Нора Робъртс
Сбъднати мечти (8)

Седма глава

— И тогава госпожа Хана каза: „Който е приключил със заданията си, ще разполага с допълнително време пред компютъра“. Аз избрах рисувателната програма, нарисувах картина и я разпечатах на принтера. А тя я окачи на дъската, защото каза, че е отлична.

Кейла оживено споделяше как е преминал денят й в училище, а Майкъл я слушаше и разчесваше с мокра четка гривата на кобилата. Кейла придоби навика да го навестява често. Минеше ли ден да не надникне в конюшнята, той се чувстваше ощетен.

Майка й обаче странеше. Не я бе виждал от три дни — от вечерта на танците в клуба.

— Мама ще ме запише на уроци по рисуване и ще е много забавно, защото знам как се рисува. Ако искаш, и за теб ще нарисувам картина.

— Много ще ми е приятно. — Той я стрелна с усмивка. — Какво ще ми нарисуваш?

— Изненада — отвърна му тя широко засмяна. Възрастните, Кейла знаеше от опит, всъщност никога не те слушаха истински, а ето, господин Фюри винаги слушаше, дори когато се занимаваше с нещо друго. — Имаш ли време да научиш Бонго на някакъв номер?

— Ще намеря. — Майкъл изтръска мократа четка и огледа кутрето, изтегнало се на тухления под, като държеше под око един от котараците. — Но първо трябва да разходя тази дама. Един човек ще идва да я види.

Кейла издаде напред долната си устна и понечи да погали лъскавата грива.

— Да я купи ли?

— Вероятно. — Разбра какво я вълнува и приклекна до нея. — Тя има нужда от дом, от някой, който да се грижи за нея, както вие се грижите за Бонго.

— Но ти се грижиш за нея толкова много.

Реши да не се впуска в дебрите на бизнеса, на приходите и разходите, които понякога объркваха и него. Затова опрости нещата.

— Не мога да ги задържа всичките, скъпа. Просто се грижа добре за тях, докато са тук, и търся хора, които да им станат добри стопани. Майка ти намери тези хора. Познаваш ли госпожа Прентис?

— Тя е добра — призна Кейла, хапейки устни. Наистина харесваше госпожа Прентис… Смееше се охотно. — Дъщеря й язди. Манди е на четиринайсет и има гадже.

— Така ли! — Развеселен, Майкъл разроши косите на Кейла. — Ако харесат дамата ми и тя ги хареса, ще им я дам. Смяташ ли, че Манди ще се грижи добре за нея?

— Предполагам.

— Хайде да я заведем да я поразходим тогава.

— Аз ще взема одеялото! Аз ще го взема.

И Кейла се втурна да изпълни задачата, а той огледа критично своята питомка. Истинска кафява красавица с лъскава козина в резултат на методичната му работа с четката и гребените; с ясни, интелигентни очи, здраво сърце и яки копита. Имаше добър нрав. Щеше да му донесе значителна печалба.

И щеше, помисли си той, докато нежно прокарваше ръка по гърба й, да му липсва страхотно.

Заедно я оседлаха. Кейла наблюдаваше внимателно всяко негово движение. Надяваше се един ден господин Фюри да й разреши тя да закопчае седлото, но още не смееше да го помоли. Засега.

— Къде е Али днес?

— О, в стаята си. Трябва да я изчисти и да си напише всичките домашни. Няма да излиза днес, защото е наказана.

— Какво направи?

— Пак се скара с мама. — Кейла вървеше редом с Майкъл, а палето припкаше по петите й. — Ядосана е, че татко ще се жени за госпожа Личфийлд и няма да я придружи на вечерята за бащи и дъщери в училище. Според нея мама е виновна.

— Това пък как го измисли?

— Представа нямам. — Кейла сви рамене. — Държи се глупаво. Вуйчо Джош ще отиде с нея на вечерята. Той е толкова по-забавен. А и татко не ни обича.

Нехайният й тон накара Майкъл да спре и да погледне надолу.

— Така ли?

— Да. Но това няма значение, защото… — млъкна и прехапа устни. — Щях да кажа нещо лошо.

— Какво, скъпа.

Тя погледна през рамо назад към къщата, после отново впери взор в очите на Майкъл.

— И аз не го обичам. Радвам се, че си отиде и че няма да се върне. Само не казвай на мама.

В гласа й се долавяше тревога, но и предизвикателство.

— Мила — подхвана той и грижовно я хвана за раменете. — Не те е наранил, нали? Не те е удрял? Теб или сестра ти? — Самата мисъл накара стомахът му да се свие. — Или мама?

— Не. — Изглеждаше така поразена от тази мисъл, че Майкъл се успокои. — Но никога не ни слуша, не си играе с нас и кара мама да плаче. Затова не го обичам. Нали няма да й кажеш?

— Честна дума, няма — увери я той, изненадан как е възможно някой, особено баща й, да не обожава това сладко същество. — Какво ще кажеш да пояздиш малко?

Очите й се разшириха, изпълнени с надежда.

— Наистина ли?

— Я да видим. — Той я намести върху седлото. — Нали трябва да проверим дали дамата обича момиченца? — обясни той, докато нагласяше стремената. — Това е английско седло, защото Манди използва такова. Хвани юздите. Не, не така, скъпа — поправи я той. — Да, сега вече е добре.

Търпеливо й обясняваше как да води кобилата. Кейла го слушаше съсредоточена.

— Петите надолу. Браво. Пришпори я с колене. Изправи гърба. — С ръка върху повода, той накара кобилата да тръгне. — Как се чувствате там горе, госпожице Риджуей?

Тя се разсмя.

— Яздя кон!

— Сега дръпни лявата юзда… Леко… Както ти показах. Виждаш ли как хубаво се извива? Тя е добро момиче.

Чакаше го куп работа, няколко обаждания, ала съвсем забрави за тях. Следващите двайсет минути посвети да научи Кейла на основните правила. По едно време сам яхна коня и тръгнаха по-бързо. Пред него Кейла пищеше от възторг.

Мрачният ден подсказваше, че пак ще вали, ала малката беше истинско слънчице.

След няколко обиколки я свали. Ръчичките й обгърнаха силно врата му и за пръв път през живота си той се почувства герой.

— Може ли пак да пояздя някога, господин Фюри?

— Разбира се.

С доверие и привързаност тя обви ръце около кръста му и му се усмихна сияеща.

— Щом мама се прибере, ще я изненадам. Яздих съвсем сама и водих кобилата, и какво ли не.

— Точно така. А сега и двамата знаем, че тя обича момиченца.

— Ще хареса Манди и ще е доволна. Ще отида да разкажа на Ани как съм яздила. Благодаря, господин Фюри.

Тя се измъкна от прегръдката му и хукна, а кутрето я следваше по петите. Майкъл я наблюдаваше, без да престава да гали кобилата по врата.

— Пак го направи, Фюри — мърмореше той. — Взе, че се влюби в красива малка блондинка. — Погледна кобилата в очите и я целуна. — Не бива да се влюбваш в някого, когото не можеш да задържиш.

 

 

Два часа по-късно отново си повтори предупреждението. Семейство Прентис останаха очаровани от кобилата от пръв поглед и бащата дори не си даде труда да смъкне от първоначално обявената цена. Сега в джоба си имаше чек, а кобилата вече не беше негова.

Със смесени чувства приближаваше къщата на семейство Темпълтън. Осъществи продажба, а това бе част от бизнеса му. Кобилата — не се съмняваше — ще бъде глезена и обожавана през остатъка от живота си. Не се съмняваше също, че семейство Прентис ще разпространят новината с колко добра стока разполага Майкъл Фюри.

Трябваше да благодари на Лора и точно това възнамеряваше да направи.

Деловото посещение му даваше възможност да я види и да прецени как е настроена към него. По навик — и с малко страх да не би да срещне Ан Съливан — избърса крака пред вратата на кухнята. Потропването бе последвано от покана да влезе. Щом прекрачи прага, страхът му се превърна в радост.

Госпожа Уилямсън беше точно каквато я помнеше; обърнала широк гръб към вратата, едра, а сръчните й ръце бъркаха нещо уханно върху невероятно голямата печка. Кокът черни коси на темето й нямаше да помръдне дори при земетресение.

Помещението бе изпълнено с миризми на подправки и цветя. Устата му направо се напълни със слюнка от аромата на печивото във фурната.

— Имате ли домашни бисквити тук?

Тя се извърна с дървена лъжица в ръка. По широкото й лице разцъфна приветлива усмивка. Винаги бе имала слабост към изоставени, пък било то и палави момчета.

— Самият Майкъл Фюри! Чудех се кога ще се появиш.

— Сега вече готова ли си да се омъжиш за мен?

— Може и да съм. — Тя му намигна съзаклятнически. — Пораснал си и си станал доста привлекателен.

Винаги се бе чувствал добре в нейно присъствие. Прекоси кухнята, взе едрата ръка и я приближи към устните си.

— Определи само времето и мястото.

— О, какъв си! — Тя се засмя. — Сядай, момче, и ми разкажи приключенията си. — Както винаги бе правила при появата на някое дете, извади домашни бисквити от тенекиената кутия и ги нареди в чиния. — Значи сега търгуваме с коне?

— Да. Току-що продадох един.

Той потупа джоба си, а тя му наля кафе.

— Чудесно. И още ли не си намерил подходяща жена при всичките си митарства?

— Пазя се за теб. — Отхапа от бисквитата и блажено премигна. — Никой не умее да пече като теб, госпожо Уилямсън. Защо да не се задоволя с най-доброто?

Тя отново се засмя и със замах го перна по гърба, с което за малко да потопи главата му в кафето.

— О, колко си лош, Майкъл!

— Всички все това разправят. Правиш ли още онзи ябълков пай? Онзи, дето може да накара един мъж да заплаче от щастие.

— Ако се държиш прилично, нищо чудно да ти изпратя един. — Беше се върнала при печката и енергично бъркаше в тенджерата. — Нашата малка Кейла напоследък прекарва доста време в конюшнята.

— Ще се оженя за нея, ако продължаваш да ми отказваш.

— Истински ангел е, нали? — Въздъхна и продължи: — Както и Алисън. Много мило момиче, сладко, умно и добро. Госпожица Лора се справя чудесно с тази задача. И съвсем сама при това. Той никога не им обръщаше внимание.

Щом ти трябва информация, прецени Майкъл, посягайки към поредната бисквита, иди направо при извора. Госпожа Уилямсън знае всичко, което става из къщата.

— Доколкото схващам, той не е бил особено популярен тук.

Тя изсумтя демонстративно.

— А защо да бъде, ако мога да попитам? Надут, капризен, прекалено високомерен да те поздрави. Не отделяше и минутка от скъпоценното си време за прекрасните момиченца. И тази история със секретарката му и кой знае още колко други! — Притисна ръка към сърцето си, за да се успокои от обзелия я гняв. — Не е редно да говоря за това. Не ми е работа.

Беше наясно, че тя ще му разкаже всичко, стига малко да я насърчи.

— Значи Риджуей няма да стане „Баща на годината“?

— Ха! Той не може да е баща за една минута! А като съпруг… Ами отнасяше се с госпожица Лора по-скоро като към вещ, отколкото към съпруга. И все претенции спрямо прислугата и високопарни идеи.

Майкъл замислено отбеляза:

— Лора е била омъжена за него прекалено дълго.

— Тя приема задълженията и обещанията си сериозно. Момичето е възпитано както трябва. Сърцето й се късаше, когато подаваше молбата за развод — и не защото не беше редно да го направи, или защото някой от нас съжаляваше. Слава богу, аз обявих на госпожа Съливан. А сега той се готви да се жени за оная червенокоса котка. Напълно си подхождат един на друг, ето какво смятам!

За да подчертае смисъла на думите си, тя удари с дървената лъжица по ръба на тенджерата.

— Бас държа, че Риджуей никога не е получавал бисквити в кухнята ти.

— Ха! Сякаш изобщо му е минавало през ума да дойде тук. Държеше се като господар на къщата. Слухът ми вече не е каквото беше, но не мисли, че не го чувах как се опитваше да накара госпожица Лора да ме пенсионира, за да назначи някой префърцунен французин да му готви. Но тя отказа да го послуша. — Изразът на лицето й омекна, когато се извърна. — Нашата госпожица Лора знае какво е това вярност и кое е правилно. Тя е истински представител на семейство Темпълтън, както и момиченцата й, независимо от презимето им. — Старата жена млъкна и присви очи. — Виж какво направи: накара ме да се разбъбря, а не ми каза нищо за себе си. Никак не си се променил, Майкъл Фюри.

— Няма какво да разправям. — Тя продължаваше да прави най-доброто кафе в централна Калифорния, прецени той, като отпиваше от чашата. А кухнята на Темпълтън Хауз, независимо от големината и блясъка й, продължаваше да е едно от най-уютните места на света. — Бях нагоре-надолу. Сега се върнах.

Дори да си представяше къде е бил и какво е правил, тя неизменно продължаваше да вижда у него тъмнокосото момче със замислен поглед, изпълнено с енергия.

— Където ти е мястото, ако питаш мен. Скитосва доста дълго.

— Като че ли си права — съгласи се той и отново взе бисквита.

— Този път ще се задържиш ли насам?

— Така възнамерявам. А ако се отбиеш някой път към конюшнята, докато съм тук, госпожо Уилямсън — той се засмя предизвикателно — ще ти дам да пояздиш.

Тя отметна глава и прихна да се смее точно когато вратата се отвори. Ан Съливан влезе в кухнята. Щом зърна Майкъл, спокойно разположил се на масата с чинията бисквити и чашата кафе пред него, сви устни.

— Виждам, че имаш гост, госпожо Уилямсън.

— Момчето просто намина да се видим. — Двете работеха заедно прекалено дълго, та да пропусне ледените нотки на неодобрение. Или пък да им обърне внимание. — Искаш ли кафе, госпожо Съливан?

— Не, благодаря. Но госпожица Лора е в солариума и с удоволствие би пила.

Вратата зад гърба й се отвори със замах и Кейла връхлетя в кухнята.

— Мама каза да… Здравей! — Вниманието й се отклони начаса и тя скочи в скута на Майкъл. — Дойде да ни видиш ли?

— Дойдох да измъкна няколко бисквити от госпожа Уилямсън. И искам да видя майка ти за минутка.

— Тя е в солариума. Иди при нея. Нарисувах ти картината. Искаш ли да я видиш?

— Непременно. — Целуна я по нослето, усмихна се и попита: — Какво е?

— Изненада. — Преливаща от ентусиазъм, малката скочи на пода. — Отивам да я взема. Ще кажа и на Али, че си тук. Не си отивай.

Ан не помръдна, преди Кейла да излезе. Дори да беше сляпа, щеше да улови привързаността между мъжа и момиченцето. Замислен израз се появи в погледа й. Беше далеч от намерението да омекне в отношението си към него, но щеше да си помисли.

— Можеш да отидеш в солариума, ако помниш пътя — обади се тя сковано. — Ще донеса кафето.

— Чудесно. Благодаря. — Той се надигна не по-малко сковано, ала тонът му се промени, когато се обърна към госпожа Уилямсън. — Благодаря за бисквитите. А предложението ми е още валидно.

— Хайде, изчезвай.

Той тръгна. Помнеше пътя до солариума. Всъщност, даде си сметка, помнеше всичко, свързано с къщата на семейство Темпълтън. Тръгна през елегантното фоайе, хвърли поглед към красиво обзаведените стаи — все едно, че се бе върнал във времето. В юношеството си.

Нищо не се е променило, помисли си той, високите тавани, орнаментите по стените, внимателно подбраните и с любов поддържани мебели, тържественото стълбище в централния хол, вазата с цветя върху бюфета. И навсякъде свещници с най-различни свещи.

В стаята за гости огънят лумтеше приветливо. Камината бе от лапис, припомни си той как Джош му бе обяснявал за тъмносиния камък. На пианото имаше огромна кристална ваза, върху излъскания под — голям ръчно тъкан килим.

И колко много цветя, отбеляза той, свежи и уханни — от градината и от оранжерията. И не само рози, а и обикновени маргаритки и лалета. Едва доловимият им аромат представляваше част от въздуха.

Знаеше, че семейството е посрещало много гости в тази къща. На някои приеми дори бе присъствал. Хора, като богове, се бяха разхождали из помещенията, под извитите сводове, навън по обсипаните с цветя тераси.

Жилището, в което той израсна, би се вместило в едно-единствено крило на тази къща и дори щеше да остане място. Но не това го изпълваше със страхопочитание, а красотата. Начинът, по който стоеше издигната над скалите и гледаше към морето, хълмовете и ливадите с цветя. Начинът, по който кулата се бе устремила към небето, а прозорците блестяха на светлината — и денем, и нощем. Стаите преминаваха една в друга и предлагаха гостоприемство, което никога не успя да разгадае.

Излъчваше се постоянство. Нещо, което разбираше, че е важно за едно семейство. Поне бе валидно за семейство Темпълтън. Независимо от своята грандиозност, къщата представляваше дом. А той никога не бе имал дом.

Отърсвайки се от тези мисли, мина през тесния проход към солариума. Там щеше да завари цветя и зеленина, тапицирани шезлонги и столове, стъклени масички, разноцветни постелки. Дъждът, превърнал се вече в тънка мъгла, обвиваше стъклените стени, през които се виждаха скалите.

Беше точно както го помнеше — замъглени стъклени стени, обсипани с дъждовни капки. Помещението тънеше в магическа интимност. Една-единствена лампа пръскаше мека златиста светлина. Музика — нещо като плачещи цигулки — непозната за него, се носеше от скритите високоговорители.

Ето я и Лора, свита върху пастелните възглавници на плетения стол с висок гръб. Спеше.

Може би поради атмосферата — светлините, мъглата, музиката, цветята — но той изпита чувството, че пристъпва в омагьосана кула. Рядко си фантазираше подобни неща, но виждайки я сега заспала, си представи омагьосани принцеси, замъци и магията на целувката.

Наведе се, отмести внимателно кичура от лицето й и я целуна.

Тя се разбуди бавно — точно като омагьосана принцеса. Миглите й трепнаха, лека руменина плъзна по скулите й. Гърдите й се надигнаха от лека прелестна въздишка.

— Не ми изглежда да са минали сто години — прошепна той.

Очите й се приковаха в неговите — все още леко замъглени, разсеяни.

— Майкъл?

— И сега ще заживеем честити завинаги, или аз ще се превърна в жаба. Все обърквам приказките.

Тя повдигна ръка да докосне лицето му. Истинско, помисли си тя, не сънува. Започна да възприема действителността и руменината по страните й се сгъсти. Побърза да се надигне.

— Заспала съм.

— Досетих се. — Под очите й имаше сенки. Той се ядоса, като си представи как тревогите около дъщерите й я карат да прекарва безсънни нощи. — Дълъг ли беше денят ти?

— Да. — Вълненията около Алисън я бяха събудили около три сутринта. Но изпитваше същото и заради мъжа, надвесен сега над нея. А и грижите й около предстоящата конференция в хотела, засечката с една доставка за магазина, главоболието от разбора на изреченията за домашно. — Съжалявам…

Думата точно излезе от гърлото й, когато неговите устни отново се приближиха към нейните.

— Напомни ми за приказката, когато те видях. Красавицата спи.

— Заглавието е „Спящата красавица“.

— Знам. — Устните му трепнаха. — Като дете не съм слушал много приказки, но гледах някъде филма на Дисни. Чакай да видя дали добре го помня.

Очевидно се канеше отново да я целуне, затова тя скочи.

— Вече съм будна.

Прекалено будна дори, помисли си тя. Прекалено жива и изпълнена с желание.

— Е, значи за момента добре се справихме. Дойдох да те видя, но минах през кухнята, за да омая госпожа Уилямсън, та да ме почерпи с домашните си бисквити. Много съм слабохарактерен.

— Никой не може да устои на бисквитите й. — Съобрази, че косата й вероятно е разчорлена, и се опита да я приглади.

— Недей. Харесваш ми, когато си разрошена, а и никога всъщност не изглеждаш така.

— Трябва да ме видиш, след като съм убеждавала момичетата да заспят най-сетне. — Но все пак престана да се оправя. — Кейла каза, че Джуди Прентис ще се отбие при теб тази вечер.

— Вече идва заедно със съпруга и дъщеря си. Тя между другото е изключителна ездачка. Купиха й хубава кобила. Надявам се двете да си допаднат.

— О, Майкъл, чудесно! — зарадва се Лора на успеха му. Разположи се отново на стола. — Честито!

Той откъсна бледокремава роза от храста до шезлонга и й я подаде.

— Дойдох да ти благодаря.

Трогната и смутена, тя се вторачи в цвета.

— Нищо не съм направила. Само споменах името ти. Но и аз благодаря все пак. Джуди познава доста запалени по конете хора. Не се съмнявам, че ще им разкаже за теб.

— Разчитам на това, и затова бих искал да те заведа на вечеря.

Тя се сепна.

— Какво?

— Тъпкан съм с пари — поясни той и потупа джоба. — И съм ти длъжник.

— Не, не си. Аз само…

— Бих искал да те заведа на вечеря, Лора. Бих искал и да те имам — и това е факт, но очевидно трябва да прибягна към по-традиционни методи. Напоследък ме избягваш.

— Не е вярно. Наистина. — Или почти отговаряше на истината. — Просто съм страшно заета.

Той не се съмняваше, че има предостатъчно обществени ангажименти: сбирки на различни комитети, дамски обяди, а и двете служби, с които се бе нагърбила, за да запълва времето си.

— Никога не съм допускал, че представител на семейство Темпълтън ще се подплаши така лесно.

Беше налучкал верния тон.

— Въобще не съм се подплашила. Просто имам прекалено много работа.

— Тогава и тази уговорка да оставим за друг път. Съобщи ми, когато ти остане малко свободно време за мен.

Понечи да си тръгне, но тя го докосна по ръката.

— Не исках да се покажа неблагодарна.

— Ти? — усмихна се ехидно. — Никога.

— Не очаквах…

— … че ще те преследвам? — подсказа той. — Последния път, когато проверих, във вените ми продължаваше да тече плебейска кръв. Ако не те интересувам, просто ми го кажи. Предполагам, мога да понеса отрицателен отговор.

— Не знам какво изпитвам, но не е незаинтересованост — увери го тя, едва сдържайки се да не приближи розата към лицето си. — Не съм сигурна обаче, дали съм готова да се справя с блясъка, който току-що припламна в очите ти. Дори всъщност съм убедена — не съм подготвена. Нека сменим темата. — Пое дълбоко въздух, готова да изтърпи и смущението от наглия му поглед. — Кейла ми разказа как си я учил да язди.

— Лошо ли постъпих? Вероятно трябваше първо да те попитам.

— Не. — Отново прокара ръка през косите си. — Не, не си постъпил лошо. Напротив. Благодарна съм ти, че си й отделил време. Но не искам да ти пречи, Майкъл.

— Съвсем не ми пречи. Дори възнамерявам да изчакам десет-петнайсет години и да й предложа да се омъжи за мен.

Усмивката върху лицето й се появи ненадейно бързо.

— Толкова е лесно да я хареса човек. Тя е така приветлива и обичлива. И все за теб говори. „Господин Фюри каза това“, „Господин Фюри каза онова“. Убедена е, че ще превърнеш Бонго в куче феномен.

— Ще се наложи да се потрудя, за да го постигна.

— Точно за това исках да поговорим. Бих искала да те компенсирам по някакъв начин за времето, което й посвещаваш. Аз…

— Спри. — Изрече го тихо, но в тона му се доловиха стоманени нотки. — Аз не съм прислужник.

— Не исках да прозвучи така. — Ужасена, че го е засегнала, тя отново се изправи. — Имах предвид, щом ще отделяш толкова много от времето си да…

— Времето си е мое и ще го запълвам, както намеря за добре. Не ми трябват проклетите ти пари. Не съм човекът, когото можеш да наемеш, като приятел на децата си или временен заместител на баща им, или каквото там ти е хрумнало!

Тя неволно пребледня.

— Разбира се, че не си. Съжалявам.

— За бога! Не ме гледай така отчаяно. Караш ме да се чувствам, сякаш съм ритнал паленце. — Раздразнен, той пъхна ръце в джобовете. Да го компенсирала! Какви ги приказва! Както компенсира сервитьор за доброто обслужване. Трябваше да се досети, че това го очаква. — Забрави цялата история.

Извърна се и се загледа в мъглата наоколо. С безизразно лице, Ан влезе с кафето. Дори едно трепване на клепача й не издаде, че е чула голяма част от разговора.

— Кафето, госпожице Лора. Момичетата идват насам.

Ако не ги бе чула, Ан би пренебрегнала съвестта си, за да подслуша още малко.

— О, благодаря ти, Ани. — Наложи си да се усмихне и да остане така, когато децата влязоха. — Кейла ти е приготвила нещо, Майкъл.

Детето държеше рисунката зад гърба си и бавно го приближаваше.

— Ако ти хареса, окачи я на стената.

— Е, дай да видя. — Пое от нея тежкия картон и се вторачи. — Господи!

По лицето на Кейла се изписа разочарование. Несъзнателно Лора сложи ръка на рамото й, за да я утеши.

— Не ти харесва — пророни Кейла и сведе глава. — Не биваше да я рисувам така набързо, но исках да я свърша, докато помня всичко.

— Напротив! Страхотна е. — Когато откъсна очи от рисунката, усмивката му бе лъчезарна. — Просто се изненадах. Съвсем прилича на моята дама, Кейла. Напълно.

— Наистина ли? — С изплезено езиче Кейла се наведе, за да огледа критично собственото си произведение. — Обикновено рисувам неща, които съм видяла в книжки или са пред очите ми. Но ми хрумна, че щом ще я продаваш, ще ти е приятно да я имаш на портрет и така винаги да си спомняш за нея.

— Много е красива. — Изобщо не приличаше на детска рисунка, както очакваше. Бе уловила гордата стойка на главата, подскачащата походка. Вероятно професионално око би намерило недостатъци: неща като перспектива, композиция, но за тях той не знаеше нищо. Знаеше единствено, че е впечатлен и трогнат. — Това е първият ми оригинален Темпълтън.

Дори някой да забеляза, че не използва истинското й презиме, коментар не последва. А Кейла се наду и пъхна ръка в неговата.

— Ще ти нарисувам още, ако искаш.

— Искам. — Настани я на коляното си и погледна към Алисън. По-голямото момиченце се бе вторачило в ръцете си и очевидно бе нещастно. — Свърши ли с разтребването на стаята си, Русокоске?

Главицата й се стрелна нагоре. Поруменя. Хвърли възмутен поглед към Кейла — защо се е разприказвала?

— Да, сър.

— Браво. Помислих си, дали като ти се размине наказанието, няма да ти се прииска да догониш Кейла в уроците по езда.

Зяпна от изненада, преди да се сети, че не е възпитано.

— Много бих искала да се науча да яздя. — Струваше й усилие, но се обърна към майка си. — Разрешаваш ли?

— Според мен идеята е чудесна. Нищо чудно да се наложи и аз да си припомня позабравеното преди и двете да ме изпреварите. — Лора прегърна Али през раменете. Напрегнатостта намаляваше бавно, но все пак спадаше. — Благодаря ти, Майкъл. Ще видим какво ще направим, за да променим програмите си.

— Моята е доста гъвкава. — Повдигна Кейла високо, преди да я постави да стъпи на пода. — Но, в момента се налага да вървя.

— А кафето ти? — изненада се Лора.

— Ще си запазя правото за друг път. — Бавно се усмихна. — Между другото, уговорките рано или късно трябва да се спазят, нали, Лора?

— Да. — Как една майка се справя със сексуалната тръпка, ако дъщерите й са наоколо? Лора нямаше дори бегла представа. — Благодаря ти, че намина.

— Удоволствието беше мое.

— Ще те съпроводя — обяви Али с голямо достойнство.

Чест направи на Майкъл, че тържествено кимна.

— Благодаря.

— И аз ще дойда. Господин Фюри, как мислиш, можеш ли да научиш Бонго да трепери? Кучетата на чичо Байрън го могат.

Останала сама, Лора седна, слушайки как жизнерадостният глас на дъщеря й се отдалечава. Проучвателно прокара ръка по стомаха си. Да, беше свит. Опипа и сърцето си. Да, биеше лудо.