Нора Робъртс
Сбъднати мечти (16)

Петнадесета глава

— Ако знаех, че ще се приберете днес, щях да помоля да сервират вечерята по-късно и да поканя останалите от семейството.

Вече поуспокоена и изсушена, Лора седеше до баща си в гостната.

— Хапнахме в самолета. — Томас потупа ръката на дъщеря си. Благодарение на дискретността на съпругата си, той нямаше понятие какво е правила Лора само преди час в плувния басейн. — А с другите ще се видим утре. Кълна се, че от Коледа момичетата са израсли поне с десет сантиметра.

— Така изглежда. — Лора отпи от брендито. Майка й отиде горе. Настоя лично да се погрижи момичетата да си легнат. Лора знаеше, че това само отлага въпросите, а не ги отменя. — Страшно се радват, че сте тук. Не ви очаквахме преди лятото.

— Прииска ни се да видим нашата Кейт — поясни той. Изтъкна само една от причините, но засега стигаше. — Представи си, нашата малка Кейт ще има бебе.

— Цъфти от радост. Знам, звучи банално, но е точно така. Тя и Байрън сияят от щастие. О, и чакай само да видиш Дж. Т. Татко, направо е съвършен. Вече се научи да седи и се смее през цялото време. Направо да го изядеш. — Тя подви крака и внимателно го огледа. — А ти как си?

— Жив и здрав.

Беше самата истина. Привлекателен мъж, той се грижеше за здравето си и доста спортуваше. Затова тялото му бе стегнато и добре поддържано за петдесетте и няколко години, лицето — живо и интелигентно. Очите му бяха сиви като на Лора, а тук-таме посребрените му коси проблясваха на светлината. Приемаше сериозно деловите си ангажименти и ги следеше с остро внимание. Обичаше семейството си и то постоянно бе в мислите и сърцето му.

— Не изглеждаш само жив и здрав — усмихна се тя. — Изглеждаш прекрасно!

— А ти изглеждаш щастлива. — Радваше се, но и се тревожеше. Дали всичко не се дължеше на някакво — както Ани мрачно го информира — временно състояние, в дъното, на което стоеше Майкъл Фюри, или малкото му момиченце най-сетне отново стъпваше на крака? — Отделяш ли вече време за себе си?

— Добре ми е и се наслаждавам. — Не бе точният отговор, но поне отговаряше на истината. — Али и аз изяснихме някои неща помежду си. Тя е по-щастлива, и аз съм по-щастлива. Обичам работата си. Сестрите ми ме даряват с бебета, с които да си играя. — Въздъхна и облегна глава на рамото му. — Не съм била така удовлетворена от дълго време.

— Майка ти и аз се тревожим за теб.

— Знам. Както знам, че е безсмислено да ви повтарям да не го правите, но наистина — чувствам се много добре.

— Питър щял да се жени отново. — Стисна зъби. — За Кенди Личфийлд.

— Слуховете плъзват бързо.

— Хората с удоволствие разпространяват такъв тип информация. Безпокои ли те?

— Първоначално ме разстрои — призна тя. Припомни си, как се сви стомахът й вечерта в клуба, когато научиха новината. — Но главно защото отказвах да приема факта, че Кенди ще стане мащеха на децата ми, а и нямах представа как ще реагират момичетата.

— И? — подкани я той нежно, хванал ръката й.

— Вече всичко е уредено и няма значение. — Тя леко стисна десницата му. — Наистина няма никакво значение. Момичетата се приспособиха. Ще присъстват на сватбата през май, защото така е редно. Не харесват особено Кенди, но ще се държат възпитано. Ще се приберат — завърши тя — и ще продължим да си живеем както досега.

— Те са добри деца — съгласи се Томас. — Добри и интелигентни. Знам, не им е лесно, но имат теб. Затова се тревожа повече за теб.

— Няма нужда. Дори стигнах до извода, че Питър и Кенди напълно си подхождат. Страшно съм доволна.

Той я погледна и предпазливо отбеляза:

— Не е много мило от твоя страна.

— Така е — съгласи се тя, — но наистина съм изпълнена с ехидно задоволство.

— Това вече е моето момиче!

— А сега да поговорим за нещо по-интересно. — Тя се облегна назад, все още засмяна. — Нека ти разкажа за днешния импровизиран боксов мач във фоайето на хотела.

От прага на гостната, Сюзън наблюдаваше как съпругът и дъщеря й гръмко се смеят. Постоя, за да се наслади на гледката. Беше в състояние да си припомни всяка седмица, всеки месец, откакто не бе чувала малкото си момиченце да се смее така безгрижно.

Прехапа устни и реши. Ако Майкъл Фюри има нещо общо с това, значи му е длъжница, независимо какво смята Ани по въпроса. Като жена разбираше потребността поне веднъж, за кратко, да срещнеш опасен мъж в живота си.

А като майка… Е, ще види какво ще излезе.

— Томи, внучките ти искат да ги целунеш за лека нощ.

Той незабавно се изправи.

— С удоволствие.

— И да им прочетеш само една приказка, не повече — нареди Сюзън, докато минаваше край нея. — Независимо колко те уговарят, че им се играе.

Той я щипна по бузата, намигна й и изчезна.

— Ще отсъства най-малко час — прецени Сюзън. Отиде до барчето и си наля бренди. — Следователно има време да ми разкажеш за Майкъл Фюри.

Майка й, припомни си Лора, неизменно поставяше въпросите ребром, без заобикалки.

— Джош сигурно ти е казал за свлачищата и как Майкъл загуби къщата си.

— Да, известни са ми обстоятелствата, Лора. — Дъщеря й, помисли си Сюзън, вечно успява да заобиколи отговора. — Сега отглежда коне и е наел конюшнята за известно време.

— Конете му са чудесни. — Лора се вкопчи в темата. — Трябва да ги видиш. Няколко са тренирани за каскади. Фантастични са. Учи момичетата да яздят. Те са луди по него.

— А ти луда ли си по него?

— Хубаво е наоколо да има мъж, който да обръща внимание на децата.

Изпълнена с търпение, Сюзън се наведе и погали Бонго. Още една промяна, предприета от дъщеря й, отбеляза тя. Кутрето потреперваше от наслада под пръстите й.

— Лора, питам те, какво изпитваш към него?

— Много ми допада. Внимателен е, готов да помага. Сигурна ли си, че не искаш нещо за ядене? Малко плодове и сирене?

— Не, не желая плодове и сирене. — Сюзън се пресегна, за да успокои треперещата ръка на дъщеря си. — Влюбена ли си в него?

— Не знам. — Лора пое дълбоко дъх и погледна майка си в очите. — Спя с него. Съжалявам, ако не го одобряваш.

— Не е моя работа да одобрявам или не нещо толкова лично в живота ти — отвърна тя, но сърцето й все пак се сви. — Внимаваш ли?

— Разбира се.

— Много е привлекателен.

— Да.

— И изобщо не прилича на Питър.

— Така е — съгласи се Лора. — Съвсем различен е.

— Затова ли те привлича? Защото е пълна противоположност на бившия ти съпруг?

— Питър не е мерило за мен. — Почувства се неспокойна и стана. — Но вероятно и по тази причина до известна степен. Трудно е да не сравнявам, щом съм била само с двама мъже. Не спя с Майкъл, за да докажа нещо на някого, а защото той ме кара да се чувствам… Искам го. И той ме иска.

— Това достатъчно ли ти е, Лора?

— Нямам представа. За момента ми стига. — Извърна се и пристъпи към огъня в камината. — Преди това се провалих. Исках всичко да е идеално. Исках и аз да съм идеална. Може би се стремях да приличам на теб.

— О, мила…

— Не си виновна — продължи Лора бързо, когато майка й стана. — Моля те, не приемай така думите ми. Просто докато растях, все ти беше пред очите ми. Така компетентна, мъдра и без недостатъци.

— Не съм без недостатъци, Лора. Никой не е.

— В моите очи ти беше. И продължаваш да си. Никога не си правила погрешни стъпки, никога не си се колебала, никога не си ме подвела.

— Правила съм грешни стъпки. — Прекоси стаята и хвана дъщеря си за ръце. — Безброй пъти. Но баща ти неизменно стоеше до мен и ми помагаше да възвърна равновесието си.

— Както и ти стоиш до него, готова да му помогнеш. Винаги съм искала това, все за това мечтаех. За брак, семейство и живот, каквито ти си изградила. Не съм толкова глупава и съм наясно какви усилия изисква, колко преодолени грешки и безсънни нощи, за да се постигне. Но ти все пак успя, а аз — не.

— Ядосваш ме, когато се самообвиняваш така.

Лора поклати глава.

— Не се самообвинявам, чак толкова много. Знам обаче, че имам вина. Поставям си невъзможно високи цели. Наложи ли се да сваля летвата, изпитвам вътрешна съпротива. Ала повече не желая да бъде така. В момента, не искам нищо повече от онова, което имам. Част от мен винаги ще мечтае за постигнатото от теб и татко. Не само за мен, а и за децата ми. Но ако не ми е писано, няма да плача. Ще им осигуря най-добрия живот, на който съм способна. А също и за себе си. В момента Майкъл е важна съставна част от живота ми.

— Той знае ли точно колко важна?

Лора сви рамене.

— Често е трудно да се прецени какво точно знае Майкъл. Но аз съм сигурна в едно: Питър никога не ме е обичал.

— Лора…

— Вярно е и ще го преживея. — Фактически, прецени тя, й беше дори по-лесно, отколкото си представяше. — Ала аз го обичах, омъжих се за него и бяхме заедно десет години. И за двама ни, а особено за децата, щеше да е по-добре, ако не бях упорствала толкова дълго, непременно да излезе нещо от цялата история. Просто трябваше да приема поражението и да се откажа.

— Грешиш, ако питаш мен — обади се Сюзън тихо. — Давайки всичко от себе си, за да запазиш брака и семейството си, ти си направила най-доброто, което си могла.

— И така да е. С Майкъл е друго. Не съм обременена да се нагърбвам нещата да вървят, или да живея с илюзията, че имам мъж, който ме обича и иска каквото искам и аз. Не помня откога не съм се чувствала толкова щастлива.

— Тогава и аз съм щастлива — увери я Сюзън и реши засега да не дава съвети. — Хвана дъщеря си подръка. — Хайде да отидем да спасим баща ти, преди момичетата съвсем да са се качили на главата му.

 

 

В годината на сватбата си със Сюзън Конрой, Томас Темпълтън пристрои кулата към Темпълтън Хауз. От близо сто години всяко поколение от семейството бе прибавяло или разширявало с нещо къщата.

Изгради кулата от любов към романтичното. Безброй вечери се бе любил там със съпругата си, зачена и двете си деца между очарователните заоблени стени, върху огромното легло в стил рококо, макар Сюзън често да го коригираше, че Джош бил заченат на плътния ръчен килим пред камината.

Никога не й беше противоречал по този въпрос.

Сега пламъците в камината замираха, а бутилката шампанско се изстудяваше в сребърната купа. Той прегърна съпругата си — вече от трийсет и шест години седнали все на същия този килим.

— Изглежда, се опитваш да ме съблазниш. — Той й подаде чаша с пенливата течност. — Умна жена си, Сузи.

— Достатъчно умна, за да ти позволя да го сториш. — Усмихна се и го погали по лицето. — Томи, нима минаха толкова много години?

— Ти си си същата — отвърна той и целуна ръката й. — Прекрасна и свежа.

— Да, но са ми нужни часове, за да поддържам илюзията.

— Не е илюзия. — Притегли главата й към рамото си и се загледа в огъня. — Помниш ли първата нощ, когато спахме тук?

— Понесе ме на ръце по стълбите. Навсякъде имаше цветя, а леглото беше обсипано с рози. Виното се изстудяваше, горяха свещи.

— Ти се разплака.

— Толкова ме трогна. Често си го правил. И продължаваш. — Изви глава и докосна с устни скулата му. — Аз съм най-щастливата жена на този свят. Имам теб и ти ме обичаш и искаш толкова много. — Затвори очи и сгуши лице във врата му. — О, Томи…

— Какво те тревожи? Лора, нали?

— Не искам да бъде наранена. Всичко мога да понеса, но не и това. Знам, децата сами трябва да извървят пътя си, сами да водят битките си, сами да разбиват сърцата си. Ала още помня деня, когато се роди, толкова мъничка и прелестна.

— Мислиш ли, че Майкъл Фюри ще разбие сърцето й?

— Не знам. О, как ми се иска да знам. — Стана и отиде до прозореца. Погледна към скалите. Скалите, по които Лора бродеше и търсеше от детството си. — Фактът, че веднъж вече сърцето й бе разбито, ме убива. Поговорих с нея тази вечер, докато ти беше при момичетата. И си дадох сметка, че независимо от огромните усилия, които е положила, за да изгради отново живота си, една част от нея продължава да е ужасно уязвима. Така… незащитена. Според нея, тя се е провалила, Томи.

— Глупости. За какъв провал става дума? — Раздразнен, той също се изправи. — Провали се Питър Риджуей. Във всяко едно отношение.

— А ние провалихме ли се, като не го предотвратихме?

— Можехме ли да я спрем? — През последните две години често си бе задавал този въпрос. — Можехме ли?

— Не — отвърна Сюзън след кратко мълчание. — Можехме да го отложим, да я убедим да изчака няколко месеца, година. Ала тя беше влюбена. Искаше онова, което ние имахме. Така ми каза тази вечер, Томи. Винаги е искала онова, което ние имаме. — Той сложи ръка на рамото й. — Страшно ме е яд, че не го получи. Че й отнеха възможността да изпита сигурността и красотата на подобно чувство. А сега смята, че никога няма да го получи.

— Тя е млада, Сузи. Млада, красива и обична. Ще се влюби отново.

— Вече го е сторила. Влюбена е в Майкъл Фюри, Томи. Още не го признава пред себе си, затваря си очите, като мисли, че е въпрос на секс.

— Моля те — намръщи се той. — Никак не ми е лесно да мисля за малкото си момиче по този начин.

Тя се разсмя и го погледна.

— Твоето малко момиче е в разгара на пламенна авантюра с бунтарски настроения приятел на Джош.

— Да взема ли пушката?

Отново се разсмя и го прегърна.

— О, Томи… Ето, пак сме до нея и отново не можем да я спрем. Остава ни само да чакаме и да се надяваме.

— Бих могъл… да поговоря с него.

— Да. Аз също. Но каквото и да кажем, няма да промени чувствата на Лора. А и той е страхотно привлекателен.

Заинтригуван, Томас я погледна.

— Така ли?

— Абсолютно, неотразимо и опасно привлекателен. И страшно секси. — Устните й се извиха в усмивка, защото той се намръщи още по-силно. — И в очите му продължава да проблясва едно предизвикателно пламъче, сякаш ти подвиква: „Хич не ми пука“. Същото онова пламъче, което кара всяка жена на този свят да си въобразява, че единствено тя би успяла да го накара да му запука за нея.

— Така ли мислиш?

Погали го по бузата.

— Мисля, че като жена съм възхитена от вкуса й. И ужасена като майка.

— Дали все пак да не поговоря с него. Съвсем скоро. — Въздъхна дълбоко. — По дяволите, Сузи. Винаги съм харесвал това момче.

— И аз. У него има нещо честно. И каквото и да смята Ани, никога не е бил и не е негодник.

— Все пак, искаме ли дъщеря ни да е увлечена по мъж, който избяга в Търговския флот на осемнайсет години и положително е вършил неща, които не се обсъждат в доброто общество?

Тя трепна, защото си мислеше същото.

— Прекалено снобски звучи.

— На мен ми звучи като родителска загриженост. Не е важно, дали е на три или трийсет. Наш дълг е да се грижим за нея.

— Да не забравяме, мъже като Майкъл се появяват и изчезват, когато им скимне — добави тя. — Не пускат корени. А Лора ще повехне без корени. По нейните думи и момичетата са привързани към него. Как ще го понесат, ако още един мъж напусне живота им? — Тя се сгуши в него. — Не ни остава нищо друго, освен да бъдем наблизо.

— Точно така ще постъпим. Видяхме, как Марго и Кейт се справиха с проблемите си. И Лора ще успее.

— А и трите са неразделни. — Извърна се и двамата се загледаха към скалите. — Винаги разчитат една на друга. Направиха чудеса с магазина. Каквото и да стане, Лора разчита на тях и е горда, че заедно го изградиха. Ала аз не се задоволявам с малко, Томи. — Сложи ръката му върху сърцето си. — Искам мечтата й да се сбъдне. Искам да получи онова, което ние имаме. Искам да вярвам, че ще стои до прозореца, ще гледа морето и мъжки ръце ще я обгръщат с любов. Мъж, който да я обича и да стои до нея. Мъж, който да я накара да се чувства така, както ти ме караш да се чувствам. — Обърна се и взе лицето му в ръце. — Вярвам, че ще се случи. Ако поне малко прилича на мен, ще се бори и ще го получи. Така, както аз се борех за теб.

— Та ти не ми обръщаше внимание — припомни й той. — Много ме измъчи.

Бавна усмивка разтегна устните й.

— И даде резултат, нали? Идеален. Помня деня, когато намислих уж случайно да попаднеш на мен в градината с розите. И те оставих да ме целунеш. Ей така… — Тя вдигна устни и ги прилепи към неговите. — А Томи Темпълтън така и не разбра, кога попадна в капана.

— Винаги си била изобретателна, Сузи — призна той, взе я на ръце и я завъртя.

— И получавам каквото искам — прошепна тя, докато той я полагаше върху килима — така, както ей сега ще получа онова, което съм си наумила.

 

 

На път към скалите Лора видя, че в кулата свети. За момент впери очи в прегърнатите силуети на родителите си. Гледката беше прекрасна и накара сърцето й да забие по-бързо. Почувства, че изпитва завист.

Така добре си подхождат, помисли си тя, извръщайки се към морето. Живеят в един и същ ритъм, стил, цели и потребности.

Беше научила по трудния начин, че онова, което имат родителите й, не е даденост, а нещо, което рядко се случва и трябва да бъде приветствано.

Това само я изпълни с ново възхищение към тях.

Разхождаше се сама по скалите. Не го бе правила от седмици. Искаше Майкъл. Неизменното й желание я караше да потръпва, ала тази нощ нямаше да отиде при него. А и той едва ли я очакваше.

Бяха се разделили сконфузени. Тя — напълно засрамена, задето майка й я свари да се закача с мъж в плувния басейн, а той очевидно изпитваше неловкост. Прецени, че и на двамата им бе нужно време да се приспособят.

Лунната светлина бе силна и ярка — вятърът бе разгонил облаците. Познаваше скалите като собствената си гостна и се придвижваше с лекота. Стигна до една от любимите си седловинки.

Настани се и остави вятъра да брули лицето й, а водата да кънти в ушите й. Заслушана в шепота на вятъра, тя се чувстваше доволна.

 

 

От прозореца Майкъл я наблюдаваше как се спуска по скалите, а полите на дългата й дреха се веят като мантия. Романтично, тайнствено… Прокара пръсти по стъклото, сякаш можеше да я докосне. И раздразнен от себе си, ги отдръпна.

Няма да дойде при него. Нищо чудно, помисли си той, като натика ръце в джобовете. Продължи да наблюдава как грациозно се спуска по камъните, сякаш бе сърна. Родителите й се върнаха, а заедно с тях и напомнянето, реши той, че не са от една черга.

Лора Темпълтън може и да работи, за да изкарва прехраната си, може и да чисти от време на време някоя вана, но си остава Лора Темпълтън. А той продължава да е Майкъл Фюри — от другата страна на бариерата.

Вероятно, докато родителите й са тук, ще е заета. Ще кани гости, ще дава вечери.

И обеди в клуба, игра на тенис, изискани разговори на чаша кафе с бренди.

Тези ритуали му бяха съвсем чужди.

И никак не съжаляваше.

Е, ако ще го разкара, какво му пука? Сви рамене, извърна се и свали ризата си. Може да преспи с нея още веднъж-дваж, ако реши. Какво друго, ако не просто една човешка слабост е сексът. Използва я, за да задоволи своята потребност.

Запокити ядосано ризата и съжали, че не е нещо твърдо, та да се разбие с трясък. Господи, как я желаеше! Сега. Тук. При него.

Коя си въобразява, че е тя?

Кой си въобразява, че е той?

С мрачен поглед свали ботушите и ги запрати към стената. Те поне тупнаха с грохот.

Той много добре знаеше кой е. Предполагаше, че Лора също знаеше коя е. На Лора Темпълтън обаче ще й е много трудно да го разкара, преди той да прецени, че е готов за това. А той още не е приключил с нея!

Ще й отпусне тази нощ, примири се той, като изхлузваше джинсите. Нека да се чувства в безопасност. Защото оттук нататък няма да е така.

Отпусна се гол върху леглото и се вторачи в тавана. И ще я върне тук, при него. По дяволите, родителите й, наконтените й приятели и безупречното възпитание.

Захванала се е с помияр. Да видим как ще се справи с него.

 

 

Приседнала на скалата, Лора протегна ръце. Хладният влажен въздух галеше кожата й. Сети се как я галеше Майкъл — грубо, в един момент невъздържано, в следващия — неизказано нежно.

Имаше толкова различни настроения у него, разсъждаваше тя, толкова потребности. И за съвсем кратко време пробуди и у нея безчет настроения и потребности. О, тя не е Спящата красавица, но сякаш е спала цяла вечност. Чакала го е да я открие.

И той го стори, даде си сметка тя. По-скоро се откриха един друг. Тогава защо седи тук сама? Защо не е с него в този момент. Ще отиде при него. Лора стисна очи и реши, че ако светлините му са все още запалени, когато се обърне, ще отиде при него. Той вероятно я чака.

Надигна се, затаи дъх и се обърна. Въздъхна дълбоко. Видя само нощта и тъмните силуети на сградите.

Не я чакаше.

Потрепери от студ и се смъмри за глупавото си държание. Не я отхвърля, а просто е уморен и е легнал. Както е редно да постъпи и тя. Толкова неща има да свърши утре. Най-добре е да се наспи.

Не е задължително всяка нощ да прекарват заедно. Нищо не ги обвързва, няма обещания. Няма, повтори тя — ядосана, че сълзи напират в очите й. Отново се обърна към морето. Никакви обещания, никакви планове, никакви обричания.

Това ли искаше тя наистина след урока, който получи? Каква слабост я караше да копнее за обещания, за съвместни планове? Защо не се задоволяваше с каквото има и да престане да мечтае?

Нямаше значение какво се опитваше да си втълпи, осъзна тя, и седна. Нямаше значение какво каза на майка си, на Марго или на Кейт. Или дори на Майкъл. Всичко това са лъжи. Тя, пословично слабият лъжец, се справи забележително.

Обича го. Така глупаво е влюбена в него, а никой не подозира. Една част от нея вече ги виждаше заедно утре, догодина, след десет години. Любовници, партньори, семейство. Още деца, общ дом, съвместен живот.

Излъга и него, и себе си. И след като постъпи така, сега трябваше да продължи да живее с лъжи.

Не би било честно спрямо него, ако постъпеше по друг начин. Защото той не я излъга. Искаше я и тя не се съмняваше, че я харесва. Харесваше децата й, готов бе да протегне ръка за помощ. Предложи й тялото си, разбуди желанията й, даде й приятелството си. Тя ценеше тези неща.

Но това не й стигаше.

Егоистка ли съм, колебаеше се тя, или глупачка? Нямаше особено значение. Сама сътвори тази илюзия и трябваше да я продължи. Иначе щеше да го загуби.

А когато всичко свърши, няма да съжалява или да проклина Бога. Ще продължи, защото животът е дълъг, ценен и заслужава да му даде най-доброто от себе си. Когато настъпи моментът и не й остане друг избор, освен да живее без Майкъл, ще си спомня какво е изпитвала в този момент и какво означава да обичаш. И ще бъде благодарна.

Поуспокоена, опря ръка на земята, за да се надигне. Пръстите й напипаха нещо кръгло, сякаш знаеха, че е там и чака. С разтуптяно сърце вдигна предмета и разтвори шепа, за да го огледа на лунната светлина.

Проблесна малка златна монета. Недокосната, стрелна се в ума й, невидяна цели сто и петдесет години. Когато едно отчаяно младо момиче я бе скрило, за да я запази за любовника си. Тази монета — символ на една мечта — лежеше сега в дланта на Лора.

— Серафина — пророни тя.

Отново стисна монетата, дъхът й секна, сякаш изпита желанията на онова неразумно младо създание.

Високо над разбунтувалите се вълни, Лора се сви на скалата. И заплака.