Нора Робъртс
Сбъднати мечти (3)

Втора глава

Дванадесет години по-късно

Вероятно за жена на тридесет, разсъждаваше Лора, идва моментът да направи някаква равносметка, да претегли нещата. И освен, че жената потреперва неволно, защото средната възраст определено се приближава, е настанал и моментът да се види какво е постигнато.

Точно това се опитваше да стори.

Ала фактът си бе факт — през януарското утро на трийсетия си рожден ден, се събуди, за да види как сивото небе и непреставащият дъжд навън, напълно съвпадат с настроението й.

Трийсетгодишна, разведена, загубила по-голямата част от личното си богатство благодарение на наивността си, тя се бореше да изпълнява задълженията си към семейната къща, сама да отгледа двете си дъщери и да работи на две места — а за нищо подобно не се бе подготвяла — и все пак да продължава да е истинска представителка на рода Темпълтън.

В графата с отрицателните резултати стоеше неуспехът й да запази семейството си, личният и малко смущаващ факт, че е спала с един-единствен мъж, тревогата от оскъдицата — истинско наказание за дъщерите й — и опасението, как къщурката от картонени карти, построена така внимателно в стремежа й да изгради отново живота си, ще се срине при първия порив на вятъра.

Животът й, с цялата му горчива реалност, съвсем не приличаше на мечтите й. Е, странно ли бе тогава, че й се искаше да остане сгушена в леглото и да се завие презглава?

Вместо това се накани да направи онова, което винаги правеше: да стане, да се изправи с лице към деня и по някакъв начин да премине през обърканата каша, в каквато превърна живота си. Имаше хора, които разчитаха на нея.

Преди да успее да отметне завивките, се чу бързо потропване на вратата. Ан Съливан подаде глава усмихната.

— Честит рожден ден, госпожице Лора. — Дългогодишната икономка на семейство Темпълтън прекрачи прага. Носеше отрупан с храна поднос, на който се мъдреше и вазичка с маргаритки.

— Закуска в леглото! — Лора трескаво започна да прекроява плановете, според които разполагаше с време, колкото да изпие чаша кафе, и се облегна назад. — Чувствам се като кралица.

— Не всеки ден човек е на трийсет.

Опитът на Лора да се усмихне не успя.

— Какво всъщност става…

— Хич не започвай с тези глупости.

Сръчно и умело Ан нагласи таблата в скута на Лора. Тя самата преживя и трийсетте, и четирийсетте, и — с Божията помощ — точно бе ударила петдесетте. И защото разбираше, как тези десетилетия влияят върху жените, бързо прекъсна вайканията на Лора.

Грижеше се за това момиче, както и за своето, и за госпожица Кейт, вече повече от двайсет години и знаеше точно, как да се справи с настроенията им.

Ан се извърна и се захвана да подсили огъня в камината, не само за да прогони януарския хлад, но и да внесе още светлина и веселие.

— Ти си красива млада жена, на която й предстои по-хубавата половина от живота.

— И с трийсет години зад гърба си.

Ан методично следваше правилния подход.

— През които създаде две прелестни деца, захвана се с преуспяващ бизнес, притежаваш изящен дом и си заобиколена от семейство и приятели, които те обожават.

Лора се опита да се усмихне, но не успя.

— Започвам да се самосъжалявам. Колко патетично и типично за мен. Благодаря ти, Ан. Всичко изглежда чудесно.

— Пийни малко кафе. — Огънят се разгоря и Ан започна да налива кафето. После потупа Лора по ръката. — Знаеш ли от какво имаш нужда. От малко почивка. Цял ден да правиш само каквото ти се иска, да го посветиш на себе си.

Хубава, но неосъществима фантазия. А само допреди няколко години си го позволяваше. Сега обаче трябваше да приготви момичетата за училище, да прекара сутринта в хотела на Темпълтън в Монтърей, а следобеда в „Претенции“ — магазина, който тя, Марго и Кейт създадоха заедно.

След това бързо да откара момичетата на урока им по танци, да прегледа натрупаните сметки и да ги плати, да провери домашните и да разреши някои или всички от стотиците проблеми, с които дъщерите й се сблъскваха всеки ден.

И да намери време да види стария Джо, градинаря. Тревожеше се за него, но не желаеше той да разбере.

— Не ме слушаш, госпожице Лора.

Лора леко се сепна от малко строгия тон.

— Извинявай. Трябва да приготвя момичетата за училище…

— Вече са станали. Всъщност…

Доволна от подготвената изненада, Ан отиде до вратата. По даден сигнал стаята се изпълни с хора и глъч.

— Мамо!

Момичетата връхлетяха първи и скочиха на леглото. На десет и на седем години, те вече не бяха бебета, но тя ги гушна в обятията си. Кейла, по-малката, винаги бе готова за милувка. Алисън обаче напоследък се държеше отчуждено. Лора осъзна, че прегръдката на по-голямата й дъщеря ще бъде един от най-хубавите й подаръци днес.

— Ани позволи всички да дойдем тук и направо да започнем рождения ти ден. — Кейла подскачаше и бъбреше, а сивите й очи светеха от възбуда. — Ето ни.

— Виждам.

Прегърнала дъщерите си, Лора се усмихваше на другите. Марго вече подаваше тримесечния си син на баба му, за да проследи дали Джош ще се справи с отварянето на шампанското. Кейт се отдалечи от съпруга си и си взе кроасан от подноса на Лора.

— Е, как е, малката? — попита Кейт с пълна уста. — Голямото три-нула?

— Само допреди минута се чувствах кофти. „Мимосас“? — погледна тя смаяно към Марго.

— Точно така. — Предчувствайки какво се готви да поиска Али, Марго бързо продължи: — А, не. За теб и сестра ти само портокалов сок.

— Но случаят е специален — запротестира Али.

— Затова ще пиете сока в чаша за шампанско. — Със замах наля сок на момичетата. — Хайде сега — тост — добави тя и хвана съпруга си за ръка. — Нали така, Джош?

— За Лора Темпълтън — започна той. — Жена с доста дарби, сред които и тази да изглежда невероятно добре за по-малка сестра в утрото на трийсетия си рожден ден.

— И ако някой от вас е донесъл фотоапарат — прекъсна го Лора, като отмяташе косите си, — ще му извия врата.

— Знаех си, че съм забравила нещо. — Кейт поклати глава и сви рамене. — Е, да й поднесем първия подарък. Байрън?

Байрън де Уит, съпруг на Кейт от шест седмици и изпълнителен директор на хотелите „Темпълтън“ в Калифорния, пристъпи напред. Леко чукна чашата на Лора със своята и се усмихна.

— Мадам Темпълтън, ако те видя където и да е на територията на хотела до полунощ тази вечер, ще бъда принуден да използвам служебното си положение и да те уволня.

— Но има две сметки, които…

— Няма да е днес. Смятай, че офисът ти е затворен. По някакъв начин отделите „Съвещания“ и „Специални събития“ ще трябва да се справят без теб за двадесет и четири часа.

— Благодаря за вниманието, Байрън, но…

— Добре. — Той въздъхна. — Щом възнамеряваш да действаш през главата ми… Господин Темпълтън?

Забавлявайки се от случката, Джош се присъедини към Байрън.

— Като изпълнителен вицепрезидент на „Темпълтън“ ти нареждам да си вземеш свободен ден. И ако си намислила да действаш през главата ми, налага се да ти съобщя, че вече разговарях с мама и татко. Те ще ти звъннат по-късно.

— Добре тогава. — Канеше се да се нацупи, но се сети нещо и сви рамене. — Така ще имам възможност…

— В никакъв случай. — Кейт, която добре познаваше Лора, я сряза. — Кракът ти няма да стъпи в магазина днес.

— О, стига. Това са глупости. Мога…

— … да полежиш в леглото — намеси се Марго. — Да се разходиш по скалите, да почетеш, да си направиш маска на лицето. — Пресегна се и хвана покрития с чаршаф крак на Лора и го разтърси. — Да забършеш някой моряк… — Сети се за присъствието на момичетата в стаята и извъртя нещата. — И да отидеш да се повозиш с лодка. Госпожа Уилямсън е замислила богата празнична вечеря и ние всички се самопоканихме. Междувременно, бъди добро момиче и ще си получиш и останалите подаръци.

— Приготвила съм ти нещо, мамо. И аз, и Али. Ан ни помогна да ги изберем. Трябва да слушаш, за да ги получиш довечера.

— Повече сте и печелите. — Лора предпазливо отпи от шампанското. — Добре. Ще мързелувам. И ако направя нещо глупаво, вие ще сте виновни. Всичките.

— Винаги съм готова да поема вината си. — Марго се пресегна да вземе малкия Дж. Т., който започваше да става неспокоен. — Намокрил се е — откри тя и със смях го връчи на баща му. — Твой ред е, Джош. Ще бъдем тук точно в седем. А, и ако все пак се спреш на варианта с моряка, искам да ми разкажеш и най-малките подробности.

— Трябва да вървим. Ще се видим довечера — обади се и Кейт.

Изнизаха се така бързо и шумно, както нахлуха, и оставиха Лора с бутилка шампанско и поизстинала закуска.

Каква късметлийка е, помисли си тя, като се настаняваше удобно на възглавницата. Има семейство и приятели, които я обичат, две красиви дъщери и къща, която винаги е наричала свой дом.

Тогава защо, зачуди се тя, а очите й внезапно се напълниха със сълзи, се чувства така безполезна?

 

 

Лошото да разполага със свободно време, разсъждаваше Лора, е, че й напомня за годините, когато посвещаваше много часове на различни обществени комитети. В някои участваше, защото хората, проектите, целите й доставяха удоволствие. В други, знаеше добре, се бе включила поради настояванията на Питър.

В продължение на толкова много години й бе по-лесно да склони, отколкото да се опълчи.

А когато отново откри себе си, установи, че мъжът, за когото се бе омъжила, не обичаше нито нея, нито децата. Той се бе оженил за името Темпълтън и никога не беше искал живота, за който тя бе мечтала.

Някъде между раждането на Али и Кейла дори престана да се преструва, че я обича. Но независимо от това, тя продължи да поддържа илюзията за брак и семейство.

Докато един ден не се натъкна на най-патетичното клише; свари съпруга си в леглото с друга жена.

Обладана от спомени, Лора прекоси добре поддържаната морава към южната градина и навлезе в храсталаците до старите обори. Дъждът беше спрял и навсякъде се стелеше тънка мъгла, която се сливаше с парата, надигаща се от земята. Сякаш, помисли си тя, върви през прохладна плитка река.

Рядко се разхождаше тук, защото почти нямаше време. Но винаги бе обичала играта на слънчевата светлина и сенките върху дърветата, мириса на гора, прошумоляването на дребни животинки. В детството си често си представяше, че е приказна гора, а тя — омагьосана принцеса, която дири истинската любов, за да се избави от магията.

Безобидна фантазия за младо момиче. Сигурно бе копняла прекалено силно за края на приказката, бе му вярвала прекалено искрено. Както се бе доверила на Питър.

Той я смаза, съсипа сърцето й с пренебрежение и подчертана незаинтересованост. А малкото здрави отломки разби с измяната си. Накрая разпръсна дори прахта, като задигна не само нейните, но и парите на децата.

Никога нямаше да го забрави или да прости.

И това, даде си сметка Лора, докато минаваше по пътеката под мързеливо сведените капещи клони, я изпълваше с горчивина.

Искаше веднъж завинаги да се освободи от усещането, да го остави далеч зад гърба си и да продължи напред. Защо пък, помисли си, трийсетият й рожден ден да не е подходящо време за начало?

Звучи логично, нали? Питър й направи предложение за женитба на рождения й ден преди дванайсет години. В една звездна нощ, добре помнеше. Тогава бе така сигурна, уверена, че е наясно какво иска, от какво има нужда. Сега бе моментът за преоценка.

Бракът й бе свършил, но не и животът й. През последните две години предприе доста стъпки, за да го докаже.

Имаше ли нещо против работата, с която се захвана, за да изгради наново живота си и да оправи личните си финанси? Не самата работа, реши тя, като прескочи някакъв повален дънер и навлезе по-дълбоко в гората. Положението й във веригата хотели „Темпълтън“ е отговорност, задължение, което прекалено дълго бе занемарявала. Ще се справи и ще успее да си изкарва прехраната!

А и магазинът. Усмихна се. Ботите й шляпаха по подгизналата пътека. Обичаше „Претенции“, обичаше да работи с Марго и Кейт. Клиентите, стоката и чувството, че нещо е постигнато, й носеха удовлетворение.

Трите заедно бяха създали нещо, за себе си и една за друга.

Как да не обича часовете и усилията, посветени да отгледа дъщерите си, да е сигурна, че водят щастлив, здравословен живот? Толкова й бяха скъпи. Ще положи всички усилия да им изгради дом, за какъвто отчасти бе спомогнала да се разруши.

Кейла, помисли си тя, малката Кейла. Тъй жизнена и весела. Обично, щастливо дете е Кейла.

Но Алисън… Клетата Алисън, колко отчаяно имаше нужда от любовта на баща си. Тя най-тежко понесе развода и каквото и да предприемеше Лора, все не успяваше да помогне на детето да се приспособи. Сега, призна Лора, Алисън се чувстваше по-добре отколкото през първите няколко месеца, дори през първата година. Но се бе затворила и рядко даваше изблик на чувствата си, както правеше някога.

И се сърдеше на майка си, помисли си Лора с въздишка. Продължаваше да вини майка си заради един баща, който не се интересуваше от дъщерите си.

Лора приседна на мъхест дънер, затвори очи и усети лекия повей на вятъра — музиката на гората — да я обгръща. Ще се справя, мълчаливо си обеща тя. Ще се справи с всичко: с работата, със забързания начин на живот, с грижите и децата. Никой не е по-изненадан от нея, че досега се справя успешно.

Но как, зачуди се тя, как, за бога, щеше да се справи със самотата, която изпитваше?

 

 

По-късно оскуба част от изсъхналите цвята в градината, подряза няколко клона и изхвърли натрупания боклук. Старият Джо просто не успяваше да свърши всичко сам. А Джо-младши, неговият внук, не можеше да посвети повече от няколко часа седмично, защото учеше в колеж. И понеже щеше да се отрази на бюджета й, и да накърни гордостта на стария Джо, ако наемеше помощник, Лора успя да го убеди да й възлага задачи в градината.

Отчасти беше вярно. Винаги е обичала цветята, храстите и лозите из имението Темпълтън. Като дете често се мотаеше в краката на Джо и го врънкаше да й покаже едно, да я научи на друго. И той я учеше как да насочи пълзящо растение, как да унищожава листните въшки, как да подкастри чаена роза.

Още тогава беше стар, но тя го обожаваше — и обветреното му лице, и бавния му замислен говор, и едрите, търпеливи ръце. Беше постъпил на работа в градините на имението Темпълтън като момче, при баба й и дядо й. След шейсет години труд му се полагаше пенсия и свободата да се грижи за своята градина, да седи и да се грее на слънце.

Но Лора добре знаеше, че ако предложи такова нещо, сърцето му ще се пръсне.

Затова се захвана да му помага — това било хобито й, преструваше се тя. Независимо дали натоварената й програма позволяваше, или не, тя намираше време да разговаря с Джо за разсад, пръст или торове.

Днес, в късния следобед, тя се огледа доволно: през зимния сезон градините на имението Темпълтън изглеждаха както трябва — спокойни и в очакване. Нейните родителите й повериха къщата — да се грижи за нея и да я обича. И Лора правеше и двете.

Пристъпи към плувния басейн и кимна одобрително. Тя лично се грижеше за него. В края на краищата това бе единственото удоволствие, което си позволяваше. Независимо от капризите на времето плуваше по няколко дължини винаги щом имаше възможност. В същия този басейн научи и децата си да плуват, така както навремето я научи нейният баща. Водата искреше от чистота: деликатно светлосиня благодарение на работата й с помпата и филтрите неотдавна.

Сирената живееше тук, под водата. Приятна мозаечна фигура на дъното на басейна с червени коси и лъскава зелена опашка. Дъщерите й обожаваха да се гмуркат и да докосват усмихнатото й, спокойно лице, точно както бе правила и тя.

По навик провери дали по стъклените маси наоколо няма петна, дали възглавничките по столовете и шезлонгите не са влажни или прашни. Ан вероятно вече е проверила, но Лора не се отправи към къщата, преди сама да се увери, че всичко е както трябва.

Удовлетворена, тръгна по каменната пътека и влезе през кухненската врата. Облъхнаха я аромати и стомахът й се сви. Госпожа Уилямсън стоеше до печката. Както бе правила, откакто Лора се помнеше.

— Агнешко бутче… — Лора си пое дълбоко дъх и се наслади на ароматите. — … Ябълково пюре и картофи с къри.

Госпожа Уилямсън се извърна и се усмихна доволно. Беше над седемдесетгодишна, с все още лъскава черна коса. Лицето й бе меко, покрито с бръчки и сладко като кремовете, които правеше.

— Носът ти е точен, както винаги, госпожице Лора… Или паметта ти? Нали винаги това искаш за рождения си ден?

— Никой не умее да изпече агнешкото като теб, госпожо Уилямсън. — И понеже знаеше правилата на играта, Лора се завъртя в просторната кухня, очевидно търсейки нещо. — Не виждам обаче торта.

— Ами ако съм забравила да изпека?

Лора придоби очакваното смаяно изражение.

— О, госпожо Уилямсън…

— А може и да не съм. — Тя се усмихна още по-широко и направи жест с дървената лъжица. — Хайде, изчезвай. Няма какво да ме занимаваш, докато готвя. Иди се измий, че си цялата в пръст.

— Слушам. — На вратата на кухнята Лора се извърна, за да попита: — Да не би да е двупластова шоколадова торта?

— Почакай и ще видиш. А сега да те няма.

Лора побърза да излезе в коридора и чак тогава си позволи да се засмее на глас. Явно бе шоколадовата торта. Госпожа Уилямсън можеше и да започва да позабравя напоследък и слухът й да изневерява понякога, но важни неща, като традиционното меню за рождения ден на Лора, помнеше до най-малката подробност.

Затананика си, докато се качваше на горния етаж, за да се изкъпе и облече за вечерята. Настроението й се бе оправило, затова се стресна като дочу разгорещен спор.

— Защото си глупава, затова. — Гласът на Али бе остър и изпълнен с горчивина. — Защото не разбираш нищо и аз те мразя.

— Не съм глупава. — Тонът на Кейла подсказваше, че е готова да заплаче. — Аз те мразя още повече от теб.

— Е, доста мило, няма що — обади се застанала на прага Лора, твърдо решила да не избухва.

На пръв поглед сценката изглеждаше доста безобидна: хубава момичешка стая в зелено и бяло, кукли от цял свят в национални носии, подредени по полиците и върху широкия перваз на прозореца, книги в библиотечката, отворена кутия за бижута с въртяща се балерина на капака върху тоалетката.

Дъщерите й стояха една срещу друга от двете страни на леглото като смъртни врагове на бойното поле.

— Не я искам в стаята си. — Със стиснати юмручета Али се обърна към майка си. — Това е моята стая и не я искам тук!

— Дойдох само да й покажа какво съм нарисувала.

Устните на Кейла потреперваха. Държеше хубава рисунка на дракон, бълващ огън по млад, покрит със сребро рицар с вдигнат меч. Неподправеният, свеж талант, който лъхаше от рисунката, напомни на Лора, че е редно да се погрижи Кейла да взима уроци по рисуване.

— Чудесна е, моето момиче.

— Според нея е грозна. — Кейла никога не се притесняваше да плаче и сега даде воля на сълзите си. — Била грозна и глупава и трябвало да чукам, преди да влизам в стаята й.

— Али?

— Драконите не са истински и са грозни. — Али предизвикателно вирна брадичка. — И тя няма право да влиза в стаята ми, ако не искам.

— Вярно, че имаш право на уединение — подхвана Лора предпазливо, — но не бива да си груба със сестра си. Кейла — Лора приклекна и избърса сълзите от лицето на дъщеря си, — картината ти е чудесна. Може да я поставим в рамка, ако искаш.

Сълзите мигом пресъхнаха.

— Наистина ли?

— Да. И да я окачим в стаята ти, освен ако не ми позволиш да я окача в моята.

Усмивката разцъфна на детското личице.

— Подарявам ти я.

— Много ти благодаря. Защо не отидеш в стаята си да я подпишеш като истински художник? А и Кейла… — Лора се надигна и сложи ръка върху рамото на детето. — Щом Али иска да чукаш на вратата й, преди да влезеш, трябва да постъпваш така.

За миг враждата отново пламна.

— Тогава и тя да тропа на моята врата!

— Справедливо е. А сега върви. Искам да поговоря с Али.

Кейла дари сестра си със самодоволно изражение и излезе.

— Не си отиде, когато й казах — започна Али. — Вечно нахълтва в стаята ми.

— Но ти си по-голямата — подхвана Лора тихо, опитвайки се да разбере дъщеря си. — Това е свързано с известни привилегии, но и с определена отговорност, Али. Не очаквам двете никога да не се карате. Джош и аз се карахме навремето. С Марго и Кейт също се карахме, но в случая ти я нарани.

— Просто исках да си отиде. Исках да съм сама. Не ме интересува глупавата й картина и глупавият й дракон.

Ставаше въпрос за нещо по-дълбоко, реши Лора, като изучаваше лицето на дъщеря си и заядливия й тон. Приседна на ръба на леглото, за да погледне Али в очите.

— Кажи ми какво не е наред, скъпа.

— Винаги заставаш на нейна страна.

Лора се въздържа да въздъхне.

— Това не е вярно. — С решителен жест хвана ръката на Али и я придърпа по-близо. — И не това те тормози.

Битка бушуваше в душата на малкото момиче, прецени Лора, като наблюдаваше как се рее погледът й. С цялото си сърце Лора искаше да намери подходящия начин да установят мир.

— Няма значение. Нищо няма да се промени. — Сълзите бяха на път да бликнат. — Нищо няма да направиш по въпроса.

Болеше я — наскоро появилото се недоверие на Али към нея я засягаше.

— Защо не ми кажеш за какво става въпрос и после ще го обсъдим? Наистина не мога да предприема нищо, ако не знам какъв е проблемът.

— Ще има вечеря за бащи и дъщери в училище. — Думите изскочиха пълни с гняв и болка. — Всички ще бъдат с бащите си.

— Аха. — Няма да постигне съгласие, призна Лора пред себе си, и погали бузката на дъщеря си. — Съжалявам, Али. Наистина е тежко. Вуйчо Джош ще дойде с теб.

— Не е същото.

— Права си, не е.

— Искам да е като при другите — просъска Али с гневен шепот. — Защо не направиш така, че да е като при другите?

— Не мога — пророни тя с горчивина, но с облекчение отбеляза, че Али не се дръпна от прегръдката й.

— Ти не искаш той да се върне. — Със светнали от възбуда очи Али се отскубна. — Каза му да си върви и не желаеш да се върне.

Трябваше внимателно да подбере думите си.

— Баща ти и аз сме разведени, Али. Това няма да се промени. Фактът, че не можем и не желаем да живеем заедно повече, няма нищо общо с теб или с Кейла.

— Но защо той не идва никога? — Сълзите — горещи и гневни — закапаха. — Има и други деца, чийто родители не живеят заедно, но бащите им ги виждат, извеждат ги на разни места.

Ставаше все по-трудно.

— Баща ти е доста зает, а и живее в Палм Спрингс в момента. — Лъжи, помисли си Лора. Жалки лъжи. — Уверена съм, че като се устрои напълно, ще има повече време за вас.

Нима?

— Не идва, защото не желае да те вижда. — Али изви глава. — Заради теб!

Лора затвори очи. Каква полза да отрече, за да се защити и да остави детето уязвено?

— Ако е така, ще направя каквото зависи от мен, та да е по-лесно и на него, и на вас. — Лора се надигна и забеляза, че краката й треперят. — Но има неща, които не съм в състояние, нито да променя, нито да уредя. Както не мога да те накарам да престанеш да ме обвиняваш. — Лора положи усилие да овладее мъката и яда си и бавно пое въздух. — Не искам да си нещастна, Али. Обичам те. Обичам теб и Кейла повече от всичко друго на света.

Раменцата на Али увиснаха.

— Ще го попиташ ли дали ще дойде на вечерята? Тя е следващият месец, една събота.

— Да, ще го попитам.

Срам се прокрадна през яда и мъката, които изпитваше. Нямаше нужда да вдига поглед към майка си, за да разбере, че тя е огорчена.

— Съжалявам, мамо.

— И аз.

— Ще кажа и на Кейла, че съжалявам. Тя всъщност рисува доста добре… а аз не мога.

— Ти умееш други неща. — Лора нежно притегли Али и постави ръце върху раменете й. — Танцуваш така изящно. А и свириш на пиано много по-добре, отколкото аз на твоята възраст. Дори по-хубаво отколкото свиря и сега.

— Ти вече никога не свириш.

Имаше толкова много неща, които вече не правеше.

— Какво ще кажеш да посвирим на четири ръце довечера? А Кейла ще попее.

— Тя звучи като квакаща жаба.

— Така е.

Али я погледна и двете прихнаха.

 

 

Още една криза бе преодоляна, помисли си Лора докато се настаняваше сред близките си след вечеря. В камината гореше огън от черешови клони. Предстоеше да се насладят на тортата, богато гарнирана с крем. Завесите в гостната бяха дръпнати, за да се вижда звездната нощ.

Подаръците за рождения ден бяха разопаковани, разгледани и одобрени. Бебето спеше горе. Джош и Байрън пушеха пури, дъщерите й — свили бойните знамена за момента — седяха до пианото. Гърленият жабешки глас на Кейла се преплиташе с хармоничните тонове, извличани умело от пръстите на Али.

— След това се спря на чантата от „Шанел“. — Удобно подвила крака на дивана, Марго разказваше за деня в магазина. — Бави се повече от час и все взимаше нови и нови неща. Три костюма, вечерна рокля — белия ти Диор, Лора — четири чифта обувки… Цели четири! Шест блузи, три жилетки, два копринени панталона. И всичко това преди да започне да избира бижута.

— Голям ден беше — съгласи се Кейт и положи босите си крака на ниската масичка, стил Луи XIV. — Предчувствах нещо, когато я видях да пристига с бялата си лимузина. Беше дошла от Ел Ей, защото някаква приятелка й разказала за „Претенции“. — Кейт пиеше билков чай, предпочиташе го пред кафето. — Казвам ви — продължи тя, — тази жена е истинска професионалистка. Спомена, че ще купува къща в провинцията и ще се върне да купи от нас мебели и други дреболии. Оказа се съпруга на някакъв нашумял продуцент. И ще разкаже на всичките си приятели за хубавия магазин за вещи втора употреба в Монтърей!

— Прекрасно! — отбеляза Лора, толкова доволна, че почти не съжаляваше задето не бе присъствала на събитието.

— Чудя се, дали да не направим разширяването по-рано. И дали да не отворим магазин в Ел Ей, вместо в Кармел.

— Поспри малко. — Кейт погледна с присвити очи Марго. — Няма да предприемем нищо за откриването на втори клон на магазина, докато не минат две пълни години от откриването на този. После ще направя някои изчисления, ще проверя разните сметки.

— Счетоводителката у теб се обади — промърмори Марго.

— Напълно си права. Е, Лора, как прекара деня?

— Позанимавах се с градинарство. — И с разплащането на сметки, чистене на килера и бърсане на подовете, добави тя наум.

— Дж. Т. ли се обажда? — С изострения слух на майка Марго долови тихите шумове, препредадени от звукосензорното устройство до себе си. — Най-добре да проверя какво прави.

— Не, нека аз да го направя. — Лора се изправи бързо. — Моля те. Ти му се радваш през цялото време. Искам малко да си поиграя с него.

— Разбира се. Но ако се е… — Марго млъкна и погледна към двете момиченца до пианото. — Е, предполагам, знаеш как да се справиш.

— Разбира се — увери я Лора и бързо излезе, да не би Марго да промени решението си.

Удивително и изключително приятно бе да наблюдава как нейната импулсивна, екстравагантна приятелка се е посветила на майчинството. Само преди две години никой не би допуснал, че Марго Съливан — топмодел, любимка на цяла Европа — ще се задоми в родния си град, ще върти магазин за вещи втора употреба и ще отглежда семейство. Самата Марго, мислеше си Лора, едва ли щеше да го повярва тогава.

Съдбата невинаги е била ласкава към нея, но тя все пак успя да се пребори. Сега, след проявената решителност и плам, обърна нещата в своя полза.

Сега има Джош, Джон Томас и преуспяващ бизнес. И дом, който обича.

Лора се надяваше един ден някак и тя да се справи по същия начин със съдбата си.

— Ето те и теб — загука Лора, приближавайки старото кошче, което тя и Ан измъкнаха от един килер. — Ето го милото момченце. О, и само колко си красив, Джон Томас Темпълтън!

По-верни думи едва ли бяха изричани някога. Детето имаше богат набор от гени, от които да избира, и добре се бе справило. Златистата коса се виеше около възхитителното личице. По бебешки закръглено, на него проблясваха сините очи на майка му и изключително добре оформената уста от баща му.

Скимтенето престана, щом тя го притисна към гърдите си. Обзе я чувство, познато вероятно единствено на жените. В ръцете си държеше бебе. Началото. Красотата.

— Миличко, самотен ли се почувства?

Започна да се разхожда напред-назад, хем да му достави удоволствие, хем да го успокои. Самата тя би желала още деца. Знаеше, че е егоистично, след като има две такива красиви дъщери. Но, о, как силно копнееше за още деца.

Е, сега поне разполагаше с племенник, когото да глези. И възнамеряваше да го стори, и то със замах. А и Кейт и Байрън щяха да имат деца, разсъждаваше Лора, докато поставяше Дж. Т. обратно в кошчето, а това означаваше още бебета за гушкане.

Преобу го, напудри го, погъделичка го, за да го разсмее и го остави да порита на воля. Той й се усмихна широко, сграбчи здраво кичур от косата й и дръпна силно. Лора се наведе да зарови нос във вратлето му.

— Спомени ли ти навява? — попита Джош, току-що влязъл в детската стая.

— Определено. Когато приготвяхме с Ан тази стая за посещенията му тук, напълно се отдадохме на спомени. — Тя вдигна Дж. Т. високо над главата си, където той загука от наслада. — И двете ми деца използваха това кошче.

— Както ти и аз преди това. — Джош прокара ръка по извитите пръчки, преди да се насочи към сина си. Ръцете го сърбяха да го вземе, но се въздържа и остави Лора да го прегръща.

— Всеки, минал по този път, го повтаря, Джош, но не мога да се въздържа. Годините минават толкова бързо, Джош, така че се радвай на всеки миг с детето си.

— Като теб. — Той я погали по косите. — Ти си най-невероятната майка. Възхищавам ти се дълбоко.

— Ще ме разнежиш — пророни тя и отново зарови лице в сладката извивка на бебешкото вратле.

— Мислил съм си, че ти и аз разполагахме с най-добрите нагледни примери, Лора. Голямо щастие е хора като мама и татко да са ни родители.

— Сякаш не го знам. Така както бяха насред преговорите за изграждането на нов хотел в Бимини, успяха да намерят време да ми се обадят и да ми честитят рождения ден.

— А татко ти е разказвал безброй пъти историята как е карал мама през най-кошмарната зимна буря в историята на Калифорния, когато те раждаше.

— Разбира се. — Вдигна глава и се усмихна. — Обожава да повтаря тази история. Какъв дъжд било, какви наводнения, какви свлачища и светкавици.

— „Но успях да я закарам навреме — цитирате Джош баща им, — и то четиридесет и пет минути преди да роди“. — Прокара ръка по главицата на сина си. — Не всички имат нашия късмет. Помниш ли Майкъл Фюри?

В съзнанието й изплува образът на тъмен, загатващ за опасност мъж с остър поглед. Кой е в състояние да забрави Майкъл Фюри?

— Често прекарвахте заедно, задявахте момичета и се забърквахте в разни каши. После отплава с Търговския флот или нещо подобно.

— С много неща се захвана. Имаше проблеми вкъщи… разводът на родителите му. По-скоро — два, защото майка му се омъжи за трети път, когато той навърши двайсет и пет. Този път, като че ли бракът й преуспява. Както и да е — той се завърна по нашите места преди няколко седмици.

— Така ли? Не знаех.

— Ти и Майкъл никога не сте се движили в едни и същи светски кръгове — отбеляза Джош суховато. — Сега се е настанил на старото място, където израсна. Майка му и нейният съпруг решили да живеят в Бока, така че той откупил собствеността от тях. Отглежда коне.

— Коне, така ли?

Темата не я интересуваше особено и тя пак започна да снове напред-назад с бебето на ръце. Джош все някога ще спомене какво иска, знаеше тя. Адвокатът у него го караше така да усуква приказките си.

— А и бурите, дето ни връхлетяха преди две седмици…

— Ужасни бяха — съгласи се тя. — Почти толкова ужасни, като онези в съдбовната нощ, когато се е родила Лора Темпълтън.

— Да, и имаше много свлачища. Едно е унищожило имота на Майкъл.

— О, съжалявам. — Тя спря и се обърна към брат си. — Наистина съжалявам. Да не е пострадал?

— Не. Успял да се измъкне заедно с конете си. Но къщата му я няма. Ще му е нужно известно време да я построи наново, ако въобще възнамерява да направи точно това. Междувременно се нуждае от подслон за себе си и за конете. Място, което да наеме за известно време. Та си мислех, така и така не използваш обора и помещението за коняря над него.

Усети, че я обзема тревога.

— Джош?

— Чакай, изслушай ме. Е, знам, че мама и татко винаги са гледали с известно подозрение на него…

— Меко казано.

— … но той ми е стар приятел — продължи Джош. — Добър приятел. И е много сръчен. А никой не се е грижил за поддръжката на конюшнята от години, откакто… — Млъкна внезапно и си прочисти гърлото, но Лора довърши вместо него.

— Откакто продадох конете. Защото Питър не се интересуваше от тях, а и не одобряваше колко време прекарвам при тях.

— Мисълта ми е, не е ли редно постройката да се постегне. Така и така в момента е свободна. А и наемът ще ти дойде добре, след като отказваш да използваш капиталите на семейството, за да поддържаш къщата.

— Няма пак да обсъждаме този въпрос.

— Няма. — Знаеше какво означават стиснатите й устни и дори не си направи труда да започне спор. — Но парите от наема за сграда, която и без това не използваш, няма да ти навредят, нали?

— Да, но…

Протегна ръка към нея. Беше напълно логичен, като посочваше всички предимства.

— Само ще ти е от полза някой да се навърта тук известно време и да свърши малко от тежката работа, да позатегне конюшнята. А сама в никакъв случай няма да се справиш.

— Вярно, но…

Сега, реши Джош, е моментът за необоримия аргумент.

— А, и мой добър приятел е загубил покрива над главата си. Така всъщност може да се каже, че ми правиш лична услуга.

— Това е като удар под кръста — промърмори Лора.

— Те винаги дават най-добрите резултати. — Знаеше, че я е убедил, и затова ласкаво дръпна кичур от косата й. — Според мен идеално се подрежда за всички. Опитай поне за две седмици. Ако нещо не върви, ще измисля алтернатива.

— Добре. Но ако започне да прави пиянски събирания и шумни игри на покер, или оргии…

— Ще се постараем да го правим дискретно — прекъсна я Джош и се усмихна. — Благодаря ти. — Целуна я, после взе бебето. — Той е добър човек, Лора. Може да се разчита на него, ако си изпаднал в беда.

Лора направи гримаса зад гърба му, докато Джош изнасяше Дж. Т. от стаята.

— Нямам никакво намерение да разчитам на Майкъл Фюри, особено ако съм изпаднала в беда.