Нора Робъртс
Сбъднати мечти (2)

Първа глава

На осемнайсетия си рожден ден Лора беше влюбена. Знаеше какъв късмет е да си така уверена в чувствата, в бъдещето и в мъжа, който щеше да сподели и двете с нея.

Питър Риджуей олицетворяваше всичките й мечти. Висок, със златисти коси, привлекателен и с очарователна усмивка. Мъж, който разбира от красота и музика, и най-вече от отговорността на кариерата.

Откакто го повишиха и прехвърлиха в калифорнийския клон на хотелската верига „Темпълтън“, той я наобикаляше и ухажваше по начин, който нямаше как да не спечели романтичното й сърце.

Получаваше рози в лъскави бели кутии, вечеряха в тихи ресторанти на светлината на свещи, водеха безкрайни разговори за изкуство и литература и си разменяха мълчаливи погледи, много по-красноречиви от думите.

Разхождаха се дълго в обляната от лунна светлина градина, излизаха с колата да се повозят по брега.

Не мина много време и тя се влюби. Стори го неусетно. Сякаш, мислеше си тя, се плъзгаш по облицован с коприна тунел и попадаш в ръце, които те очакват.

Може би двайсет и седемте му години са малко повече, отколкото родителите й биха желали, а тя — още твърде млада, но той бе така съвършен, така идеален, че Лора не разбираше какво значение може да имат годините. Никой младеж, неин връстник, не притежаваше блясъка на Питър Риджуей, неговите знания или безкрайно търпение.

А тя бе така силно влюбена.

Намекна за женитба съвсем деликатно. Тя го схвана като жест да й даде възможност да премисли. Ех, само да знаеше как да му даде да разбере, че вече е обмислила и решила: той бе мъжът, с когото искаше да прекара живота си.

Но мъж като Питър, повтаряше си Лора, трябва да бъде оставен сам да взема решенията, да предприема стъпките.

Има време, уверяваше се тя. Цялото време на света. А довечера, на тържеството по случай осемнайсетия й рожден ден, ще присъства и той. Ще танцуват заедно. А в бледосинята рокля, която избра, за да подхожда на очите му, тя ще се чувства като принцеса. Не, по-скоро като жена.

Облече се бавно, за да се наслади на всеки миг от приготовлението. Сега вече всичко ще бъде по-различно, мина й през ума. Сутринта отвори очи и стаята наглед бе същата. Стените, покрити с тапети на нежни розови пъпки, а зимната слънчева светлина проникваше през дантелените пердета на прозорците, както ставаше през толкова други януарски утрини.

И все пак всичко беше различно. Защото тя вече не беше същата.

Огледа стаята с очите на жена. Харесваше й елегантното махагоново бюро и тапицираният с коприна диван в стил Чипъндейл, принадлежал някога на баба й. Прокара ръка по красивите сребърни принадлежности за коса — подарък за неин рожден ден от Марго, и спря поглед върху разноцветните многобройни шишенца за парфюм, които започна да събира преди години.

Ето го и леглото, където спеше и мечтаеше от дете — голямо, също в стил Чипъндейл — с балдахин от богата бретонска дантела. Вратата към терасата беше отворена и оттам проникваха звуците и ароматите на вечерта. Мястото за сядане под прозореца, където така често се настаняваше и загледана в скалите, мечтаеше, привличаше с уютно натрупаните възглавнички.

Огънят в камината от розов мрамор грееше приятно. Върху полицата над нея имаше снимки в посребрени рамки и изящни сребърни свещници с дълги бели свещи, които обожаваше да пали нощно време. А във вазичката от дрезденски порцелан с тясно гърло сега стоеше бялата роза, изпратена от Питър тази сутрин.

Ето и писалището, където подготвяше уроците си като гимназистка и където щеше да продължи да се занимава, за да приключи и последната си учебна година.

Странно, помисли си тя, прокарвайки ръка по повърхността му. Не се чувстваше като ученичка в гимназията. Чувстваше се толкова по-зряла от връстниците си, толкова по-умна, по-уверена. Какво ще прави?

Това е стаята на нейното детство и младост, на нейното сърце. Както и самото имение Темпълтън й бе близко на сърцето. Макар да знаеше, че никога не би обикнала толкова силно друго място, бе готова, дори жадуваше, да изгради нов дом с мъжа, когото обичаше.

Завъртя се, за да се огледа в овалното огледало. И се усмихна. Права се оказа за роклята, отбеляза мислено тя. Семплата кройка подхождаше на дребничката й фигура. Дълбоко деколте, дълги тесни ръкави, цепка до глезените — класически модел, излъчващ достойнство. Напълно подходящ за жена, която да отговаря на изискванията на Питър Риджуей.

Предпочиташе косите й да са по-прави и да се спускат свободно върху раменете, ала те немирно се къдреха в разни посоки и тя ги бе вдигнала. Това й придаваше зрялост, помисли си тя.

Никога няма да е смела и сексапилна, като Марго, или ненатрапливо интригуваща, като Кейт. Затова ще се задоволи да е зряла и да излъчва достойнство. Та нали в крайна сметка на Питър допадат точно тези качества!

Толкова много желаеше да е съвършена за него. Особено тази вечер.

С благоговение вдигна обиците, подарък за тържественото събитие от родителите й. Диамантите и сапфирите закачливо й намигнаха. Усмихваше им се, когато вратата се отвори със замах.

— Отказвам да слагам целия този боклук по лицето си! — Развълнувана и зачервена, Кейт спореше с Марго, докато нахлуваше в стаята, следвана от приятелката им. — Ти си се намазала достатъчно и за двете.

— Нали се съгласи Лора да прецени — напомни й Марго и изведнъж спря. С око на специалист огледа Лора. — Изглеждаш страхотно. Изтънчена и сексапилна.

— Сериозно? Сигурна ли си?

Вероятността да е сексапилна така развълнува Лора, че тя се извърна отново към огледалото. Там видя единствено своето познато отражение: дребна млада жена с любопитни сиви очи и не твърде изрядно прибрана коса.

— Абсолютно. Всички типове на тържеството ще копнеят за теб, но ще се боят да си поискат.

Кейт изсумтя и се тръшна на леглото.

— Няма да се страхуват обаче да си поискат от теб, малката. Ти направо ги подканваш.

Марго се усмихна и прокара ръка по бедрото си. Яркочервената рокля закачливо се спускаше по тялото и очертаваше всяка привлекателна извивка.

— Ако го притежаваш — а за теб това не важи — изложи го на показ. Точно затова ти трябват руж, сенки за очи, туш за мигли…

— Господи!

— Тя изглежда прекрасно, Марго — намеси се в спора вечната помирителка Лора. Усмихна се на Кейт, чието слабо, интригуващо тяло бе облечено в тънка бяла вълна, която я покриваше от врата до глезените. — Прилича на горска нимфа. — Засмя се, когато чу Кейт да простенва. — Но наистина малко грим няма да ти навреди.

— Видя ли? — Марго триумфално грабна чантичката с гримовете. — Седни и остави на майстора да си свърши работата.

— Толкова разчитах на теб. — Без да престава да мърмори, Кейт седна и страдалчески се остави на четчиците и тубичките на Марго. — Съгласявам се само защото имаш рожден ден.

— За което съм ти признателна.

— Изглежда, вечерта ще е ясна. — Марго сръчно разкрасяваше лицето на Кейт. — Оркестърът вече се настанява, в кухнята цари пълен хаос. Мама се суети около подредбата на цветята, сякаш се готвим за кралски прием.

— Редно е да отида да помогна — обади се Лора.

— Та ти си почетната гостенка. — Кейт здраво стискаше очи в самозащита срещу Марго, която нанасяше грим по клепачите. — Леля Сузи напълно контролира положението, също и чичо Томи. Той е отвън и свири на саксофон.

Лора се засмя и се настани на леглото до Кейт.

— Винаги тайно е мечтал да свири на саксофон в някой задимен клуб.

— Щеше да свири известно време — отбеляза Марго, докато внимателно нанасяше очната линия под големите, като на кошута очи на Кейт. — А след това характерът на Темпълтън щеше да надделее и той щеше да купи клуба.

— Дами… — Джош стоеше на прага с кутия за цветя в ръцете. — Не възнамерявах да нарушавам женската ви сбирка, но тъй като всички направо са полудели, изпълнявам ролята на момче за доставки.

Начинът, по който изглеждаше в смокинга, накара Марго да пребледнее. Тя му хвърли страстен поглед.

— Колко взимаш за бакшиш?

— Кой колкото даде. — Трябваше да положи усилие да отмести поглед от деколтето. Мислено изруга всички мъже, които щяха да зърнат прелестните извивки. — Това са още цветя за рожденичката.

— Благодаря. — Лора пое кутията и го целуна. — Това е моят бакшиш.

— Изглеждаш чудесно. — Той я хвана за ръка. — Пораснала си. Започва да ми липсва по-малката сестричка, вечно готова да ме дразни.

— Ще се постарая да продължа да те дразня при всяка възможност. — Тя отвори кутията, въздъхна и забрави за всички наоколо. — От Питър са — пророни тихо Лора.

Джош стисна зъби. Не ще и дума — тя доста го дразнеше с избора си на мъж. На глас обаче каза:

— Някои типове си въобразяват, че е много изискано да поднесат едно-единствено цвете.

— Аз бих предпочела да получа цяла дузина — обади се Марго и срещна погледа на Джош. Пролича, че двамата са напълно единодушни по въпроса.

— Прекрасна е — отбеляза Лора и постави цветето до другото във вазичката. — Същата като розата, която ми изпрати сутринта.

 

 

Към девет часа вечерта Темпълтън Хауз бе изпълнена с хора и звуци. Гостите сновяха от ярко осветените стаи към затоплените тераси и обратно. Някои се разхождаха из градината по тухлените пътечки и се възхищаваха на напъпилите цветя и фонтаните, окъпани от бялата светлина на луната.

Марго се оказа права. Вечерта беше ясна. Тъмното небе бе осеяно с безброй ярки звезди като диаманти. Под него домът на семейство Темпълтън се издигаше облян в светлина.

Музиката се лееше и приканваше гостите да танцуват. Огромни маси, елегантно покрити с бели ленени покривки, се огъваха под неизброими блюда, приготвени от флотилия готвачи. Сервитьори, обучени по стандартите на хотелите „Темпълтън“, се движеха дискретно, поднасяйки чаши шампанско и дребни деликатеси върху сребърни подноси. Най-малко половин дузина барчета предлагаха коктейли и безалкохолни напитки.

От плувния басейн се вдигаше пара, а по повърхността му плаваха няколко лилии. На терасите и по моравата се виждаха малки маси, покрити си с белите ленени покривки. В центъра им бяха поставени свещи, заобиколени от лъскави гардении.

Вътре в къщата имаше още сервитьори, храна, музика и цветя за онези, които предпочитаха да са на по-топло и сравнително на по-тихо. Две прислужнички с бонета и престилки чакаха на втория етаж, готови да помогнат на всяка дама, пожелала да се освежи или да закърпи разкъсан подгъв.

Никой прием, в който и да е хотел от веригата „Темпълтън“ по цял свят, не е бил планиран или осъществяван по-внимателно от този в чест на осемнайсетия рожден ден на Лора Темпълтън.

Никога нямаше да забрави тази вечер — как грееха само светлините, как музиката изпълваше въздуха и се сливаше с аромата на цветята. Знаеше задълженията си. Бъбреше, танцуваше с приятелите на родителите си и с връстниците си. Макар да копнееше единствено за Питър, тя обикаляше гостите, както и се очакваше от нея.

Докато танцува с баща си, допря буза до лицето му.

— Тържеството е великолепно. Благодаря ти.

Той въздъхна. Даваше си сметка, че ухае вече на жена. Нежна и елегантна.

— Част от мен би предпочела да си още на три години и да те държа на коленете си. — Томас я отдалечи от себе си и й се усмихна. Беше представителен мъж. Златистите му коси едва започнаха да побеляват. Очите — които и двете му деца наследиха — бяха свити в ъгълчетата и пълни с живот и смях. — Порасна, Лора.

— Няма как — усмихна му се тя в отговор.

— Така е. И ето, стоя тук, а си давам сметка, че поне дузина млади мъже ми хвърлят смъртоносни погледи и се надяват да ме повалят, за да имат възможност да танцуват с теб.

— Предпочитам да танцувам с теб, а не с друг.

Ала щом Питър, който танцуваше със Сюзън Темпълтън, се завъртя наблизо, Томас отбеляза как очите на дъщеря му станаха меки и замечтани. Можеше ли да си представи, че след като го изтегли в Калифорния, Риджуей ще отнеме малкото му момиченце?

Музиката заглъхна и Томас се възхити на ловкия начин, по който Питър смени партньорката си и започна да танцува с Лора.

— Не бива да гледаш човека, сякаш си готов да го халосаш, Томи — промърмори Сюзън.

— Но тя е толкова млада.

— Знае какво иска. Винаги е знаела. — Самата тя въздъхна, преди да продължи: — Очевидно е Питър Риджуей.

Томас погледна съпругата си в очите. Бяха толкова мъдри — винаги са били такива. Тя може и да беше дребна и деликатна като дъщеря си, дори създаваше впечатление за крехкост, но той знаеше колко силна бе всъщност.

— Какво мислиш за него?

— Компетентен е — отрони тя предпазливо. — Добре възпитан, с приятни маниери. И Господ е свидетел, че е привлекателен. — Нежните й устни се свиха. — Но ми се ще да беше на хиляди километри оттук и далеч от нея. Майката в мен се обажда — призна тя. — Страх ме е, че губя малкото си момиченце.

— Мога да го прехвърля в Европа — предложи Томас и понеже идеята му допадна, продължи: — Или още по-добре — в Токио или Сидни.

Тя се засмя и погали съпруга си по бузата.

— Начинът, по който Лора го гледа, говори, че ще го последва. По-добре да го държим близо до нас. — Стараейки се да се успокои, тя сви рамене. — Трябва да се примирим. Можеше да си падне по някой от по-лудите приятели на Джош или по жиголо, или някой, който се интересува само от парите й. Или бивш затворник.

Той се засмя.

— Лора? Никога!

Сюзън само повдигна вежди. Знаеше, че един мъж няма как да разбере — романтичните натури като Лора обикновено се стремят към по-дивите характери.

— Е, Томи, просто трябва да гледаме какво ще стане. И да сме наоколо, ако има нужда от нас.

— Няма ли да танцуваш с мен? — Марго се плъзна в ръцете на Джош и се настани там, преди той да успее да се съгласи или откаже. — Или предпочиташ да стоиш и да гледаш мрачно?

— Не гледах мрачно, а мислех.

— Тревожиш се за Лора. — Докато пръстите й закачливо го гъделичкаха по врата, Марго хвърли загрижен поглед към нея. — Луда е по него. И твърдо решена да му стане съпруга.

— Прекалено е млада, за да мисли за женитба.

— Мисли за женитба от четиригодишна — промърмори Марго. — И сега, когато смята, че е открила мъжа на своите мечти, никаква сила няма да я спре.

— Бих могъл да го убия — разсъждаваше Джош на глас. — И после да скрия трупа.

Тя се изкикоти и го погледна в очите.

— Кейт и аз с удоволствие ще ти помогнем да метнеш безжизненото му тяло през скалите. Но, Джош, не е изключено все пак да се окаже подходящ за нея. Грижовен е, интелигентен, очевидно търпелив, ако става въпрос за хормоните в дадена област…

— Не подхващай тази тема. — Очите на Джош притъмняха. — Дори не искам да мисля за това.

— Бъди уверен, че малката ти сестричка ще застане пред олтара непорочна. — Вътрешно се зачуди защо една жена би се омъжила за някого, преди да се увери, че е подходящ партньор в леглото. — Доста неща ги свързват, наистина. А и кои сме ние двамата? Преситени циници.

— Обичаме я — обясни простичко Джош.

— Да, така е. Но нещата се променят и не след дълго всеки от нас ще поеме по своя път. Ти вече го стори — припомни тя. — Господин Закон, който учи в Харвард. Кейт се е замислила да постъпи в колеж, а Лора — да се омъжи.

— А ти накъде си тръгнала, графиньо?

— Навсякъде и наникъде. — Усмивката й стана прелъстителна. Готвеше се да продължи флирта още малко, но Кейт се завъртя наоколо и ги раздели.

— Сексуалните ритуали остават за по-късно — пророни тя. — Вижте, измъкват се. — Тя свъсено погледна как Лора се изтегля, хванала Питър за ръка. — Защо не ги последваме? Да предприемем нещо.

— Какво например? — сряза я Марго, но тъй като разбираше какво бушува в душата на приятелката й, обви раменете на Кейт. — Каквото и да направим, нищо няма да се промени.

— Отказвам да стоя и да наблюдавам! — Възмутена, Кейт се обърна към Джош. — Хайде да отидем да поседим за малко в южната градина. Джош ще ни открадне по чаша шампанско.

— Още не сте пълнолетни — напомни им той.

— Сякаш не си го правил и друг път — усмихна му се Кейт подкупващо. — Само по една чашка. За да вдигнем тост за Лора. Може да й донесе щастие и каквото там иска.

— Добре, но само по чашка.

Марго се намръщи, като го видя как оглежда тълпата.

— Какво? Проверяваш дали няма ченгета ли?

— Не. Мислех, че Майкъл все пак ще се появи.

— Майк? — Кейт изви глава. — Не беше ли запрашил някъде из Централна Америка да се прави на наемник?

— Да, или по-скоро беше — поправи се Джош. — Сега се е върнал… Поне за известно време. Надявах се да уважи поканата ми. — След това сви рамене. — Не че този тип събирания са по вкуса му. Добре, значи по една чашка — повтори той и леко чукна Кейт по нослето. — И аз не съм ви я дал.

— Разбрано. — Кейт хвана Марго подръка и я поведе към красиво осветената градина. — Щом не можем да я спрем, поне да пием за нея.

— Ще пием за нея — съгласи се Марго — и ще сме наоколо, каквото и да стане.

 

 

— Толкова много звезди — въздъхна Лора дълбоко, докато вървеше хваната за ръка с Питър по леко наклонената морава. — Не бих могла да си представя по-прекрасна вечер.

— Сега, когато най-после съм насаме с теб, наистина е прекрасна.

Руменина заля скулите й и тя му се усмихна.

— Съжалявам, но имах задължения. Не успях да отделя много време да разговарям с теб. — „И да съм насаме с теб“, добави мислено тя.

— Знам, че имаш задължения. Не е редно един представител на семейство Темпълтън да пренебрегва задълженията си към гостите.

— Така е, но днес е рожденият ми ден. — Ръката й се чувстваше топла и защитена в неговата. Искаше й се да се разхождат до безкрай надолу по скалите, да му покаже най-съкровените и любими свои места. — Все пак ми е позволено едно малко отклонение.

— Тогава хайде да се възползваме от него — предложи той и я насочи към изящния бял белведер.

Там звуците от тържеството се чуваха приглушено, а лунната светлина се прокрадваше през решетките като дантела. Ароматът на цветята изпълваше въздуха. Точно такова място търсеше.

Старомодно и романтично, като жената, която възнамеряваше да притежава.

Привлече я в прегръдките си и я целуна. Така охотно му се отдава, мина му през ума. Така непорочно. Изящните й устни се отвориха, готови да приемат неговите; деликатните й ръце го обгърнаха. Съчетанието от младост и достойнство, от копнеж, примесен с невинност, го трогваше.

Знаеше, че може да я има. Притежаваше опита и вещината. Но като мъж се гордееше със самоконтрола си и затова леко я отблъсна. Няма да развали съвършената атмосфера или да се впусне във физическа наслада. Искаше съпругата му да остане недокосната дори от самия него.

— Не ти казах колко прекрасно изглеждаш тази вечер.

— Благодаря. — Думите му й доставиха огромно удоволствие. — Исках да изглеждам добре. За теб.

Той й се усмихна и нежно я прегърна. Лора положи глава върху сърцето му. Така подходяща бе за него, помисли си той. Млада, красива, добре възпитана. Хрисима. През летвите зърна Марго — открояваща се в прилепналата червена рокля. Смееше се неприлично на някаква шега.

Макар жлезите му да се раздвижиха, разумът му се почувства засегнат. Дъщерята на икономката, припомни си той. Мечтата на всеки мъж.

Спря поглед върху Кейт. Повереницата с остър език, по-скоро умна, отколкото с някакъв стил. Удивляваше се как е възможно Лора да изпитва такава детинска привързаност и към двете. Но бе сигурен, че с времето това ще избледнее. В края на краищата тя е разумна и с достойнство, което буди възхищение за такъв млад човек. След като точно разбере мястото си в обществото — и своето място до него — лесно ще бъде отклонена от неподходящата привързаност.

Не се съмняваше колко е влюбена в него. Съвсем не я биваше да крие или мами. Родителите й може би не го одобряваха напълно, но привързаността към дъщеря им вероятно щеше да заработи в негова полза.

Нямаше да открият личностен или професионален недостатък у него — в това бе убеден. Вършеше си работата, и то добре. Щеше да се окаже подходящ зет. С Лора до себе си, с името Темпълтън, щеше да постигне всичко, което желаеше. Всичко, което заслужаваше: подходяща съпруга, непоклатимо положение в обществото, синове. А също — богатство и успех.

— Не се познаваме отдавна… — започна той.

— Имам чувството, че винаги сме се познавали.

Той се усмихна. Колко затрогващо романтична бе тя.

— Само от няколко месеца, Лора. А и съм с десетина години по-възрастен от теб.

Тя само се притисна по-близо.

— Какво значение има?

— Редно е да ти дам повече време. Господи, та ти още ходиш на училище.

— Въпрос на още няколко месеца. — Сърцето й биеше лудо в очакване. Тя вдигна глава. — Не съм дете, Питър.

— Не, не си.

— Знам какво искам. Винаги съм знаела.

Вярваше й. И той също знаеше какво иска. И също винаги е знаел. И това, мина му през ума, също ги свързваше.

— Въпреки всичко си бях дал дума да почакам. — Поднесе ръцете й към устните си. — Поне още една година.

Точно за това бе мечтала, това бе чакала.

— Не искам да чакаш. Обичам те, Питър.

— И аз те обичам, Лора. Трудно ми е да чакам дори още час, да не говорим за цяла година.

Той я сложи да седне на облицованата скамейка. Ръцете й трепереха. С цялото си сърце попиваше всяка подробност от момента. Музиката нежно се разнасяше в ясния нощен въздух. Долавяше се ароматът на жасмин. И на морето. Сенките и светлините си играеха през решетките на белведера.

Той коленичи, както тя знаеше, че ще стори. Лицето му, така привлекателно на приказната светлина, накара сърцето й да се разтопи. Очите й бяха пълни със сълзи, когато той извади малка кадифена кутийка от джоба си и я отвори. През сълзите й се стори, че диамантът проблесна във всички цветове на дъгата.

— Ще се омъжиш ли за мен, Лора?

Разбра какво изпитва всяка жена в този звезден миг от живота си. Протегна ръка към него.

— Да.