Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Боб Лий Суагър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The 47-th Samurai, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
moosehead (2012)
Редакция
ultimat (2012)

Издание:

Стивън Хънтър. 47-ият самурай

 

Редактор: Димитрия Сотирова

Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо̀

 

Издателство ЕРА, София, 2008

тел./факс 02/980 16 29

e-mail: [email protected]

Печат: Експреспринт ООД

ISBN: 978–954–389–003–3

История

  1. — Добавяне

4.
Молбата

— Не съм сигурен за това, господин Яно — каза Боб. — Знам, че в битка всичко се размива. Не можеш да кажеш кой какво е направил. Официалните доклади обикновено са много далеч от истината.

— Знам. Резултатът щеше да е същият, ако бе загинал от снаряд, рикошет, снайперистка стрелба или по някоя друга от десетина възможни причини. Разбирам също, че ако баща ви го е направил, то е било, защото е изпълнявал дълга си, защото не е имал друг избор, защото е било война. Знам със сигурност обаче, че той е бил там и е проникнал в бункера. Медалът е доказателство за това, а има и свидетелства на очевидци.

— Само едно знам, господине. Битката е ужасно нещо, както и убиването на хора. — Нещо накара Боб да направи необичайно признание. — Имал съм нещастието да стана свидетел и да участвам в много такива сцени. Когато бях в морската пехота, съм преследвал и убивал хора във Виетнам. Много съм мислил за това и мога да кажа само едно: беше война.

— Разбирам — И аз съм видял не една битки. Това е начинът на живот, който сме избрали, пътят, който сме следвали.

Слънцето прежулваше.

— Но много се надявам да разберете пътя, който ми е отредила съдбата. Трябва да ви задам още един въпрос. Правя го само от любов към баща ми, толкова силна, колкото вие все още чувствате към своя.

— Казвайте — подкани го Боб — Разбирам, че затова сте дошли.

— Има един меч — каза японецът.

Боб примигна объркано, отначало не разбра. Дали Яно имаше предвид меча, който току-що му беше подарил? Този меч ли? После се сети: не, не, мечът на баща му. Навремето баща му имаше един меч. Японците ги наричаха „бандзай“ или нещо подобно; спомняше си думата не от това, което му бе разказал баща му, а от комиксите на военна тематика, които беше чел като свещени писания през петдесетте. Представи си го като зловещо, закривено острие, с дълга, увита с платнени ленти ръкохватка със змийска глава на върха. „Бандзай! Бандзай!“ — крещеше в комикса някой брадат, напомнящ на пещерен човек японски сержант с кръгли очилца начело на войниците си, настъпващи като жива вълна. Боб съзнаваше, че тази представа за японците вероятно няма нищо общо с истината.

— Познавам младите войници в битка — продължи Яно. — След като оцелее, всеки иска да си вземе нещо за спомен, нещо символично, което да му напомня за победата. Кой би могъл да ги обвинява?

— И аз съм виждал такива случаи — съгласи се Боб.

— Знам, че стотици, хиляди, вероятно десетки хиляди мечове са били пренесени от тази страна на Тихия океан. А също пистолети „Намбу“, знамена, особено знамена, карабини „Арисака“, каски, все спомени от трудно спечелени битки.

— Правели са го главно войниците от задните редици.

— Баща ми е имал меч. Смъртта му е била част от най-великата победа на вашия баща. Прочетох заповедта за награждаването му и докладите за битката в Историческата секция на Морската пехота и знам колко е бил смел.

— Баща ми беше необикновен човек. Цял живот се опитвам да се меря с него, но не мога да му стъпя и на малкия пръст. Предполагам, че и с вас е така.

— Така е. Но въпросът ми е следният: Възможно ли е този меч да е бил наследен от вас? Сега вие да го притежавате? Да е бил едно от нещата, които един баща би искал да завещае на сина си? Има далеч по-хубави мечове. Но точно този… има огромно значение за мен и семейството ми. Той е истинската причина да дойда в Америка.

На Боб му се искаше да можеше да зарадва този човек. Разбираше, че е повече от логично този спомен да преживее през всичките тези години и мечът да бъде върнат на наследниците на мъжа, който го е носил и е загинал с него. В тази идея имаше някаква симетрия, която му хареса — като че ли така щеше да помогне за излекуването на стари, все още отворени рани.

Новината обаче не беше добра.

— Господин Яно, бих ви го върнал на секундата, повярвайте ми. Би ми доставило огромно удоволствие. Не знам защо, но си мисля, че и баща ми би бил доволен. Бих се гордял, ако можех да ви помогна.

— Споделям чувствата ви.

— Но баща ми не беше колекционер на трофеи. Нямаше никакви сувенири, освен един четирийсет и петкалибров пистолет, който бе донесъл от фронта, но за да го използва, а не за спомен. Нямаше флагове, фанфари, мечове, каски, дори не обичаше да говори за войната. Той искаше да забрави войната и да живее живота си. Никога не говореше за ония години. До края на дните си нито веднъж не облече униформа, дори за официални паради, когато някои от бойните му другари го правеха. Не беше от хората, които обичат да се самоизтъкват и да говорят за подвизите си. Малко като него са останали в наши дни.

Дори да се разочарова, японецът не го показа и Боб осъзна, че тези хора са възпитани да не издават чувствата си.

— Не си спомням някога да си споменавал за някакъв меч — намеси се Дженкс, който досега слушаше мълчаливо. — Боб не обича да се перчи и предполагам, че баща му е бил същият.

— Разбирам — каза господин Яно. — Е, добре. Щом боговете са отредили така. Нека мечът да остане там, където е.

— Хвърлили сте много усилия — отбеляза Боб. После добави: — Може би все още има някой жив от взвода. Сега би трябвало да са около осемдесетте. Може би в историческата секция ще ви дадат информация.

— Има двама и вече говорих с тях. Един във Флорида и един в Канзас. Нищо не открих.

— Много жалко. Много искам да ви помогна. И… такова…

— Да?

— Ами, не знам. Всички тези приказки за миналото. Нещо ми просветва.

— Просветва ли?

— Тази дума. „Меч“. Навява някакви асоциации. Японски меч от Втората световна война. Нещо ме гложди.

— Някакъв спомен ли?

— Не. Дори нямам представа какво. Нещо много смътно, нещо ме човърка. Може би греша.

— Все пак е нещо.

— Господин Яно, понеже сме свързани по такъв начин, ще обещая нещо. Не е много, но само това мога да направя за вас.

— Трогнат съм.

— На тавана вкъщи има разни вехтории. Бяха в къщата ми в Аризона и ги пренесох, когато я продадох. Преглеждах ги преди две-три години, когато трябваше да уредя нещо, свързано с баща ми. Не съм гледал обстойно и очевидно не съм търсил меч. И така, през следващите няколко седмици ще прегледам отново всичко. Може би някоя вещ ще ми подскаже нещо. Някаква следа или де да знам? Били сте толкова път до това затънтено място и го чувствам като дълг към вас, като към войник. Също и като към син на герой.

— Много мило от ваша страна. Сигурен съм, че ще претърсите навсякъде, докато се уверите, че няма нищо непроверено. Ето визитната ми картичка. Моля ви, вземете я и ако има нещо ново, ме уведомете.