Стивън Хънтър
47-ият самурай (47)

47.
Ното

Суогър дойде в съзнание на втория ден. Лежеше в полусънено състояние, усещаше притискането на превръзките върху много части от тялото си, виждаше тавана и преминаващите от време на време лекари и сестри, чувстваше как времето бавно тече.

На третия ден успя да седне в леглото и спомените му започнаха да се връщат; на четвъртия започна да вижда и да разбира по-ясно. Приблизително по това време японските медицински сестри се смениха с две американчета с къси подстрижки, за които — единствено въз основа на обръщението към него („Серж“) — предположи, че са войници, изпълняваща цивилна мисия. Все пак се държаха добре и кой знае от коя секретна база ги бяха изпратили.

На петия ден мозъкът му се възстанови достатъчно, за да може да гледа телевизия. Бързо установи, че страната се намира в състояние, много напомнящо… е, не точно траур, по-скоро мрачно вцепенение, може би чувство на ирония или онова тайно задоволство, което изпитваме от чуждата трагедия. Причината бе внезапната кончина на Юичи Мива „Шогуна“, един от най-изтъкнатите майстори на синия екран, царят на порното, основателят на известната с агресивната си политика фирма „Шогунат видео“, а също собственик на вестници и радиостанции, медиен магнат, плейбой, рицар на националистическата кауза.

Суогър гледаше мълчаливо новините по един двуезичен канал. Според слуховете милиардерът, който дори можел да получи Ордена на хризантемата, умрял внезапно от удар. Суогър бе от малцината, които знаеха от кого и с какво бе нанесен този удар. Личеше си обаче, че японците не приемат твърде навътре тази загуба. Все пак Мива бе производител на порнофилми. След няколко дни интересът към събитието намаля.

Щом успя да се добере до компютър, Суогър отвори сайта на „Джапан Таймс“ и прочете статиите от първите два дни след дуела на острова. Намери кратко съобщение в раздела за новини от страната: в парка Кийосуми бил открит неидентифициран труп, вероятно на член на якудза или човек, свързан с мафията, както можело да се предположи от тежките рани. Цитираха полицейски служител, който изразил загриженост, че макар Братството да било известно с жестокостта си, тези убийства обикновено ставали в развратните квартали като Кабукичо. Полицаят се тревожеше, че появата на такъв труп сред елегантните, исторически морави в парка Кийосуми може да означава нова фаза в историята на организираната престъпност.

Нямаше други статии, никой не идваше да го види, никой не му искаше показания, мнение, коментар. Той просто си лежеше, възвръщаше силите си, четеше вестници, гледаше телевизия, ядеше студени варени яйца, сандвичи с краставички и различни видове риба и котлети.

След около седмица отново го прегледаха, смениха му превръзките, дадоха му хапчета, след което обявиха, че вече е достатъчно здрав, за да може да пътува. Младежите му донесоха нов костюм и фалшивия паспорт на името на Томас Лий.

— Серж, имам задача да те закарам на летището. Там ще те поеме някой от Държавния. Ще му дадеш паспорта си. Трябва да го унищожат. Не знам какво става, но ми казаха да ти предам, че Томас Лий също ще изчезне.

— Кои ти казаха?

— Ами, нали знаеш? Едни костюмета. Повече не знам.

— Разбрах.

Суогър се облече, взе скромните си вещи — паспорта, самолетния билет за полет в 19:00 същата вечер. Ключовете от мотоциклета ги нямаше. И без това не му трябваха вече.

Лекарите настояха да го изпишат в инвалидна количка и единият от войниците го закара в това смешно положение до спрян пред болницата микробус, тъмен „Форд“ без особени отличителни знаци. Времето бе хладно, като в Бойс през януари. Той бавно се качи в колата, използвайки здравата си ръка и здравия крак.

— Всичко ли си взе, серж?

— Достатъчно, за да мога да се върна в Щатите.

— Значи тръгваме. Скоро ще си там.

През дългото пътуване към летището никой не заговори. На практика това бе второто му депортиране от Япония и той знаеше, че е голям късметлия, задето не са го тикнали в затвора. Колите, малките, претъпкани с хора кварталчета, игрищата за голф, всичко преминаваше като на лента покрай прозореца и след два часа ниският, лъскав корпус на Терминал 2 се показа пред тях.

Суогър слезе и единият от войниците го последва.

— Бен ще отиде да паркира. Надявам се, че нямаш нищо против, защото имаме нареждане да изчакаме, докато минеш през проверката.

— Разбира се, трябва да изпълнявате.

Всичко мина гладко. Той се регистрира, показа паспорта си, получи бордна карта (виж ти, билетът му беше за първа класа) и двамата младежи го изпратиха до скенерите.

— Винаги се получава суматоха — предупреди той. — Имам метална става и алармата се задейства.

— Няма проблем. Ще уредим нещата.

Чакайте, това ли е всичко?

— Какво имаш предвид?

— Ами, никой не ме е разпитвал, дори един въпрос не дойдоха да ми зададат. Не знам какво е станало с някои от хората, с които работих. Имаше едно момиченце, което…

— Серж, ние сме само военни фелдшери. Не определяме нищо. Горе са решили да направят така.

— Пак онези „горе“.

— Съжалявам.

— Искам само да разбера дали момиченцето е добре.

— Нямам такава информация, серж. Нищо не са ми казали.

— Ох… добре, добре.

Суогър мина през скенера и този път алармата не се включи. Обърна се, кимна на двамата войници и те също кимнаха, но не помръднаха. Това бе единственият изход и явно имаха нареждане да изчакат, докато размирникът Суогър отлети.

Той тръгна към изхода за самолета, като подмина района с кафенетата и магазините, където преди няколко месеца се беше напил до безпаметност. Чувстваше се… как се чувстваше всъщност? Не доволен, не. Стар. Раните го боляха, накуцваше, трябваше да гълта хапчета, но поне не ходеше с патерици и не го возеха с количка. Усещаше странна пустота. В чакалнята беше мрачно, много подходяща обстановка за настроението му. Чувстваше се изчерпан, безполезен, изтощен, незначителен. Може би дори разочарован. Не можеше да го определи. Приключението бе свършило и сега трябваше да се върне към реалността, към нормалния живот.

До края не престана да се надява. Може би Окада сан щеше да се появи, може би щеше да доведе малката Мико, за да се сбогуват. Така поне щеше да получи някакво чувство за завършеност. Това обаче не стана и скоро извикаха пътниците за полета му.

* * *

Острието премина през бурените, преряза гладко стеблата, вдигна сламки и листа, които се разпиляха по вятъра. Наляво-надясно, наляво-надясно, косата събаряше къпините. Боб работеше с постоянен ритъм, навеждаше се, леко се изправяше, замахваше.

Трябваше да започне отначало, разбира се, защото по време на няколкото месеца в Калифорния и Япония теренът отново бе обрасъл. Сега, под облачното зимно небе, изобщо не личеше къде е косил преди и къде не е. За четвърти ден идваше, студът щипеше, вятърът пронизваше, но по неясна дори за самия него причина той се беше върнал с косата и отново се бе заел с тази продължителна работа.

— Това не е проблемът — бе казала Джули. — Изобщо не те интересува какво ще стане с мястото. Нещо те гризе отвътре. Усещам го. Трябва да потърсиш помощ.

— Мила, нищо ми няма. Започнал съм тази работа и сега искам да я довърша.

— Трябва да поговориш с някого за случилото се в Япония. Може би не с мен, не с някого от този град, а със специалист. Не съм те виждала толкова оклюмал от деня, когато за първи път се появи надупчен от куршуми в двора ми. Боб, ако не решиш този проблем, той ще те съсипе.

— Нищо лошо не е станало в Япония. Всички казват, че е било голям успех, че сме си свършили работата. Сега съм пак при теб и всичко е наред, само трябва да свърша тази работа.

— Да, и се върна, както винаги, уморен, натъжен и с нови белези. Такива рани можеш да получиш, само когато се биеш за живота си. Но положението е по-сериозно. Усещам какво става. Някой е загинал, някой, когото си обичал, а не си намерил начин да излееш скръбта си. Скъпи, трябва да направиш нещо, за да ти олекне.

— Да, станаха лоши неща. Няколко души умряха. За съжаление не можах да направя нищо, за да го предотвратя. Но не това е проблемът. Имаше едно дете, на което много исках да помогна. И не можах. Затова сега ще остане самичко. Не умря, просто остана сираче. Това е. Някой друг път ще ти разкажа повече.

— Съжалявам. Хубаво щеше да ни бъде, ако имахме малко дете. Тази къща щеше да се съживи. Дори може би искам да имам дете. Особено, след като толкова години съм живяла с един сърдит стар мечок.

Дори Ники, която бе дошла във ваканция, не успя да го разведри.

— Измъчва го някакъв проблем с едно дете, но не иска да говори за това — каза майка й. — Пък е прекалено упорит и не ще да си почине, нито да потърси помощ.

— Ще му мине. Нали го знаеш. Всичко може да преодолее.

— Някой ден обаче няма да успее да преодолее нещо. И може би този ден е дошъл.

— Не, ще се оправи.

Но Ники сама не си вярваше. Баща й се държеше, сякаш мислите му бяха на друго място.

Дете? Какво беше това дете?

И така, тримата си живееха в хубавата къща в покрайнините на Бойс и отдалеч всичко изглеждаше идеално. Грижовен баща, милата му жена и красивата им дъщеря от време на време слизаха в града да се поглезят в някой хубав ресторант или да отидат на кино. Животът им изглеждаше като песен, имаха много пари, бяха умни и привлекателни, всеки, който ги видеше, би си помислил: „Това са истински американски аристократи, не потомствени, а спечелили благосъстоянието си с труд и умения. Дарени са със здраве, кураж, дори с известно състояние, гордеят се един с друг. Идеалът на нашата страна.“

Суогър косеше ли, косеше. Първия ден беше най-зле. При всяко замахване с косата го заболяваше. Бе загубил част от издръжливостта си, а и не беше толкова силен, колкото си мислеше. Много беше отслабнал. В края на деня едва си поемаше въздух и устните му се бяха напукали. През следващите няколко дни положението малко се подобри, на третия остана на полето, въпреки че задуха почти ураганен вятър, обсипващ го с ледени кристалчета.

Днес времето не предвещаваше да е по-добро, макар че движението бе достатъчно, за да го сгрее. В далечината се издигаше планината, тъмно виолетова, върховете се губеха в ниската облачност. Прерията и нивите бяха пожълтели, пусти, мъртви. И все пак всичко изглеждаше толкова родно; нищо общо с японските пейзажи, само хълмиста равнина до безкрайността, прорязана от самотни планини, губещи се в облаците.

Около четири часа видя пикапа на Ники. Какво го бе прихванало това проклето момиче, та да идва чак дотук? Боб я беше докарал през лятото да види новия му имот, преди случилото се в Япония, и оттогава не беше стъпвала тук, дори не бе коментирала посещението. Изненада се, че дори е запомнила мястото, защото, за да стигнеш дотам, се минаваше през лабиринт от черни пътища. Може би се беше скарала с майка си, бе решила да си тръгне по-рано и сега идваше да му каже довиждане. Нямаше да е за първи път.

Камионът спря в основата на възвишението и Суогър слезе да посрещне дъщеря си.

Ники седеше зад кормилото и се смееше. До нея седеше някой. Вратата се отвори и от камиона слезе Сюзан Окада.

Нещо потрепна в него, може би някаква надежда. Той си пое дълбоко въздух.

— Я виж ти, госпожата от посолството.

— Здравей, Суогър. Не можех да не дойда.

— Бога ми, страшно се радвам да те видя!

— Ти ми спаси живота. Не можах дори да ти благодаря.

— Ти спаси живота на детето. Така и не можах да ти благодаря.

— Животът на детето е достатъчна благодарност.

— Съгласен.

— Имаш право да знаеш как се развиха нещата.

— Да, чудех се какво е станало.

— Ами, първо властите решиха да потулят всичко. Не се разчу нищо за боя, за убитите. Нямаше скандал. Уредиха всичко тихомълком. Не искат да стига до обществеността.

— Щеше да се наложи много да обясняват.

— Да, а те не обичат да обясняват. Два дни по-късно обаче майор Фуджикава и капитан Танада се предадоха на властите.

— Боже мой!

— Да. Решили, че това е най-правилното, което могат да направят. Японска му работа.

— Какво ще стане с тях?

— Още не се знае. Дали са показания и са пуснати в принудителен отпуск, докато началниците им решат какво да правят. Като си помислиш, осемнайсет души умряха заради тях, включително един милиардер. Но седемнайсет от тях бяха дребни мафиоти, които можеха да се простят с живота по стотици други начини, а милиардерът, Мива, няма власт, няма наследници, няма принос за страната. Оказа се също, че бил свързан с враждебно настроена чужда държава, което прави положението му много проблемно. Освен това шефовете от якудза не смятат деловите отношения за достатъчно основание да търсят отмъщение, защото той не беше един от тях. Надявам се, че историята ще се потули. Японците са специалисти в потулването.

— Можеш ли да помогнеш на офицерите?

— Няма какво да направя. Може би нещата ще се наредят сами. Поне не са им заповядали да си направят сепуку.

— Това е добра новина. Ами с теб какво става?

— Нещата се обърнаха в моя полза. Дълга история, все още информацията е секретна, но както казах, Мива имал външни контакти, които разтревожили някои хора в ЦРУ. Искаха да го елиминират. Всъщност ти го елиминира, но аз печеля. Ще получа повишение. Ще стана кралица.

— Ти си родена, за да бъдеш кралица, Окада сан. Радвам се, че ти помогнах. Искам обаче да ми кажеш за Мико… Добре ли е?

— По-добре е. Вече не се буди нощем.

— Да, това е важно. Все пак ми се искаше да я видя за последно. Накрая беше такава бъркотия, че ви изгубих от поглед. Просто изчезнахте. Стана много внезапно.

— Заведох я у нас, после я върнах в системата. Сега е в безопасност.

— Мъчно ми е, като си помисля, че живее в онази болница.

— Вече не е там.

— О, намерили ли са й дом? Е, това е хубаво. Така ще е най-добре за нея.

— Изпратиха я много далеч.

— Дали са я на чужденец?

— В Япония няма близки. Търсихме много, докато намерим някого, който да я обича.

— Надявам се да са добри хора.

— Сигурна съм, че са добри хора, Суогър сан. Ники!

Засмяна, Ники слезе от пикапа. В прегръдките си държеше малко, увито с дебели дрехи същество, което се опитваше да се отскубне. Мико!

Очите на Суогър се напълниха със сълзи.

— Мико, това е Ламаринения човек. Той те спаси. Толкова много ти помогна.

Детето го погледна, после зарови лицето си в гърдите на Ники. След малко отново се престраши да погледне, реши, че няма нищо страшно, и се усмихна.

— Здравей, миличко. Много си хубава днес! Сладка прасковка.

— Хайде, прегърни я — подкани го Ники и му я подаде.

Той притисна момиченцето до гърдите си и то се сгуши в него.

— Радвам се да те видя — каза той, като се опасяваше да не би Окада сан и дъщеря му да видят сълзите му; та нали големите мъже не плачат. — Прекрасно е, че е тук.

Опита се да се досети какво е станало. Сюзан някак бе успяла да вземе детето и сега го водеше… къде?

— Сега така приказваш, но след петнайсет години, когато ти доведе някой нахакан младеж, друга песен ще запееш.

— Какво става тук?

— В Япония много трудно дават на чужденец да осинови дете, но се оказа, че Мико отговаря на всички критерии. Когато разбрах, не се успокоих, докато не уредя нещата. Отидох при посланика, който пък отиде при министър-председателя и може би някой е пошепнал на някого за някои не много известни събития. Както и да е, все още трябва да се уредят някои документи и да се проведат няколко формални срещи, но всички засегнати бяха на мнение, че е най-добре да я доведем тук колкото може по-скоро, пък после да се занимаваме с формалностите. Суогър сан, запознай се с новата си дъщеря.

— Боже мой! Не мога да повярвам!

— Мама е много развълнувана! — каза Ники. — Отиде да купи детско креватче, играчки и всякакви други неща.

— Добре, миличко — прошепна Суогър, като притисна силно детето до гърдите си. — Време е да се прибираме у дома.