното.

— Дойдох тук с надеждата за спокоен и цивилизован разговор, Лора, а не да те гледам как се увличаш.

— Още дори не съм загряла, Питър, но ако искаш…

Той се размърда и се ядоса, когато някой неволно го бутна.

— Кенди и аз ще се венчаем след осем седмици в Палм Спрингс. Алисън и Кейла би трябвало да присъстват.

— Това изискване ли е, или покана?

— Хората ще очакват децата да са там. Кенди урежда нейните деца да дойдат. Ще ги доведат в деня преди церемонията. Алисън и Кейла могат да пътуват с тях.

Колко цивилизовано, помисли си тя. И колко студенокръвно.

— Искаш да ти бъдат доставени от човека, който Кенди ще наеме, и да бъдат върнати по същия начин?

— Разумно е и е удобно.

— И няма да ти отнеме време. — Направи му знак да замълчи. — Съжалявам. Изморена съм и очевидно — нервна. Сигурна съм, че момичетата ще се зарадват. Ако звъннеш довечера…

— Имам други планове. Не виждам защо отново да уточнявам подробностите.

Тя се извърна и отново се загледа в морето. Можеше да потисне своите огорчения и да се опита за пореден път да даде на дъщеря си онова, което й липсва.

— Питър, Али е много наскърбена, объркана и изплашена. Ти така рядко намираш време да ги видиш или да им се обадиш. Чувства се изоставена.

— И друг път сме говорили за това, Лора. — Смяташе, че проявява изключително търпение, като отново я слуша. — Ти искаше развода. Сега вече е минало и всичко е уредено. Тя имаше достатъчно време да се приспособи. Трябва да мисля за своя живот.

— А мислиш ли някога за децата?

Той въздъхна и погледна часовника си „Ролекс“. Разполагаше с още десетина минути. Не повече.

— В тази област винаги си очаквала повече, отколкото мога да дам.

— Те не са област, а деца. — Извърна се, но се въздържа да даде воля на цялата си ярост и горчивина. Само го погледна в лицето. Толкова е привлекателен, мина й през ума. Така хладнокръвен, съвършен. — Ти не ги обичаш, нали, Питър? Никога не си ги обичал.

— Само защото отказвам да ги глезя или да задоволявам прищевките им, не означава, че не съзнавам своята отговорност.

— Не това попитах. — Изненадана от себе си, тя сложи ръка върху неговата. — Питър, тук сме само двамата. Нямаме какво да губим, така че нека сме честни. Хайде да наместим нещата, за да не говорим все за едно и също, без да постигаме нищо.

— Ти настояваш да обсъждаме все едно и също — припомни й той.

— Добре, нека да съм аз. — Излишно бе да спори, а и изморително. — Искам да разбера. Необходимо ми е. Вече не става въпрос какво си изпитвал или не към мен, или аз към теб. Те са деца. Нашите деца. Помогни ми да разбера защо не ги искаш.

За момент той се загледа в ръката върху неговата. Беше толкова деликатна. Тази деликатност му бе допадала винаги. А фактът, че отдолу се криеше стомана, бе обезпокояващ и разочароващ.

Но ако пък се разберат по въпроса, тя ще престане с постоянното си изискване той да променя плановете си и да изпълнява очакванията й.

— Не съм баща в буквалния смисъл на думата, Лора. Не го приемам като недостатък, а като даденост.

— Добре. — Макар сърцето й да се късаше, тя кимна. — Това ще приема. Но, Питър, ти си техен баща.

— Твоето и моето определение доста се разминават. Поемам отговорността си — напомни той суховато. — Получаваш издръжката за децата всеки месец.

А парите, припомни си тя, са от оставените под попечителството на банката средства, заделени за образованието на децата. Само че преди развода той така старателно ги прибра.

— Това ли е за теб — само финансово бреме, задължение? Единствено това ли е?

— Не съм пожертвователен родител и никога не съм бил. Някога мислех дали нямаше да се справя по-добре със синове. Въобразявах си, че ги предпочитам. — Той разпери елегантните си ръце. — Простата истина е, че вече няма значение. Не ни се родиха синове, а аз не желая повече деца. Децата на Кенди са добре гледани, възпитани и не изискват вниманието ми. Не вярвам и Алисън, или Кейла да се нуждаят от него. Те растат в един уютен и добър дом.

Като пудели, мина й през ума, и се изпълни със съжаление.

— Всъщност, искаш да кажеш, че не ги обичаш.

— Не изпитвам обвързаността, която ти би искала да видиш. — Сведе глава, за да я погледне. — Хайде да сме честни, Лора. Те приличат повече на рода Темпълтън, отколкото на Риджуей. По-скоро са твои, а не мои. Така е било винаги.

— А можеше и да не бъде — тъжно рече тя. — Толкова са красиви. Истинско чудо. Жал ми е, че не желаеш да получиш онова, което са в състояние да ти дадат.

— А според мен нещата, така както са, са идеални за всички ни. Когато настоя за развода, първоначално се ядосах. Щеше да ми струва извоюваните позиции в империята „Темпълтън“. Но през последните няколко месеца си дадох сметка, че е било неизбежно. Тръпката да разработвам собствен хотел ми допада и, откровено казано, Кенди е повече типът жена, която отговаря на потребностите и характера ми.

— Тогава се надявам да сте щастливи. Наистина. — Тя въздъхна. — Наистина ли искаш момичетата да присъстват на сватбата, Питър, или само заради етикета?

— Ако решат да не дойдат, лесно ще измисля някакво извинение.

— Добре. Ще говоря с тях и ще ги оставя да решат сами.

— Очаквам да ми съобщиш до края на седмицата. А сега, ако сме приключили, да вървя. Имам среща. — Той хвърли поглед през улицата. След като атмосферата помежду им донякъде се бе разведрила, реши да прояви великодушие. — Магазинът ти е впечатляващ, Лора. Надявам се да пожънеш успех.

— Благодаря ти, Питър.

Той се извърна, канеше се да тръгне. Наоколо беше пълно с хора, но това нямаше значение. Тя си припомни една вълшебна нощ с лунна светлина и аромат на цветя във въздуха.

— Всъщност, някога обичал ли си ме? Нужно ми е да го знам. И аз трябва да уредя живота си.

Той я погледна. Стоеше с гръб към морето, а слънцето се отразяваше в косите й. Кожата й бе така бледа и крехка. Едва когато чу думите да излизат от устата му, си даде сметка, че не бе възнамерявал да й каже истината.

— Не. Не те обичах. Но те желаех.

Сърцето може да бъде разбито и втори път, даде си сметка тя. Кимна и отново се обърна към морето. Може да бъде разбито отново и отново, и отново…

С влизането й в магазина Кейт нареди:

— Горе!

— Какво? — едва успя да попита, замаяна от умора и тъга, но все пак се остави да бъде поведена нагоре.

— Горе и в леглото.

— Но магазинът още е отворен. Будоарът…

— … е затворен за остатъка от деня. — Кейт я бутна върху лъскавата сатенена покривка на голямото легло и се наведе да свали обувките й. — Лягай и изключвай. Не искам да мислиш за нищо. Абсолютно за нищо. Особено за онова, което онзи негодник ти е наговорил.

Странно, помисли си Лора, как едва вижда нещата пред себе си.

— Никога не ги е обичал, Кейт. Заяви ми го. Никога не е обичал децата ми. Нито пък мен.

— Не мисли за това. — Изпълнена със съчувствие, очите на Кейт се напълниха със сълзи. — Не се тревожи. Поспи.

— Жал ми е за него. За всички нас. Толкова съм уморена.

— Знам, скъпа, знам. Легни. — Грижовна като кокошка около пиленцето си, тя намести завивките върху приятелката си. — Спи — прошепна тя. Седна на леглото и хвана ръката на Лора.

— Някога мечтаех как ще се подредят нещата. Съвършено, прекрасно.

— Шшт… — прекъсна я тя, докато гласът на Лора замираше. — Помечтай за нещо друго. Намери някой друг.

— Заспа ли най-после? — попита Марго от прага.

— Да. — Кейт подсмръкна и погали бузата на спящата си приятелка. И се сети за детето в утробата си. И за мъжа, когото обичаше и за когото се омъжи, който вече не можеше да живее без нея и без детето. — Ненавиждам Питър Риджуей.

— И аз. — Марго пристъпи напред и хвана Кейт за рамото. — Когато се върна, изглеждаше така… съкрушена. Бих го убила, задето я кара да страда така.

— И аз — подкрепи Кейт приятелката си. — Но тя ще се оправи. Ние ще се погрижим за това.

 

 

Вкъщи, главата на Лора продължи да се върти от умора. Помисли си дали да не се наслади на една продължителна топла вана, а после да се отпусне в хладните чаршафи и да забрави всичко. Ала имаше нужда от децата си. Страхотна нужда.

Откри ги, както очакваше, в конюшнята. Бонго я посрещна пръв, с изплезен език. Спря рязко в краката й, седна и протегна лапа.

— Това пък какво е? — Очарована, приклекна и му подаде ръка. — Научил си се на номера, така ли? Я да видим какво още можеш да правиш. Можеш ли да легнеш?

Той се излегна начаса, без да сваля очи от нея. Очакваше одобрение, както и заслужената бисквитка.

— Можеш ли да се претъркаляш, да се правиш на умрял?

— Все още работим по въпроса. — Майкъл се приближи и за радост на Бонго му подаде бисквитка. — Винаги трябва да си платиш за представлението — напомни той на Лора.

— Момичетата сигурно са във възторг.

— Те го учат да се претъркаля, а той проявява напредък. — Майкъл не откъсваше изпитателен поглед от Лора и от сенките под очите. — Сега ли се връщаш?

— Ъхъ. Дойдох да прибера момичетата и да погледна кончето. Как се справя?

— Много добре, но не мога да кажа същото за теб. — Раздразнението и ядът, терзали го дълги часове, се изляха в груби думи. — Луда ли си да стоиш на работа цял ден, след като не си мигнала през нощта? Ами ако беше заспала зад волана по магистралата?

— Имах срещи.

— Глупости, Лора. Пълни глупости. Какво става изобщо тук? Какви са тези небивалици? Допуснала си Риджуей да ти измъкне парите, а ти трябва да работиш на две места, за да плащаш сметките?

— По-тихо. — Тя хвърли тревожен поглед през рамо и се успокои, че децата не са наоколо. — Не знам с кого си разговарял, но това не е нито негова, нито твоя работа. Не желая децата да узнават.

— Моя е, щом ми помагаш цяла нощ, а след цял ден работа приличаш на човек, който ще се срине всеки момент. — Той я разтърси лекичко. — Смятах, че се шляеш из магазина, мотаеш се из офиса в хотела и накрая отиваш на фризьор.

— Е, сгрешил си. А и наистина не е твоя грижа. Къде са момичетата?

Разтресе се от безсилие, защото не беше в състояние нито да й помогне, нито да я възпре. Накрая сви рамене и й обърна гръб.

— В заграждението.

— Сами?

Докато тичаше нататък, в главата й се мяркаха какви ли не страхотии. А щом ги видя, уплахата й прерасна в шок.

Дъщерите й щастливо яздеха в кръг върху гърба на два спокойни дребни коня.

— Засега не ги карам да прескачат през пламтящи обръчи или високи препятствия — осведоми я Майкъл суховато. Тази жена, помисли си той, е като отворена книга. — Възнамерявам да го сторя следващата седмица.

— Гледай как добре се справят. — Забравила раздразнението си към него, тя го хвана за ръката. — Али даже язди в тръс. Как добре седи на коня!

— Нали ти казах. Има талант. Кейла — провикна се той, — петите надолу.

Крачетата й веднага изпълниха указанието и подобно на кутрето, погледна, за да получи одобрение.

— Мамо! Мамо, виж. Мога да яздя.

— Така е. — Очарована, Лора се приближи към оградата и опря стъпало на долната напречна греда. — И двете сте знаменити.

С високо вдигната глава Али се приближи и спря коня.

— Това е Тес. На три години е. Господин Фюри каза, че е много добра скачачка и че ще ме научи.

— Голяма красавица е, Али, а и ти изглеждаш страхотно на нея.

— Затова я искам. Ще я купя с парите от спестяванията си. — Погледна майка си предизвикателно. — Парите са мои.

Бяха, помисли си Лора съкрушено. Питър взе и тях, заедно със средствата за образованието на децата. А тя още дори не бе започнала да възстановява тази загуба.

— Един кон е голяма отговорност, Али. Не е въпрос само да го купиш, но и да го гледаш.

— Нали имаме конюшня? — Мечтаеше за това от дни насам. — Ще я храня и ще плащам за сеното от джобните си пари. Моля те, мамо.

Главата започна ужасно да я боли, а и умората си казваше думата.

— Али, не съм в състояние да реша в момента. Ще почакаме и…

— Тогава ще попитам татко. — Али вирна глава, но устничките й трепереха. — Ще му се обадя и ще го попитам.

— Разбира се, че може да му се обадиш, но той няма нищо общо с това.

— Ти си имала кон като малка! Имала си всичко, което пожелаеш, а на мен все казваш да чакам! Никога не разбираш, когато нещо е важно. Никога не разбираш!

— Добре, чух те. Няма да спорим сега.

Тъй като щеше да се разплаче, Лора се извърна и се отдалечи.

— Слизай от коня, Али. — Лора погледна и видя как Майкъл хваща юздата. — Слизай. Веднага.

— Урокът ми не е приключил.

— Напротив. А сега ще получиш друг урок.

Али стъпи на земята. Той върза юздата за оградата, взе момиченцето на ръце и я настани върху перилото, така че се гледаха очи в очи.

— Мислиш ли, че имаш право да говориш така на майка си?

— Тя никога не слуша…

— Не. Ти не слушаш и не разбираш. Но аз ви слушах и знаеш ли какво чух? — Хвана я за брадичката и вдигна сведената й глава. — Чух едно разглезено, неблагодарно момиче да се зъби на майка си.

Очите й се напълниха със сълзи, когато му възрази.

— Не съм неблагодарна!

— Но се държа като такава. Въобразяваш си, че ще щракнеш с пръсти и ще получиш каквото искаш, ако ли не — ще се тръшнеш и ще продължиш да настояваш!

— Парите са си мои — отвърна Али разпалено. — Тя няма право да…

— Грешиш. Тя има всичките права. Майка ти току-що се прибра, след като цял ден се е трепала, за да имате хубав дом и храна на масата. За да взимате уроци по какво ли не и да ходите в представително училище.

— Винаги съм живяла тук. Не се налага тя да работи. А въпреки това ходи всеки ден.

— Отвори си очите. — Нещо, помисли си Майкъл, което трябваше да направи и той по-рано. — Достатъчно си голяма и умна, за да прецениш през какво минава майка ти.

Сълзите й бликнаха.

— Тя се разведе с него. Тя го накара да си отиде.

— Предполагам само за да ти причини страдание.

— Ти не разбираш. Никой не разбира.

— Глупости. Разбирам го прекалено добре и само затова се възпирам да не те набия.

— Не можеш да ме биеш!

Той се наведе към нея.

— Хващаш ли се на бас? — Самата идея бе така шокираща, така невероятна, че тя здраво стисна устни. — Мъдро решение — отбеляза той. — А освен това този кон не е за продан за теб.

— Но, господин Фюри…

— И не си добре дошла в конюшнята, докато не се извиниш на майка си. Ако някога пак те видя да й се зъбиш, ще те напляскам. — Взе я на ръце и я свали от оградата.

Усетила твърда почва под краката си, Али стисна ръце в юмручета и заяви:

— Не можеш да ме принудиш да направя каквото и да било. Ти си само наемател тук!

— А кой е по-голям? — Той спокойно прескочи оградата и се залови с коня. — И точно в момента, госпожице Риджуей, си стъпила на моя територия.

— Мразя те! — Изрече го сподавено и през сълзи, но и убедено. — Мразя всички!

Тя се отдалечи. Майкъл галеше коня.

— Да, познато ми е това чувство — тихо изрече той.

— Ти й се развика.

Трепна и видя застаналата наблизо Кейла с широко отворени от изненада очи. Беше забравил, че има публика.

— Никой никога не й се кара. Мама го е правила няколко пъти, но после винаги е казвала, че съжалява.

— Аз не съжалявам. Тя си го заслужаваше.

— Наистина ли ще я нашляпаш? — Сивите й очи блестяха. — И мен ли ще нашляпаш, ако съм непослушна?

Въпросът бе зададен така искрено, че Майкъл се предаде. Взе я от коня и силно я прегърна.

— Ще те направя на пух и прах. — Леко я тупна по дупето. — Няма да можеш да седнеш цяла седмица.

Тя се притисна още по-силно към него.

— Обичам те, господин Фюри.

Господи, какво бе направил?

— И аз те обичам. — За първи път в живота си, даде си сметка той, казваше тези дума на жена. — Като че ли бях прекалено строг с нея — промърмори той. Представи си нещастното личице на Али и почувства вина.

— Знам къде ще отиде. Винаги ходи там, когато е ядосана.

Трябва да остави нещата така, убеждаваше се той. Не бива да се намесва. Редно е да… По дяволите!

— Хайде, покажи ми.