Нора Робъртс
Сбъднати мечти (6)

Пета глава

Все пак котенцето, което донесе Лора, беше малко и пухкаво. По-точно донесе две. И чифт измършавели котараци с остър поглед. Както и бързоного кутре с петниста кожа и влажен език.

Малката зоологическа градина в колата й създаде известни неприятности, ала същевременно й достави огромна наслада. Шофираше към къщи, котараците мяукаха жално в кутиите, котенцата спяха на пода, а боготворящото я кутре се настани в скута й.

— Почакайте само да ви видят момичетата. — Вече влюбена в кутрето, тя прокара нежно ръка по главата му и заговори: — А ако се скарат за теб, ще се наложи да се върна и да ти взема братче или сестриче.

Усмихната, зави по алеята към Темпълтън Хауз. Колко глупава е била, помисли си тя. Защо не го бе направила досега? Очевидно, бе действала по стар навик, Питър не желаеше дори да чуе за домашен любимец и по тази причина нямаха такъв. Ала Питър го нямаше вече близо две години — доста продължително, за да не промени нещо толкова просто.

Паркира и хвърли поглед към менажерията. Въздъхна.

— Как да ви внеса всичките вътре?

Разполагаше с каишка за кутрето и я закопча към чисто новия нашийник. Нито за миг не се надяваше то да разбере целта. Хрумна й да натисне клаксона, та някой да се появи и да й помогне. Което, прецени веднага, ще разбунтува цялата зоологическа градина.

Налага се да се справи сама.

— Ти пръв — определи тя и отвори вратата.

Кутрето се надвеси, подуши празното пространство и като събра цялата си смелост, скочи. Ако не се бе разсмяла, нямаше да изпусне каишката. Но кутрето се приземи така тромаво и изглеждаше така изненадано, че тя прихна и коженото ремъче се изниза от ръката й.

Палето се изправи и хукна.

— По дяволите! — през смях рече тя и бързо излезе от колата. — Ела тук, идиотче такова.

Вместо да я послуша, то хукна в кръг, а после с радостен лай нагази в добре поддържаните лехи с нарциси на стария Джо.

— Това вече ще ни създаде проблеми — прецени Лора. Неволно потрепери и се върна към колата, за да вземе заспалите котенца. На задната седалка котараците не преставаха да се оплакват колкото сила имат. — Добре, добре… Ей сега.

Осенена от вдъхновение, натика по едно котенце в джобовете на сакото и измъкна кутиите с котараците.

— Вие двамата сте грижа на Майкъл.

Тръгна към конюшнята, съпроводена от възбудения лай на кутрето.

Гледката зад арката от разцъфнали глицинии изпълни сърцето й с радост. В далечния край на двора дъщерите й бяха клекнали и прегръщаха оставилото се на ласките им петнисто мъниче с неизвестен произход. Картината направо разтопи сърцето й.

— Виж, мамо — викаше Кейла, забелязала приближаването на Лора. — Ела да видиш това кученце. Сигурно се е загубило.

— Не ми прилича да се е загубило.

— Има каишка. — Али се засмя — нещо, което Лора винаги слушаше с обожание — когато кутрето се настани в скута й. — Може да е избягало от къщи.

— Не мисля. Напротив, то си е у дома. Наше е.

Али я зяпна и едва успя да промълви:

— Но на нас не ни е разрешено да имаме животни.

С грейнало лице Лора намести по-удобно кутиите с котараците и отбеляза:

— То, изглежда, не е съгласно с теб.

— Наистина ли ще го задържим? — Кейла се надигна. Лицето й сияеше от щастие. Лора прибра и този спомен в сърцето си. — Завинаги?

— Точно така.

— Мамо! — Кейла се хвърли към майка си и я прегърна през кръста. Вкопчи се здраво, почти свирепо. — Благодаря ти, мамо. Да знаеш само колко добре ще се грижа за него. Ще видиш.

— Знам, че ще го сториш, мила. — Обърна се към Али, която стоеше като закована и продължаваше да гледа невярващо. — Всичките ще се грижим добре за него. То се нуждае от дом и много любов. Ще му ги предложим, нали, Али?

Момиченцето се раздираше от вътрешни противоречия. Според баща й домашните любимци са досадни, цапат и ръсят косми навсякъде. А кутрето в момента душеше краката й, размахваше опашка и се чудеше как да се настани в ръцете й.

— Ще се грижим добре — повтори тя със сериозно изражение. Понечи да тръгне, но зяпна от страх. — Мамо, джобовете ти мърдат!

— О! — Лора се засмя, остави кутиите на земята и извади две пухкави топки — едната копринено сива, а другата наситено оранжева. — Я да видим какво е това!

— Котенца? — извика радостно Кейла и посегна да ги вземе. — Котенца! Имаме си и котенца. Али, имаме си всичко.

— Толкова са мънички. — Нежно и предпазливо Али пое сивичкото. — Мамо, толкова са мънички.

— Защото са още бебета. Само на шест седмици. — Влюбена в животинките не по-малко от дъщерите си, Лора погали сивото кожухче. — И те имат нужда от дом.

— Наистина ли можем… — Страхувайки се да не се надява прекалено много, Али погледна майка си в очите. — … да ги задържим всичките?

— Наистина.

— О, и още ли има? — попита Кейла, сепната от шума, който се носеше от картонените кутии на земята.

— Не, тези не са наши. Това са котараците на Майкъл за конюшнята.

— Ще му ги занеса. — Детето копнееше да сподели чудесната новина с всеки, готов да я изслуша. Подаде котенцето на Али, взе кутиите за връвчиците и пеейки си, пое към конюшнята. — Хайде, котараци. Ще ви занеса до вашата къща.

— Имат ли си имена?

— Хм… — Лора разсеяно галеше дъщеря си по косите и едва откъсна поглед от комичната сценка: Кейла залиташе от тежестта на двете кутии, пълни с нетърпелива злоба, а кутрето кръжеше в краката й. — Ще имат, щом им изберем.

— Мога ли аз да кръстя едното? Съвсем сама да му избера име? За сивичкото — обяви Али, вдигайки го към бузката си.

— Разбира се. Как ще го наречеш?

— То момиче ли е, или момче?

— Ами… Не знам — призна Лора. — Забравих да попитам. Сигурно ще го пише в някои от документите, които попълних. — Прегърна Али през раменете и я насочи след Кейла. — Кученцето е момче и двете големи котки са мъжки, защото Майкъл поръча така.

— Защото харесва повече момчетата ли?

Охо, трябва да внимава.

— Не, мила. Предполагам, смята, че котараците са по-жестоки, а той иска мишеловци.

Очите на момиченцето се разшириха.

— Ще ги остави да ядат мишки?

— Миличка, опасявам се, че котките правят точно това.

Али приближи малката пухеста топка до бузката си.

— Не и моята.

Гласът на Кейла вече се чуваше — висок и възбуден — прекъсван от джафкането на кутрето, последвало я в конюшнята. Лора влезе вътре и щом очите й привикнаха към приглушената светлина, видя как двамата, клекнали на тухления под, разглеждаха новата придобивка на имението Темпълтън.

— Изглежда ми добро куче — прецени Майкъл, докато го чешеше между ушите.

— Значи ще успееш да го научиш на разни номера, нали, господин Фюри? Как да сяда, да се прави на умрял…

— Предполагам.

Кутрето любопитно подуши едната картонена кутия и бе възнаградено от яростно изсъскване. Изджавка и побърза да потърси убежище зад краката на Лора.

— Ето, той вече научи нещо — засмя се Майкъл и отвори единия капак. — Да не се закача с котараци. Не, скъпа. — Майкъл дръпна протегнатата ръка на Кейла, преди да докосне животното. — Не вярвам господинът да е в особено приятелско настроение в момента. Не ти хареса да си затворен така, нали, мой човек? Хайде сега да те пуснем с твоя приятел на свобода. — Отвори и другата кутия и издърпа Кейла назад. — Да ги оставим да се огледат наоколо. Като опознаят терена, ще се успокоят. — Погледът му се спря върху Лора, задържа се, после го отмести. — Какво държиш, Али?

— Котенца. — Ръцете, а и сърцето на момиченцето, бяха пълни с тях. — Мама ни е купила и котенца.

— Пухкави мъничета. — Той пристъпи към Али и ги огледа внимателно. — Много са сладки.

— Мама каза, че аз мога да дам име на сивичкото.

— Значи другото е за мен. — Кейла измъкна оранжевата си собственост от ръцете на сестра си и притисна котето към бузката си. — Нали така, мамо?

— Справедливо е. Ще направим маратон по кръщаване след вечеря. А сега да не пречим на господин Фюри…

— Нека покажем котенцата на Макс! Може ли?

— Разбира се. — Майкъл смигна на Кейла. — Много ще се зарадва. — Когато момиченцата запрашиха с кутрето към яслата, Майкъл поклати глава. — Какво си направила, Лора?

— Дъщерите си — щастливи, а и спасих пет невинни живота. — Отметна косата си и попита: — Кутрето и котенцата някакъв проблем ли ти създават?

— Никакъв. — Излезли от кутиите, котараците се озъртаха тихо ръмжейки. Майкъл разсеяно погали носа на скопения кон в яслата до тях. — Очевидно нищо не правиш половинчато?

— Напротив, правила съм. — Тя се отпусна достатъчно, за да се усмихне. — Не можах да се спра. Трябваше да видиш личицата им, когато казах, че това глупаво кутре е тяхно… Никога няма да забравя как изглеждаха.

Със същата разсеяност, с която погали коня, прокара ръка по бузата й. Тя рязко се дръпна и той не разбра дали защото се беше развеселила, или ядосала.

— А ти, изглежда, се нуждаеш от известно възпитание — подметна той.

— Моля?

— Лесно се засрамваш. Благодаря ти за котараците — добави той преди тя да съобрази какво да отговори.

— Няма нищо. Всичките животинки трябва да отидат при ветеринарния лекар. За инжекции, обезпаразитяване.

— Ох! — При споменаването на инжекциите неволната му мъжка реакция бе да трепне. — Да, редно е, предполагам.

— Наложително е… И от приюта го изискват, щом взимаш животинка оттам. Попълних куп документи. Само дето…

— Какво?

— Не ми казаха какъв пол са котенцата, а и аз не се сетих да попитам. Стана някак объркано с толкова много животни. Чувала съм, при котките било трудно да се определи от самото начало.

С известно усилие той все пак успя да запази сериозно изражение и съобщи:

— Аз пък съм чувал, че за да определиш пола на едно котенце, го разтърсваш. Ако не се раздрънчи, значи е женско…

Отне й малко време, за да схвана шегата. И тогава избухна в приятен смях.

— Със сигурност ще приложа метода. Само децата да не са наблизо.

— Откакто те познавам, не съм те чувал да се смееш така повече от десетина пъти.

— Сигурна съм, че грешиш.

— Сладурано, никога не греша, когато става въпрос за жени.

— Не се и съмнявам. — За да намери начин да се оттегли — да, по дяволите, с подобаващо достойнство — тя се извърна към скопения кон. — Много е симпатичен.

— И е умен. С добър нрав. Джак?

Щом чу името си, конят наостри уши и изви глава към Майкъл.

— На колко си години, Джак?

В отговор конят тропна с крак четири пъти.

— Как преценяваш дамата?

Джак завъртя очи към Лора и издаде тихо, но определено закачливо цвилене.

Очарована, Лора отново се засмя.

— Как го направи?

— С Джак ли? Та той разбира всяка моя дума. Искаш ли да те поязди малко дамата, Джак? — Отговорът бе решително кимване. — Видя ли? — Майкъл се извърна и дари Лора с бърза и определено закачлива усмивка — Е, мадам, искате ли да го пояздите?

— Аз… — Господи, как само й се искаше отново да усети кон под себе си, да попрепуска. — Би ми доставило огромно удоволствие, но нямам време. — Усмихна се възпитано, с дежурната си усмивка. — Уговорката ни остава в сила за друг път.

— Винаги можеш да се възползваш от нея.

Вероятно е свикнала да язди само чистокръвни коне, помисли си той и сви рамене. Винаги би предпочел Джак пред някоя чиста порода.

— Благодаря все пак. А сега най-добре да прибирам увеличилото се домочадие. Ако, разбира се, Ани въобще ни позволи да влезем.

— Тя е костелив орех, тази госпожа Съливан.

— Като част от семейството е — поправи го Лора. — А и беше редно да я попитам, преди да завъдя тази малка зоологическа градина.

— Въпросната зоологическа градина почти няма да те остави да спиш през нощта.

— Ще се справя някак.

 

 

Справи се, но не бе като разходка в парка. Кутрето скимтеше, хленчеше и независимо от ласките на Кейла, отказа да се задоволи с друго, освен с леглото на Лора. Знаеше, че прави грешка, но не намери сили да го отпъди и то доверчиво се сгуши у нея.

Котенцата мяукаха, мърдаха, плакаха и най-накрая се утешиха едно друго, но не и без помощта на грейката, която Ани грижовно достави.

В резултат, на следващото утро Лора се събуди със зачервени очи и размътена глава.

Безуспешно чукаше по клавиатурата в хотелския си офис, проклинаше се и с мъка се съсредоточаваше върху организирането на предстоящата писателска среща. Хиляда и двеста души щяха да пристигнат почти едновременно. И това ако не е предизвикателство! Трябваше да се погрижи и за по-луксозните апартаменти, за банкетните зали и за салоните, предназначени за семинарите. Да подсигури аудиотехниката, гарафите за вода, да е сигурна, че всичко ще е наред с поднасянето на кафето и леките закуски.

Камионите вече докарваха кашоните с книги — програмата включваше и раздаване на автографи. Беше готова да изпълни всички поръчки, независимо от главоболията и за нея, и за персонала.

Отбелязвайки нещо в бележника, вдигна слушалката при първия звън на телефона. Наложи си да не трепне, когато чу гласа на координаторката на писателската среща.

— Да, Малиса, Лора Темпълтън е. С какво мога да ти помогна днес?

И утре, и вдругиден, и през остатъка от живота си, помисли си тя, докато жената настояваше за добавки, за промени, за няколко уточнявания.

— Разбира се, че ако времето не позволява, ще организираме коктейла за откриване на срещата не край плувния басейн, а в салон. Градинската зала е чудесна. Често правим сватби там. И все още е свободна за тази дата. — Слушаше и разтриваше слепоочията си. — Не, не мога да направя това, Малиса, но ако залата бъде наета, ще предложим нещо друго. Да, знам, става въпрос за повече от хиляда души. Ще ги настаним. — Продължи да слуша, водеше си записки, които скоро заприличаха на неразгадаеми драскулки. — Да, и аз очаквам с нетърпение да се видим. Ще държим връзка.

Позволи си моментен отдих, за да регулира дишането си и да избистри главата си. Върна се към първоначалните бележки.

— Лора!

Въздържа се да не изстене, макар да й се искаше.

— Какво, Байрън? Съвещание ли е насрочено?

— Не. — Той влезе в офиса и сякаш изпълни цялото пространство. — Няма ли да обядваш?

— Да обядвам? Невъзможно е да е обяд!

— Не е. Времето за обяд отдавна мина.

— Сутринта изтече някак неусетно. Трябва да съм в магазина след час. Но преди това се налага да приключа с това. Нещо спешно ли има?

Той я изгледа и затвори вратата на офиса й.

— Отдъхни си.

— Няма начин. Неотложно е…

— Отдъхни! — повтори той. — Това е нареждане. — За да е сигурен, че ще го послуша, седна. — И така, госпожо Темпълтън, да поговорим за делегиране на права.

— Байрън, правя го непрекъснато. Но Фитц е зает със сватбения прием, Робин е затънал до гуша в работа. Срещата на фармацевтите и детето, което се разболя от едра шарка…

— И с всичко искаш да се справиш сама — завърши вместо нея той. — Изглеждаш изтощена, скъпа.

Тя се нацупи.

— Като зет ли ми говориш, или като изпълнителен директор?

— И двете. Ако няма да се грижиш за себе си…

— Грижа се за себе си. — Тя сподави усмивката си. Всички знаеха становището на Байрън за здравето и за необходимостта човек да се поддържа във форма. — Просто нощес не спах достатъчно. Вчера ходих до приюта за бездомни животни.

Той веднага засия, както и предполагаше Лора — нали миналата година самият Байрън взе две кучета от там.

— Така ли? Какво донесе?

— Едно кутре и две котенца. Момичетата са в екстаз. А днес сутринта заварих Ани да дундурка палето като новородено бебе и да го поучава, че добрите кученца не пикаят върху скъпия килим в хола.

— Започнете да се запасявате с вестници. Трябва да наминем да видим новите питомци.

— Защо не го направите довечера?

Той повдигна вежди.

— Преди или след танците в клуба?

— Танците по случай Деня на свети Валентин! — Тя затвори очи. — Съвсем забравих.

— Няма начин да се измъкнеш, Лора. Ти си от семейство Темпълтън. Задължително е да присъстваш.

— Знам, знам. — Край с дългото излежаване във ваната и ранното лягане, за които си мечтаеше. — Ще бъда там. Така и така щях да се сетя.

— В противен случай Кейт или Марго щяха да ти напомнят. Какво ще кажеш да оставиш съсобственичките си да се справят с магазина днес следобед? Ти иди да дремнеш.

— Ще водят Дж. Т. на контролен преглед следобед. Изключено е да оставя Кейт сама. Ние сме във водовъртежа на разпродажба по случай Деня на свети Валентин.

— Което ми напомня…

Тя се усмихна разбиращо.

— Още е едва десети, Байрън. Разполагаш с достатъчно време да й купиш добре премисления, изразяващ любовта ти подарък. И както и да те уговаря Кейт, не й купувай компютърен софтуер! На мен например цветята винаги ми действат добре.

А никой, помисли си тя, не ми е поднасял цветя от толкова много време. Ала неволно се сети за дребничкото диво жълто цвете. Побърза обаче да се отърси от мисълта.

— Няма да получи и новия калкулатор, за който ми намекна — увери я той и се надигна. — Да минем ли да те вземем за клуба довечера?

Такъв е животът на самотната жена, замисли се Лора. Винаги се влачи със семейни двойки.

— Не, благодаря. Ще се видим там.

 

 

— Не съм от тези, дето ходят по клубове, Джош. — Майкъл разтърси рамене, сякаш някой насила му бе навлякъл костюм.

— Ще го считам за лична услуга.

Все още намръщен, Майкъл омекна малко.

— Мразя, когато правиш така.

— Дай ми възможност да те представя на неколцина потенциални собственици на коне. Случайно познавам един, който има превъзходен жребец. Нали спомена, че имаш кобила, готова за разплод?

— Да, готова е. — Ала той имаше намерение да приеме само най-подходящия жребец за нея. — Ще ми кажеш как се казва и ще отида да поговоря с него. Не се налага да ходя на никакви танци заради това. А и сестра ти е последният човек, който би пожелал да го съпроводя дотам.

— Не ви организирам среща или нещо подобно. — Така му обясни Марго, докато набиваше идеята в главата му. — Просто Лора винаги се чувства като придатък в такива случаи. Не ми беше хрумвало, но Марго ми обърна внимание. — „И, помисли си Джош, докато наблюдаваше как Майкъл размесваше купчина първокласно зърно, ме накара да се почувствам като някакво низше същество.“ — Едва тогава си дадох сметка колко често Лора не присъства на разни събирания или си тръгва рано. Добре би било някой да я придружи. За това става дума.

— Жена като сестра ти вероятно има на разположение цяла армия от желаещи да я придружат навсякъде — възрази Майкъл, а наум добави: „И всичките с подходящ произход“.

— Да, но тя, изглежда, не желае да излиза с кръжащите край нея акули. — Вероятно и затова трябваше да се погрижи, помисли си Джош и едва не потрепери. — Тя те познава, Майк. Няма да се притеснява. А ти ще имаш възможност да създадеш контакти. Така всички ще са доволни.

— Никога не съм доволен, когато се налага да слагам вратовръзка. — Хвърли му поглед през рамо и добави усмихнат: — Не съм като теб, Харвард, с хубавия ти италиански костюм. Шавай, разкарай се от плевнята ми.

— Хайде, Майк. Става въпрос за една вечер от задръстения ти с разнообразие и забавления живот. Ще отскочим и до игралната зала, ще поиграем билярд, ще си говорим врели-некипели…

Така беше, призна мислено Майкъл. Иначе щеше да хапне сандвич и да залегне над чертежите за новата си къща.

— Все още съм по-добър от теб на билярд.

— Ще ти заема вратовръзка.

— О, добре, да те вземат дяволите!

Една от котките скочи и последва кратко изцвърчаване.

— Господи, отвратително е!

— Такъв е животът, Харвард — спокойно отбеляза Майкъл, докато внимателно дозираше добавките към дажбата на Дарлинг с оглед на състоянието й.

— Май прекрасно знаеш как да се грижиш за конете?

— Очевидно всеки си има своята ниша.

Джош се замисли колко ли ниши е намирал вече Майкъл, а после ги е изоставял. Този път обаче изглеждаше по-различно. Знаеха се прекалено добре, от много години, та Джош да не оцени лекотата в движенията на приятеля си и недолавяната досега вещина, с която работеше.

— Тази е, нали?

Майкъл само вдигна очи. Нямаше нужда да обяснява на Джак. Достатъчна бе една дума.

— Да.

— Доколкото те познавам, искаш да се справиш перфектно.

Той направо копнееше да го постигне, но на глас промърмори:

— Всичко с времето си.

Джош изчака Майкъл да нахрани бъдещата майка, да провери сламата в яслата и да я поглези.

— Собствениците на школата по езда в Монтърей са приятели на семейството ми.

— И какво от това?

— Ще бъдат в клуба довечера. Кейт работеше при тях като счетоводител. Често купуват и продават. Също и възпитаниците им.

Амбицията, призна Майкъл, е капан.

— Много си изкусен, Харвард. Винаги те е бивало.

Джош се разсмя.

— Всеки си има своята ниша.

— Лора може да не хареса твоя план.

— Аз ще се справя с Лора — отвърна Джош самоуверено и погледна часовника си. — Разполагам с достатъчно време да намина през магазина преди последната си среща днес. Танците започват в девет. Ще й кажа, че ще минеш да я вземеш в осем и половина… с вратовръзка.

— Дано вечерта си струва, приятелче, защото иначе ще те ритна по задника. — Избърса ръцете си от полепналите по тях зърна. — Знам, че няма да ми достави удоволствие, но ще трябва да го преживея.

— Точно за това става въпрос. — Доволен от изпълнената си мисия, Джош пое към вратата. — А, сетих се, нали все пак знаеш къде е клубът?

Оценявайки сарказма, Майкъл килна глава.

— Вечерта може и да не е чак толкова лоша.

 

 

Беше бясна, почервеняла от гняв и уловена в капан. Всички се бяха съюзили срещу нея, фучеше Лора, докато измъкваше сивата коктейлна рокля от гардероба. Джош, Марго и Кейт я притиснаха още в „Претенции“ и я изправиха пред свършен факт: Майкъл Фюри ще я придружи на танците в клуба. Това устройвало всички. Няма да се притесняват, че ще шофира сама на отиване и на връщане, че ще се чувства неловко на събитие, предназначено за двойки. А Майкъл ще има възможност да завърже връзки с търговците на коне.

Да, да — устройваше всички идеално. С изключение на нея.

Унизително е, мислеше тя, докато вдигаше ципа, трийсетгодишна жена да бъде уреждана с придружител от брат си. И още по-лошо — сега Майкъл я смяташе за окаяна разведена жена, неспособна да си намери партньор. Сякаш изобщо бе търсила партньор, но кой ли я питаше.

— Не искам никого — обясни тя на кутрето, което бе влязло в стаята и наблюдаваше всяко нейно движение с обожание. — Дори не ми се ходи в проклетия клуб тази вечер. Уморена съм.

То съчувствено клатеше опашка, докато тя вадеше обувките и обшитото с мъниста сако. Не й трябва да увисне на ръката на някой мъж, за да се чувства пълноценна. Не й трябва да разчита на никого за нищо. Защо просто не си легне и не почете, питаше се тя. Да хапне пуканки и да погледа стар филм по телевизията, докато заспи пред включения апарат.

Защо трябва да се конти, да излиза и да бъде Лора Темпълтън?

Спря и въздъхна. Знаеше отговора: именно защото бе Лора Темпълтън. Не биваше да го забравя. Лора Темпълтън имаше задължения и имидж, който да поддържа.

Е, добре, каза си тя, взе червилото и начерви устните си. Ще поддържа имиджа. Все някак ще изкара вечерта, ще разговаря с подходящи хора на подходящи теми, ще бъде възпитана и дружелюбна с Майкъл, щом се налага. И когато цялата проклета дандания приключи, ще легне по корем на леглото и ще забрави всичко. До следващото събитие.

Огледа косата си. Господи, трябва да се подстриже. И кога да намери време да го направи? Обърна се да вземе чантичката и с тих ужас видя как кутрето се изпика отгоре й.

— О, Бонго!

Той й се усмихна, седнал в локвичката.

 

 

В знак на малък бунт Майкъл все пак не сложи вратовръзка. След като е с Лора Темпълтън, предполагаше, че няма да го изхвърлят заради черния пуловер без яка под сакото.

Паркира между храстите с пролетни цветя и парадния вход. И ако беше с връзка неволно щеше да я подръпне.

Нерви. Изненада се от себе си и се възмути. Колкото и неприятно да му бе, чувстваше се като пъпчив тийнейджър на първата си среща.

Без да забелязва осеяното със звезди небе и сребърната лунна светлина, нито аромата на море и цветя, той се отправи към вратата, като мъж, който извървява последните си стъпки, окован във вериги.

Как допусна да го въвлекат?

Никога не бе влизал през парадния вход на Темпълтън Хауз. Като момче, ако идваше да вземе Джош, или беше заедно с него, използваше или задната, или страничната врата. Входът бе така тържествен, огромен, облицован с камък. Чукчето представляваше огромна месингова буква „Т“. Над главата му висеше античен фенер от карета.

Не му помагаше да се чувства добре дошъл.

И Ан Съливан не го стори, когато отвори вратата в отговор на почукването. Застана там със стиснати устни и колосана черна рокля. Веднага забеляза, че старостта не я бе похабила. Беше прекрасна жена, ако не се брояха изпълнените с неприязън очи. Марго бе наследила красотата й.

— Господин Фюри.

Едва доловимият ирландски акцент щеше да е очарователен, ако не бе леденият глас.

Поради причини, които не можеше да посочи, винаги се бе стремил да получи одобрението й, а тя вечно го изправяше на нокти. Отправи й дръзка усмивка.

— Госпожо Съливан, отдавна не сме се виждали.

— Така е. — Отговорът й му даде ясно да разбере, че според нея не е минало достатъчно време. — Можеш да влезеш.

Той прие неохотната покана и пристъпи в просторното фоайе. Плочките в слонова кост и пауновосиньо бяха същите, отбеляза той. Както и огромният кристален полилей, който осветяваше пространството. Мястото бе гостоприемно, за разлика от посрещачката. Изпълнено с уютни аромати, цветове и светлина.

— Ще съобщя на госпожица Лора за пристигането ти.

Но в момента, когато се извърна, Лора вече слизаше по широкото извито стълбище. Макар по-късно Майкъл да си повтаряше, че е глупак, в този момент сърцето му трепна.

Светлините заблестяха по мънистата на сакото й и разпръснаха феерия от цветове. Беше облякла семпла светлосива рокля с цвета на лунен прах. На ушите й проблясваха скъпоценни камъни — сапфири и диаманти — и украсяваха лицето подчертано отдръпнатите назад коси.

Изглеждаше така съвършена, така прекрасна. Ръката й, без никакви пръстени, се спускаше по лъскавия парапет. Сякаш бе извадена от картина.

— Съжалявам, че те накарах да ме чакаш. — Гласът й бе хладен и не издаваше паниката, която изпитваше, докато очите му я обхождаха, нито смущението й, че се наложи да забърсва след кутрето.

— Току-що пристигнах — осведоми я той не по-малко хладно. Осъзна колко абсурдна е ситуацията — ето го, Майкъл Фюри, дошъл да вземе принцесата. — Нали не трябваше да пристигна с каляска или нещо подобно?

Тя не се въздържа и леко се усмихна.

— Не е задължително.

— О, слава богу.

— Да внимаваш, госпожице Лора. — Ан стрелна Майкъл предупредително. — А ти шофирай внимателно, момче. Това не ти е състезание.

— Ани, кученцето е при момичетата, но…

— Не се притеснявай. — Тя направи жест към вратата, като философски си мислеше, че колкото по-рано тръгнат, толкова по-скоро момичето й ще се прибере. — Ще се погрижа и за него, и за тях. Постарай се да се забавляваш.

— А аз ще се постарая да я върна жива и здрава — обади се Майкъл злостно, докато натискаше дръжката.

— Разчитам да го сториш — промърмори Ани и тревогите й започнаха, щом вратата хлопна зад тях.

— Много мило от твоя страна да ме заведеш до клуба. — Лора бе твърдо решена да покаже как стоят нещата. И да ги контролира. — Не се чувствай обаче задължен да ме забавляваш, когато пристигнем.

Той самият се готвеше да й каже почти същото и му докривя, че тя го изпревари. Отвори вратата на колата и се облегна на нея.

— На кого си толкова ядосана, Лора? На мен или на света като цяло?

— Не се сърдя нито на теб, нито на когото и да било. — Тя грациозно се настани върху седалката на поршето му. — Просто искам да сме наясно, как стоят нещата и вечерта да мине спокойно за всички.

— А твърдеше, че обичаш помиярите.

Тя премигна.

— Не те разбирам.

— Няма значение.

Едва се въздържа да не затръшне вратата. Вечерта започваше чудесно, няма що, помисли си той.