Нора Робъртс
Сбъднати мечти (15)

Четиринадесета глава

През досегашния си живот Майкъл Фюри скача от високи сгради, сражава се в джунгли, преживя ураган в открито море, състезава се с високоскоростни автомобили и няколко пъти си чупи кости. Участва в кръчмарски сбивания, прекара една нощ в ареста, където „изкуството“ по стените представляваше анатомично преувеличена скица на дамски полов орган. Убива мъже и люби жени.

И, даде си сметка той, всъщност бе водил живот на сянка.

Никога не се беше изправял пред премеждията и затрудненията да изведе две момиченца от дома им и да ги откара на училище.

— Какво значи, не можеш да ходиш с тези обувки?

— Не подхождат на тоалета ми.

Присви очи и внимателно разгледа Али, облечена в пола на цветя и розова жилетка. Само преди минута не беше ли нещо зелено?

— Така каза и миналия път, а на мен ми изглежда добре. В края на краищата става въпрос за някакви обувки.

С маниера на жените, характерен от появата на Ева със смокиновото листо, Али извърна очи.

— Не са подходящи. Трябва да ги сменя.

— Е, побързай, за бога — промърмори той.

Тя се втурна нагоре и остави Кейла, която го дърпаше нетърпеливо за ръката.

— Забравих как се пише „бъркотия“.

— А-л-и-с-ъ-н — подсказа той.

Тя се разсмя.

— Не, наистина. Не знам дали е с „а“, или с „ъ“.

— С „а“ — отвърна той почти уверено. Правописът не бе най-силното му място. А ако малките не побързат, ще закъснее за срещата с предприемача. И без това изваждането на разни разрешителни за строеж вече забави плановете му. А сега — Алисън и обувките й… — Алисън! Тръгвам след десет секунди с или без теб!

— Понякога и мама казва така — осведоми го Кейла, — но никога не го прави.

— А аз ще го направя. Хайде — дръпна той Кейла към вратата.

— Не бива да тръгваш без нея. Мама ще се ядоса.

— Не ме интересува. Тръгваме. Хайде, влизай в колата!

— А Али как ще стигне до училище?

— Пеша — отвърна Майкъл навъсено, — с обувките, които най-после е избрала.

Нали все пак разреши кризата около скъсаната диадема на Кейла? Косата й му изглеждаше прилично завързана назад с ластичето, което свали от своята опашка. Не се паникьоса при изявлението на Али, че е загубила чантата си, а потърси и я намери под масата — беше я оставила там преди закуска.

Запази спокойствие и изигра ролята на справедлив съдник в спора между двете чий ред е да нахрани домашните любимци. И не трепна, макар Бонго да изрази тъгата си, че младите му господарки го напускат, като се изпика във фоайето.

Да, прецени Майкъл, докато палеше колата, с всичко дотук се справи великолепно. Но не възнамеряваше да го водят за носа.

Нетърпението му се превърна в задоволство при вида на Али, която излетя от къщата с пламъчета на негодувание в очите.

— Канеше се да тръгнеш без мен! — изобличи го тя, отваряйки вратата.

— Точно така, Русокоске! Хайде, влизай.

За да не покаже при тези обстоятелства, че прякорът й харесва, тя вирна глава.

— Има само две места. Къде да седна?

— До сестра си.

— Но…

— Влизай! Веднага!

При строго изреченото нареждане тя се мушна до Кейла. Нацупи се драматично, когато Майкъл препаса и двете с предпазния колан.

— Мисля, че това не е законно.

Използва интонацията на „дамата на имението“, помисли си Майкъл. Точно като майка си.

— Извикай ченгетата — посъветва я той и подкара. През следващите петнайсет минути бе бомбардиран от оплаквания. „Бута ме“, „Не ми оставя място“, „Седи върху полата ми“.

Мускулите на слепоочията му затрепериха. Как е възможно някой — който и да е — да преминава през това всяка Божа сутрин?

— Трябва да си преговоря думите — проплака Кейла. — Имам контролно. Майкъл, Али пак ме бута.

— Али, стегни се.

Издуха косите от челото си — благодарение на подаръка, който направи на Кейла, сега падаха пред очите му.

— Няма достатъчно място — осведоми го Али надменно. — Тя заема цялата седалка!

— Не е вярно!

— Точно това правиш!

— Аз…

Изръмжаването на мъжа до тях накара и двете да млъкнат за момент. Доволен, Майкъл си пое дъх.

— Какви са думите за контролното?

— Не ги помня. Записани са в тетрадката. — Гласът й отново придоби плачевни нотки. — Ако не получа сто точки, няма да ми разрешат да играя на компютъра в свободното време.

— Ами извади тетрадката.

Трябваше да се досети, че това ще повлече нови оплаквания.

— Стъпваш по обувките ми, Кейла. Ще ги изцапаш. Ще…

— Не искам да чувам повече за обувките ти, Русокоске. — Тикът отново се появи, този път по-начесто. — Нито думичка за обувките.

— Ето думичките. — Кейла триумфално размаха тетрадката и в ентусиазма си го цапардоса по главата.

— Добре, прегледай ги или направи каквото трябва.

— Не. Нека Али ги чете, а аз ще ги произнасям буква по буква. И трябва да използвам всяка в самостоятелно изречение.

— Не искам да ги чета — възрази Али.

Майкъл й хвърли кос поглед.

— Искаш ли да вървиш пеша?

— Е, добре де. — Доста безцеремонно сграбчи тетрадката. — Такива бебешки думи.

— Не са.

— И не ги научи, защото снощи беше прекалено заета да си рисуваш тъпите картинки.

— Не са тъпи! Ти си тъпа, защото…

— Престанете! На часа! Ако трябва, ще спра шиба… — Прехапа си езика ужасен. Господи, какво щеше да каже! Наложи си да поеме дъх дълбоко. — Алисън! Думите!

— Ей сега. — Тя подсмръкна и погледна към внимателно изготвения списък от Кейла. — Обречен.

— О-б-р-е-ч-е-н — изрече тя буква по буква и прехапа устни. Трескаво мислеше за изречение и погледна към Майкъл с надежда.

Той се намеси.

— Нищо неподозиращият Майкъл Фюри предложи да откара две момиченца до училище и сега е обречен да прекара остатъка от дните си в санаториум за душевноболни.

Али се разсмя.

— Това са глупости.

— Не бъди толкова сигурна. — Замисли се обаче и предложи друго: — Обречен съм да изтърпя присъдата. Става ли?

— Да.

Преговориха и останалите думи. Майкъл бе доведен до лудост, когато пристигна пред портата на училището. Старото му порше се примеси с лъскави мерцедеси, скъпи линкълни и модерни спортни коли.

— Изчезвайте — нареди той и разкопча колана. — Закъснявам.

— Сега трябва да ни пожелаеш приятен ден — напомни му Кейла.

— Така ли? Е, добре — приятен ден.

Но това не бе всичко.

— А сега ни целуни за довиждане.

И се наведе към него за целувка.

Смаян, той се загледа в Али.

— А ти няма да ме целунеш, защото си ми сърдита, така ли?

— Не съм. — Избута сестра си и долепи устни до бузата му. — Благодаря, че ни докара до училище.

— Беше много… образователно за мен — отвърна той и се загледа как двете поемат по стълбището сред рой деца. — Господи, Лора — промърмори, облегнал за миг глава върху волана, — как преживяваш това всеки ден и още не си се пропила сериозно?

 

 

Би му обяснила, че всичко е въпрос на планиране, дисциплина и приоритети. И молитви да запази търпение. Специално в края на този ден тя доста усърдно се молеше.

Как да предвиди сбиването на двете журналистки от конкурентни списания за любовна литература във фоайето? Откъде да се досети, че при опита да разтърват бълващите една към друга ужасни епитети жени, хванали се за косите и готови да хапят, двама от подчинените й ще пострадат до степен да имат нужда от медицинска помощ?

Но все пак съобрази, че след случката ще се появят журналисти и оператори от всички медии, а въпросите им ще бъдат отправени точно към нея. Никак не бе по вкуса й.

В „Претенции“ пристигна със закъснение и завари не по-малко напрегната обстановка. Попадна на разстроената Кейт — Марго бе ровила из свещените й счетоводни книги.

А клиентката, която доведе със себе си три деца, вместо да ги контролира, се застоя в пробната и ги изостави да дивеят на воля из магазина. Последиците — една счупена ваза, петна от пръсти по всички витрини и изопнати нерви. Жената напусна нацупена, след като я помолиха друг път да наглежда рожбите си и да заплати нанесените щети.

Животът й не стана по-лек вкъщи, където й се искаше единствено да стене. Оказа се наложително да помогне за доклада по наукознание, да се съгласи да придружи класа при посещението в аквариума. Застигна я и ужасът за всеки родител: деление на дроби!

Настроението й не се подобри от откритието, че Бонго се е наместил в гардероба й и за да изрази привързаността си към нея, е надъвкал непоправимо три обувки — все от различни чифтове.

А родителите й пристигаха на следващия ден.

Добре. Вече преоблечена в джинси, Лора прокара ръце по лицето си. Все пак се справи. Домашното бе написано, Бонго — смъмрен и едва ли щяха да съдят фамилията Темпълтън, защото две жени са пощурели във фоайето.

Изпитваше остра нужда от въздух, което й даде възможност да се увери, че Джо — както винаги — е свършил добра работа в градината и пътеките са преметени. Но понеже забрави да помоли Ан плувният басейн да бъде почистен и готов за пристигането на майка й, щеше лично да се захване с тази задача.

Мина покрай стаята на Али. Спря за момент и се усмихна. Чу как вътре двете й дъщери бъбрят, очевидно за някой филмов актьор, който едва ли още се бръсне, и се кикотят.

Всичко е наред, щом децата й се кикотят.

Измъкна се през страничната врата. Не желаеше да слуша увещанията на Ан — Джо и внукът му да оправят басейна. Младият Джо учеше за изпити, а на нея щеше да й отнеме десет… е, добре, двайсет минути. Освен това тя обича да чисти басейна. Така имаше възможност да помечтае в градината, която, отбеляза тя със задоволство, бе разцъфтяла красиво. Усилията на стария Джо бяха възнаградени. Навсякъде ухаеше на цветя, новите лехи бяха прекопани и почистени от плевели.

Пътеките бяха пометени, моравата — полята.

— Изглежда, всичко е наред — сподели тя с Бонго, който припкаше редом до нея. Прости му за съсипаните обувки, след като той доби засрамен вид и разкаяно я близна по лицето. — А сега седни и се дръж прилично.

Готов на всичко, Бонго се настани до басейна и я загледа с влюбени очи.

Разбира се, съобрази Лора, ако се бе сетила да вземе нова помпа, басейнът щеше да се чисти автоматично. От нея се искаше само да го запише в тефтерчето, когато влезе вътре. Иначе ще се наложи да се предаде и да купи един от онези джобни електронни бележници, с който Кейт не се разделяше.

Без затруднения размота маркуча в бараката и го закрепи към чешмата. Чистеше басейна и мечтаеше. След малко ще сложи децата да спят. Толкова е хубаво, че Али се усмихва искрено, когато двете се целуват за лека нощ.

Али преживя известно разочарование от баща си, но сега се чувстваше по-уверена в себе си. Това бе важното.

Ще прегледа сметките с Ани, продължаваше да планира Лора. Със средствата от работата си на две места и дивидентите от вложенията, които Кейт направи за нея, успяваше да държи главата си на повърхността. По изчисленията на Лора след около шест месеца ще е по-изплувала.

Значи нямаше да продава повече от бижутата, освен ако не бе абсолютно наложително. И нямаше да се налага да избягва или увърта отговорите, когато родителите й или Джош проявяваха интерес към финансовото й положение.

И може би — може би — все пак ще успее да задели пари за онзи кон. Али така го желаеше. По-късно ще огледа внимателно сметките, реши тя. Или по-скоро — утре, тъй като се сети за Майкъл.

Искаше отново да отиде при него тази нощ, да забрави всичко, освен че съществува. Да чувства. Когато я любеше, той я караше да се чувства център на вселената.

Винаги бе мечтала за мъж, който да мисли единствено за нея, когато е в обятията му. Да е така обладан от нея, че в главата или сърцето му да няма нищо друго.

О, как желаеше да надникне в сърцето му.

Ето, това бе нейният проблем, призна тя, докато прехвърляше пръта през водата — копнееше за онази глупава, романтична любов — блян от момичешките й години.

Любов като тази на Серафина, замечтано се усмихна тя. Такава любов, че една жена да е готова да умре за нея.

Е, тя не би си позволила да се увлече чак дотам, да се хвърли от скалите. Има да отглежда деца, да стопанисва къща, да поддържа кариера — изключително интересна кариера.

Ще се задоволи с онова, което могат да си предложат взаимно с Майкъл, и ще бъде благодарна. Дори повече от благодарна, обеща си тя. Само да настъпи нощта и тя ще се озове в леглото с него, ще усети ръцете му. Тези нетърпеливи, груби ръце, които вземат всичко, каквото пожелаят, и я подлудяват от екстаз.

Как само прошепва името й — нежно и дълбоко — когато прониква в нея.

— Какво, по дяволите, правиш?

От грубия тон едва не изпусна пръта. Вдигна сепнато глава и съзря любовника си, намръщен. Стоеше разкрачен, с ръце в джобовете и свободно пусната коса.

Едва се удържа да не му се хвърли на врата. Вместо това вирна глава.

— Суфле. Не виждаш ли?

— Защо, по дяволите, си се захванала с това? — Пристъпи гневно и изтегли пръта от ръцете й. — Нямаш ли прислужник за тази работа?

— Всъщност не. Освободих го преди две години. Разбрах, че Кенди ползва услугите му. Не само за басейна й. Стори ми се… неловко.

Той обаче нямаше намерение да се усмихне. Как да не се разгневи, когато я вижда заета с поредната задача, след като цял ден е работила!

— Тогава наеми друг.

— В момента не съвпада с плановете ми. А и успявам да се справя сама. — Погледна го изпитателно и отметна кичур от лицето му. — Изглеждаш ми уморен, Майкъл. Тежък ли беше денят ти?

След разговора с предприемача изпадна в лошо настроение. Строежът, уведоми го той, щял да се проточи най-малко още шест месеца. Наговори му какво ли не, за разрешителни, инспекции, зониране. Значи се налага да остане наемател на Лора далеч по-дълго, отколкото предполагаше.

Не желаеше да бъде неин наемател и всеки месец да й връчва чек. Въпросът съвсем не опираше до парите, гневеше се той. Просто бе… неловко.

— Имал съм и по-добри. — Побутна я и се залови с чистенето на басейна. — И не става дума за мен. Луда ли си да отглеждаш две деца, да ходиш на две места на работа и на всичкото отгоре да се занимаваш и с такива глупости! Защо не затвориш проклетия басейн?

— Защото обичам да плувам. Много жени работят далеч повече от мен и се справят отлично.

— Но ти не си като другите — възрази той, защото точно това мислеше в момента.

— Не съм. Ала те не притежават красив дом, който никой няма да им отнеме, нито биха загубили работата си, ако нещо наложи да променят програмата си. — Обидена, понечи да вземе пръта. — А и не съм разглезената принцеса, за която ме смяташ. Аз… — Едва си поемаше дъх, борейки се за пръта. — … съм способна, интелигентна жена и добре се справям с живота си. Омръзна ми хората да ме гледат съжалително и да подмятат зад гърба ми: „Клетата Лора“. — Отново дръпна и изруга. — Не съм „клетата Лора“ и мога да почистя собствения си проклет басейн. Дай ми пръта!

— Няма. — Изпита странно успокоение, когато я видя да избухва. Виждаше единствено пламналите й очи, поруменелите страни, стиснатите зъби. — Продължавай да ми се пречкаш, сладурано, и ще те метна вътре. Но е малко хладно за плуване тази вечер.

— Е, добре, довърши ти. Все пак си мъж. Вас, мъжете ви бива повече да изпълнявате лишени от умствено напрежение задачи. Но не съм искала помощта ти и не се нуждая от нея. Нито от съветите ти как да се справям с живота си.

— Така ли? — попита той спокойно. — Ей сега ще се разтреперя.

Очите й се присвиха.

— И ти можеш да попаднеш в басейна.

Странно, развесели се той, дали възнамеряваше да предприеме физическа разправа?

— Сериозно? Ще се опиташ да ме бутнеш?

— Ако се наложи… О, не! Бонго, спри! — Кутрето старателно изравяше наскоро посадените теменуги. — Веднага престани, чуваш ли? — Хукна по бордюра на басейна и грабна палето. Загледа се в изцапаната му муцунка. — Какво правиш? Нали ти казах да спреш? Това е лошо. Няма да ровиш в лехите с цветя! — Остави го на земята, за да огледа щетите, а Бонго щастливо се втурна отново да рови цветята. — Казах да престанеш. Спри! Защо не ме слушаш?

— Защото разбира, че си слаб противник. Бонго! — Чуло гласа на Майкъл, кутрето вдигна глава и погледна глуповато. Майкъл сякаш го чуваше как му казва: „А бе, кво да ти кажа, Майк? Просто си играех“. Щракна с пръсти и посочи встрани. Бонго се насочи натам, отръска се и седна примирено.

Разкъсвана между възмущение и възхищение, Лора процеди през зъби:

— Как успя?

— Дарба.

— Страхотно, няма що. — Явно възмущението взе връх. — Не успявам да контролирам дори едно трикилограмово кутре!

— Въпрос на тренировка и търпение.

— Не разполагам с време за тренировки сега. — Коленичи и започна да възстановява лехите. — А и търпението ми свърши. Старият Джо ще ме убие.

— Лора. — Макар да му се струваше повече от очевидно, за да се налага да й напомня, все пак отбеляза: — Той работи за теб.

— Ох, какво знаеш ти — промърмори тя, докато отчаяно се мъчеше да заличи пораженията с голи ръце. — Само да помириша по-ценна роза в градината му и… — Намръщи се и млъкна. След малко обаче подвикна: — Какво стоиш там. Ела ми помогни!

— Нали нямаш нужда от помощ?

— Млъквай, Майкъл. — Потърка бузата си и я изцапа с пръст. — Млъквай и ми помогни да спасим теменугите, преди Бонго и аз да осъмнем в приюта за бездомни животни.

— Щом така мило ме молиш.

Той натика няколко корена обратно в пръстта и я чу да простенва.

— Не така! Прави го по-деликатно.

— Извинявай, но днес за пръв път съм на тази работа.

Неволно поклати глава, когато тя коленичи в пръстта така, че спретнатите й джинси в пастелен цвят положително щяха да се изцапат непоправимо и да станат на парцал. И всичкото това, мина му през ума, само за да не накърни чувствата на престарелия градинар.

— И от другата прислуга ли се боиш толкова много?

— Точно така. Повечето работят тук отпреди да съм се родила. Като че ли се получи. — Изцапаните й с черна пръст ръце потупваха и изравняваха. — Почти не личи. О, господи! Защо се самозалъгвам? Той вижда дори къде е откъснат заблуден плевел — което уж е полезно, но само ако си поискал предварително разрешение.

— Според мен изглежда добре.

— Съмнявам се дали различаваш теменуга от мушкато — промърмори тя.

— Сега вече се държиш гадно. Чакай, имаш нещо… — Небрежно докосна бузата й и я изцапа още повече. — Да, така е по-добре.

— Много смешно — сопна се тя, като се опитваше едновременно да запази достойнство и да почисти бузата си, но успя само да се омаже.

— Не така. — И пусна малко пръст в косата й. — Но това вече е смешно.

— Жалко, че моето чувство за хумор не е така грубо. Я дай да опитам. — Тя изтри изпоцапаните си ръце в ризата му. — Ето, сега вече ще си умра от смях.

Погледна ризата си. По дяволите, току-що я беше облякъл.

— Прекали — отбеляза той тихичко.

Тонът му я предупреди — не просто да се отдръпне или извини, а да хукне да се спасява. Скочи на крака — кутрето неистово и весело залая и измина точно два метра, когато той я сграбчи през кръста и я вдигна във въздуха.

— Ти започна — припомни му тя през сподавен смях.

— Ъхъ, затова трябва и да свърша.

— Ще ти изпера ризата. Олеле… — Целият свят се завъртя, когато той я обърна в ръцете си. — О, господин Фюри, ти си така силен, така… Какво ще правиш? — Проследи погледа му и се досети за намерението му. Веселието й премина в паника. — Майкъл, това няма да е смешно.

— Приеми го като нова проява на грубия ми хумор. — Той вече я носеше към басейна.

— Недей, Майкъл, наистина… — За да се предпази, обви врата му с ръце. — Мръсна съм, току-що изчистих басейна, а е и хладно.

— Виж само как блести на светлината. — Удържаше я въпреки отчаяните й опити да се отскубне. Изхлузи обувките си. — Изглежда невероятно красив при светлината на залеза, не намираш ли?

— Ще ми платиш за това — закле се тя. — Бъди сигурен, ще те накарам…

— Поеми си дъх — посъветва я той и скочи вътре.

Тя обаче се разпищя, нагълта малко вода и се задави.

— Глупак такъв. Идиот. Ти си… — Нагълта още вода, защото той потопи главата й.

Ала той нямаше представа, че Лора Темпълтън е била капитан на отбора по плуване и е печелила куп медали, че многократно се бе защитавала от издевателствата на по-големия си брат.

Докато пристъпяше във водата и се заливаше от смях, тя се изви гъвкаво и сложи ръка там, където мъжете са най-чувствителни. Стисна го. Дочу силното му изохкване, усмихна се и затегли надолу. После го пусна, бързо се отдалечи и го изчака да си поеме дъх и да доплува до стената.

— Да — обяви тя, отмятайки мократа си коса от челото, — това наистина е смешно.

Вече си бе възвърнал дъха и я гледаше с присвити очи.

— Ще си правим мръсни номерца, така ли, сладурано?

— Бива ме, Майкъл.

— Мислиш ли?

В практиката си той имаше няколко каскади под вода. Оттласна се и я подгони. Оказа се по-бърза и по-гъвкава, отколкото очакваше. Рязко сменяше посоката и се насочваше към дъното.

Отново изплуваха на повърхността.

— Джинсите пречат — отбеляза той.

— Очевидно ти е нужно оправдание — парира тя с вирната глава. В този момент подгизналата й обувка изплува. Лора въздъхна. — Четири чифта за един ден. Сигурно съм поставила рекорд.

Стъпи на дъното. По нея се стичаше вода. Тънката материя на блузата бе прилепнала към гърдите й. От светлината на залязващото слънце мократа й коса искреше като злато.

— Това вече е още по-мръсен номер — промърмори той.

Изля водата от обувката си и го погледна. Не откъсваше очи от него, докато той се приближаваше. Прокара ръка по тялото й. Накрая се спря върху гърдите й.

— Майкъл… — Изпусна обувката. — Не можем…

— Само ще те целуна. — Ръцете му се плъзнаха по мокрия й гръб. — И да те докосна. И да подлудя малко и двама ни.

— О! — Главата й закръжа, когато устните му докоснаха нейните. — Щом става въпрос само за това…

Тя се обви около него, остави хладната вода да ги обгърне. Устните й ставаха все по-ненаситни, по-настойчиви.

Желанието му нарастваше с всеки изминал миг. Тя го унищожаваше. Краката й така силно го притискаха, бедрата й така съблазнително се полюляваха.

— Лора… — Тя му отвърна с нетърпеливо стенание, прокара ръце през косите му, притисна се към врата му. Слабините го заболяха. — Почакай малко.

— Искам те. — Изговаряше думите с усилие. — Искам те, Майкъл. Искам те.

— Не можем да го направим тук.

Наистина ли не можеха? Тя впи устни в него. Мисълта му се замъгли. Отпусна се и двамата леко потънаха във водата. Косите й се разпиляха по повърхността и тя заприлича на сирената, която ги гледаше от дъното.

Искаше му се да продължат да потъват, да потъват… Да се озоват в един свят, където въздухът и светлината нямат значение. Където ще бъдат само двамата.

Най-после изплуваха на повърхността и той разтърси глава, за да избистри мислите си.

— Не. — Никога не си беше представял, че ще каже тази дума на жена. — Почакай малко.

Тя плуваше до него зашеметена от желание и триумф.

— Успях да те съблазня.

— Сладурано, та ти едва не ме уби.

Тя отметна глава и се засмя.

— Успях да те съблазня. Не вярвах, че съм способна. Толкова е… освобождаващо.

— Само ела при мен тази вечер, пък бъди колкото искаш освободена. Но сега дръж ръцете си далеч от мен.

Тя обви врата му и се изтегли назад, за да го вижда.

— Беше готов отново да разкъсаш дрехите ми.

— Все още го обмислям, затова се дръж прилично.

— И аз изпитах желание да разкъсам твоите. Какво ли е да ти разкъса човек дрехите и да… те ухапе. Ще ми се да забия зъби в теб и…

— Млъкни! — За да се защити, той придърпа главата й към рамото си. — Изглежда, сътворих чудовище.

— Не знам какво точно имаш предвид, но определено подходи правилно. Харесва ми. — Засмя се и се отпусна по гръб. — Искаш ли довечера, когато всички заспят, да дойдем тук голи и да се любим във водата? После ще отидем до скалите и ще се любим и там, като Серафина и Фелипе. — Отново се надигна. — Нека направим нещо налудничаво.

Той тъкмо се реши да направи нещо налудничаво и долови нечий стъпки по пътеката.

— Лора? — веждите на Сюзън Темпълтън се стрелнаха нагоре. Не смяташе, че е жена, която лесно се изненадва, но сега направо се вцепени. Да завари дъщеря си насред басейна, вкопчена в мъж, с лице, изразяващо крайна възбуда!

— Мамо? — Първоначално се шокира. Руменина заля скулите й. Опита да се отскубне, ала Майкъл я притискаше плътно. И двамата не знаеха дали заради предизвикателството, или по навик. — Ти си тук?

— Да.

— Очаквах ви утре.

— Приключихме по-рано. — Говореше спокойно. Деликатна и дребна, като дъщеря си, Сюзън изглеждаше млада и елегантна в пътническия костюм. Късо подстриганите й тъмноруси коси се виеха около интересното й лице. — Решихме — продължи тя, леко развеселена — да те изненадаме. Изглежда, успяхме.

— Да. Аз… Ние… Как мина пътуването? — попита Лора сковано.

— Чудесно. — Вярна на изисканото си възпитание, Сюзън пристъпи усмихната. — Ти си Майкъл, нали? Майкъл Фюри?

— Да. — Тръсна глава, за да отметне мокрите кичури коса. — Радвам се да ви видя отново, госпожо Темпълтън.