Нора Робъртс
Сбъднати мечти (17)

Шестнадесета глава

Червеникавокафявият млад жребец беше хубав и интелигентен, но се оказа инат. Майкъл се потеше да му докаже, че е не по-малко упорит.

— Ще го направиш, малък дяволе. Знаеш как.

Сякаш да му покаже, че не там е въпросът, конят тръсна глава, погледна Майкъл и не помръдна. Работеха заедно от шест месеца и всеки искаше да се наложи над другия.

— Цял ден ли ще стоиш така? — Майкъл удари с камшика по дланта си, а ушите на животното трепнаха. — И само да си посмял отново да се опиташ да ме ритнеш. — Пристъпи напред. Конят отстъпи. Очите на Майкъл се свиха заплашително. — Стой!

Конят се подчини, ала предизвикателно риеше земята, докато Майкъл се приближаваше.

— Ти и аз — обяви Майкъл и хвана юздата, а жребецът започна да се извърта с намерението да го ритне със задния крак — сега ще си премерим силите.

— Да не си посмял да удариш животното!

И Майкъл, и конят се извърнаха раздразнено към елегантната фигура, която прекрачи портата на заграждението.

— Засрами се. — Разпалена, Сюзън грабна юздата и застана между коня и камшика. — Не ме интересува дали е твой, или не. Няма да допусна да се отнасят зле с животно на моя територия.

Сякаш почувствал съчувствието, жребецът отърка глава в рамото на Сюзън.

— Госпожо Темпълтън, аз…

— Така ли се отнасяш към конете си? Пребиваш ги, защото не се държат както си си наумил? Грубиян такъв! — Руменина плъзна по скулите й и му заприлича на Лора. — Само да посмееш да вдигнеш ръка на някое от тези животни, когато съм наоколо, лично ще те изритам по задника и ще те изхвърля от собствеността на Темпълтън.

Ето откъде идвали гневните изблици, които бе зървал при Лора. И бе готов да се закълне, че конят му се присмиваше.

— Госпожо Темпълтън…

— И ще се обадя да те арестуват — не спираше тя. — Има закони срещу проява на жестокост към животните. Закони, създадени да се справят с такива безчувствени типове като теб. Посегнеш ли още веднъж на това сладко същество…

— Няма нищо сладко у него — прекъсна я Майкъл и едва се въздържа да не разтърка бедрото, където го удари конското копито. — И нямаше да използвам камшика, за да влея разум в главата му, макар да заслужава.

Тя видя погледа в очите му, но и камшика в ръката му! Вирна глава.

— Вероятно го канеше да поиграете бейзбол?

— Не, госпожо. — Сигурно след години, когато не го болеше цялото тяло, щеше да оцени хумора на ситуацията. — На нищо не си играем тук. И ако се огледате добре, ще видите, че единственият с натъртвания в това заграждение съм аз.

Тя наистина погледна и установи, че макар гърбът на коня да лъщеше от пот, нямаше следи от удари. Изглеждаше великолепно. И в погледа му нямаше страх, забеляза тя. Би се заклела, че очите му са пълни с хумор.

От друга страна, Майкъл бе мръсен, очевидно изморен, а върху джинсите му личеше издайническа следа от копито.

— Щом заплашваш да го удариш, единственият начин да се защити е и той да нанесе удар. Не очаквах от…

— Госпожо Темпълтън. — Търпението му свърши. — Този малък дявол има ли вид на заплашен? Ако питате мен, в момента ми се надсмива.

Сюзън отново се взря в очите на коня и трябваше да признае, че наистина бе така.

— Тогава, обясни ми…

— Ако обичате, пуснете го. Схване ли, че ме командва жена, съвсем ще загубя контрол над него. И плодовете на шестмесечен труд. Ще ви бъда много благодарен.

Тя отпусна юздата, но неохотно.

— Предупреждавам те, Майкъл, ако му посегнеш…

— Вярвам ви — промърмори Майкъл, когато тя отстъпи крачка назад. — Нали нямате нищо против да отидете до оградата. Дяволчето продължава да отказва да ми се подчинява.

Сюзън скръсти ръце и отстъпи още няколко крачки.

— Мислиш, че ме надхитри, така ли? — С твърда ръка Майкъл дръпна юздата и приближи главата на жребеца така, че очите им бяха на едно ниво. — Само да ме накараш да се изложа и да заприличам на идиот, приятелче, и ще видиш какво те чака. Разбра ли?

Конят изсумтя и щом Майкъл отпусна юздата, разтърси глава. Майкъл стисна по-здраво камшика и го вдигна. След кратка борба, животното отстъпи и се изправи на задните си крака.

— Горе! — Без да обръща внимание на размаханите копита, Майкъл приближи. — Стой горе! Няма кой да те храни, ако ме убиеш.

Сграбчи го за гривата и се метна на почти отвесния гръб на добичето. Бързината и грацията на движенията му изпълниха Сюзън с възхищение.

Натискът от коленете на Майкъл принудиха коня да стъпи и на предните си крака.

— Пазете се — предупреди Майкъл, без да поглежда към Сюзън. — Точно с тази част имаме трудности. — Отново изправи коня на задните крака и се изтърколи под вдигнатите копита. — Да не ме стъпчеш — предупреди Майкъл, усетил, че земята потрепери. — Да не си посмял да ме стъпчеш, ко…

Едно копито го перна по бедрото. Леко, ала принципът беше важен. Отново скочи на крака и се загледа в жребеца.

— Нарочно го направи. Продължаваме, докато не научиш номера!

Леко накуцвайки, Майкъл вдигна захвърления камшик и започна всичко отначало. А после — пак.

И двамата бяха изтощени, ала конят най-сетне успя да изпълни упражнението добре. Накуцвайки по-силно, Майкъл отиде до провесената на оградата торба и извади ябълка.

Животното го последва и го побутна по гърба.

— Хич не си мисли за одобряване. Давам ти я само от благодарност, че не съм на път към болницата.

Конят го побутна отново и се опита да го дръпне за косата.

— Престани. Такъв си подмазвач. Ето. — Предложената ябълка бе поета лакомо. — И маниерите ти са отвратителни — добави той, когато се разхвърчаха парчета от плода.

— Дължа ти извинение.

Майкъл спря да разтърква натъртения си задник и погледна към Сюзън. Погълнат от работата си, бе забравил за нея.

— Няма за какво. Може би наистина щях да го ступам.

— Не, нямаше. — Пристъпи напред и погали жребеца по врата. — Ти си влюбен в него.

— Мразя го. Въобще не знам защо го купих.

— Ъхъ… — Тя се усмихна и разсеяно махна някакво боклуче от ризата на Майкъл. — Той определено изглежда лошо гледан, малтретиран и недохранен.

Засрамен, Майкъл сви рамене.

— Вложение е. Кон, трениран за каскади, носи добри пари.

— Убедена съм. — Изгуби желание да се държи като дама и развълнувана го засипа с въпроси. — Как успя да го научиш да прави това? Как така не те стъпква? Не се ли страхуваш? Откога работиш с него?

Майкъл разкърши изтръпналите си рамене и се спря на последния й въпрос.

— Отскоро. Но е умен, макар да проявява характер. — Изведнъж се усмихна. — Подплашихте ме, госпожо Темпълтън. Мислех, че ще грабнете камшика и ще ме ударите.

— Щях да го направя. — Тя прегърна коня. — Мразя да се отнасят лошо с животните.

— И аз. В студиото имаше един тип със страхотен кон: сладък, добър, щедър. Ала стопанинът му никога не остана доволен, все искаше още. Изтощаваше горкото животно, не го възнагради нито веднъж. Достатъчно гадно бе да наблюдаваш как разбива сърцето на клетото животно, пречупва духа му. Но когато започна да го бие с камшик, с юмруци… — Майкъл спря, за да отметне косите от челото си. — Спечели си лоша репутация. Отказваха да го наемат или да работят с него, а беше жалко, защото наистина притежаваше забележителен кон. Успях да го уговоря да ми го продаде. Изкарах добри пари, докато бяхме заедно. — Затвори торбата, преди жребецът да пъхне вътре глава. — На разходка ли, госпожо Темпълтън?

— Бих казала „да“, ако искам да те излъжа. Но предполагам и двамата сме наясно от необходимостта да поговорим.

— Да, помислих си, че вие или съпругът ви ще се появи. — И се бе подготвил. — Ще трябва да поговорим, докато работя. Стоката ми се нуждае от грижи.

— Добре. — Последва го към конюшнята. — Лора спомена, че учиш момичетата да яздят.

— Само най-основните неща. Имам някои добри понита за целта.

— Сутринта на закуска изслушах подробна лекция за господин Фюри и неговите коне. Направил си силно впечатление на внучките ми. Дай да ти помогна — предложи тя и пое юздата на коня, който се готвеше да изведе. — И на дъщеря ми.

— Тя е красива жена.

— Да, така е. И мина през ада. В много отношения това я направи по-силна. Но тя е уязвима, Майкъл, и много по-лесно ранима, отколкото и двамата си давате сметка.

— Искате да обещая, че няма да я нараня? — Той отстъпи назад, когато конете припнаха из заграждението. — Не мога да го направя.

— Знам. Доколкото си спомням, беше предпазлив с обещанията още като момче.

— Не ги даваш и не ги нарушаваш — отвърна той простичко и отново се запъти към конюшнята.

— Преживя трудно детство — подхвана тя, ала спря при рязкото му обръщане.

— Да вярвам ли, че то е причината сега да съм такъв? Вие, предполагам, сте имали великолепно детство. То ли е причината сега да сте такава?

Тя кимна бавно, докато той повеждаше следващите коне.

— Добре казано — прошепна тя. — Не бих желала да го твърдя, ала то все пак положи солидните основи, върху които да градя.

— А моите са неустойчиви. — Въпреки самозаклинанията да не го допусне, усети горчилката. — Няма защо да ми напомняте откъде произхождам, госпожо Темпълтън. Много добре знам.

Спря го, като вдигна ръка и я сложи върху неговата.

— Това не е упрек. Не съм сляпа, Майкъл, и не мисля, че съм тесногръда. Виждам какво изграждаш тук. Наясно съм защо детството ти приключи по-рано, отколкото трябваше. — Той не отрони и дума. Тогава тя се усмихна и го пусна. — Знам какво ставаше в дома ми, Майкъл, знам и какво ставаше в къщите на приятелите на децата ми. Сърцето ми се късаше за теб.

— Напразно сте си хабили състраданието.

— Не съм съгласна, но както ти казваш — това е минало. Важното е какво е положението сега. Човек никога не престава да бъде родител, Майкъл. Лора е пораснала жена, свободна сама да урежда живота си, но това не означава, че не се тревожа или не се надявам да направи правилния избор.

Много добре схвана какво имаше предвид тя, беше го очаквал.

— И се чудите, като се имат предвид обстоятелствата, дали този път е направила правилния избор.

Тя бавно кимна.

— Точно така. Не казвам, че сексът не трае дълго. Може и остава, ако човек има късмет. Но сам по себе си не е достатъчен.

Очакваше предупреждение да се оттегли, но не беше готов да го избутват.

— Ако сте тук, за да ми кажете да се отдръпна от дъщеря ви, си губите времето. Няма да го направя.

Тя го прецени с поглед.

— Би ме разочаровал, ако постъпиш така. Моля те единствено да бъдеш внимателен. — Погледна към конете. — Само да бъдеш внимателен.

— Щом искате обещанието ми, ще ви го дам. Никога няма да се държа с нея, както Риджуей е постъпил. Няма да я мамя или лъжа, нито ще й отнема нещо, което не желае да ми даде. И няма да я оставя с чувството, че се е провалила.

Сюзън го изгледа с изострено внимание. И думите, но по-скоро прикрития зад тях гняв, я накараха да преоцени чутото.

— Разбираш я по-добре, отколкото предполагах.

— Разбирам, когато става въпрос за провал. Ако това е всичко — да свършваме. Чака ме работа.

— Майкъл. — Помнеше колко лесно се пали и как необуздано проявява нетърпение, затова не откъсна поглед от разгневените му очи. — Хубаво е отново да си в Темпълтън Хауз. А сега ще ми покажеш ли онзи кон, за който ми разказаха децата? Да не е онзи ей там, който изглежда готов да умре, ако поискаш това от него?

Майкъл въздъхна дълбоко и изумен се запита дали изобщо е възможно човек да разбере жените от семейство Темпълтън.

— Да, това е Макс. Очаква да му дам нещо.

— Ще ни запознаеш ли?

 

 

— Аз направо й казах, че спя с него. — Лора говореше тихо и окачаше дрехи по закачалките в пробната. — Направо не е за вярване. Застанах там и обявих на собствената си майка, че спя с Майкъл.

— Най-вероятно, тя и без твоето признание щеше да се досети. — Марго прибираше пробваните обувки. — И вероятно не е била чак толкова шокирана, защото е известно, че вече си спала с мъж. Имаш две деца, забрави ли?

— О, разбираш какво искам да кажа — смотолеви Лора. — Толкова е особено.

— Как го прие?

— Спокойно. По-скоро, татко избягна темата, както дяволът — тамян.

— Е, не можеш да се правиш, че няма нищо помежду ви, след като госпожа Т. ви е сварила да се натискате с Майкъл в плувния басейн. — Тя се засмя и оправи косите си. — Господи, какво ли не бих дала да бъда свидетел на тази сцена.

— Беше поучително за всички. Изпитахме същото, когато Ани ни залови да се натискаме с Биф и Марк на скалите. Скалите! — възкликна тя, преди Марго да успее да отвърне. — Господи, главата ми е съвсем размътена днес. Чакай!

Изхвърча навън, почти връхлетя върху една клиентка и накара Кейт да се пита учудена какво става. В задния офис, Лора извади от чантата си монетата, внимателно прибрана в преградката с ципа.

— Какъв е проблемът? — попита Кейт, появила се на вратата. — Да не би Марго пак да е забравила да поръча кутии. Ще имаме най-много до понеделник, ако… Какво държиш?

— Скалите. — Лора притискаше ръка до сърцето си. — Снощи. Съвсем забравих.

— Намерила си монета? — Кейт скочи и я грабна от ръката й. Изпълни се с възбуда и триумф. — Намерила си още една? От зестрата на Серафина! И си забравила да ни кажеш?!

— Тази сутрин беше същинска лудница. Не знаех дали ще успея да дойда, но татко настоя да ме замести в хотела. После Кейла и Али ме заврънкаха да не ходят на училище, за да се видят с мама, и… О, няма значение — завърши тя и махна с ръка. — С една дума — забравих.

Марго отвори вратата.

— Вие двете ще имате ли нещо против да се потрудим малко днес. Има клиенти, които… Какво е това?

— Лора я намерила и забравила.

— Кога? — Марго остави вратата да се затръшне и взе монетата от Кейт. — Къде?

— Снощи. На скалите. При седловината, където обичам да спирам понякога. Бях там, мислех си, а когато си тръгнах, я видях. По-скоро я напипах — поправи се Лора. — Стоеше до мен.

— Също, както с другите две — прошепна Марго изумена. — Аз намерих една, после Кейт. Това е някакъв знак.

— Пак започна. — Кейт извърна очи, но все пак се настани върху бюрото, за да изслуша приятелката си.

— Е, ти как би го определила? — сряза я Марго. — Търсим като маниачки. Правим го от деца и нищо. Само дето с гребен не сме разровили скалите. Нищо — повтори тя и направи жест на отчаяние. — После всяка от нас отива там в даден повратен момент на живота си и намира монета. Всяка една. Това означава… — Спря, огледа проблясващата златна монета и се вторачи в Лора. — Което означава — пророни тя бавно, — че си влюбена в Майкъл Фюри.

— Какво общо има едното с другото? — попита Лора, взе монетата и я постави на бюрото.

— В деня, когато намерих моята, мислех за Джош и какво ще правя, след като толкова много го обичам. А Кейт… — Тя погледна към умислената си приятелка. — Отиде там, когато Байрън не й излизаше от главата. По онова време вече го обичаше, нали?

— Да, но… — Кейт млъкна. — Виж, малко ми е неясно.

— Раздвижи си счетоводителския мозък. — Марго нетърпеливо се извърна към Лора и я хвана за раменете. — Влюбена ли си в Майкъл?

— Не разби…

— Задавам ти простичък въпрос, Лора, и ще забележа, ако ме излъжеш.

— Добре. Обичам го. Но няма знач…

— Любовта има значение — прекъсна я Марго припряно. — Може би тъкмо там е работата. — Пусна Лора и бръкна в джоба, където неизменно носеше своята монета. — Това има значение.

Постави монетата до тази на Лора и погледна към Кейт. Тя вече бъркаше в чантата си.

— Сигурно има значение — обади се Кейт, когато и нейната монета се оказа на бюрото. — Казала ли си на Майк, Лора?

— Не. И не знам дали ще му кажа, и въобще какво ще правя. Не съм в състояние да планирам нещата, както правиш ти, Кейт, нито да действам импулсивно като теб, Марго. Налага се да подходя по свой начин. Което, предполагам, означава да живея с илюзиите си и да чакам какво ще стане. — Усмихна се и прокара пръст по трите монети. — Знак от Серафина. Вероятно е така. Може да ми подсказва този път да не слагам всичките си мечти в ръцете на един мъж.

— Или би открила мечтите си, стига да знаеш къде да погледнеш. — Марго прегърна Лора през раменете. — Каквото и да е — не преставай да търсиш! Това е все едно да скочиш от скалите.

— Няма да спра да търся. — Потупа Марго по ръката и посегна да прибере монетата си. — Намирам за редно да отпразнуваме събитието. Защо не дойдете довечера? Ще отворим едно шампанско.

— Веднага приемам поканата — обади се Кейт и прибра своята монета. — Така и така щях да излизам. Довечера в дома на Де Уит ще се играе покер.

— Точно така. — Лора се усмихна. — Сутринта татко доволно потриваше ръце. Е, Марго, ще дойдеш ли?

— Разбира се. — Марго прибра своята монета. — Може да понапием мама и госпожа Т. А защо и ние да не поиграем покер?

— Съгласна съм. А защо…

Кейт млъкна при рязкото потропване на вратата. Показа се главата на раздразнена и нетърпелива клиентка.

— Извинете, но има ли кой да ме обслужи?

— Разбира се. — Лора се надигна с помирителна усмивка. — Имахме малък проблем. С какво мога да ви помогна?

 

 

Майкъл никога не беше ходил на парти за игра на покер с лимузина. Не разбираше какво изпитва. Не че не се бе возил в лимузина. Та нали работи в Холивуд пет години.

Обаче, да отидеш да играеш покер с лимузина, му се стори малко претенциозно.

Но, както обясни Джош, когато го подбра от конюшнята, щом ще идат с колата на баща му, няма да се притесняват по колко бири ще изпият.

Томас очевидно се чувстваше удобно в лимузината. От стереото се носеше някаква ария.

Майкъл си помисли, че огромна лимузина, опера и покер някак не се връзват, и започна да се чуди в какво му предстоеше да се забърка.

— Предчувствам, че ще имам късмет. — Томас размърда вежди. — Надявам се, момчета, да носите достатъчно пари.

Което накара Майкъл да си даде сметка, че вероятно неговата представа за „достатъчно пари“ чувствително се различава от тази на Томас Темпълтън.

Господи, в една уж предназначена за развлечение вечер би могъл да загуби и ризата, и егото си!

— Съпругата ми се е влюбила в един от конете ти, Майкъл — подхвана Томас и кръстоса крак. Искаше да провери колко е готов да заложи младият Фюри. — Може да го спечеля тази вечер.

— Не залагам конете си — отвърна Майкъл, — нито приятелите си. Хубав часовник имате, господин Темпълтън. — Беше забелязал ролекса върху ръката на Томас. — И без това ми трябва нов…

Томас гръмко се разсмя и тупна Майкъл по коляното.

— На момчетата е позволено да помечтаят. Знаеш ли за онзи случай, когато играх цели трийсет и шест часа? Беше в Чикаго, през 55-та. Ние…

— О, не. Моля те, не започвай пак с онази история в Чикаго — простена Джош. — Умолявам те.

— Млъквай, Харвард. — Майкъл се поотпусна и също кръстоса крака. — Някои не я знаят.

Доволен, Томас се усмихна на Майкъл.

— Ей сега ще ти я разкажа и ще ти взема страха.

 

 

Пътуването в крайна сметка не се оказа толкова неприятно. Нещата се оправиха още повече, когато завиха към голямата къща на 25-ти километър. Когато спряха, шофьорът в униформа извади от багажника две каси бира.

— Това е адски много бира — отбеляза Майкъл. Пъхна палци в джобовете и огледа терасовидните градини, сред които се издигаше сградата от дърво и стъкло, където живееше семейство Де Уит. — И адски хубава къща.

— И съвсем лесно се стига до плажа — добави Джош. — Кейт подтикна Байрън към имота още преди да се оженят.

— Прилича малко на нея — отбеляза Майкъл. — Класически стил, изящна, уникална. А, я виж — „Мустанг“ 65-та. Истински красавец. — Той отиде до колата и с любов прокара ръка по калника. — Много е хубав.

— Покер ли ще играем, или цяла вечер ще се влюбваш в неодушевени предмети?

Той поклати глава.

— Имаш много здраве, че са неодушевени. Бижута като това имат повече характер и сексапил от половината жени, с които си излизал.

— Което показва, че не познаваш жените, с които съм излизал.

— Напротив. С някои от тях съм излизал и аз. — Майкъл се отправи към входната врата, хвърли прощален поглед към колата и подметна: — Включително и с твоята съпруга.

Усмивката на Джош изчезна.

— Никога не си излизал с Марго.

— Така ли смяташ? — Наслаждавайки се на всеки миг, Майкъл изкачи стъпалата. — Спомням си няколко интересни вечери прекарани с нея във Франция.

— Искаш да психясам.

И се получава, помисли си Майкъл.

— Попитай я — продължи да го дразни той.

По дяволите — щеше да го направи. Джош се опита да прогони появилите се образи в главата му и отвори вратата. Два огромни жълти песа се спуснаха към новодошлите.

— Нип! Тък! Долу! — изкомандва Байрън, тръгнал да посрещне гостите. Кучетата седнаха едно до друго, ала продължаваха да треперят от възбуда. — Отнесете бирата в кухнята — посочи той пътя на шофьора. — Смятате ли, че сте донесли достатъчно?

— Ако я свършим — заяви Джош, — ще изпратим да ни донесат още. Имаш ли храна?

— Забърках нещо.

Майкъл не устоя на двата чифта очи и изплезените езици. Приклекна и погали кучетата.

— Умееш да готвиш, така ли?

— Как мислиш, че ме нави да се омъжа за него? — попита появилата се отнякъде Кейт и се усмихна.

— Ти още ли си тук? — Джош се приближи и я дръпна за косата. — Отивай да си играеш с приятелките.

Тя го побутна с лакът.

— Точно тръгвах. Преди това обаче държа да подчертая, че според мен идеята за покер само с мъжко участие, е неандерталска. Намирам го за обидно, особено след като се провежда в моя дом.

Като разумен мъж, Байрън не реагира, но ококори очи зад гърба й. Тъй като Майкъл не съжителстваше с нея, безцеремонно заяви:

— Ами тогава, омитай се.

— И без това нямам желание да стоя и да слушам, как сбирщина глупаци сумтят и си разправят измишльотини, кой колко жени е имал.

С вирната брадичка тя взе чантата си и понечи да тръгне.

— А аз ще разкажа на Байрън за онази вечер, която прекарахме заедно на Рибарския док, когато…

— Млъквай, Майк! — Тя стрелна вежди нагоре и се изчерви. — Тръгвам.

— Почакай! — Съпругът й направи опит да я хване, но тя се отдръпна. — Каква вечер?

— Нищо особено. — Стрелна Майкъл с поглед. — Наистина нищо.

— О, сладурано — промърмори Майкъл. — Обиждаш ме.

— Мъжете са свине. — Отметна коси и затръшна вратата зад гърба си.

— Е, така поне се отървахме от нея — кимна Майкъл. — Къде са картите?

— Марго и Кейт? — Джош го наблюдаваше изпитателно.

— Вкусът ми е добър, нали? — Майкъл пъхна ръце в джобовете. — Пак питам, къде са картите?

 

 

— Мъжете имат нужда от своите малки ритуали — обобщи Сюзън, опряла се върху облегалката на креслото в дневната, — така както ние имаме нужда от нашите.

— Аз нямам нищо против. — Заобиколена от възглавнички, Марго ядеше пуканки. — Но Кейт се впряга.

— Къде всъщност е Кейт? — Лора отиде до прозореца и погледна навън. — Трябваше вече да е дошла.

— О, изчакала е, за да им натрие носовете, преди да тръгне. — Марго сви рамене и посегна към шампанското. — Всеки момент ще се появи. Господи, колко е по-хубаво това от покер, бира и дим на пури. Готова ли си за една чашка, мамо?

Ан спря да прехвърля касетите, подбрани за видеомаратона тази вечер.

— Ами… съвсем мъничко.

Имаше шампанско, пуканки, плато със зеленчуци и плодове. Течен бял шоколад и камара филми. Бебето спеше в детската стая и любимите й жени бяха наоколо. Марго прецени, че вечерта, прекарана по женски, ще бъде великолепна.

— Ще ти направя ноктите.

— Няма нужда.

Марго се усмихна на майка си.

— Мамо, ще ми е забавно. Имам идеалния цвят лак. Яркочервен.

Ан изсумтя.

— Няма да нося подобно нещо. Въобще няма да боядисвам ноктите си.

— Мъжете си падат по такива неща. — За да я подразни, Марго се наведе още по-близо. — И месарят Боб ти е хвърлил око от години.

— Няма такова нещо. — Лицето на Ан пламна и тя заровичка из касетите. — Това са глупости. Просто сме в добри делови отношения. Нищо повече.

— Запазва най-хубавите парчета месо за госпожа Ан. — Марго запремигна и прихна. — Трябва някой ден да отговориш на вниманието му. О, Лора — продължи тя, — престани да се тревожиш за Кейт. Ще дойде.

— Не се тревожа. Само гледам. — „И мисля за Майкъл“, призна тя наум. Какво ли прави? Защо пътищата им не се пресякоха, нито веднъж от снощи насам? Но си наложи да се отдръпне от прозореца и си наля чаша вино. — Какво ще гледаме за начало?

Появилата се десетина минути по-късно Кейт ги свари в разгорещен спор относно най-опасните мъже в киноисторията.

— Нюман — настояваше Марго. — Какви очи има! Студени, изпиващи и невероятно сини.

— Грант — защитаваше Сюзън своя любимец. — Опасен е, защото е непредвидим. Чарът му срива съпротивата на жените.

— Богарт — не отстъпваше и Лора. — Толкова див, опасен, герой по инстинкт.

— Господи! Тук обсъждат мъже! Не мога да повярвам. — Възмутена, Кейт седна. — Току-що оставих четирима празноглавци. Това бял шоколад ли е? — Надигна се и гребна с пръст. — Вече се държаха самодоволно, високомерно и саркастично. Майк е най-ужасният. Не допусках, че ще подхване темата, как двамата се срещнахме на дока и…

— И какво? — Лора наостри уши. — Какво направихте?

— Нищо. — Най-добре да не си беше отваряла устата, помисли си Кейт. — Наистина нищо. Беше се върнал в отпуск и изглеждаше… интересен. Излязохме да се поразходим с кола.

— Били сте заедно? — искаше да се увери Лора. — С Майкъл? И само сте се поразходили?

— Е, поне през по-голямата част от времето. — Ето какво направи, упрекна се мислено Кейт, когато погледите на всички присъстващи се насочиха към нея. — Добре де, може да съм се поддала за минута. Хайде, кой ще пусне видеото?

Преди да свари да се надигне, Лора я хвана за рамото.

— Какво точно значи „поддала“?

— Оставих го да ме целуне два-три пъти. Това е всичко. Взели ли сте комедия? С удоволствие бих се посмяла.

— Ти и Майкъл сте се натискали в колата му?

— Не точно натискали. Не бих го определила така. Марго… — обърна се за помощ към приятелката си тя.

— Не, няколко целувки още не значи натискане. Аз се натисках с него, затова знам как е.

— Ти… — Лора се задави и грабна бутилката шампанско. — Ти…

— Пиша му десетка и за техника, и за стил. И понеже беше преди години, предполагам, че е подобрил и двете. — Засмя се и стана да сложи касета в апарата. — Ето, сега госпожа Т. се чуди, дали да направи някакъв коментар върху чутото, а мама седи напушена, защото известният с лоша слава Майкъл Фюри е докосвал с прелестните си устни и трите й момичета.

— Все такива ги приказваш — обади се Ан сприхаво.

— Убедено твърдя, че той е един от най-опасните мъже. — Облегна се назад и потупа майка си по коляното. — И слава на Бога, че ги има.