Стивън Хънтър
47-ият самурай (33)

33.
Заповеди

В една обичайна порция якитори човек можеше да получи четири ставащи за ядене, дори вкусни шишчета и едно толкова отвратително, че направо да си умреш от смях. В ресторантчето се носеше аромат на пилешко, печено на истинска жар. Нямаше американски ресторант за пилешко, в който да ухае така. Клиентите на другите маси ядяха лакомо. Боб бе изял сърцата, месото, също и воденичките, но не можеше да се справи с коленните стави.

Може би не бяха коленните. Може би бяха от крилата. Във всеки случай, приличаха на парчета усукани, лъскави сухожилия. Дори на буйните пламъци от скарата зад щанда в „Мама сан“ не бяха променили цвета си. В интерес на истината между сплетените жили и хрущяли може би имаше някакво месо и някой много гладен би го оглозгал и би му се сторило вкусно, но Боб просто не можеше да се осмели да пробва. Вместо това се загледа към другия край на задименото помещение, над грубите дървени маси, почти очаквайки Тоширо да нахълта и да започне да избива хората с меча си. Накрая успя да привлече вниманието на Мама сан, посочи й празната си чиния и някак успя да й предаде мислите си: „Донеси ми още една порция“. Вдигна празната си кутия от кока-кола. Готвачката кимна. Ако не беше кока-колата, можеше да си представи, че са в четиринайсети век. Боб отново се вгледа в главоблъсканицата пред себе си.

Почти го беше измислил. През последните дни обикаляше Токио с колело, за да търси подходящо място за срещата с Кондо и най-накрая мислеше, че го е намерил: щеше да повика убиеца пред храма в Асакуса, на улицата със сергиите за сувенири. По някаква причина магазинчетата затваряха рано и в района почти не патрулираха полицаи. Щяха да се срещнат там, на улицата, и Боб да се появи едва след като се увери, че Кондо е сам, не в компанията на няколко от хората си. Не искаше пак да се бие срещу шестима или повече, например трийсет, защото Кондо можеше да вземе колкото си иска обучени хора.

Опитваше се да измисли шифъра, като търсеше подходящи думи в „Падай с достойнство“, отбелязваше страници, абзаци, изречения, думи. Съобщението изглеждаше така: „Уважаеми Юки, 233–2–4–3“, тоест страница 233, втори абзац, четвърто изречение, трета дума. И така нататък — пълна безсмислица, ако не знаеш шифъра. Декодираното съобщение гласеше: „Акуса, Храмовата улица, днес в полунощ, сам.“

Почувства приближаването й, преди да я види. Тя влезе уверено, типично в неин стил, и седна до него. Боб остана с поглед, забоден в книгата.

— Почти свърших. Вече го съчиних.

Стана готов след няколко минути и когато най-после излезе от състоянието на пълно съсредоточаване, още нещо отвлече вниманието му, защото Мама сан донесе новата порция печени пилешки дреболии и кока-колата му и попита Сюзан какво ще иска. Окада поиска само безалкохолно и готвачката се отдалечи.

— Не трябва да се навърташ около мястото на срещата тази вечер, защото може да стане напечено. Исках обаче да знаеш какво правя. Помислих, че ще искаш да си в течение.

След тези думи най-накрая Боб я погледна и веднага разбра, че нещо не е наред.

— Добре, какво има? Откакто си дошла, не си продумала.

— Спомняш ли си, когато преди известно време ти казах, че не съм свикнала да заблуждавам хората.

— Да.

— Няма да те заблуждавам и сега. Ще бъда искрена и пряма, така че каквото и да става, да няма повод да кажеш: „Тя ме подведе“.

— Бога ми, Сюзан. Това начало не ми харесва.

— Реших да те отрежа, Суогър. Край. Всичко свърши. Отиваш си вкъщи.

Той не изпита гняв, не се почувства предаден. Тя не се беше опитала да го убеди, че е на негова страна, и постоянно повтаряше, че се ръководи от това, което й диктува служебният дълг, не от чувствата си. Освен това до края не одобряваше вживяването му в ролята на воин. След битката в работилницата на полировача, когато го видя с наквасени с кръв панталони и оплискано лице, единственият й коментар беше:

— Нарани ли някого?

— Убих петима души.

— Боже мой.

— Не беше като на кино. Приличаше на замеряне с торти във фабрика за колбаси. Не ми беше приятно, но ако не го бях направил, щяха да ме разфасоват. Старецът е добре и си тръгна. Мечът е у мен. Другите от бандата ще разчистят, защото не искат полицията да се меси в делата им. Няма да се вдигне шум, няма да има проблеми.

— Няма да има проблеми този път — измърмори тя.

После каза:

— Има три варианта. Надявам се разбираш, че е по-добре да стане още първия ден.

— Какво предлагаш?

— Ще ми дадеш фалшивия си паспорт. Ще дойдеш с мен в микробуса на посолството и ще те закараме в една американска военновъздушна база недалеч оттук. Уредих — или по-скоро посланикът уреди с доста мъки и връзки — да бъдеш закаран вкъщи безплатно с американски военен самолет, нелегално. Ще те стоварят в Калифорния, ще те придружат до изхода и ще те пуснат да си ходиш. Така ролята ти в тази каша приключва. Това, което стана тук през последните няколко седмици, все едно не се е случвало. Все едно изобщо не е имало човек на име… не помня какво пише в паспорта ти.

— Томас Лий.

— Томас Лий престава да съществува. Няма го, ти ще изчезнеш, край. Връщаш се в Арканзас.

— Айдахо.

— Няма значение. Междувременно посланикът ще потърси начин да даде информацията за твоите разкрития на някои висши служители в японското вътрешно министерство. Така ще получат известна идея какво трябва да се направи. Надявам се да вземат мерки и съм сигурна, че в министерството има хора, които ще са много заинтересовани тази история да се разнищи. Може да отнеме известно време и отначало сигурно ще изглежда, че нищо не се прави. Накрая обаче японците ще изяснят случая и убийците на Филип Яно ще бъдат наказани. Във всеки случай, след като мечът вече е у нас, плановете на негодника, който се мисли за шогун, ще пропаднат. Той няма да спечели изборите за председател на ЯВА, позициите му ще бъдат подкопани и той ще фалира. Това е някакъв успех. Накрая справедливостта ще възтържествува.

— Знаеш, че това няма да стане.

— Има и втори сценарий. Резултатът ще е същият, само дето ще се вдигне повече шум и има опасност да направиш някоя глупост. В заведението влизат четирима яки младежи. По случайност се оказва, че са бивши служители от специалните служби на Южна Корея, които от време на време изпълняват поръчки на някои чужди посолства. Хора с голям боен опит. Имат по около четири черни колана на човек. Участвали са в много битки. Усмиряват те след кратка схватка. Ще бъде болезнено. После те замъкват в микробуса, само дето ще си с белезници и понатъртен. И така нататък, и така нататък. Суогър, моля те, не ме принуждавай да го правя. Не причинявай това на себе си, на мен, на тези момчета, на всички. Ще бъде жалко, глупаво, безсмислено. Много мъчно ще ми бъде.

— Окада сан, точно в този момент може би не се интересувам много от чувствата ти.

— Трети сценарий. Скачаш и побягваш. Ресторантът вероятно има заден вход и ти, както знаем, си изключително способен, сръчен, находчив човек, голям специалист по бягствата и маскировката. Успяваш да се измъкнеш и се опитваш да довършиш нещата, както сам си знаеш. Тогава ще те издадем на японските власти. Висок гайджин, който не знае японски. Шансовете ти са нищожни. Може да успееш да се скриеш за два-три дни. Накрая обаче ще те хванат, ще видят, че паспортът ти е фалшив, ще разберат, че нямаме намерение да ти помагаме, и хоп, отиваш на съд. В Япония няма съдебни заседатели. При второ престъпление отиваш в затвора. За пет, може би десет години. Ще бъде много жалко. Глупав, тъжен, абсурден край. Един военен герой не заслужава такава съдба. Далеч от жена си и детето си. Само аз ще ти идвам от време на време на свиждане, докато започна да се отегчавам и престана.

— Какво ще кажеш за сценарий номер четири?

— Няма четвърти сценарий.

— Сценарий номер четири: Изпращаш горилите в клетките им и продължаваме по плана. Трябват ми само още два дни. Ще се срещна с Кондо Исами на улицата пред храма в Асакуса в полунощ. Твоите хора от специалните служби на Южна Корея ще пазят. Аз и Кондо влизаме в дуел.

— Точно това се опитвам да предотвратя. Той ще те убие.

— Може би. Или аз ще убия него. Ако стане първото, можеш да продължиш по своя план. Ако се случи второто — също. Може би японските власти ще разобличат Юичи Мива. Може би не. Важното е, че убиецът на Филип Яно и семейството му ще си получи заслуженото. Справедливостта ще възтържествува. Или някой ще загине в името на справедливостта. Ако не успея, поне ще знам, че съм се опитал. Някой го е нарекъл „да паднеш с достойнство“. Това е светът, в който искам да живея или да умра.

— Не. Няма да стане. Вече е решено. Не можем да допуснем опасен, склонен към агресия американски гражданин да действа незаконно в тази страна, като се свърже с японския престъпен свят, положение, което не може да бъде овладяно и заплашва да причини скандал, вреди, смърт, хаос и унижение. Имаме нужда от японците като съюзници в много по-важни битки. Във война сме, ако не си забелязал.

— Филип Яно е забелязал. Загубил е окото и кариерата си в тази война.

— Станалото с Филип Яно и семейството е трагедия и жестоко престъпление. Но този лош свят е пълен с трагедии и жестокости, за които никой не може да отмъсти. Има много по-важни неща, например националната сигурност, приятелските и честни междусъюзнически отношения, много други неща, за които се грижат хората в голямата политика, а ние дори не можем да си представим.

— Какво е мнението на Окада сан? Досега чухме позицията на Държавния департамент. Какво мисли Окада сан?

— Окада сан е самурай. Тя работи за своя даймьо. Живее, за да му служи. Той определя действията й. Тя се подчинява на господаря си. Взела е това решение преди много години. Чувствата й не са важни. Дългът е единственото, което има значение. Сега, Суогър, моля те, дояж тия проклети пилешки карантии и ела доброволно с мен. Така е най-добре. Това е единственият начин.

— Упорита си, Окада сан. Това ти го признавам. Нищо не може да те спре. Професионалист до мозъка на костите си. Сигурна ли си, че не си служила в морската пехота?

— Ако има някакво значение, не ми харесва, че нещата трябва да свършат така. Това, което ти направи… никога не съм виждала такова нещо. Това обаче няма значение. Аз съм самурай. Подчинявам се на моя даймьо. Време е да…

Чу се някакъв странен шум.

— Мамка му — изруга тя.

Вдигна от пода странната си зелена чанта „Кейт Спейд“ и измъкна мобилния си телефон, който звънеше неистово.

— Твоят даймьо няма търпение да разбере какво е станало.

— Не е моят даймьо.

Тя вдигна.

— Ало. Да. Не, не, правилно сте постъпили. Кога? Добре, благодаря. Не знам. Просто… не знам. Не, не им се обаждайте. Не знам, трябва да помисля. Ако им се обадите, ще стане по-лошо.

Тя затвори телефона и пак го прибра в чантата.

— Е, да се качваме в микробуса — каза Суогър; — Да свършваме.

— Не. Планът: се променя.

Боб се вгледа в очите й и видя проблясък като от сълзи. Дори чертите на лицето й, обикновено лишено от емоция, леко се промениха. Бе станало по-сериозно, по-тъжно, по-напрегнато.

— Обади се сестра Каролина от болницата. Преди малко няколко въоръжени мъже са отвлекли Мико Яно.