Стивън Хънтър
47-ият самурай (39)

39.
Шампионът по кендо

Боб спря с мотоциклета на паркинга на музея. Беше студено, скоро щеше да се мръкне. Хладната стоманена става напомняше за себе си и хълбокът му пулсираше от болка. Боб се опита да се отърси от неприятното чувство и спомените, свързани с него. Това беше решителната вечер. Трябваше да освободи ума си. Но не можеше. Никой не би могъл.

Погледна часовника си. Беше 17:45 токийско време. Шофирането бе ужасно, трябваше да се мушка насам-натам между колите, постоянно да следи огледалото, да лавира между движещи се под различен ъгъл возила. Не му беше никак приятно. Твърде много го изтощаваше.

Разбира се, всички тези лоши чувства идваха от мисълта за следващите няколко минути, когато трябваше да съобщи лошата новина на един човек, който досега само му беше помагал. Не много приятна перспектива. Толкова ли беше необходимо? Да, беше. Не можеше да изпълни плана без онова, което този човек пазеше в кабинета си.

Замисли се за участниците в тазвечерната акция. Сюзан и четиримата корейци, майор Фуджикава и парашутистите тихо се събираха в един квартал в северозападно Токио, далеч от туристическите обекти, на няколко километра от известните райони, като Гиндза, Шинджуку, Уено, Асакуса; място без големи храмове, нощни клубове, универсални магазини. Там сателитите на ЦРУ бяха установили активна дейност в един от имотите на Мива, оградено с висока стена имение близо до парка Кийосуми, някога собственост на фамилията Мицубиши, а сега една малка приказна страна в типичния стил на източните градини. Мястото отговаряше на всички критерии: бе в тих район, не привличаше вниманието, намираше се близо до парк само с един вход, беше лесно за наблюдение и оградено от околния свят.

Щяха да се срещнат в официалния салон на един близък хотел; Сюзан спешно бе наела голямото помещение, представяйки се за агентка на клуб по кендо, който организира събрание на членовете си.

Боб потрепери. Времето рязко се беше променило, температурата бе спаднала и той нямаше подходящи дрехи. Загърна се плътно с шлифера, но както връхната дреха, така и черният му костюм бяха от тънък памучен плат, предназначен за лятото, неспособен да спре прерязващия вятър.

Приближи се към музея и отново почувства величието на огромната сграда. Беше съвременна, строена след войната, но в хармоничния стил на класическата архитектура от периода Едо. Влизайки в нея, човек се чувстваше, сякаш Япония го поглъща, както Йона бил погълнат от кита. Вътре всичко беше японско, само японско, сякаш нищо друго не съществуваше на света. Мрачната сивкава светлина придаваше на всичко стоически, достолепен вид; зад витрините гордо стояха пременени със скъпи кимона принцеси и воини с брони, представители на едно славно и кърваво минало, изпълнено с интриги и насилие, надхвърлящи човешкото въображение. В тези просторни зали сякаш историята се случваше пред очите ти, от дребните рибари, живеещи в сламени колиби, които заварили първите китайски пътешественици, до могъщите мъже, които бяха завладели Китай, разорили градовете му, разцепили го наполовина. Имаше будистки монаси и самураи. Боб чувстваше присъствието на мъже с такава сила на духа и самоувереност, че не са се колебаели да излязат един срещу двайсет противници и са побеждавали с дългите си, закривени мечове, шедьоври на най-съвършената технология за обработване на метал в света. Всичко това обаче водеше след себе си и другото: наред с тези смели мъже имаше и убийци, изпробващи остриетата под прикритието на нощта, посичайки случайни минувачи; тайни схеми как трябва да се разсече тялото при тестването, на какви места и под какъв ъгъл трябва да се разцепи черепът: Тази страна бе родила невероятните мъже, които през 1905 г. бяха унищожили руския флот за седем минути; и внуците им, които, затворени в малки самолети бомби, бяха проникнали в американския тил, търсейки достатъчно голяма цел, в която да се разбият. Същото изключително себеотдаване им бе помогнало да потопят руските кораби, да разбият американската флотилия при Окинава и да построят небостъргачите на Шинджуку.

Служителите от охраната вече познаваха Боб и му кимнаха. Той се качи на четвъртия етаж.

— Доктор Отова вътре ли е?

— Да, да — отвърна секретарката. — Доктор Отова, Суогър сан е тук.

— О, влезте. Тъкмо се канех да си тръгвам. Мислите ли, че тази нощ ще спадне под нулата?

— Така изглежда.

— Да, вятърът щипе. Дори прерязва. Има ли нещо ново? Моля, седнете, приятелю.

Боб седна на обичайния си стол срещу възрастния мъж в стаята, пълна с мечове.

— Добрата новина е, че тази история скоро ще приключи и ако всичко мине добре, ще мога да правя с меча, каквото реша. Желанието ми е да го даря на музея. Тук знаете как да се погрижите за него. Не трябва да става притежание на един човек, а на цялата нация.

— Много мъдро от ваша страна. Надявах се да вземете такова решение.

— С най-голямо удоволствие ще го направя. Има обаче още нещо. За съжаление новината не е добра.

— Готов съм да я чуя.

— Сигурен ли сте?

— Кажете я, моля.

— Има един човек, който нарича себе си Кондо Исами. Познато ли ви е името?

— Разбира се, всеки японец го знае. Кондо Исами е бил водач на Шинсенгумите в Киото през хиляда осемстотин шейсет и седма. Участвал е в много битки и двубои. Дали е герой, или злодей, зависи от гледната точка, но несъмнено е бил невероятен боец на страната на шогуна. Привържениците на императора го екзекутирали през хиляда осемстотин шейсет и осма. Бил убит по най-позорния начин — чрез обезглавяване. Не му позволили да извърши сепуку.

— Този нов Кондо Исами също много добре владее меча. По свой начин и той служи на шогуна, като се бори срещу външното влияние. Той е наемен убиец на якудза, най-добрият в този занаят. От името му личи, че историята на самураите му е фикс идея. Мисли се за един от тях и не се спира пред нищо. Той е убил Филип Яно и семейството му. Цялата история с меча е измислена от него. Сега мечът е при нас. За съжаление обаче хората му отвлякоха Мико Яно и тази нощ всичко трябва да се реши.

— Ще има ли кръв?

— Много.

— Вашата?

— Вероятно.

— Искате да се биете срещу този Кондо Исами.

— Ако го намеря.

— Много сте смел, Суогър сан.

— Не. Просто не виждам друг начин. Твърде е добър. Ще убие бързо всеки друг противник. Трябва да го открия и да се бия с него. Той го иска. Аз също. Затова дойдох при вас.

— Разбирам. И какво искате от мен?

— Вече ми помогнахте страшно много, но ще ви помоля за още една услуга. Знам, че е трудно, и ще разбера, ако ми откажете. Чувствам обаче, че трябва да ви помоля за това.

— Какво е то?

— Вашата благословия.

— Защо да е толкова трудно?

— Защото Кондо Исами е вашият син.

Настъпи мълчание.

— Моля бащата да ми разреши да убия сина му — продължи Боб. — Ако не ме освободите, няма да успея. Само тогава ще престана да виждам сина. Ще виждам само убиеца.

Отова го погледна мрачно.

— Нямам син.

— Значи трябва да е син на брат ви или сестра ви.

— Нямам брат, нито сестра.

Японецът погледна Суогър в очите.

— За новия Кондо се говори, че има хора, с които поддържа нормални отношения, забавлява се, води нормален живот. Понякога обаче се крие. Ако иска да се срещне с определени хора, слага маска. Или така нагласява осветлението, че да не виждат лицето му. Защо? Когато го видях, разбрах. Не може да си позволи да се покаже пред хора, които ви познават. Позволи ми да го видя, защото няма представа, че съм се срещал с вас. Но всеки, който познава и двамата, ще види огромната прилика. По всичко напомня за вас: очите, формата на носа, формата на устата, цвета на кожата, широчината на лицето, косата. Виждал съм и друг път това лице. В доджото на Дошу в Киото видях една снимка. Вие, Дошу и момчето, вероятно на четиринайсет, с голям трофей.

— Синът ми е мъртъв — настоя Отова.

Боб не видя смисъл да говори повече. Нямаше какво да добави.

След кратко мълчание старецът заговори:

— Предполагам, че винаги съм се боял от този момент. Никой не може да нарани един баща повече от сина му и няма по-сладко отмъщение от това на сина срещу баща си.

— Не бива да се самообвинявате.

— Няма кого друг да обвиня. Снимката е правена през хиляда деветстотин седемдесет и седма, когато той беше на шестнайсет. Току-що — бе спечелил шампионската титла по кендо в състезанието на Япония за деца и юноши под осемнайсет години. Дошу му беше треньор. Пътят му бе предначертан. Щеше да спечели титлата и следващата, и по-следващата година, когато навърши осемнайсет. После щеше да се състезава в категорията на мъжете и да спечели първото място за пет поредни години. Щеше да стане национален герой, знаменитост. Можеше да отиде където поиска, да прави каквото поиска. Япония щеше да бъде на дланта му. Можеше да стане политик, бизнесмен, адмирал.

— Какво стана?

— Получих предложение за работа. Беше невероятна възможност за мен. Мислех, че това ще ми спечели слава и известност. Предпочетох собствената си кариера пред неговата. Взех го с мен в Америка за три години. Учи две години в гимназията „Скарсдейл“ и една в Колумбийския университет. Мисля, че това го настрои срещу мен — защото му отнех най-важните три години като състезател по кендо. До ден-днешен обаче не виждам как бих могъл да откажа работата, която ми предложиха. Във всеки случай, Америка го промени основно. Тя го обърка.

— Нищо чудно.

— Върна се в Япония през осемдесета, когато беше на деветнайсет. Знаеше, че е много изостанал спрямо другите състезатели в мъжката категория, но въпреки това се състезаваше упорито. Беше невероятно. Стигна до финалите. Държеше се геройски. Но загуби на косъм един мач. Случва се. За част от секундата обаче той пропиля всичко. Самурайска чест, самурайски гняв. Двамата с противника си бяха свалили шлемовете, поклониха се един на друг и тогава синът ми изпусна нервите си. Удари другия състезател с дървения си шинай по врата. Счупи му ключицата. Оказа се, че не съм бил достатъчно добър баща, за да го спася от най-опасния порок — алчността. Скандалът беше колосален. Нямаше надежда. Намериха дрехите и обувките му на брега край Еношима. Беше се хвърлил в морето. Не откриха трупа му.

— Много съжалявам.

— Няма защо да се извинявате. Аз сам се опозорих и трябва да изтърпя срама. Обичам сина си такъв, какъвто беше тогава, не спирам да се обвинявам за падението му и мразя онова, в което се е превърнал. Мога да разбера обаче психологическия проблем. Въпреки всичко той стана японски боец, макар и не от състезателите с бамбукови оръжия. Напук на мен и величията от кендото той стана шампион в истинския свят, където мечовете са остри и се пролива истинска кръв.

Боб мълчеше.

— Елате — каза старецът.

Заведе Боб при голата черна стена на сейфа и нагласи шифъра. Отвори масивната врата, наведе се, за да влезе, и даде знак на Боб да го последва. Вътре имаше още мечове, още по-красиви и ценни от изложените навън.

— Има много големи колекции, но никоя не е толкова голяма, колкото тази.

— Поласкан съм, че ми я показвате.

Ученият свали един меч от стената и му го подаде.

— Вземете.

Боб почувства вибрации, като от електрически ток, съвършения баланс на острието, жаждата му за кръв, удивителното майсторство на изработката.

— Може ли?

— Разбира се.

Боб насочи острието нагоре и го измъкна от ножницата. Кошираето — кървавочервено саго от черна акулска кожа, позлатена цуба — бяха великолепни, но дори те бледнееха пред красотата на острието.

— Това е може би най-съвършеният меч в Япония. Със сигурност е най-острият, най-здравият и най-смъртоносният.

— Господине, безценен е.

— Вземете го. Използвайте го. Бийте се с него. Може би ще ви осигури леко предимство. Синът ми ще го познае. Той знае силата му. Този меч е единственото, което би могло да го стъписа. Това е единственият ви шанс. Синът ми има вродена дарба на боец и ако я е развивал целенасочено през последните двайсет години, сигурно наистина е непобедим.

— Не бих рискувал да го загубя.

— Суогър сан, това оръжие е създадено точно с тази цел. Това е призванието му. Ако беше разумно същество, щеше сам да моли да ви защитава. Абстрахирайте се от стойността му. Абстрахирайте се от това, че е рядък. Мислете за него само като за оръжие.

— Добре. Мурамаса ли го е правил?

— Да. „Ковачът на злото“. Той е изковал меча (може би дори това е той) от известната легенда за Масамуне и потока. Листата и клонките заобикаляли острието на великия Масамуне. Мечът на Мурамаса ги привличал и разсичал без усилие. Мурамаса се възгордял, а трябвало да се засрами. Затова мечовете му имат репутация на изключително смъртоносни. Те са жадни за кръв. Освен това имат склонност да намират членовете на шогунския клан и да ги убиват или осакатяват. По време на шогуната били забранени, затова днес са толкова редки. Това е един от малкото запазени. Синът ми ще го познае и ще си даде сметка, че работи за един вид шогун. Това ще го обърка за миг. Не е много, но победата зависи от такива дребни неща.

— Благодаря. Ще ви го върна…

— Не. Ако го убиете, значи мечът е изпълнил предназначението си. Може би затова е попаднал в ръцете ми преди толкова години. Унищожете го. Премахнете го от този свят. Изпратете го в ада. Оттам е дошъл. Той е инструмент на злото. Използвайте го и го унищожете, без да се замисляте.

— Ще го направя, доктор Отова.

— Този меч е благословията, която ви давам. Сега, моля ви, вървете си. Искам да остана сам.