Стивън Хънтър
47-ият самурай (34)

34.
Отвличането

Момиченцето още не можеше да разбере какво става. Бе отишла у приятелката си Бени, където си направиха парти, играха си, гледаха филмче за смешен зелен човек, който живееше в гората, цяла нощ се кикотиха, а на сутринта двама странни мъже и една странна жена я отведоха в голяма къща, пълна с монахини и медицински сестри, които все бързаха нанякъде. Не й харесваше там, но нямаше къде другаде да отиде.

Естествено, беше разбрала, че нещо лошо се е случило. Една сестра я заведе да се помолят и най-накрая й разказа, че избухнал пожар и сега мама, тате, Реймънд, Джон и Томое са при Господ. Това беше хубаво, но тя искаше да й обяснят едно нещо:

— Кога ще ги видя?

— Миличка, опасявам се, че не можеш да разбереш. Хайде пак да се помолим.

Дните минаваха, после — седмици. Всеки път, когато някой влезеше в стаята, тя вдигаше обнадеждено очи. Мислеше си: „Мама? Татко?“

Но винаги беше някоя сестра.

Облякоха я със странни дрехи. Играчките бяха бездушни и скучни, много от тях — счупени. Другите деца страняха от нея, сякаш беше болна. Чувстваше се самотна.

— Мама?

— Миличка, не. Трябва да разбереш. Мама и татко отидоха при Господ. Той ги извика. Иска да останат при него.

Във въображението й само едно лице можеше да я утеши. Беше от едно филмче по телевизията, от една приказка за малко момиченце и тримата му приятели, които се бият срещу една вещица. Един от приятелите беше висок мъж със сребристо тяло и страхотен меч. Казваше се Ламаринения човек. Тя много го обичаше. Някак си той бе влязъл в живота й. Свързваше го с баща си, защото той го беше довел. Мъжът беше добър, личеше му. Тя помнеше как дойде у тях. Личеше си, че баща й го обича и той обича баща й, виждаше се в държането им, в начина, по който си говореха, смееха се и се гледаха. Ако мама, татко, сестра й и братята й вече ги нямаше, къде беше Ламаринения човек? Тя си мечтаеше да го види пак. Може би той щеше да я спаси.

Тя обаче започна да се напишква нощем и това дразнеше сестрите. Опитваха се да не издават гнева си, но децата са много чувствителни и забелязват и най-малките промени в изражението на лицето, тона на гласа, държането; тя разбра, че са ужасно разочаровани от нея. Това я натъжаваше. Не можеше да не мисли за това. Чувстваше се унижена, защото хигиената (разбира се, не знаеше тази дума, но си спомняше как майка й казваше, че винаги трябва „да бъде чиста“) беше много важна, бяха я възпитали така, а сега не можеше да спре да се цапа. Не й се караха, не я наказваха, не я биеха, но пък разочарованието на сестрите й тежеше като непоносимо бреме.

Не знаеше кога започна да чува писъците, но след известно време вече й се струваше, че винаги ги е чувала. Нямаше представа как е започнало, но понякога нощем, когато беше сама в тъмното, понякога заспала, понякога — не, започна да чува писъци.

Кой пищеше? Мама? Тате? Реймънд? Джон? Томое?

Не, не бяха те, но някой пищеше. Страшно й липсваха. Защо си бяха отишли? Защо Господ толкова искаше да останат при него? Не беше честно.

— Трябва да бъдеш силна — казваха й монахините.

Какво означаваше да си „силен“? Братята й, особено Реймънд, който беше спортист — те бяха силни. Вдигаха гирички и имаха големи мускули, които блестяха на светлината. Шегуваха се и се закачаха за училището, момичетата, домашните и други неща; беше й много хубаво с тях, само дето по онова време тя не осъзнаваше колко е хубаво и не подозираше, че съвсем скоро ще свърши завинаги.

Само че явно не тази „сила“ имаха предвид монахините. Не мускули, а нещо друго, което тя не разбираше и никога нямаше да постигне. И явно нямаше нищо общо с подмокрянето в леглото и среднощните писъци.

— Ти си тази, която пищи — каза й една от сестрите. — Не друг. Моля те, миличка, няма от какво да се боиш. Тук си при приятели, които ще се грижат за теб. Бъди… — отново тази дума — силна.

Един следобед писъците бяха толкова силни, че я събудиха. Тогава обаче забеляза, че не е спала. Беше ден. Нямаше сенки. Осъзна, че този път не пищи тя, нито майка й, татко й, Джон, Реймънд или Томое, а сестра Мария.

В този момент вратата се отвори с трясък и някакво грамадно чудовище нахълта в стаята. Беше много лошо грамадно чудовище, отдалече му личеше. От едната страна главата му беше подута и жълтеникава, долната половина на лицето му беше превързана и върху белия бинт се виждаха червени капки. Погледна я и тя се напишка от страх.

Сграбчи я.

— Момиченце — изръмжа, — ще правиш каквото ти кажа, иначе ще те пребия. Разбра ли?

Тя почувства гнева на чудовището и дори да искаше да запищи, не можа, защото бе твърде уплашена.

То я изнесе в коридора. Сестра Мария лежеше на земята, лицето й беше цялото в кръв. Разтреперана от страх, несмееща да погледне нагоре, сестра Аоки бе коленичила до нея и се опитваше да й помогне. Мико си помисли за Ламаринения човек. Той щеше да я спаси. Само че Ламаринения човек го нямаше.

Грамадното чудовище хукна с нея по коридора и отнякъде излязоха още две като него, със същите черни костюми.

За секунди изскочиха навън, никой не се сети да й вземе яке или нещо друго.

На улицата спря лъскава черна кола и грамадното чудовище набута Мико вътре и седна до нея, като я притисна с туловището си.

— Не искам никакъв звук — предупреди то. — Само да си гъкнала, ще си изпатиш. Наведи се, за да не те видят.

Натисна я на пода, покри я с одеяло и колата отпътува със свирене на гуми.