Нора Робъртс
Сбъднати мечти (19)

Осемнадесета глава

Първият махмурлук, откри Лора, далеч не бе толкова приятен, колкото първото напиване. Главата й, вместо да е изпълнена със светлина, цветове и приятни мисли, кънтеше… сякаш там свиреше училищен оркестър, и при това — фалшиво. Ударните инструменти се бяха настанили до лявото й слепоочие.

Устата й сякаш беше пълна с пръст.

Благодари на Майкъл, че я беше оставил сама и не бе свидетел на унижението й.

Избягваше да мисли, че след прекараната в леглото му нощ се налага да стане и да се прибере вкъщи, където семейството й и прислугата ще я гледат изпитателно.

Под душа се опита да заглуши безмилостните барабанисти, но изведнъж си даде сметка, че новите шумове са просто собствените й стенания.

При нормални обстоятелства никога не би ровичкала из нещата на Майкъл, но сега се нахвърли върху шкафчето в банята и чекмеджетата, без да се замисли. Почти се разплака, когато откри шишенцето с аспирин.

Глътна четири и като прецени, че вече се е държала достатъчно натрапливо, се пресегна и взе четката му за зъби.

Не се погледна в огледалото, преди да се облече, ала и това се оказа грешка. Лицето й бе мъртвешки бледо, очите — подпухнали и зачервени. Но понеже тук не разполагаше с никакви гримове, не можеше нищо да направи.

Все някога трябваше да излезе, каза си тя и се промъкна навън. Простена на глас от ярката слънчева светлина, пробола очите й.

— Как си, сладурано?

Тя трепна. Все пак успя да извърне глава и да се усмихне на Майкъл, който приближаваше като търкаше ръце в джинсите си.

— Добро утро. Не те чух кога си станал.

— Както хъркаше, не допусках, че ще се събудиш преди пладне.

От обидата главоболието й изчезна. Хъркала! Не е възможно. Такава лъжа дори не заслужава да се коментира.

— Трябва да съм в магазина след два часа.

— Ще ходиш на работа днес! — Не му се виждаше във форма за такова нещо. — Дай си почивка, Лора, и се върни в леглото.

— Съботите са най-натоварените ни дни.

Той сви рамене. Изборът си беше неин.

— Как ти е главата?

Плахо се усмихна. Очевидно на мъж като Майкъл махмурлуците не са непознати.

— Зле, но вече не е нетърпимо.

— Следващия път, когато решиш да се напиеш, пий повече вода и глътни два аспирина, преди да припаднеш. На сутринта се чувстваш малко по-добре.

— Не възнамерявам да има следващ път, но благодаря за съвета.

— Жалко. — Той прокара пръст по ръката й. — Доста изобретателност проявяваш, когато си пияна. Как си с паметта?

Неволно кръвта й закипя и заля страните й.

— Добре. Дори прекалено добре. Не мога да си представя… Аз… — Млъкна и затвори очи. — Би било добре да ме спреш по някое време, да не се държа като глупачка.

— На мен ми хареса. Ела тук. — Той я притегли и притисна главата й към рамото си. — Ледена вода. Натопи си главата в ледена вода и се опитай да хапнеш нещо. Ще ти мине.

— Добре. — Искаше й се да остане тук до края на живота си. — Трябва да вървя. Не биваше да спя при теб нощес. — Не видя разочарованието и болката, които се изписаха върху лицето му. — Какво ще си помислят вкъщи за мен?

Очите му бяха безизразни, когато я пусна.

— Да опетниш така името на семейство Темпълтън.

— Не това имах пред…

— Карай. — Няма да покаже, че е засегнат. — Забрави го. Ще дойдеш ли да пояздиш с мен утре?

— Утре? — Тя прикри очи с ръка. Трябваше час по-скоро да се махне от пронизващото слънце. — Утре ще търсим съкровището.

— Ще отидем рано. Ще се върнеш навреме за Серафина.

Да пояздят. От години не бе яздила през полята, в гората.

— С удоволствие. Да тръгнем към осем. Така…

— Дадено. В осем. — Погали я по бузата за довиждане. — И не забравяй за ледената вода.

— Няма…

Но той вече бе изчезнал зад постройката. Изненадана от рязката промяна в настроението му, тя се зачуди дали да не го последва. Погледна колебливо часовника си и реши, че ангажиментите й за деня не позволяват да отдели време за разгадаване на загадката Майкъл Фюри.

 

 

Никой не й зададе никакви въпроси, нито настоя за отговор, нито изрази неодобрение. Вечерта Лора сложи дъщерите си да спят. Целият ден остана зад гърба й, а и никой не попита защо не е прекарала нощта в леглото си.

О, във въздуха се усещаше любопитство, тревога, загриженост, но тя не им обърна внимание. Освен това преживя махмурлука и светът не се беше свършил.

Може би в края на краищата не се налага Лора Темпълтън да е безупречна през цялото време.

Остави децата и се прибра в стаята си. Освежи грима си, разреса косите си. Добре е да слезе при родителите си и приятелското семейство, поканено на вечеря. Да се увери, че всичко е наред.

Но изпитваше такава необходимост да се изтегне за пет минути. Само пет, обеща си тя и легна напряко на леглото. Ако дремне малко, ще успее да се справи с останалата част от вечерта.

В момента, когато затвори очи, потъна в непробуден сън.

 

 

— Трябва да се направи нещо, госпожо Т. — Скръстила ръце, Ани стоеше във всекидневната на Сюзън в кулата. — Наложително е.

— Добре, Ани. Седни. — Вечерта се оказа дълга и макар да прекара приятно със старите приятели, Сюзън се надяваше да остане за малко сама преди лягане. Изразът върху лицето на Ан й подсказа, че надеждите й са напразни. — Какъв е проблемът?

— Много добре знаете, госпожо Т. — Прекалено разстроена, за да седне, Ан сновеше из стаята. Оправи завесите, размести свещниците, потупа възглавниците. — Видяхте колко бледа и уморена беше госпожица Лора днес. Сама видяхте.

— Да, видях. И аз съм била бледа и уморена, след като предишния ден съм прекалила с шампанското.

— О, сякаш само това е причината! Никога не е пила така, преди да се появи той.

А може би е трябвало, помисли си Сюзън.

— Ани, спри да разтребваш и седни.

— Прекара нощта при него. Цялата. Там горе, над конете.

За да прикрие усмивката си, Сюзън се наведе.

— Да, Ани. Знам.

— Не може да продължава така.

Ан изпита облекчение, че най-после си каза думата.

— И как очакваш да попреча на една жена да прави каквото иска? Факт е, че Лора е силно привлечена от Майкъл. Дори повече от привлечена. Доскоро беше сама и нещастна. А сега не е.

— Той се възползва от това. Влияе й зле. Та тя дори не слезе да каже „Добър вечер“ на гостите. Никога не е проявявала такава небрежност към задълженията си.

— Беше уморена, Ани, а и семейство Гринбелтс са приятели на Томи и мен. И изобщо не е важно. Не бива да се вълнуваш толкова.

— Вие сте й майка, но знаете, че и аз се тревожа. Както вие обичате дъщеря ми. Когато Марго има проблеми, се притеснявате за нея.

— Така е. — Сюзън потупа с разбиране ръката на Ан. — Те са наши деца и винаги са били. Но децата порастват и поемат по свой път, независимо колко се тревожим за тях. Така е било открай време.

— Вас ще ви послуша, госпожо Т. Мислих по въпроса. — Изричаше думите бързо и й звучаха съвсем логично. — Госпожица Лора не е пътувала никъде с децата толкова отдавна. Само работи и не е почивала. Али и Кейла скоро ще са в пролетна ваканция. Могат да заминат. Знаете колко много децата обичат да ходят в Дисниленд. Ако подскажете на госпожица Лора, тя ще ги заведе. Така ще спечели време и ще се отдели. Ще има по-ясен поглед върху нещата, които прави.

— Съгласна съм, че Лора и момичетата имат нужда от почивка, но една седмица в Дисниленд няма да промени чувствата й към Майкъл, Ани.

— В момента тя не е в състояние да разсъждава. Ако прекара известно време, без той да е наоколо и да замъглява съзнанието й, ще проумее що за мъж е.

Сюзън отчаяно вдигна ръце и ги стовари върху облегалките на стола, за да покаже нетърпението си.

— За бога, Ани. Какъв е той според теб? Защо го ненавиждаш така?

— Брутален е. Брутален, използвач и вероятно иска да се добере до парите й. Сигурно ще я нарани по много начини. По много, а аз няма да мога да го понеса. — Стисна устни. — Няма!

За да не проличи гневът й, Сюзън пое дълбоко дъх.

— Искам да ми разкажеш какво е направил.

— Знаете, че още като беше на дванайсет години, все се навърташе из къщата.

— Беше приятел на Джош.

— Даваше му откраднати цигари като го предизвикваше да запали.

— Дванайсетгодишните момчета понякога правят глупости. За бога, Ани, та аз научих най-добрата си приятелка да пуши, когато бяхме на четиринайсет. Глупаво е, но бяхме деца.

— И от детински глупости ли попадна в затвора?

— Какво искаш да кажеш? — Лицето на Сюзън леко пребледня. — Майкъл е бил в затвора? Откъде знаеш?

— Чувам разни неща. Затворили го заради сбиване в някакъв бар. О, прекарал там само една нощ, но все пак е бил затворен. Този мъж често прибягва към употребата на юмруците си.

— О, Ани, помислих, че е ограбил банка или е убил някого. Не, че одобрявам, но как да осъдя мъж само защото е прекарал една нощ в ареста, понеже набил някого в бара. Ти дори не знаеш кой е започнал и защо…

— Как е възможно да го оневинявате? — Ядосана, Ан се изправи. — Как! Той прекарва с дъщеря ви нощи наред. Някой път ще й налети. Ще му възрази и той ще я удари, така както удари майка си.

— Това пък какво е? — попита Сюзън и усети как стомахът й се свива от страх.

— Мъж, който посяга на майка си, разцепва й устната и насинява окото й, няма да се замисли да направи същото и с друга жена. Лора е толкова дребна и деликатна, госпожо Т. Не желая да си представям какво би могъл да й стори.

— Ти вярваш, че Майкъл Фюри е набил собствената си майка? — попита Сюзън бавно.

— От нея го знам. Дойде да го търси тук. Цялото й лице беше насинено. Отведох я в стаята си и направих каквото можах с раните, а тя ми разказа как предишната вечер Майкъл се върнал пиян набил я, изгонил съпруга й и самият той напуснал къщата. Исках да съобщя в полицията, но тя се възпротиви. — Обладана от кошмарните спомени, извърна глава. — Мястото му е в затвора. Само да бяхте видели как изглеждаше бедната женица! Ако този тип посегне на госпожица Лора, аз…

— Ани, видях се с майката на Майкъл. — Сюзън стана. — Говорих с нея.

— Значи знаете. Той избяга в Търговския флот веднага, след като я преби. Госпожо Т., на всяка цена трябва да го принудим да се махне оттук. Опасно е такъв мъж да се навърта около госпожица Лора и децата й.

— Чуй какво ми призна тя, Ани, когато дойде да ми направи скандал, задето съм подслонила Майкъл за през нощта.

— Тук? — Ан сложи ръка на сърцето си, за да се успокои. — Той е бил тук? Оставили сте го в къщата след всичко, което е…

— Спа в конюшнята, докато не дойде време да замине. Никога не е посягал на жената.

— Но нали казахте, че лично сте я видели…

— Наистина, обвини го. По онова време тя не беше склонна да вини себе си. Но успях да изкопча истината. Била е бита от тогавашния си съпруг. Впрочем, той го е правил многократно. И друг път е идвала на работа с посинени очи, ала не Майкъл е имал пръст в тази работа.

— Но тя лично ми каза…

— Не ме интересува какво ти е наговорила — повиши тон Сюзън. Споменът накара кръвта й да кипне. Една майка да обвини детето си заради собствения си провал. — Момчето се прибрало и заварило пастрока си да бие майка му. Хвърлил се да я защити. И за благодарност, че онзи мерзавец си получил каквото заслужава, родната му майка го изритала от къщи с думите, че не било негова работа да се меси. — Спря за миг да се поуспокои. — Малко след това Майкъл замина. Чак тогава тя си даде сметка, че го е загубила. Седеше точно тук, в тази стая, и се каеше. Призна ми всичко.

— Но на мен… Аз й повярвах… — Ан се отпусна на стола. — Господи!

— Молеше ме да й помогна да го намери, да го убедя да се върне. Беше останала сама, а майката на Майкъл не е жена, която може да се справи в живота без подкрепа. Искаше ми се да й повярвам, че някъде дълбоко в душата си тя го обича и искрено съжалява за стореното. Ала пред себе си виждах само една отчаяна, безпомощна жена, която се страхува да остане без мъж, пък бил той и собственият й син, когото бе прогонила.

— О, госпожо Т.! — Ан притисна ръка към устата си. Сълзи на вина и срам напираха в очите й. — Сигурна ли сте?

— Ани, забрави какво ти е наговорила. Забрави какво ти казах и аз. Бъди честна. Какво виждаш, като го погледнеш? Все едно го познаваш от момента, когато сега се появи тук.

— Работлив е. — Тя подсмръкна и извади книжна кърпичка от джоба. — Добре се държи с децата и животните. Много е грижовен към тях. В очите му има дяволити пламъчета и някаква решителност. Малко е небрежен в приказките си, независимо че децата са наоколо, но… — Млъкна и избърса очи. После продължи: — Добър е с тях. И е добър за тях. Не мога да го отрека. Толкова се срамувам.

— Няма нищо срамно да се притесняваш за онези, които обичаш. Просто си живяла с неоправдани опасения, че Лора се е замесила с мъж, за когото си имала погрешна представа.

— Почти не съм мигнала, откакто се появи. Все чакам да… О, горкото момче. Какви ужасни неща е преживял. А е бил толкова малък.

— Сега вече ще спиш по-спокойно — увери я Сюзън.

— Но все пак ще внимавам какви ги върши. — Тя успя леко да се усмихне. — Винаги е опасно такива мъже да се навъртат около жена.

— И двете се тревожим за това. — Сюзън стисна ръката й. — Познаваме нашата Лора, нали? Тя има нужда от дом, семейство, обич. Не знам дали точно това ще открие у Майкъл.

 

 

Тя откри нещо друго, тръпката да препуска по хълмовете, край реката. Опияняваше се от тропота на копитата и усети как силният кон под седлото й се готви за скок.

Префучаха над паднал дънер и се озоваха в огряно от слънцето сечище.

— Господи, прекрасно е. — Наведе се и погали коня по шията. — Не мога повече да живея без това. Ти си умен мъж, Майкъл Фюри. — Изправи се и го погледна как спокойно седи върху Макс. — Как да купя кон за себе си, а да не купя за Али?

— Ще ти направя страхотна отстъпка, ако вземеш три. Дорестото конче е много подходящо за Кейла. Яздиш отлично, Лора. — Той протегна ръка и потупа коня на Лора. — Фенси е точно за теб. Знаех, че ще ти прилегне.

— Очевидно добре познаваш конете и жените.

Стрелна я с очи.

— Очевидно. Изглеждаш… — Какво да каже? Страхотно? Пълна с енергия? — Отпочинала.

— Нощес спах като пън. Непробудно цели десет часа. — Реши да провери дали може да пофлиртува. — Липсвах ли ти?

Поне десетина пъти се бе пресягал да я търси насън.

— Не. — Лицето й помръкна и той се засмя. Хвана я за ризата и я привлече достатъчно близо, за да я целуне. — А ти как мислиш? — Слезе от коня и я подкани: — Хайде, да ги оставим да си починат малко. — Тя слезе грациозно, а той върза юздите за клона на едно дърво. — Намери ли още монети вчера?

— Не. Дори не открих капачка от бутилка. Не мога… Откъде знаеш? Не съм ти казвала…

— Чух. — По неясни за самия него причини изпитваше раздразнение, защото не му бе съобщила за находката си. — Радвам се за теб.

— Много странно. — Протегна се и усети мускулите си, раздвижени от ездата. — Просто ръката ми попадна направо върху нея. — Изведнъж спря и го погледна. Той стоеше срещу нея и не откъсваше очи от лицето й.

— Какво има?

— Спомена, че си ме сънувала. Сега и преди години. На скалите, в стаята ти, в гората.

— Да. — Усети сърцето си да замира. Изпитваше и страх, и сладостно предчувствие. — Майкъл…

— И те докосвам. — Прокара ръка по гърдите й и долови потръпването й. Някои неща от живота си тя не споделяше с него. И той не разкриваше всичко за себе си. Но тук… На равни нога… — Целувам те. — Долепи устни към нейните и усети топлината й. — Обладавам те. — Вдигна я на ръце и я завъртя. — Точно това ще направя.

 

 

Лежеше гола до него на слънчевата светлина и слушаше чуруликането на птиците в дърветата. Не разкъса дрехите й. Изненада се от себе си — не би възразила да го направи, дори да трябваше да се върне гола вкъщи.

Беше изключително нежен и внимателен. Идеше й да заплаче.

— Никога не съм се любила навън — пророни тя. — Нямах представа колко е прекрасно. — Седна и се протегна. — Толкова неща направих с теб за първи път. За теб сигурно не е така. — Обърна се, усмихна му се и отпусна глава върху гърдите му. — Но Майкъл Фюри е правил какво ли не.

— Дори не подозираш колко си права.

— Не ми казваш за толкова много неща. — Знаеше колко е банално да се ровиш в миналото на един мъж точно когато го обичаш, ала не успя да се въздържи. Прокара пръст по гърдите му. — Толкова тайни имаш от мен.

— Снощи ми разказа някои от твоите. Искаш да ти отвърна със същото ли?

— Разбира се, не.

Той отвори очи.

— Ако нещо за мен те интересува, питай.

Тя поклати глава и се надигна. Той обаче я притегли обратно.

— От отговорите ли се страхуваш?

— Не — отвърна тя. — Как можеш да си помислиш…

— Добре тогава. Питай.

— Аз… — Поколеба се, но се предаде. — Спомена за брак, но никога не говориш за нея, нито какво се е случило.

— Казва се Ивон. Разведохме се.

— Ъхъ. — Смутена от лаконичния отговор, тя се пресегна за ризата си. — Трябва да си вървим.

— По дяволите! — Той се надигна, прокара ръка през лицето си. — Добре, щом искаш да знаеш. Запознахме се, докато се състезавах с автомобили. Обичаше да се мотае сред състезателите.

— И ти се влюби в нея.

— Господи, в колко отношения си направо дете! — Изправи се и нахлузи джинсите. — Любих се с нея. Допадахме си, правехме хубав секс заедно. Затова продължихме да се любим и да правим хубав секс. Тя забременя.

— О! — Тя бавно се надигна и също започна да облича панталоните си. — Нали каза, че нямаш деца. Предположих…

— Искаш ли да чуеш историята, или не?

Тя го погледна изненадана от горчивината в тона му.

— Само ако искаш да я доразкажеш.

— Щом съм започнал, очевидно искам. — Изруга и я дръпна за ръката, когато тя се наведе да вземе ботушите си. — Седни, по дяволите! Седни и ме слушай. — Притисна с пръсти слепоочията си и се постара да се овладее. След като разкрие тази част от живота си, ще се наложи да продължи. Сигурно ще му зададе и други въпроси. Е, добре! Ще й отговори. Примири се, че тук, в окъпаната от слънчевата светлина гора, започва началото на края. — Тя забременя. Обсъдихме въпроса. Най-добре за всички щеше да е един аборт. Просто и бързо. Дори направихме постъпки.

— Съжалявам да го чуя. Такова решение се взима трудно. Не се ли усъмни дали…

— … е забременяла от мен? Ивон не беше лъжкиня или измамница. Каза, че хлапето е от мен. Бяхме добри приятели. Смятахме първоначалното решение за умно. Аз се борех да си създам име по пистите, тя точно бе започнала нова работа. Едно бебе само щеше да пречи. Та ние и двамата не знаехме нищо за отглеждането на деца, за родителските чувства. Бяхме просто млади хора, жадни за забавления.

Погледна го изпитателно.

— Да не искаш да ми внушиш, че е било лесно. Решение, което — ей така — се взема между другото?

— Не. — Премести поглед към дърветата. — Не беше лесно. Но ни се струваше разумно. Казахме си, че е най-правилното решение. Но през нощта преди уречения ден разбрахме нещо друго. И двамата желаехме детето. Звучи налудничаво, но така беше. Желаехме това дете.

— Значи, тя все пак не е направила аборт.

— Не. Вместо това се оженихме. Решихме, че каквото и да става, това дете ще се роди. Тя дори започна да плете разни неща. — Лека усмивка се появи по устните му. — Нямаше представа какво я чака. Нито пък аз. Започнахме да четем книги, посещавахме специален курс. Господи, беше… прекрасно. Спорехме как ще кръстим детето и изобщо правехме всичко, което — предполагам — правят и другите в такива случаи. — Усмивката му изчезна. — Една нощ — беше вече в четвъртия месец — започна да кърви. Обилно. Болеше я и беше изплашена. И двамата бяхме изплашени. Закарах я в болница, но се оказа късно. Загубихме детето.

— Съжалявам. — Изправи се, но не го докосна. — Ужасно съжалявам, Майкъл. Няма нищо по-болезнено от това, да изгубиш дете.

— Няма. Лекарите казаха, че е млада, здрава и след време може да опитаме пак. Престорихме се, че ще го направим. Опитахме се да сме заедно. Но започнахме да се караме, да се заяждаме. Разфучавах се, излизах и я оставях сама. Тя се разфучаваше, излизаше и ме оставяше сам. Една вечер се прибрах и я заварих да ме чака. Беше съобразила преди мен какво става. Беше умна жена. Вече не бяхме приятели. Единственото, което ни държеше женени, беше бебето, а него вече го нямаше. А защо трябваше да е така? Тя беше права. И решихме отново да бъдем приятели и да престанем да сме женени. Край на историята.

Сега вече тя го докосна и усети напрежението му.

— С никакви думи не съм в състояние да облекча мъката ти. Такава тъга преследва човек цял живот.

Той затвори очи, допря чело до нейното.

— Исках онова дете.

— Разбирам те. — Нежно го прегърна. — Ти вече си го обичал. Съжалявам, Майкъл. — Погали го по гърба. — Съжалявам, че те накарах да ми разкажеш историята.

— Беше преди близо десет години. — Отдръпна се и се ядоса, когато видя сълзи по лицето й. — Недей да правиш така! По дяволите! Защо не ме питаш за друго! — Неловко избърса сълзите й. — Например да ти разкажа как бях дубльор на Мел Гибсън.

Тя подсмръкна, но се опита да му се усмихне, защото знаеше, че той го иска.

— Наистина ли?

— Вие, жените, си падате по такива като Мел. Може би не е лоша идея да дойдеш в Холивуд с мен. Ще те запозная с този-онзи. — Нави една от русите й къдрици около пръста си. — Утре с Макс трябва да сме там.

— Утре? — Тя поклати смаяно глава. — Ще ходиш в Ел Ей? Не си споменавал.

— Обадиха ми се в събота. — Сви рамене и започна да нахлузва ботушите. — Твоят приятел Мел иска да работи с мен и Макс. Затова трябва да отидем на пробни снимки, да видим дали ще успеем да им дадем каквото искат.

— Чудесно. Представях си, че ще бъдеш по-развълнуван.

— Защо? Това е просто делови ангажимент. Няма ли да ти е интересно да дойдеш и ти?

— С огромно удоволствие, но не мога да оставя момичетата и работата си. Колко… — Щеше да попита колко време ще отсъства, но прехапа език. Вместо това заяви: — Али и Кейла ще са силно впечатлени, когато им разкажа.

— Уредил съм един да дойде да се грижи за конете, докато ме няма. Би трябвало да се върна в петък.

— О! — Успокои се, че става дума само за няколко дни и отново се усмихна. — Щом ще бъдеш тук в края на седмицата, имам покана за откриване в петък. Искаш ли да дойдеш?

— Откриване на какво?

— Изложба в галерията. Експресионисти.

За негова чест той се въздържа да не изсумти.

— Искаш да ходя да гледам картинки и да правя идиотски коментари за нанасянето на боите и подтекста на видяното? — Той сведе глава. — Приличам ли ти на човек, който ще стои, ще пие кафе и ще разговаря за използването на цветовете върху платното?

— Не. — Седеше на един дънер, гол до кръста, а косите му се вееха от вятъра. — Не ми приличаш.

Както тя не приличаше на жена, която ще зареже работата си и ще хукне за Ел Ей с любовника си за една седмица.

Какво, по дяволите, прави до него, зачуди се той и се изправи. А и аз до нея? Ако тази история продължи, какво ли ще си причинят?

— Най-добре да вървим. — Той облече ризата. — Серафина те чака.

— Майкъл… — Тя сложи ръка на гърдите му. — Ще ми липсваш.

— Радвам се.

Повдигна я и я настани на седлото.