Стивън Хънтър
47-ият самурай (8)

8.
Семейство Яно

След като пренощува в един хотел в квартал Шинджуку, който избра като по-евтин, след като се изкъпа и закуси по западен маниер, Боб се отправи към гарата през смайващи тълпи.

Чувстваше се, сякаш е попаднал в телевизор. Градът изглеждаше изграден предимно по вертикална планировка, много сложна, много миниатюризирана. Неусетно се озова в нечие чуждо бъдеще. Основният принцип на проектиране явно бе максималното използване на всяко пространство. Всичко беше наблъскано, разни неща, вградени в по-големи конструкции, вмъкнати насам-натам. Дори задните улички бяха пълни с ресторантчета, сергии, магазинчета, всяко със светеща неонова тръба над входа и разбира се, табела. Това беше образовано общество: навсякъде имаше надписи — на големите табла, рекламиращи разни неща, на безброй официални указания, забрани, серийни номера.

Японците бързаха около него; всеки имаше разписание, никой не изоставаше, всеки имаше цел. Гъстотата на тълпата леко го шокира. Поне в този квартал на Шинджуку улиците денонощно напомняха за центъра на Ню Йорк в навечерието на Нова година. Тълпата изглеждаше като един организъм. Червеният светофар я спираше, но никоя друга сила на света не беше в състояние да я усмири, и когато светнеше зелено, леле! — сякаш започваше морски десант, всички се втурваха напред едновременно. Върви, върви, върви, сега, сега, сега! Повечето хора, мъже и жени, носеха костюми. Знаеше, че ги наричат надничари; работеха като роби, благодарение на тях функционираше системата, те се подчиняваха, никога не се отпускаха, никога не изоставаха.

Знаеше до какво води това. Цялото това потискане, цялата тази дисциплина, целият този натиск да служиш, цялата тази сдържаност. Строи, строи, строи и после, в един момент гръмва. Историята беше пълна с примери, когато това напрежение е избивало навън: Нанкин, Пърл Харбър, камикадзетата. Без вземане на пленници. Като при екзекуцията на австралийските пилоти пред камерите. Убий десет вражески войници, преди да умреш. Така всеки път избираш смъртта пред живота.

По същия начин напрежението избиваше и в секса.

Във влака за предградията, който спазваше разписанието до минута, вероятно и до секунда, седна до някакъв човек, който можеше да е счетоводител, продавач, учител, компютърен специалист — спретнат костюм, очила с рогови рамки, добре сресана коса, спокоен, съсредоточен, целеустремен. Боб се загледа в онова, което четеше — не „Уол стрийт джърнал“, а книжка с комикси за вързани голи момичета, изнасилвани от други момичета с предмети, предназначени за тази цел, но неестествено големи, изобразени на похотливи, подробни, уголемени рисунки. На някои места в Америка можеха да го арестуват за такова нещо: тук човек, който приличаше на специалист по ипотеки, необезпокоявано четеше това, очевидно задълбочено следейки сюжета. Боб огледа вагона и забеляза поне още двама мъже, които четяха книжки с ярки, почти хумористично представени сцени на изнасилвания върху кориците. Никой не забелязваше, никой не обръщаше внимание.

Миналата нощ, докато се разхождаше, бе попаднал в един район на проститутки, наречен Кабукичо, където такива сцени бяха представени още по-натрапчиво, осветени със сини неонови лампи плакати на витрините, във входовете, където викачи се опитваха да привлекат клиентите. Никой обаче не го заговори и не му даде знак; имаше чувството, че японците имат по-развинтена сексуална фантазия от който и да е друг народ и я задоволяваха с всякакви средства, но това бе вътрешна работа, само за местни. Никой гайджин не беше допуснат. Уличките, глухите входове, безименните проходи в малката империя Кабукичо, осветени от безброй вертикални надписи с имена като „Прин-прин“, „Златни момичета“ и „Клуб на чудесата“, гъмжаха от ловци на плът — те искаха да я видят, да я помиришат, да я погалят, да я ближат, да я смучат, да се сношават с нея, дори може би да я ядат. Хищническа страст, трескава нужда на ловеца, и ожесточеността, с която я преследваха, го удивляваше, дори малко го плашеше.

След дългото пътуване във влака с хиляди други хора Боб слезе на последната спирка, стискайки чантата си. Погледна пак указанията, написани на тромав английски от портиера на хотела, който с достойнство и прецизност бе направил всички необходими справки, за да го упъти.

Указанията бяха ясни: слизаш от влака и вземаш такси. Не можеше и да си помисли да шофира в безумното движение на Токио, дори в покрайнините, още по-опасно за американеца поради факта, че се караше отляво, не отдясно. Защо Макартър не е взел мерки да поправи това?

Шофьорът на таксито носеше бели ръкавици и безупречно чиста униформа. Дори седалките бяха тапицирани в бяло. Минаваха покрай търговски сгради и високи автобуси, навсякъде имаше униформени служители на реда, подреждаха опашките, регулираха движението, посочваха местата за паркиране; отново всяко свободно пространство бе стройно организирано и разделено, контролирано вероятно от някаква централна институция, следяща нито един квадратен метър да не остава неизползван.

Накрая намериха къщата. Беше голяма, в квартал с други големи къщи — явно Яно беше заможен — не толкова наблъскани една до друга като другите сгради в Токио. Наоколо имаше грижливо поддържана градинка, с която някой много се гордееше.

Боб погледна часовника си: 19:00 местно време. Часът изглеждаше подходящ.

Плати на шофьора, взе сака си, отвори го и извади меча, увит в червен шал.

Тръгна по алеята; голямата ниска къща със сложната си дървена конструкция и прецизната подредба на градината го заплениха. Стигна до вратата и почука.

Отвътре се чу шум и след няколко секунди вратата се плъзна настрани и пред него, по кимоно и страшно изненадан, се показа Филип Яно.

Със или без костюм бившият офицер изглеждаше по абсолютно същия начин: без нито един стърчащ косъм, невероятно гладко избръснат, мускулест, което личеше дори под широкото кимоно. Носеше бели половинки чорапи. Дясното му око се разшири от удивление, изкуственото остана все така безизразно.

— Господин Яно, помните ли ме? Боб Лий Суогър. Съжалявам, че се изтърсвам така.

— О, господин Суогър! — Яно зина от учудване, но бързо възвърна самообладанието си. — За мен е чест да ви посрещна. За бога, защо не се обадихте, че ще дойдете? Очаквах да получа някакво писмо. Каква изненада.

— Господине, колкото повече мислих за това, толкова повече се убеждавах, че поводът налага да дойда лично. И двамата ни бащи биха останали доволни. За мен е удоволствие.

— Моля, заповядайте, влезте.

Американецът влезе в антрето, събу се и докато се обърна, господин Яно вече бе събрал семейството си.

Първото, което Боб забеляза, бяха две очи, които го гледаха палаво. Иззад ъгъла надничаше момиченце на около четири годинки. Когато я погледна, по лицето й се разля радостна усмивка и тя се скри, кикотейки се. След малко пак надникна.

— Здравей, сладурано — каза Боб.

Междувременно се бяха появили две снажни момчета, боси, по дънки и фланелки.

— Господин Суогър, позволете да ви представя синовете си, Джон и Реймънд.

— Здравейте, момчета — поздрави Боб, като се поклони.

В антрето влезе и млада девойка.

— Това е голямата ми дъщеря Томое.

— Приятно ми е.

— А малката се казва Мико.

Момиченцето отново се изкиска, после изтича при майка си и се скри зад роклята й.

Боб веднага изпита привързаност към нея. Беше от онези деца, кипящи от енергия. Още не беше възприела ограниченията на традициите в страната си и може би никога нямаше да им се поддаде. Изглеждаше дръзко, смело дете.

— Здравей, мъниче — извика Боб и това й се стори много забавно.

— А това е жена ми, Сюзан.

— Господин Суогър, за нас е голяма чест и удоволствие…

— Както казах на съпруга ви, честта и удоволствието са само мои. Надявам се, че не идвам в неподходящо време.

— Не, не, моля ви, заповядайте. За нас е удоволствие да ви посрещнем.

Последваха много поклони и усмивки, много смутени, но искрени поздрави и Боб почувства невероятна топлина.

Яно бързо каза на жена си нещо на японски, после пак се обърна към Боб:

— Напомних й какъв необикновен човек сте, каква чест е за нас такъв прославен войник да гостува в скромния ни дом.

— Много сте любезен, но това вече е минало. Както и да е, намерих това. Исках да го върна на семейството ви.

С тези думи Боб подаде вързопа на Яно.

— Мисля, че това е мечът на баща ви. Открих го у сина на командира на взвода, в който е служил баща ми по онова време. Има писмо, в което пише, че получил меча от баща ми, докато лежал в лазарета на Йоджима, на двайсет и седми февруари четирийсет и пета година. Писмото беше сред вещите на покойната ми леля, после потърсих семейството на командира на баща ми и открих сина му, който е и негов единствен наследник. Отидох при него и намерих меча.

— Не знам какво да кажа. Постъпката ви е толкова щедра.

— Както ви казах, едва ли мога да се меря с баща си, но исках да направя нещо в негова памет и в памет на вашия баща. И двамата са били храбри мъже. Надявам се, че съм го направил.

Яно вдигна вързопа, претегли го в ръка, но не го разопакова. Сякаш нарочно бавеше този момент.

— Искам да ви предупредя — продължи Боб, — че няма нищо впечатляващо. Както сам казахте, това е реликва от войната, доста е очукан и неугледен. Ножницата трябва да се боядиса, ръкохватката е разхлабена и трака, лентите са доста износени, металната халка, на която предполагам, че е бил закачен ремъкът, липсва. Острието също е в лошо състояние: надраскано, очукано, нащърбено. Това оръжие е било използвано в битки, не на паради или дворцови церемонии.

— Засега ще го прибера. Моля, заповядайте вътре да си починете и да ни разкажете за пътуването си. Седнете, отпуснете се, пийнете чай или сок. Спомням си, че не пиете алкохол, иначе щях да ви предложа саке. Моля, чувствайте се като у дома си.

Яно даде на госта си чифт чехли. Боб ги обу и последва домакина нагоре по късо стълбище, минаха през коридорче и влязоха в хола, обзаведен с мебели в западен стил, но всичко в умален вариант.

Яно каза бързо нещо на жена си, която му отговори, леко се поклони на Боб — той малко сковано отговори със същия жест — и го попита дали предпочита минерална вода, чай, кафе или сок.

— Само вода, благодаря.

Тя каза нещо на дъщеря си Томое, която бързо излезе и след секунди се върна с табличка, на която имаше различни напитки.

Яно покани гостенина да седне на едно кресло, което сигурно бе любимото място на домакина, и Боб учтиво отказа два пъти — „Не, не, моля ви“ — преди да приеме. От дясната му страна имаше малка ниша, украсена с различни семейни ценности: грамоти за заслуги, снимки на Яно с униформа на различни военни мероприятия, снимки на момчетата със спортни екипи и на голямата дъщеря при завършването й — същите неща, които могат да се видят в дома на един американски офицер. В един ъгъл Боб видя черно-бяла снимка на мъж с прилепнала по тялото униформена риза и военно кепе върху гладко избръснатата му глава; това трябва да беше бащата на господин Яно.

Домакинът попита Боб за пътуването му и той имаше да разкаже само една интересна случка, но тя се стори забавна на всички.

— Най-лошото от цялото пътуване беше проверката на багажа.

Да, мерките за сигурност са много затегнати сега.

— Е, за мен винаги е било цяло приключение. Няма да повярвате как писва детекторът, когато мина през него. Включват се сирени, звънят звънци, хората залягат по земята. Не, малко преувеличавам, но имам метална става и детекторът винаги се включва. Затова винаги ме извикват настрана и ме проверяват отделно. Всички се изнервят. Сигурен съм, че ако знаеше на колко хора ще навлече главоболия, негодникът, който ме простреля, щеше да се цели другаде.

Яно се засмя, заговори бързо на японски на мълчаливите си синове. На Боб му се стори, че долови думата „Виетнам“ с японски акцент.

Момчетата се представиха на госта: Реймънд беше на седемнайсет, играеше бейзбол и догодина щеше да започне следването си в университета „Чуо“, специалност електроинженерство. Джон бе на четиринайсет, също играеше бейзбол и учеше в гимназия, но не беше сигурен, че ще следва след завършването си.

Томое беше на деветнайсет, учеше медицина в университета „Кейо“. Беше сериозно, красиво момиче, изобщо не говореше и явно неофициално й бяха отредили ролята на домакиня. Сякаш всеки в семейството имаше определена функция, за която беше трениран: момчетата бяха слушатели; Томое отговаряше за обслужването; Сюзан, съпруга и майка, седеше като добра закрилница на дома; а Филип бе церемониалмайстор, домакин и преводач. Само той владееше добре английски, Сюзан говореше малко, а за момчетата и Томое това все още беше далечна мечта. Прекрасната малка Мико бе непринудена като малка фея, кискаше се и лудуваше. Боб беше спечелил привързаността й и от време на време забелязваше, че момиченцето го гледа втренчено. Когато й намигнеше, тя прихваше да се смее.

Мико прошепна нещо на майка си.

— Суогър сан — каза Сюзан. — Дъщеря ми мисли, че сте Ламаринения човек от „Магьосникът от Оз“.

Всички се разсмяха.

Суогър си спомни героя от филма, който бе гледал с дъщеря си преди много години. Представи си високия, лъскав, странно изглеждащ робот с ламаринено тяло и фуния на главата. Сигурно така изглеждаше на това дете.

— Сутрин понякога си мисля, че не е зле да капна малко масло на ставата си, за да я смажа. Така че може би в известен смисъл има право. Миличка, не съм от метал. И аз съм от плът и кръв като всеки друг.

Мико обаче го беше нарочила. Суогър бе Ламаринения човек.

Цялото внимание на семейството бе насочено към Боб. Японците бяха добре обучени на гостоприемство и езиковата бариера като че ли бързо изчезна.

Скоро Мико реши, че не й обръщат достатъчно внимание. Неочаквано нападна баща си като играч на американски футбол, опитващ се да отнеме топката на противника, и се покатери в скута му.

Всички се разсмяха.

— Като фурия е — отбеляза Филип Яно. — Малко късно попълнение в семейството ни. Появи се неочаквано и сега страшно я обичаме.

Мико погледна Суогър и се изплези, после се закикоти, зарови лице в гърдите на баща си, намести се удобно и остана сгушена така, докато й омръзна и реши да досажда на друг член на семейството.

През цялото това време червеният вързоп бе на дивана, до Яно. Той нито веднъж не заговори за него, дори не го поглеждаше. Сякаш изобщо не съществуваше.

Накрая моментът настъпи.

— Господин Суогър, ще дойдете ли с мен в работилницата. Там ще разгледаме меча.

— Да, разбира се.

Яно каза на дъщеря си нещо на японски.

— Помолих Томое да дойде с нас и да записва — обясни той на чужденеца. — Така ще имам бележки с първите си впечатления, които по-късно мога да прочета.

— Разбира се.

Слязоха на долния етаж. Стаичката, в която влязоха, беше безупречно подредена. От едната страна имаше седем японски меча с различни дължини и извивки с лакирани в ярки цветове ножници, или сая, както ги наричат японците. Покрай другата стена имаше етажерка с различни книги за мечове. По средата върху работна маса бяха подредени точило, чукче, няколко шишенца машинно масло, някакво прахообразно вещество, различни инструменти и грижливо сгънати парцалчета.

— Виждам, че сериозно се интересувате от мечове.

— Опитвам се да усвоя изкуството да ги полирам. Много е трудно и нямам достатъчно търпение. Но не се отказвам. Мисля, че това е нещо, което си струва да се научи.

— Разбирам ви. Понякога е хубаво да се съсредоточиш върху някаква малка задача. Така се абстрахираш от света, но от друга страна, това е светът.

Яно преведе на дъщеря си и тя бързо каза нещо.

— Томое казва, че може би сте бил японец в предишния си живот. Това може да обясни много неща.

— Приемам го като комплимент.

— Точно така е. А сега да видим меча.

Яно постави червения вързоп на масата.

— Тези оръжия са били фикс идея за страната ни в продължение на повече от хиляда години. За западняка може да изглежда обикновено парче метал, но мечът играе роля важна във всичките ни странности: в уважението ни към храбростта, но също в жаждата ни за насилие. В чувството ни за справедливост, но и в желанието ни да убиваме. В енергичността на нашето общество, но и в упадъка му. В дисциплината и уменията, но също в тиранията, дори диктатурата. Вече една година усилено ги изучавам — откакто се пенсионирах. И въпреки това все още не знам почти нищо за тях. Има хора, които са дали живота си за изучаването на тези мечове.

Обърна се към Суогър:

— Вие осъществихте една моя мечта. Вече мога да приложа наученото през последната година не само към страната и културата ни, а и към семейството. Повярвайте ми, приятелю, няма начин, по който да ви се отблагодаря за щедростта, която проявихте. Вечно ще ви бъда задължен.

— Това е жест на един войник към друг в памет на други двама воини, които са нашите бащи. Достатъчно сме страдали, за да заслужим този момент. Нека да му се насладим.

— Да, бъдете сигурен.

Яно разви плата и мечът се откри пред него — очукан, износен, похабен от времето.

Заговори на дъщеря си, която прилежно започна да записва. После Яно преведе на Боб:

— Виждам меч шингунто, модел от трийсет и четвърта година, без ремък, но с метална ножница, което означава, че е версията от трийсет и девета и следователно това не са оригиналните аксесоари към острието. Хъм, лентите на дръжката са износени, има някакъв налеп, вероятно от потта на баща ми и малко кръв. Негова или на някой друг. Разглеждайки внимателно щифта, виждам следи от някакво черно, плътно вещество, може би туш. Има по-пресни белези от удари с остър предмет и тапата от засъхналото вещество е счупена. Боята или тушът под очуканото място е с по-тъмен цвят, което означава, че доскоро не е бил излаган на слънчева светлина.

— Какво означава това? — попита Боб.

— Не знам. Нямам представа. Предполагам, че някой се е опитал да избие щифта.

— Томи Кълпепър ми каза, че когато бил малък с няколко други деца се опитали да го извадят. Искали да разглобят меча, но не успели.

Господин Яно запази мълчание.

След известно време измърмори:

— Добре. Сега острието.

Почти плахо посегна, извади меча от ножницата и го постави върху масата.

— Кото? — попита дъщеря му.

— По-скоро шинто, имитация на кото.

— На мен ми прилича на кото — каза тя на английски.

— Да. Да, прилича. Може би…

Яно замълча. В стаичката се възцари тишина. Той заоглежда меча, изглеждаше объркан, може би дори смутен. Лицето му стана безизразно, клепачите му сякаш натежаха, дишането му едва се усещаше. След няколко минути каза:

— Много интересно. Невероятно, но много интересно.

Обърна се към Боб:

— Как е изразът на английски? Заформя се интрига.

— Означава, че нещата се усложняват.

— Точно така. През войната японците са имали нужда от мечове. Две фирми са ги произвеждали, стотици хиляди оръжия. Това са били мечовете шингунто, които днес не представляват никаква ценност освен като сувенири. Винаги съм смятал, че баща ми е имал такъв меч. Повечето офицери са носели такива. Вероятно самият той също си е мислил така.

В същото време обаче имало и друга практика. Много патриотично настроени семейства доброволно изпращали по-старите си мечове на военните. Тези оръжия доста безцеремонно се похабявали във фабриките — все пак там ги обработвали не хора на изкуството, а обикновени работници. Изящните коширае — тоест ръкохватката, предпазителят за пръстите, наречен цуба, и така нататък — просто отивали на боклука. Някои хора още са готови да заплачат, когато си помислят колко произведения на изкуството, изработени с много усилия и умение, са били унищожени. Във фабриките скъсявали мечовете от задната част, за да ги приведат към предписаните от устава размери — тоест отрязвали „опашката“ на острието, с което се загубвали надписите, носещи информация за оригиналния производител, датата на изковаване, името на благородника, за когото е бил изработен мечът. Може дори самият меч да е имал име или да е носил изписана молитва към някой бог на войната. Част от острието се изпилявала, за да се удължи новата опашка, пробивали нова дупка и монтирали стандартна ръкохватка. Преправените мечове се пъхали в метални ножници и се изпращали по фронтовете: в Китай, Бирма, Филипините. Така един шедьовър на изкуството се превръщал в обикновено оръжие.

— Това ли се е случило и с този?

— Не знам. Не е изключено. Това несъмнено е древен меч, скъсен за използване във войната. Ако съдим по формата и изящната му извивка, както отбеляза дъщеря ми, изглежда, че е кото — тоест стар. Мечовете кото обикновено са били по-тънки, по-прецизно изработени и по-остри, по-удобни за използване от шинто. Кото означава произведен някъде преди хиляда и шестстотната година. Разбира се, има и други възможности. Може някой майстор шинто — тоест след хиляда и шестстотната година — просто да е направил копие на меч кото. Често се е случвало: оръжейниците все пак са били търговци, изпълнявали са специални поръчки, ръководели са се от правилата на пазара, експериментирали са.

— Значи според вас мечът може да е антика, може да има историческа стойност. Ценен ли е?

— Възможно е, макар че никога не бихме го продали. Това е наше наследство, нашата кръв. Това е мечът на баща ми. Имах предвид, че това оръжие може да се окаже, така да кажа, интересно. В смисъл, че може да се окаже важен и за други хора, не само за нашия скромен род Яно. Може да представлява интерес за учените, историците, за нашата държава и култура. Трябва да се опитаме да изясним историята на оръжието, да потърсим какво е записано на опашката под ръкохватката. Ако се окаже важно, може да го дадем да го полират. Аз не съм достатъчно добър в този занаят. Изисква твърде много време и малко майстори се занимават с това, но мечът има тайни и ако се почисти, те ще се разкрият. Така ще видим душата му.