Нора Робъртс
Сбъднати мечти (4)

Трета глава

Последното място, където Майкъл Фюри очакваше да намери, макар и временен подслон, бе огромното имение Темпълтън. Наистина, в миналото често го бе посещавал. Под прикритите изпитателни погледи на Томас и Сюзън Темпълтън. И не толкова прикритите на Ан Съливан.

Ясно си даваше сметка, че икономката го счита за помияр, попаднал сред чистокръвните й повереници. Вероятно се тревожи за намеренията му спрямо дъщеря й.

В това отношение можеше да е спокойна. Колкото и пленителна да бе Марго, двамата останаха само добри приятели.

Е, целуна я един-два пъти. Кой мъж би устоял на онези устни? Но с това се изчерпваше всичко. Тя беше за Джош. Разбра го преди много години, макар и млад.

Майкъл Фюри не нагазваше в периметъра на приятелите си.

А независимо от различното си потекло, двамата бяха приятели. Истински приятели. Майкъл не смяташе много хора за свои истински приятели. Знаеше, че е готов да направи всичко за Джош — и го бе правил — и че може да разчита на същото.

Ако не бяха конете, едва ли би поискал тази услуга. Нещо повече — дори да му я предложеха, щеше да я откаже. Не желаеше обаче да настанява животните в обществената конюшня. Започна да проявява сантименталност спрямо тях и не се срамуваше от това. През последните няколко години те станаха едно от малкото постоянни неща в живота му.

С какво ли не се захваща, какво ли не опита! Обичаше да се носи по течението. Плаването с Търговския флот възприе като избавление, на което се бе насладил. Обиколи голяма част от света и някои места истински му харесаха.

После се запали по автомобилите. Продължаваха да го занимават. Дори постигна известни успехи по състезателните писти на Европа, но му омръзна.

За кратко време между морето и автомобилите беше наемник. Тогава научи прекалено много как се убива и воюва за печалба. Не е пресилено да се каже, че се изплаши — оказа се твърде добър в занаята, имаше опасност да му допадне. Този период напълни портфейла му и остави белег върху сърцето му.

Свари да се ожени веднъж. Не продължи дълго и не можеше да се похвали, че е постигнал успех.

В годините, когато бе каскадьор, обикна конете. Овладя тънкостите и си спечели добра репутация. Счупи няколко кости. Скача от сгради, участва в ожесточени кръчмарски побоища, стреляха го прав на покрива, подпалваха го. И се свлича от безброй много коне.

Майкъл Фюри знаеше как да пада. Ала не успя да се измъкне и се влюби в конете.

Започна да ги купува, отглежда и тренира. Беше се грижил за болни коне и помогна на не едно и две жребчета да видят бял свят.

Според него беше намерил каквото търси.

Сякаш съдбата се намеси. Пастрокът му се обади да съобщи, че заедно с майка му възнамеряват да продадат имота на хълмовете. Майкъл не изпитваше особена привързаност към мястото, но — за изненада на самия себе си — реши да го купи.

Беше подходящо място за отглеждане на коне.

Е, върна се и като за „добре дошъл“ природата здравата го зашлеви. Изобщо не изпита съжаление за къщата. Но конете… Беше готов да умре, само и само да ги спаси и почти загина под тоновете кал.

Стоеше там мръсен, изтощен, сам и съзерцаваше просмуканите от тиня останки от поредното си начинание.

Имаше времена, когато просто щеше да прецени загубите и да продължи нататък. Ала този път реши да не се отказва.

А сега Джош му протягаше ръка. Потисна гордостта си заради конете и прие.

Подкара по алеята към къщата. Молеше се да не е заложил на губеща карта. Винаги се бе възхищавал от имението. Не беше възможно да му се устои. Спря по средата на пътя, слезе и се загледа в постройката.

Стоеше изправен в мекия зимен ден. Висок мъж с хармонично тяло на атлет, сякаш готов всеки момент да се нахвърли върху някого. Предпочиташе да носи черни дрехи, защото му спестяваше затруднението да се чуди какво да облече. Плътно прилепналите черни джинси и пуловера под лекедисаното кожено сако му придаваха вид на разбойник.

Той би потвърдил, че определението не е далеч от истината.

Вятърът развяваше черните му коси, по-дълги отколкото е практично, лъскави и гъсти. При работа често ги връзваше на опашка. Ненавиждаше бръснарите и с удоволствие би преминал през мъченията на ада, но не и да отиде на онова, което се наричаше стилист по прически.

Забрави да се избръсне, макар да възнамеряваше, но се забави с конете. Наболата брада само допринасяше за опасното изражение на скулестото лице с изненадващо нежни устни. Мнозина жени можеха да потвърдят колко са щедри и вещи. Ала всякаква нежност изчезваше, щом те приковяха твърдите сини очи.

Над тях веждите бяха извити — на лявата личеше малък бял белег.

Имаше и други белези по тялото — от автомобилни катастрофи и сбивания, от работата му като каскадьор. Научи се да живее с тях, както и с онези в душата си.

Докато изучаваше блестящата каменна фасада, издигащите се кули и светещото стъкло, от които бе изградена къщата, той се усмихна. Боже, какво място! Истински замък за съвременни крале.

Ето, задава се Майкъл Фюри. И какво ще направите сега?

Засмя се тихичко и подкара по лъкатушната алея през ширналата се морава. Тук-там стърчаха стари величествени дървета и храсти, готови всеки момент да разцъфнат. Не си въобразяваше, че принцесата господарка е особено очарована от натрапеното му присъствие. Джош трябва да е пледирал доста красноречиво, та да склони сестра си — неотделима част от висшите кръгове на обществото — да допусне човек, като Майкъл Фюри, дори в конюшнята си.

И двамата вероятно ще свикнат, надяваше се той. Няма да е за дълго и все някак ще успеят да не се срещат често. Точно както правеха в миналото.

 

 

Да се измъкне дори само за час по обяд беше проблематично за Лора, но необходимо. Изпрати прислужничката Джени да направи каквото може с почистването на помещенията над конюшнята. Бог й бе свидетел колко прах, мръсотия и паяжини имаше. И мишки, сети се Лора и неволно потрепери, докато вдигаше кофата със сапунена вода.

Не очакваше от момичето да направи чудеса. А и не разполагаше с достатъчно време. Изключено беше да потърси помощта на Ан. Само при споменаването на името Майкъл Фюри икономката изсумтя, а лицето й придоби каменно изражение.

И така, на Лора се падна да довърши работата. Нямаше намерение да пусне човек в дома си — или някоя част от него — и той да не завари идеална чистота.

Взе си по-дълга от обичайното обедна почивка от „Претенции“, преоблече се набързо и — на работа. Състоянието на банята така шокира Джени, че тя онемя.

Нищо чудно. С прибрани назад коси и навити ръкави, Лора стъпи във ваната и започна да жули. Когато нейният гостенин… наемател… какъвто ще да е, пристигне утре, няма да открие никакво петънце по плочките.

Що се отнася до самата конюшня, след бегъл поглед реши да остави на Майкъл Фюри да се справи.

Докато работеше, бързо премисляше какво още й остава да свърши днес: да се върне в „Претенции“ до три; да затвори в шест и половина; после да прибере момичетата от урока по пиано.

По дяволите, съвсем забрави да потърси добър учител по рисуване за Кейла.

Следваше вечерята в седем и половина. Да провери дали и двете момичета са подготвени за предстоящите тестове.

Какво имат утре? Контролно по правопис на Кейла? Или по математика на Али? Или и двете? Господи, никак не й се учи отново. Дробите направо я съсипват.

Леко задъхана, тя прокара ръка през челото си и една мръсна диря остана по бузата й.

И е крайно време да подготви отчета на ангажираните с продажби на козметика за събирането следващия месец. Това ще направи в леглото, след като децата заспят. О, Али има нужда от нови балетни пантофки. Утре ще се погрижи и за тях.

— Може да се каже, че гледката е невероятна. — Майкъл стоеше на прага на тясната врата и изучаваше привлекателните заоблени части, обути в избелели джинси. Вероятно, реши той, принадлежат на някоя от прислужничките на Темпълтън. — Ако и това влиза в договора, би трябвало да плащам доста по-висок наем.

Лора изпищя, изправи се, удари глава в душа и разля мръсна вода по краката си. Не стана ясно кой от двамата бе по-изненадан.

До този момент Майкъл не си беше давал сметка колко ярко се бе запечатал образът на Лора в съзнанието му: красива, страшно красива, златна, розова и бяла, като лъскава картинка на принцеса от книжка с приказки.

Ала в момента пред него стоеше жена с огромни сиви очи, изпоцапано лице, разрошена коса, а изящните й ръце, пригодени единствено да наливат чай, сега стискаха четка.

Той се съвзе пръв. Мъж, преживял толкова много, би трябвало да има добри рефлекси. Усмихна се широко, като се облегна на касата на вратата.

— Лора Темпълтън. Това си ти, нали?

— Нямах представа… Очаквахме те утре.

Да, помисли си той, гласът й не се е променил. Хладен, шлифован, леко сексапилен.

— Винаги предпочитам да огледам предварително. А и входната врата е широко отворена.

— Проветрявах помещенията.

— А, ясно. Драго ми е да те видя пак, Лора. А и никога никой толкова привлекателен не е чистил банята ми.

Унизена, съзнаваща, че бузите й пламтят, тя едва успя да проговори.

— Както Джош вероятно ти е казал, не използваме тази постройка. А и няма твърде много прислужници, та да приготвим всичко толкова набързо.

Той се изненада, че тя изобщо е наясно как се държи четката.

— Не си давай толкова труд за мен. Сам ще се справя.

Сега, когато имаше възможност да я разгледа по-внимателно, видя, че под мръсотията тя бе все така прелестна: деликатни черти, нежни устни, аристократично високи скули и замечтани очи с цвят на буря.

Беше ли забравил колко е дребна? Един и петдесет и осем, може би един и шейсет, стройна като фея, с коси с цвят на злато, на приглушена слънчева светлина.

Тя си припомни как често се зазяпнаше в нея — точно както сега. Не проронваше дума, а само я гледаше… докато тя не знаеше къде да се дене от смущение.

— Съжалявам за дома ти.

— Ъ? — Той повдигна вежда — тази с белега — и я накара да го погледне в очите. — О, най-обикновена къща, нищо повече. Винаги мога да построя нова. Благодарен съм ти, че предлагаш подслон на мен и конете ми.

Подаде й ръка и тя несъзнателно я пое. Беше силна, груба и мазолеста. Задържа я дори при опита й да я изтегли.

На устните му отново заигра усмивка.

— Във ваната ли възнамеряваш да стоиш, сладурано?

— Не. — Прочисти гърлото си и му позволи да й помогне да стъпи на пода. — Ще те разведа — започна тя, но млъкна, защото той не помръдна. — Ще те разведа наоколо — повтори тя.

— Благодаря.

С наслада вдъхна уханието, което се носеше от нея.

— Джош вероятно ти е казал, че това е жилището на коняря. — Гласът й отново звучеше ясно, като на добре възпитана домакиня. — Според мен нищо не липсва. Оборудвана кухня…

Тя посочи към помещението до голямата стая, където Джени надлежно бе изчистила емайлираната печка, мивката от неръждаема стомана и белите кухненски шкафове.

— Чудесно. Аз и без това не готвя много.

— Джош спомена, че повечето от мебелите ти са изчезнали, затова донесохме някои неща.

Тя изчака със скръстени ръце, докато той огледа стаята. На смъкнатия от тавана диван едно претапициране нямаше да му се отрази зле. Но иначе бе здрав и солиден. Някой бе изгорил с цигара масичката за кафе в стил „Шеридан“.

Тя лично добави няколко месингови лампи — струваха й се по-подходящи за мъж — люлеещ се стол, още няколко масички и дори ваза с диви зимни цветя.

— Толкова много си се постарала. — Това го изненадваше. — Готвех се да изкарам няколко месеца при по-бойни условия.

— Е, не е като в хотел „Темпълтън“ в Париж — отпусна се тя и дори леко се усмихна. — Спалнята е ей там — посочи тя към къс коридор. — Не е особено обширна, но леглото е голямо. Знам, че Джош обича да има място за… — Не довърши, а Майкъл се усмихна. — Обича да му е просторно и затова вкарахме голямото легло тук. Държахме го разглобено в склада. Винаги съм харесвала металните му табли. Не може да се каже, че дрешникът е просторен, но…

— Гардеробът ми не е богат.

— И… — чудейки се какво да добави, тя отиде до прозореца в стаята. — … гледката.

— Да. — Приближи се зад нея и остана изненадан, че главата й стига точно до брадичката му. Виждаше скалите, лазурното море, каменните острови по-навътре и бушуващата вода, която непрестанно ги атакуваше. — Някога прекарваше доста време на скалите.

— Още го правя.

— Съкровище ли търсиш?

— Разбира се.

— Как се казваше онова момиче, дето се хвърлило от скалите?

— Серафина.

— Да, точно така. Серафина. Доста романтична история.

— По-скоро тъжна.

— Едно и също е. Едно време Джош се присмиваше на теб, Марго и Кейт, защото не се уморявахте да бродите по скалите и да търсите изгубената зестра на Серафина. Но ако питаш мен, тайничко искаше той да я намери.

— Продължаваме да я търсим всяка неделя. Марго, Кейт, аз и дъщерите ми.

Думите й го сепнаха. За момент бе забравил, че тази дребна, деликатна жена е родила две деца.

— О, да. Ти имаше деца. Момичета, нали?

— Точно така. — Тя вирна брадичка и се обърна. — Дъщери. Моите дъщери.

Не вложи никакъв подтекст в думите си и се зачуди с какво я е предизвикал. След миг попита:

— Колко са големи?

Не беше очаквала това любопитство дори от приличие. Разчувства се.

— Али е на десет, а Кейла — на седем.

— Рано си родила. Момиченцата на тяхната възраст обикновено си падат по конете. Могат да наминат и да видят моите, ако искат.

И това не беше очаквала.

— Много мило от твоя страна, Майкъл. Но не желая да ти пречат.

— Обичам децата.

Каза го така простичко, че тя му повярва.

— Тогава да те предупредя — и двете изгарят от любопитство да те видят. А ти, предполагам, изгаряш от любопитство да видиш конюшнята.

По навик погледна часовника и се намръщи.

— Уговорка ли имаш?

— Всъщност — да. Ако не възразяваш, довърши обиколката сам. Наистина трябва да се преоблека.

За да отиде на фризьор, представяше си той, или да си направи маникюр. Или за редовните петдесет минути при някой моден психотерапевт. На глас обаче каза:

— Разбира се.

— Оставих ключовете в кухнята — продължаваше да обяснява тя. — Няма телефон. Не знаех дали искаш да прокарат. Ако се нуждаеш от нещо…

— Ще се оправя. — Измъкна чек от джоба и й го връчи. — Наемът.

— О! — Тя го прибра с доза съжаление, защото нямаше възможност да посрещне един от старите приятели на брат си като гост. Наемът щеше да свърши такава добра работа за новите балетни пантофки и уроците по рисуване. — Благодаря ти. Добре дошъл в имението Темпълтън, Майкъл.

Тя тръгна към врата и заслиза по външните стълби, а той застана до страничния прозорец, за да я проследи как прекосява моравата към къщата на семейство Темпълтън.

 

 

— И стоя аз — тихичко разказваше Лора — във ваната — въздъхна, благодарна, че временното затишие на прилив от клиенти в „Претенции“ й позволяваше да сподели всичко с приятелките си, — облечена в дрипи. С четка в ръка. Престани да се смееш!

— Веднага — обеща Кейт, хванала се за корема, който я болеше от смях. — Искам точно да си представя картината: елегантната Лора Темпълтън заловена в миг, когато гони петната по стените на ваната.

— Де да бяха петна. Направо мръсна плака. Вероятно ще схвана хумора в ситуацията след година. Или две. Но в момента се чувствам унизена. А той през цялото време стои и се хили насреща ми.

— Хм… — Марго докосна с език горната си устна. — И ако не ми изневерява паметта, Майкъл Фюри има влудяваща усмивка. Все така безбожно и опасно привлекателен ли е?

— Не забелязах — смънка Лора и посвети вниманието си на някакъв отпечатък от пръст върху стъклената витрина.

— Лъжкиня. — Марго се наведе по-близо до нея. — Хайде, Лора. Разказвай.

— Може да се каже, че прилича малко на съвременен вариант на Хийтклиф от „Брулени хълмове“. Тъмен, мрачен, потенциално опасен и малко грубоват. — Сви рамене. — Ако смяташ такъв човек за привлекателен…

— Няма да ме накара да извърна глава — реши Марго. — Джош каза, че известно време е бил наемник.

— Наемник? — Беше забравила, а сега като се сети, добави: — Всичко си идва на мястото.

— И веднъж, във Франция, се срещнахме случайно. Тогава се занимаваше с автомобили. — Марго наклони глава при спомена. — Прекарахме интересна вечер заедно.

Лора повдигна вежди.

— Нима?

— Интересна — повтори Марго, но не добави нищо повече. — После стана каскадьор в Холивуд. А сега — коне. Чудя се, дали ще се задържи с тази работа. Джош се надява да го стори.

— Е, създалата се ситуация поне ми даде тласък да оправя конюшнята. — Лора се приближи до една полица и започна да пренарежда чаши. — Доста са занемарени. Мислех дори да купя кон, щом успея да си го позволя. На момичетата вероятно ще им хареса.

— Какви коне всъщност отглежда? Расови? За разплод? — полюбопитства Кейт.

— Не попитах. Само го разведох из помещенията и му връчих ключовете. Предполагам, ще се оправи. Джош очевидно смята, че ще успее. А ако редовно си плаща наема, аз пък ще добавя: може да му се разчита. Няма какво повече да очаквам от един наемател. Конете изискват много време и работа. — Значи, помисли си Лора, няма да може да си го позволи поне през следващите десет години. — Ще бъде доста зает. Съмнявам се дали ще го виждаме често.

Вратата се отвори. Влязоха две клиентки. Щом забеляза, че са от редовните, Лора се усмихна и пристъпи към тях.

— Аз ще се погрижа — прошепна тя на приятелките си. — Радвам се да ви видя отново, госпожо Мейърс, госпожо Ломакс. С какво мога да ви помогна днес?

Докато Лора водеше клиентките към сектора с дрехи, Марго разсъждаваше на глас.

— Опитва се да скрие колко е заинтригувана.

— Ъ?

— Лора! Има вид на заинтригувана от мъж жена, която се опитва да прикрие този факт. — След минута мълчание Марго отсече: — Това е добре.

— Какво му е доброто?

— Време е да изживее някакво разсейване. Някакво мъжко разсейване.

— Ти някога мислиш ли за какъвто и да е друг тип разсейване?

— Кейт! — Развеселена, Марго потупа приятелката си по ръката. — Много глупав въпрос, но обясним за току-що омъжена жена, при това за съпруг с доказани прелести. Лора никога не се е отпускала по отношение на мъжете. Според мен Майкъл Фюри ще се окаже идеалният подарък за трийсетия й рожден ден.

— Той е мъж, Марго, а не чифт обици.

— О, но, скъпа, би могъл страхотно да й отива, ако мога така да се изразя.

— И предполагам, не ти хрумва възможността да не представляват интерес един за друг. В сексуално отношение, имам предвид. Чакай. — Кейт вдигна театрално ръка. — Забравих с кого разговарям.

— Не бъди фалшива. — Марго забарабани с пръсти по тезгяха. — Става дума за мъж и жена, и двамата необвързани, доколкото знаем, и привлекателни. Джош ги събра, макар — съмнявам се — да е възнамерявал да стори точно това. Неволно създаде доста интересна ситуация.

— Като поставяш въпроса така — подхвана Кейт загрижено, хвърляйки неспокоен поглед към сектора с дрехи, — трябва да призная, че винаги съм харесвала Майк, но той бе див още като дете. Все едно да събереш вълк с агне.

— Моля се да си права. Всяка жена трябва да има поне една среща с вълк. Но… — Все пак разговаряха за Лора. — Ще поканя Майкъл на вечеря у дома. Лично ще го проверя.

— И предполагам всички ще трябва да приемем преценката ти, основаваща се на по-богат опит.

— Естествено. — Вратата отново се отвори. — Хайде на работа, колежке.

 

 

В сектора за дрехи Лора търпеливо показваше колекцията от кашмирени жилетки. Ако знаеше какво приказват приятелките й, щеше да се развесели, но и да се ужаси.

Като цяло мъжете просто не я интересуваха. Не, че ги мразеше. Бракът с Питър не я превърна в опърничава, фригидна жена, нито стесни мирогледа й до степен да смята мъжете за врагове. Прекалено много добри мъже бе срещала в живота си, за да се стигне дотам. Баща й бе първият пример. Брат й — вторият. През последните месеци обикна и Байрън де Уит.

Семейството обаче е едно, а интимните или неангажиращи връзки — друго. Не разполагаше с времето, желанието или енергията за тях. През двете години, откакто приключи с брака, се бореше да изгради отново живота си на всякакво ниво: с децата, дома, работата й във веригата хотели „Темпълтън“. И в „Претенции“.

Докато клиентките обсъждаха избора си, тя се дръпна настрана, за да им остави повече място. Захвана се с магазина импулсивно — стъпка, която предприе не само заради себе си, но и заради Марго.

Кариерата и финансите на Марго бяха в задънена улица, когато се завърна в Монтърей от Европа. Идеята да ликвидират с имуществото на Марго и да създадат интригуващо място, където да продават, беше рискована. Но започна да дава дивиденти от първия миг.

Не само в долари, помисли си Лора, като се върна в основното помещение. Но и в гордост, самочувствие, приятелство и забава.

Купиха по-скоро не сграда, а празно, прашно, порутено и миризливо пространство. Фантазията и усилията им го превърнаха в нещо забележително. Прозорецът на обширната витрина проблясваше на слънцето и загатваше на минувачите какво предлага магазинът.

Дръзка изумрудена рокля за коктейл с носталгично перо от фазан на рамото бе метната върху стола на елегантна дамска тоалетка. Разноцветни флакони стояха върху блестящата повърхност на плота редом с огърлица от изкуствени скъпоценни камъни. От едно отворено чекмедже извираха коприни и фалшиви диаманти. Имаше и лампа във формата на лебед. Кристална чаша за шампанско бе поставена до празна бутилка. Мъжки ръкавели и небрежно преметната официална черна вратовръзка се преплитаха с дамски аксесоари. Чифт червени чехли бяха хвърлени артистично по средата, сякаш някоя жена току-що ги бе събула. Подредбата на витрината бе територия на Марго, но Лора създаде интериора. И се гордееше. Както се гордееше с магазина като цяло. Навсякъде из просторното помещение имаше уникати и привличащи окото предмети. По боядисаните в розово стени висяха стъклени полици, отрупани със съкровища: порцеланови кутийки, сребърни сервизи, позлатени по ръбовете предмети. Тапициран в кадифе малък диван — третият, който се наложи да направят — даваше възможност на клиентите да поседнат и да се насладят на чаша чай или шампанско.

Позлатено тясно стълбище водеше към отворения балкон, който опасваше помещението и към будоара, където роби, пеньоари и нощници висяха изящно подредени в розов гардероб. Всичко бе за продан — от леглото в стил „Рококо“ до най-малката сребърна кутийка. И нищо не се повтаряше.

Магазинът спаси и трите. И макар да не смяташе, че е възможно — ги сближи още повече.

Докато изчакваше пред пробната, забеляза Марго да показва на клиентка сапфирена гривна от витрината. Кейт обсъждаше с друга произхода на лампа в съвременен стил. Нова клиентка разглеждаше кутия от опал за енфие, докато приятелката й се бе потопила в колекцията от вечерни чанти.

От стереото тихичко се разнасяше музиката на Моцарт. През прозореца Лора зърна забързаното движение по „Кенъри Роуд“. Коли завиваха, спираха или бавно напредваха. Хора се разхождаха по тротоара. Мина мъж със засмяно момченце на раменете. Някаква двойка спря да разгледа витрината. После престъпиха прага и влязоха в магазина.

— Мадам Темпълтън?

Лора се приближи към пробната.

— Да, госпожо Мейърс? Открихте ли нещо, което ви допада?

Жената се усмихна и показа какво е избрала.

— Никога не си тръгвам разочарована от „Претенции“.

Лора изпита гордост и усети как страните й пламнаха за миг. Пое кашмирената жилетка.

— Затова сме тук и се стараем.