Нора Робъртс
Сбъднати мечти (10)

Девета глава

Не си представяше, че ще прекара точно така нощта с нея. Когато си позволяваше да мисли за това — а го правеше твърде често — обстоятелствата бяха съвсем различни.

А ето ги сега двамата: запотени, изтощени и свързани.

Оказа се по-жилава, отколкото очакваше. Вече изтичаше четвъртият час. От време на време кобилата се надигаше да се разтъпче и пак лягаше, преминавайки от първата към втората фаза на раждането.

Лора не клюмна. Кафето поизопна нервите й, ала външно остана спокойна.

— Защо не отидеш да се поразходиш? — предложи тя. Седеше удобно върху сламата, обвила колене с ръце, и не изпускаше от очи бъдещата майка.

— Добре съм. — Майкъл сбърчи чело, докато подсушаваше кобилата. Беше завързал косата си и Лора съвсем ясно виждаше очите му.

— Съсипан си, Фюри.

Добре де, добре, знаеше го. Не беше нужно да му го натяква. Очите му притъмняха и той я погледна навъсено.

— Правил съм го десетки пъти.

— Но не и с нея. Тя се държи по-добре от теб.

По дяволите, изруга наум той и си позволи да опъне гръб.

— Не разбирам защо нещо толкова съществено необходимо продължава тъй дълго. Как го изтърпявате?

— Жена в такова положение няма голям избор — отвърна Лора суховато. — Съсредоточаваш се върху всичко, което става с тялото ти. Вътре в тялото ти. Всичко друго престава да съществува. Няма войни, глад, земетресения и прочее. Нищо не е в състояние да се сравни с раждането.

— Предполагам. — Опита се да се отпусне, да си напомни, че природата знае какво прави. — Първият път, когато помагах на кобила да роди, се сетих за майка си. Вероятно е трябвало да бъда по-снизходителен към нея. Предпочитам да ми изтръгнат езика, вместо да преживея това.

— По-скоро прилича да ти разтягат долната устна, за да ти обвие главата до тила.

Засмя се, защото той пребледня.

— Благодаря за живописното описание.

Тя реши, че за него сега би било добре да говори. Имаше още време, докато изтекат водите на родилката.

— Майка ти се премести във Флорида, нали?

— Да, заедно с Франк. Омъжи се преди десетина години.

— Харесваш ли го?

— Трудно е да не го харесваш. Много е сговорчив и успява да те спечели на своя страна. Двамата си подхождат. Преди него не попадаше на нищо свястно.

— Трудно ли преживя развода на родителите си?

— Аз — не, трудното беше за нея.

Разсеяно стисна наръч слама. Замисли се, а после — за изненада на Лора — й го поднесе, сякаш бе китка цвете.

— Сигурно не е лесно за преживяване. Разводът, имам предвид.

— А! Защо? Ако нещо не върви, не върви. Баща ми й изневеряваше под път и над път. Дори не се криеше. Тя просто не го пускаше да си отиде. Никога не разбрах защо го прави.

— Няма нищо тайнствено в опита да се потрудиш един брак да просъществува.

— Има, когато е фалшив. Не се прибираше дни наред. Накрая цъфваше. Тя фучеше и хвърляше разни неща, а той само повдигаше рамене и се настаняваше пред телевизора. Един път просто не се появи.

— Никога?

— Не го видяхме никога повече.

— Майкъл, съжалявам. Не знаех…

Ръцете й продължаваха да галят кобилата, ала цялото й внимание се съсредоточи върху него.

— Не ми пукаше. Поне не много. — Сви рамене. — Но тя страдаше, терзаеше се. Сърцето ми се късаше, като я гледах. Затова две-три години не се свъртах много вкъщи. Мъкнех се с Джош, влудявах госпожа Съливан — тогава тя беше сигурна, че ще го разваля.

Лора го помнеше от онова време. Помнеше онези замислени, опасни очи. И собствената си реакция към тях.

— Родителите ми винаги са те харесвали.

— Да, приемаха ме. А за мен беше като отваряне на очите. Наблюдавах какво правят те, ти, какво става в къщата ви. Беше съвършено нов свят за мен.

Както светът, който описваше той, бе напълно непознат за нея.

— Но нали майка ти се омъжи повторно?

— Хвана се с Лодо, тогава бях на шестнайсет. Ненавиждах това копеле. Все си мислех, че го е избрала, защото беше пълна противоположност на моя старец: немарлив, зъл и ревнив. Много внимание й обръщаше — промърмори Майкъл. — Много! Не преставаше да я налага.

— Господи, удрял ли я е?

— Тя все отричаше. Прибирах се вкъщи и я заварвах с насинено око или разцепена устна, а тя ми разправяше разни врели-некипели: препънала се, ударила се във вратата. Правех се, че й вярвам.

— А си бил още дете.

— Не, не бях. — Очите му, стаили гняв, се взираха в нейните. — Никога не съм бил дете. Докато станах на шестнайсет, вече бях видял и направил повече, отколкото ти ще направиш през целия си живот, сладурано. Идеално ме устройваше.

— Мислиш ли? — Тя не откъсваше поглед от него. — Или те е предпазвало да не се чувстваш безпомощен?

— Сигурно и двете — кимна той. — Но истината е, че госпожа Съливан винаги е имала точна представа за мен. Бях лоша компания и ако Джош не беше това, което е, и двамата щяхме да свършим в затвора. Факт е, че не попаднах там заради него.

— Не се съмнявам колко доволен ще бъде от признанието ти, но според мен и ти имаш нещо общо с това.

За пръв път от месеци изпита силна жажда за тютюн. Дори потупа джоба си, преди да се сети, че този етап от живота му отмина.

— Знаеш ли защо отидох в Търговския флот?

— Не.

— Е, ще ти кажа. Една нощ се прибрах малко пийнал. Бях задигнал шест бири от Лодо и заедно с Джош и още неколцина осемнайсетгодишни глупаци, като нас, слязохме долу на скалите. Върнах се вкъщи самоуверен, с леко замаяна глава. И заварих дебелото копеле да налага майка ми с юмруци, защото вечерята му не била достатъчно топла или нещо от сорта. Не възнамерявах да позволя да му се размине. Смятах за своя работа да се грижа за нея, затова се нахвърлих върху него. — Разсеяно прокара пръст по белега над окото си. Лора трепна за миг, но се овладя. — Беше по-едър от мен, но аз бях по-млад и бърз, а и вече имах практика в достатъчно сбивания. Продължих да го налагам дори когато той вече бе на пода, окървавен и в безсъзнание, а аз не чувствах ръцете си. Бях готов да го убия, Лора, сериозно. Бях готов да го убия и ни най-малко нямаше да съжалявам.

Тя не успяваше да си го представи, не бе подготвена. Ала въпреки това схващаше какво й говори.

— Направил си го, за да защитиш майка си.

— Затова започнах, но накрая бях готов да го убия. Просто исках да го видя мъртъв. Това изпитвах. И щях да го направя, но тя ме спря. Както стоях наведен над него, а тя — изправена до нас, и криеше с ръце окървавеното си лице, изведнъж ми каза да се махам.

— Майкъл!

— Точно така. Нямал съм никакво право да се намесвам. Изрече доста неща все в този дух. Затова си тръгнах и я оставих с него.

— Не го е мислела истински. — Та коя майка, каквато и да е тя, ще прогони собственото си дете? Липсваше й въображение да си го представи. — Била е разстроена, изплашена и наранена.

— Съвсем сериозно говореше, Лора. Поне по онова време го говореше сериозно. По-късно явно е променила решението си, разкара го и се стегна. Събра се с Франк. Но аз вече бях заминал. И никога не се върнах истински. Знаеш ли къде отидох, когато напуснах дома си, ако изобщо можеше да се нарече дом?

— Не.

— В имението Темпълтън. Нямам представа защо. Просто така. Госпожа Уилямсън седеше в кухнята. Засуети се около мен, почисти ми раните. Говореше ми и ме слушаше. Даде ми бисквити. — Пое си дълбоко дъх и прокара ръце по лицето си. Не си бе давал сметка, че помни толкова много подробности от онази нощ. — Вероятно е спасила живота ми. Умът ми не стига какво щях да направя, ако не беше тя. Внуши ми, че съм длъжен да постигна нещо в живота си. О, не говореше за никакъв избор, нито ме съветваше какво точно да предприема. Просто каза: „Момче, трябва да постигнеш нещо в живота!“.

— Винаги е имала слабост към теб, Майкъл.

И очевидно — с право, помисли си тя. Той заслужаваше утеха, грижа и разбиране. Горкото, загубено момче.

— Тя е първата жена, която обикнах. — Взе няколко сламки и за да потисне желанието да запуши, започна да ги дъвче. Ако можеше да си представи как го вижда Лора, нямаше да му хареса. Направо щеше да се ужаси. — И вероятно последната — добави той. — Отпрати ме в конюшнята и отиде да извика Джош. Двамата говорихме цяла нощ. Цялата шибана нощ. Всеки път, щом кипвах, че ще направя някоя щуротия, той ме оборваше с желязната си адвокатска логика. На следващия ден се записах в Търговския флот. Останах тук, в конюшнята, до отплаването.

— Тук? Бил си тук? Джош никога не го е споменавал.

— Вероятно още по онова време е бил наясно какво значи да запазиш тайната на клиента. А и винаги е знаел какво е това приятелство. Госпожа Уилямсън ми носеше храна. Само на нея и на Джош писах, докато ме нямаше. Тя ми съобщи, че майка ми изритала Лодо. Предполагам, госпожа Уилямсън е ходила да я види. Никога не съм я питал. — Сви рамене и се усмихна. — Знаеш ли, с нейните бисквити станах прочут на борда. Един път месечно получавах пълна кутия от тях. Веднъж при игра на покер бях на път да загубя и ризата си. Тогава извадих бисквитите, почерпих и нещата се обърнаха в моя полза. Тръгнах си победител.

— Ще й бъде приятно да чуе тази история. — Престраши се и се пресегна през шията на кобилата да докосне ръката му. — Вземе ли госпожа Уилямсън някого под крилото си, значи го заслужава. Тя различава глупаците и не ги понася. Ти си добър мъж, Майкъл.

Изгледа я внимателно и по погледа й разбра, че би могъл да се възползва от момента.

— Нищо не ми пречи да те оставя да вярваш в това и да те вкарам в леглото си. — Усмихна се и продължи: — Не съм добър човек, Лора, но съм честен. Разказах ти нещо, което знаят само двама души на този свят, защото смятам за редно да имаш представа в какво се забъркваш.

— Вече съм решила — поради различни причини — да не се забъркам в нищо.

— Ще промениш решението си. — Той се размърда, намигна й нагло и добави: — Всички жени го правят.

В този момент водите на кобилата потекоха и намокриха сламата.

— Започва се — промърмори той нервно и притеснено. — Дръж главата й.

Лора се сепна. Умората, объркването, в което изпадна, докато той говореше, изчезнаха напълно и тя усети как адреналинът й се вдига.

Първата изтекла вода не я обезпокои. Това бе нещо естествено, както стенанията на кобилата. Беше й познато, беше го изпитала и макар да виждаше как очите на животното се въртят от ужас и болка, Лора копнееше да го изживее отново.

Захвана се за работа. Мълчаливо изпълняваше лаконичните разпореждания на Майкъл, като от време на време и тя му подсказваше по нещо.

— Ето, показа се. Дръж се, Дарлинг. Ей сега всичко ще свърши. — Бе коленичил сред локва кръв и родилни води, напъвайки се наравно с кобилата, докато не се показаха дългите слаби крачета на жребчето. — Трябва да й помогна малко, да извия плода. — По дяволите, къде е проклетата глава? — Държиш ли я?

— Държа я. — Пот се стичаше по лицето й. — Направи нещо. Тя е напълно изтощена.

— Ето, тръгва да излиза. — Хвана лъщящите хлъзгави крайници и напъха ръце в родилния канал, за да облекчи животното. Там, клюмнала до предните крака, беше главата. — Хайде, Дарлинг, още съвсем мъничко. Съвсем, съвсем мъничко.

— Господи! — Потта по лицето на Лора се примеси със сълзи, когато жребчето се показа. — Ето го.

Вече се беше подало наполовина и Майкъл отмести плацентата от нослето му. Новороденото беше мокро, все още свързано с пъпната връв. Майкъл искаше да я скъса, но изчака и двамата с Лора видяха как то се измъкна и се освободи от нея, точно както повелява природата.

В яслата се чуваше само тежкото дишане на кобилата. И изведнъж, разбрала, че има потомство, тя изцвили радостно.

— Много е красив — възхити се Лора. — Направо забележителен.

— Женско е. — Усмихнат, Майкъл избърса потта от челото си. — Момиченце, Лора, Много красиво момиченце. Господ да те благослови, Дарлинг. Виж какво направи.

Тя го погледна, майчиният й инстинкт проговори — изправи се на крака и започна да чисти рожбата си.

— Всеки път е прекрасно — прошепна Лора и се отдръпна, за да не пречи на опознаването им. — Не си разочарован, нали? — попита тя Майкъл. — Че не е мъжко.

— Нали има четири крака и опашка? Както и разцветката на майка си.

— Очевидно не си. — Тя се разсмя, очарована от удоволствието, изписано върху лицето му. Протегна церемониално ръка. — Честито, татенце.

Изпълнен с радост, той пренебрегна жеста й. Сграбчи я, притегли я към себе си и впи устни в нейните.

Лора остана без дъх. Зави й се свят. Бяха потънали в пот и кръв, изтощени от безсънната нощ. Сламата под краката им бе мръсна, въздухът — спарен и вонящ.

А бяха плътно притиснати един към друг.

Той възнамеряваше само да сподели опиянението си, да й благодари посвоему за съпричастието й. Вместо това потъна изцяло в нея, в желанието си, в топлината и в слабите й ръце, притиснали го, сякаш политаше от скала и той бе единственото й спасение.

Майкъл мърмореше нещо неразбираемо, а главата му гъмжеше от невъздържани мисли. Прокара ръка по бедрото й и собственически я постави върху гърдата й. Тя се мяташе, виеше, стенеше.

— Задръж малко.

Каза го със същия успокоителен тон, с който бе говорил на кобилата. Но устните му не преставаха да обхождат шията й, скулите и това правеше съвета му съвсем безсмислен.

— Не мога! — простена тя. Не можеше да диша. Да мисли. Да го пусне. — Майкъл! — Замаяна, тя притисна лице към врата му. — Не мога!

О, а какво можеше той, мина му през ума, докато болката в слабините го изгаряше. Можеше и щеше да го направи. Но лошо бе подбрал времето и мястото. Бе стояла неотлъчно до него през нощта, напомни си той. Да се възползва от състоянието й сега, означаваше, че му липсва почтеност.

— Никога не съм възнамерявал да те катурна върху сламата. — Стараеше се да изглежда спокоен, каквито и усилия да му струваше. — Овладей се. — Като се стараеше да бъде нежен, той я обърна към яслата. — Виж, момиченцето ни вече порасна.

Ръцете, които Лора притисна към стомаха си, постепенно се разхлабиха и тя се загледа как кончето се изправя на крака. След няколко комични опита успя.

— Решил ли си… — Лора избърса ръце в панталоните си, за да прикрие, че треперят. — Как ще я кръстиш?

— Не. — Прояви известен мазохизъм, като доближи глава до косите й и вдиша дълбоко. — Защо не го направиш ти?

— Тя е твоя, Майкъл.

— Тримата заедно я доведохме на този свят. Как би искала да я наречеш?

Облегна се назад върху него и се усмихна. Кончето вече се бе научило да суче.

— Като малка имах кон. Казваше се Лулу.

— Лулу? — засмя се и зарови лице в косите й.

— Яздех я по хълмовете и в мечтите си — припомни си с притворени очи, а сърцето й трепна.

— Значи ще е Лулу. — Пусна Лора. — Пребледняла си. — Погали с пръст лицето й. — Колкото повече наближаваше утрото, толкова по-крехка изглеждаше. Непрестанно исках да те докосна.

— Не съм в състояние да ти дам това, което искаш.

— Нямаш и най-бегла представа какво искам. Ако знаеше, не би ми позволила да се приближа и на километър до къщата ти. Но понеже и двамата сме прекалено уморени, за да ти го обяснявам сега, най-добре иди да поспиш.

— Ще ти помогна да почистиш.

— Не, сам ще се справя. Не съм уморен колкото теб, Лора, а и ти си прекалено съблазнителна. Изчезвай.

— Добре тогава. — Излезе от яслата, но погледна назад. Той се протегна — високо атлетично мъжко тяло с черни, незакопчани на кръста джинси. Всичко женско у нея се разбуди. Изпълни я копнеж. — Майкъл?

— Да?

Очите му са натежали, отбеляза тя. Изтощени. И въпреки това, продължаваха да я гледат така, че кръвта й започваше да кипи.

— Никой никога не ме е желал като теб. Не знам нито какво изпитвам, нито какво да направя.

Изтощените му очи сега горяха.

— Това изказване не охлажда желанието ми.

Бърз като змия и не по-малко опасен, той посегна и дръпна предницата на блузата й. С другата я хвана за гърлото и леко я стисна, докато устните му се приближаваха към нейните. Когато най-после я пусна, тя залитна назад, а очите й бяха замъглени от възбуда и паника.

— Изчезвай, Лора — повтори той. — Тук не си в безопасност.

Слепешком излезе от конюшнята и попадна на ярката утринна светлина. Костите я боляха, в главата й цареше хаос. Вдигна несигурно ръка и докосна възпалените си устни. Усещаше присъствието му върху тях. Вкусът му.

Тръгна към къщата, но хвърли поглед през рамо. Питаше се дали наистина иска да бъде в безопасност. Досега никога нищо не я бе заплашвало през живота й. Е, и какви успехи постигна толкова? От друга страна — даде си сметка тя — сега разсъждаваше с хормоните, а не с главата си. Господ й бе свидетел, че в момента се чувстваше изтъкана единствено от хормони.

Усещането бе ново за нея и тя се колебаеше дали иска да продължи да го анализира.

Преди да стигне до определено решение, влезе в кухнята и сякаш небесата се стовариха отгоре й.

— Госпожице Лора! Господи! — Ан се втурна напред. Докато Лора я гледаше с широко отворени от изненада очи, тя я прегърна силно, дръпна я, погали я и я настани на стол до кухненската маса. — Какво ти е сторил? Това чудовище, това дяволско изчадие. Наранена ли си, мила? — С див поглед Ан приглади разбърканите коси на Лора и я помилва по бледата буза. — Знаех си, че ще се стигне до нещо ужасно, докато се навърта насам, но никога не съм си представяла… Ще го убия! С голи ръце. Ще видиш, ще го направя!

— Какво? Кого?

— Тя е в шок, госпожо Уилямсън. Горкичката. Донеси брендито.

— Госпожо Съливан, успокой се.

— Да се успокоя? Не виждаш ли какво е направил с нашата госпожица Лора?

Готвачката избърса ръце в престилката и се приближи към тях.

— Какво стана, мила?

— Ами аз…

— Ще ти кажа, какво е станало — прекъсна я Ан, а в очите й проблясваха отмъстителни пламъчета. — Онзи мъж й се е нахвърлил. Всеки може да види, че се е опитвала да го отблъсне. О, ще си плати той за това. Когато приключа с Майкъл Фюри, няма да има какво да се изстърже от подметката ми!

— Майкъл? — Вероятно от умора, помисли си Лора, но нищо не разбираше. Нали току-що се раздели с Майкъл? — Какво е направил?

Със свити устни Ан седна и взе ръката на Лора.

— Няма нищо страшно. Не се безпокой. Нямаш вина за случилото се.

— Кое — попита Лора предпазливо — не е моя вина?

— Скъпа моя. — Очевидно клетото момиче се опитваше да отпъди ужаса от преживяното, разсъждаваше Ан. — Хайде да ти свалим дрехите и да видим колко тежки са пораженията. Моля се това по дрехите ти да е неговата кръв.

— Кръв? — Лора погледна надолу и видя изцапаните си джинси и риза. — Господи! — Всичко си идваше на място. — Господи! — повтори тя и гръмогласно се разсмя.

— Брендито, госпожо Уилямсън. Донеси го бързо.

— Няма нужда. — Като се стараеше да се овладее, Лора хвана Ан, преди старата икономка да реши да потърси отмъщение. — Това не е моята кръв, Ани, нито кръвта на Майкъл. На кончето е. — Хлъцна, но все пак успя да продължи: — Помогнах на Майкъл при раждането на кончето снощи.

— Е, това обяснява всичко — въздъхна облекчено госпожа Уилямсън и се върна при печката.

— Конче? — Подозрението в погледа на Ан не бе изчезнало. — Била си в конюшнята при раждането?

— Да. На бял свят се появи истинска красавица. — Пое дълбоко въздух. Прииска й се да отпусне глава на масата и да се унесе. Целият й ентусиазъм бе изчезнал и сега се чувстваше напълно изтощена. — Доста мърлява работа, Ани. Вероятно Майкъл и аз изглеждаме, сякаш сме се били.

— О! — Потресена и унизена, Ан стана. — Ще ти донеса малко кафе, тогава.

— Пила съм повече кафе, отколкото организмът ми е в състояние да поеме през следващите няколко години. — След това стана сериозна. Хвана ръцете на Ан. — Ани, изненадваш ме. Майкъл никога няма да ме нарани.

— Казвала съм й, че момчето е злато — подметна госпожа Уилямсън. — Но тя не ще и да чуе.

— Винаги знам, когато насреща си имам побойник.

— Този побойник — подхвана тихо Лора — прекара нощта в тревога за кобилата и малкото й. Отделя от времето си да учи децата ми да яздят. Държи се внимателно и грижовно с тях. И заради онова, което е направил с конюшнята и стоката си, мога да заявя, че работи за двама.

Ан си спомни как Кейла се втурна към него и как й отвърна той. Все пак непреклонно стисна устни.

— Вълкът не си променя нрава, това знам аз.

— И така да е, но един мъж понякога успява да обърне нова страница. Ако му дадат шанс. Каквото и да изпитваш към него в момента, той е част от обитателите на имението Темпълтън. — Лора с мъка се надигна и прокара ръка през очите си. — Ще взема душ и ще дремна… — Погледът й попадна на часовника над печката. — Господи! Седем и половина ли е? Как ще е седем и половина? Имам среща в девет. Момичетата станаха ли?

— Не се безпокой за момичетата — успокои я Ан. — Ще се погрижа да се облекат и да заминат за училище. А ти, госпожице Лора, отложи срещата и легни да поспиш.

— Няма начин. Важна е. Ще отида допроверя дали са станали и ще си взема душ. Ще ги оставя в училище на път за работа. Само се погрижи да закусят, Ани.

— А ти?

Но Лора вече бързаше.

— За мен само кафе, благодаря. Нямам време за друго.

— Захванала се е с прекалено много неща — отбеляза госпожа Уилямсън, докато разбиваше сместа за палачинки. — Ако я кара така, скоро ще се строполи. Помни ми думите.

Тя самата не би имала нищо против, ако един определен млад побойник наоколо я подхване. Не би имала абсолютно нищо против.

— Не е трябвало да стои будна цяла нощ и да се товари с проблемите на друг.

— Госпожо Съливан, ти си чудесна жена, но си упорита колкото шест магарета заедно, когато стане въпрос за някои неща. Но съм готова да се обзаложа на месечната си заплата, че не след дълго ще си промениш мнението.

— Тепърва предстои да видим дали ще стане така. — Ан наля кафе за Лора и се накани да го занесе горе. — Това момче носи само неприятности.

— Ако е така — не се предаваше госпожа Уилямсън, — това са неприятности, които едно младо момиче копнее да има. Де да бях имала самата аз повече подобни тревоги през живота си.

Ан се изниза с вирната брадичка, а госпожа Уилямсън си затананика весела песничка.

 

 

Не, че не вярваше, че през нощта се е родило конче, но Ан Съливан предпочиташе да се увери със собствените си очи. Вървеше с решителна крачка към конюшнята и с неудоволствие носеше кошницата с питки, която госпожа Уилямсън й връчи да занесе. Ако зависеше от нея, Майкъл Фюри нямаше да яде от кухнята на семейство Темпълтън още дълго.

Първо погледна нагоре към помещенията и леко се намръщи, забелязала наскоро боядисаното черчеве. Опитва се да се отблагодари, това е всичко, реши тя. Помага и се прави на сговорчив, а е в състояние да унищожи всичко. Е, успява да заблуди другите, но нея няма да подведе.

Влезе в конюшнята — след появата на Майкъл избягваше да го прави. Остана изненадана — подредено и спретнато, мястото съвсем не миришеше неприятно на слама и коне. Подскочи, когато Макс подаде глава и я бутна по рамото за поздрав.

— Господ да ни е на помощ, голям си като къща. — Добрите му очи обаче я накараха да се усмихне. Озърна се, за да е сигурна, че няма кой да я забележи, и прокара ръка по копринената му козина. — Колко хубаво момче си. Ти ли правиш номерата, за които момичетата непрекъснато разказват?

— Той е един от всичките. — Майкъл излезе от яслата на родилката и Ан дръпна ръка, проклинайки се, задето не се огледа по-внимателно. — Искаш ли да го пояздиш?

— Не, благодаря. — Вдигна високомерно рамене и тръгна напред. — Госпожа Уилямсън ти изпраща питки.

— Така ли? — Пое кошницата и си избра една. От тях още се вдигаше пара. Идеше му да простене от благодарност. — Тази жена е истинска богиня — отбеляза той с пълна уста. — А ти какво, госпожо Съливан, правиш се на Червената шапчица и носиш храна на вълка?

— Много знаеш за приказките, няма що. Вълкът е примамил невинното момиче, когато отивало при баба си.

— Приемам поправката.

Тя го притесняваше не по-малко отколкото той нея, затова Майкъл предпочете да се върне в яслата, за да се занимава с кобилата и малкото й.

— Доста симпатична изглежда — не се сдържа Ан Съливан.

— Така е. И двете са такива. Изкара дълга нощ, нали, Дарлинг?

Яслата с нищо не подсказваше, че само допреди час тук е привършило дълго и мъчително раждане. Почистена, младата майка и рожбата й стояха върху прясна слама. Момчето очевидно не си бе губило времето.

— И за теб е била дълга, доколкото чувам, господин Фюри. Изненадана съм, че не хъркаш в леглото.

— Надявам се да го сторя, като приключа тук. Но първо трябва да нахраня и напоя конете. — И понеже искаше да я раздразни, я погледна през рамо, засмя се и попита: — Искаш ли да ми помогнеш?

— Имам си достатъчно задължения. Сам се оправяй. — А той очевидно го правеше добре, наложи се да признае тя. Добрите навици винаги печелеха уважението на Ан. Но… — Нещо, което не си направил през нощта, е, че не си накарал госпожица Лора да си легне.

Успокоен от състоянието на майката и малкото, Майкъл излезе от яслата, мина покрай вдървената фигура на Ан и започна да приготвя храната на останалите коне.

— Точно така — небрежно подметна той.

— Момичето се нуждае от сън.

— Е, нали сега наваксва.

— Напротив, на път е за Монтърей.

Неволно спря и се извърна към нея.

— Това е глупост. Не е лягала цяла нощ!

— Имала среща сутринта.

— Но тя бе напълно изтощена.

— Знам — отбеляза Ан, изненадана, че той изглежда така загрижен.

— Глупаво е постъпила. — Залови се отново със смеските. — Можеше да си направи прическата или маникюра по-късно.

— Прическата или маникюра? — Отвратена, Ан сложи ръце на кръста. — Щом мислиш, че затова е тръгнала госпожица Лора, значи си глупак. Но никога не съм и очаквала друго. Отиде на работа, празноглавецо. В хотела. А следобед ще отиде да се труди в магазина. После, ако все още се държи на краката си, след като си я карал да стои будна цяла нощ, за да се занимава с коня ти, ще се погрижи за децата си, ще…

— Та тя е собственичка на проклетия хотел, а и на магазина — прекъсна я той. — Сигурно нищо няма да стане, ако си даде един ден почивка.

— Приема задълженията си отговорно. А и има деца за отглеждане, нали? Да плаща за обучението им, за дрехите и храната, да посреща сметки.

— Членовете на семейство Темпълтън не работят за заплата.

— Лора Темпълтън го прави. Да не си въобразяваш, че ще живее на гърба на семейството си? Да не си въобразяваш, че след като оня безсърдечен тип й задигна всичките пари, тя ще отиде да плаче на родителите си?

— Какво значи задигна всичките й пари?

— Сякаш не знаеш! — Тя изсумтя. — Цял Монтърей, та чак и в Кармел знаят как онзи тип изпразни банковите им сметки от пари, ценни книжа и облигации още преди развода им.

— Риджуей е направил това? — Очите му потъмняха и станаха остри като саби. — Защо не е мъртъв?

Ан сепнато си пое дъх. Поне по този въпрос можеше да се съгласи с негодника. Но и без това се разприказва повече, отколкото възнамеряваше.

— Не е моя работа да разменям клюки с коняря.

— Не съм коняр, а и защо да спираш, след като веднъж си започнала? Защо са допуснали на Риджуей да му се размине? Джош е могъл да го спре, баща й е могъл да го разпъне на кръст.

— Това е работа на госпожица Лора и неин избор — отсече Ан накрая.

— Нещо не ми е ясно. — Отнесе храната на Макс, който търпеливо чакаше. — Тя трябва да има семейни пари, с които да разполага. Има къща и прислуга. Никой не живее по този начин и същевременно да брои стотинките.

Ан го погледна насмешливо.

— Финансовите дела на госпожица Лора не са твоя грижа, Майкъл Фюри. И ако си възнамерявал да й измъкнеш пари, си сбъркал адреса.

Тя разбираше, когато насреща си имаше разгневен мъж, който едва се овладява, за да не му проличи. Очакваше първото, но не и второто.

— Е, поне ме предупреди — процеди той и продължи да храни коня.

Тя се накани да каже нещо. Нима бе видяла горчивина под внезапно пламналия гняв? Не, не беше възможно за човек като него. Но прехапа устни при мисълта как ли ще се чувства, ако все пак греши и трябва да промени мнението си.

— Ще те оставя да си гледаш работата.

Тя си тръгна, а той продължи внимателно да отмерва зърното. По някое време черпакът падна от ръцете му и със силен трясък се стовари на пода, от което дръжката се счупи. В яслите конете се раздвижиха неспокойно. Макс спря да яде и погледна изучаващо господаря си.

— По дяволите! — промърмори Майкъл и прокара ръце през лицето си. — И без това имам много работа. Проклетата жена би трябвало да е в леглото. — Вдигна черпака само за да го захвърли отново. И отиде да вземе нов.