Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Боб Лий Суагър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The 47-th Samurai, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
moosehead (2012)
Редакция
ultimat (2012)

Издание:

Стивън Хънтър. 47-ият самурай

 

Редактор: Димитрия Сотирова

Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо̀

 

Издателство ЕРА, София, 2008

тел./факс 02/980 16 29

e-mail: [email protected]

Печат: Експреспринт ООД

ISBN: 978–954–389–003–3

История

  1. — Добавяне

5.
Старата гвардия

Младите лица го гледаха. Бяха толкова слаби, толкова невинни, в много случаи дори недоразвити, със светещи очи и изпъкнали скули, почернели от тропическото слънце. Всеки позираше с някой голям боен нож, с автомат или карабина. Взвод надъхани за битки млади морски пехотинци някъде по островите на тихия океан в разгара на Втората световна война. Накрая погледът му се спря върху едно лице на задния ред — баща му. Той също беше изпит, но ако се вгледаш внимателно, можеше да видиш почти животинската му целеустременост. Характерът на баща му бе комбинация от селска хитрост, бащина строгост, майчина доброта, учителска мъдрост и треньорска безкомпромисност и на снимката се виждаше точно това — професионален войник в стихията си, с килнато назад униформено кепе, със здрави бели зъби, личащи в широката му усмивка, с навити ръкави и мускулести ръце, притискащи, доколкото Боб можеше да различи (защото оръжието бе полускрито зад предния войник), автомат „Томпсън“.

Нямаше представа кога е правена снимката. Може би преди Гуадалканал… не, не и с тези карабини M1; може би преди Тарава, може би преди Сайпан, може би преди Йоджима. Имаше и още един, но Боб не помнеше името. Баща му бе един от малко оцелели морски пехотинци, които са участвали в битките на пет различни острова, макар че на Тарава бил улучен от снайперистки куршум, който би убил човек с по-слабо телосложение.

Снимката, стара и намачкана, беше от малкото свидетелства за военните приключения на Ърл Л. Суогър от Блу Ай, Арканзас, който бе започнал кариерата си като ефрейтор и се беше пенсионирал като главен сержант. Истинската история на един войник. Ърл много се различаваше от Оди Раян. Бащата на Боб се беше сражавал самоотвержено, за малко не беше загинал; после някак си, като дребосъка Оди, се беше завърнал. Не стана филмова звезда като него, но постъпи в полицията и още десет години живя пълноценно.

Но това беше всичко. Боб стоеше сам на тавана. Не беше лесно да претърси всички вехтории, които набързо бяха пренесли от къщата в Ахо, Аризона, без да ги подреждат, без да ги преглеждат, просто ги бяха откарали като боклук от миналото и натрупали тук. В кашона, означен „Бъстър Браун. Тъмнокафяви обувки, номер 39“, изписано с почерка на майка му нямаше нищо съществено, в онзи с надпис „Нещата на татко“ — също. Медалите, дори големият, бяха забутани на едно място, потъмнели, с избелели ленти. Боб си помисли дали да не ги даде да ги почистят и да ги сложат в рамка, като спомен за храбростта на стареца. Баща му обаче щеше да се почувства неловко от такава показност. Имаше медали за отлична стрелба от полицията и пожълтели изрезки от вестници от месеца на смъртта му през 1955 г.

„Е, направих всичко възможно“ — помисли си Боб.

Спомни си за визитната картичка на господин Яно в портфейла си.

„Уважаеми господин Яно, — представи си как му пише, — прегледах вещите, останали от баща ми, и не намерих нищо, което може да ви помогне в търсенето. Може би ако…“

Тогава изведнъж му хрумна друга възможност.

Тук бяха вещите, които майка му бе събрала след погребението, преди да се пропие. Имаше обаче един период от три години, през които сестра й, Агнес Боуман (учителка и стара мома, която още не беше намерила достатъчно достоен мъж), бе живяла при тях. Точно тя го отгледа, докато Ърла Джун се напиваше до безпаметност, за да умре, ненавършила още четирийсет. Грижеше се за него строго, не с любов и нежност, но със суровото чувство за семеен дълг. Леля Агнес не беше щедра жена, но това не му пречеше. Тя правеше онова, което трябваше да се направи, и нямаше много време да отглежда деца като Боб, който и без това през първите години след смъртта на баща си се затвори в себе си и не контактуваше много с нея. Може би и тя се беше затворила по същия начин. Нямаше проблем: леля Агнес го напътстваше, плащаше сметките и го хранеше; в сравнение с това едно стискане на ръката или прегръдка нямаше голямо значение.

Постепенно обаче Боб се сближи със Сам Винсънт и голямото му, весело, шумно, умно, забавно, гостоприемно семейство и в крайна сметка, по време на гимназията, се пренесе да живее у тях, почти като член на фамилията. Леля Агнес вече не виждаше смисъл да остава и се изнесе, като всяка година изпращаше картичка за Коледа.

Боб й отиде на гости след първата си мисия във Виетнам през 1966 г. и като възрастен видя порядъчна, скромна жена, най-после омъжена — за един учител вдовец в Оранда, Вирджиния, в долината на Шенандоа. Посещението беше приятно, макар че не разговаряха много, а и проклет да беше, ако си спомняше какво са приказвали…

Гудуин!

Агнес Гудуин, това беше сегашното й име.

Не знаеше защо не се беше сещал за нея от години, но сега споменът някак изплува от дълбините на съзнанието му.

Не можа да намери Оранда в Интернет; накрая извади една стара карта и намери градчето близо до Страсбърг. В указателя за Страсбърг имаше един Гудуин. Обади се и попадна на някакъв братовчед, който знаеше всички клонове на фамилията и го препрати към Бери Фроли в Роаноук, чието моминско име било Гудуин и се падала дъщеря на Майк Гудуин, чичото на съответния човек в Страсбърг.

— Госпожа Фроли?

— Не купуваме нищо, ако затова се обаждате.

— Не, госпожо, не се обаждам за това. Аз съм Боб Лий Суогър, бивш сержант в морската пехота. Обаждам се от Крейзи Хорс, Айдахо, по семеен въпрос. Опитвам се да намеря леля си, Агнес Боуман, която доста късно се омъжи за един човек от Вирджиния с фамилия Гудуин…

— Леля Агнес!

— Да, госпожо.

— Добра душа беше, мир на праха й. Омъжи се за татко след смъртта на мама и макар че не си и помислям да критикувам майка си, това бяха най-хубавите години от живота му. Тя се грижеше за него до самия край.

— Да, биваше я в това.

— Скоро след това и тя почина, за съжаление. Морски пехотинец ли сте били?

— Да, госпожо.

— Случайно да сте идвали при леля Агнес през шейсет и шеста? Тогава бях на единайсет и много ясно си спомням висок млад красавец, който накара сърцата ни да се разтуптят от вълнение. Току-що се беше завърнал от Виетнам и бе получил медали. Беше племенник на Агнес, доколкото си спомням. Вие ли бяхте?

— Да, госпожо, макар че едва ли мога да се нарека красавец, ако изобщо някога съм бил. Добре си спомням онзи ден в Оранда. Това беше последната ми среща с нея. Тя ме е отгледала, след като баща ми почина, а майка ми — нейната сестра — имаше известни проблеми.

— По онова време семействата бяха задружни. Така беше. Вече не е, но в ония дни роднините си помагаха.

— Госпожо, може да се окаже напразно, но трябва да проверя нещо. Баща ми почина през петдесет и пета. Тогава леля Агнес дойде и живя у нас до петдесет и осма или и девета. Както казах, тогава майка ми се пропи. Агнес се грижеше за домакинството за известно време. Опитвам се да събера разни предмети, останали от баща ми. Той също беше морски пехотинец, после работи в полицията и умря млад. Хрумна ми, че някои вещи може да са останали при леля и сега да са у вас, че мога да намеря нещо, свързано с баща ми, което да съм пропуснал или изобщо да не съм подозирал, че съществува.

— Изглежда сериозно сте решен да запазите паметта за баща си.

— Така е, госпожо.

— Мисля, че имаше някакъв кашон. Не съм сигурна, че съм го взела при преместването. Бяха някакви вехтории, но не ми се искаше да ги изхвърлям. Това е нечий живот, не можеш просто да го изпратиш на боклука.

— Дали е у вас?

— Ако съм го взела, сигурно е в мазето. Трябва да го потърся.

— Госпожо, с удоволствие бих дошъл да ви помогна.

— Е, напоследък нямам много работа, затова нищо не ми пречи да потърся сама. Кажете ми адреса си и ще видим какво ще намеря.

И така, три седмици по-късно, три седмици, които Боб прекара сам в имота си, въртейки косата всеки ден, режейки къпини и тръни, от Роаноук се получи голям плик.

Боб го отвори същата вечер.

Ох, Боже!

Първото, което видя, бе негова снимка с майка му в рядко трезво състояние и строгата леля Агнес, седнали около масичка за пикник. Той носеше бейзболна шапка с щампа на „Кардинале“, фланелка с къси ръкави и дънки, ръцете и краката му изглеждаха страшно хилави. Отзад имаше надпис с избледняло лилаво мастило: „Боб Лий, Ърла Джун и Агнес, Литъл Рок, 5 юни 1958“.

Снимката не събуди никакви спомени, абсолютно никакви.

Боб намери смъртния акт на майка си, няколко пожълтели застрахователни полици, шофьорската й книжка, спестовна книжка с печат „НЕВАЛИДНА“, няколко коледни картички от съседи, чиито имена не му говореха нищо, некролог за Ърла Джун от местния вестник на форт Смит, златно кръстче на брошка, която майка му очевидно е носила, още няколко снимки, предимно на непознати хора, още няколко официални формуляра и писма, повечето неотворени.

Бяха общо шест. Явно се бяха получили през трите години, през които Агнес бе живяла у тях. Някои бяха адресирани до госпожа Суогър, някои до вдовицата на сержант Суогър, някои до Ърла Джун.

Боб ги отвори едно по едно. Бивш войник на баща му изказваше съболезнованията си и разказваше как Ърл му спасил живота на Гуадалканал. Бивша съученичка на Ърла Джун се интересуваше за здравето и състоянието й и изразяваше благодарността си. Имаше данъчен фиш от окръг Гарланд и Боб се сети, че го е платил чак през 1984-та. Дъщерята на полковник Уилиам О. Дарби, друг военен герой от Арканзас, известен като водач на „Рейнджърите на Дарби“ в Италия, преди да загине във Франция, също изказваше съболезнованията си и предлагаше морална и дори финансова помощ, ако се наложи. „Леле — помисли си Боб, — и още как.“

Накрая взе едно неотворено писмо с печат от Кенилуърт, Илинойс, от 4 октомври 1959 г. Името на подателя, изписано с изящни букви върху фина кремава хартия, бе Джон Х. Кълпепър, от „Шеридан роуд“ 156.

Боб внимателно отвори дебелия плик и извади също толкова дебело писмо на кремава хартия с името и адреса на Кълпепър, стилно изписани най-отгоре.

„Уважаема госпожо Суогър,

Ужасно съжалявам, че толкова закъснях с това писмо. Едва вчера случайно научих за трагичната смърт на съпруга ви преди четири години. След войната не съм поддържал връзка с бившите морски пехотинци, но след като научих какво е станало, се почувствах длъжен да изразя съжалението си. Ърл Суогър беше велик мъж и ми помогна в деня, когато най-много имах нужда от това.

Бях млад капитан в морската пехота и по стечение на обстоятелствата станах командир на рота «Ейбъл» във 2-ри батальон на 28-ми морски полк по време на битката за Йоджима. Ако кажа, че изискванията на поста надминаваха способностите ми, би било твърде меко.

Решителният ден за батальона настъпи, когато дойде ред на моята рота да поведе атаката срещу един особено добре укрепен и отбраняван японски бункер. Ако ме бяха оставили да действам на своя глава, щях да загина и още по-важно, да причиня гибелта на хората си, защото, честно казано, не разбирах нищо. (Бях използвал роднинските си връзки, за да получа командирския пост, защото просто трябваше да се бия.)

Във всеки случай, Ърл, който беше главен сержант на батальона, бе изпратен от командването да ми помага. Помощта му се оказа незаменима!

Сигурен съм, че сте прочели грамотата му. С гордост мога да кажа, че лично я написах и направих всичко, за да бъде одобрена. Мисля, че това е най-големият ми успех в иначе — между нас казано — абсолютно посредствената ми военна кариера. Онова, което той стори през онзи ден, несъмнено е сред най-героичните постъпки във военната история. От наблюдателния ми пункт в основата на хълма го виждах буквално като свръхчовек. Колко японци стреляха по него, никога няма да разберем, но той нито за момент не показа колебание и успя съвсем сам да унищожи бункера. През този ден Ърл спаси живота на стотина души!

Както и да е, няколко дни по-късно бях ранен и това сложи край на приключенията ми. Понеже не бях изявен командир, не ми обръщаха особено внимание и се чувствах доста нещастен в болничното легло, докато чаках да ме евакуират. И кой мислите, че дойде да ме посети? Самият легендарен сержант. Никога няма да забравя този ден! Той бе като бог в батальона, а сега идваше да ме види.

Каза ми: «Капитане, виждам, че сте успели да се очукате.»

«Да, сержант. Скочих не накъде трябваше и японецът знаеше точно в коя посока да стреля. Имах късмет, че прибърза.» (Бях ранен в крака.)

«Сър, бих искал да вземете това. През онзи ден вие командвахте атаката, аз само трябваше да ви съветвам. Това се пада по право на вас. Може би ще повдигне малко настроението ви.»

Подаде ми нещо, увито в плат, дълго около шейсет сантиметра. Развих го и видях японски меч, от онези, наречени «бандзай», които японските офицери много често носеха в битка.

Ърл каза: «Вашите момчета ми го дадоха, когато се връщахме в батальона след сражението. Извадили го от бункера. Някой го взел от трупа на японския офицер, преди да изгорят всичко с огнехвъргачките. Онзи тип се опита да ме подстриже с него. Реших, че може да ви хареса.»

Трябва да ви кажа, че японските мечове се ценяха много като военни трофеи, особено ако са пленени в битка. Можех да го продам и наистина през следващите няколко седмици много офицери предлагаха да ми го купят, като един ми предложи цели 500 долара. За мен обаче мечът беше безценен.

Истината обаче е, че той не е мой. Не съм го спечелил аз. Ърл го спечели и ми го подари само от съчувствие към младежите, които са дали всичко от себе си, дори това всичко, както беше в моя случай, да не е било най-доброто.

Затова си мисля: Какво право имам аз да притежавам този меч? Моля ви, нека да ви го изпратя. Научих, че Ърл има син. Той трябва да го получи — макар че искам да ви кажа, мечът е много остър и едно от децата ми вече се поряза на него. Това обаче е символ на стореното от Ърл през онзи ден. Моля ви, пишете ми дали бихте желали да ви го изпратя.

Джон Х. Кълпепър

Кенилуърт, Илинойс.“

* * *

Джули го закара на летището в Бойс, кръстено на един летец, герой от Втората световна война. Боб имаше билет за Денвър, после — за по-дълъг полет до Чикаго, където щеше да кацне на летище, носещо името на друг военен герой.

— Утре вечер се връщам — каза на жена си. — В десет и петнайсет. Мога да се прибера с такси. Знам, че имаше тежък ден.

— Не, не. Аз ще те взема.

Тя все още беше най-хубавата жена, която бе виждал, все още със сламеноруса коса, само с няколко побелели косъма. Беше медицинска сестра и сега ръководеше клиника в Източен Бойс; много обичаше работата си. Бе майка на единственото му дете, беше го приела преди години и му даде шанс в живота, когато сякаш целият свят се беше съюзил, за да го съсипе. Сега любовта им бе вече поостаряла, поизтъркана, клоняща повече към приятелство, отколкото към страст.

— Добре, ще…

— Боб, да не направиш пак някой от твоите номера?

Тя го познаваше толкова добре, че понякога малко го плашеше.

— Не се безпокой.

— Познавам те. Ти си най-щастлив в пущинака с Дони фен, докато преследвате други мъже и те преследват вас.

Навремето Джули бе омъжена за Дони Фен, загинал при акция във Виетнам. Там Дони бе спасил командира на снайперистите си, останал безпомощен в джунглата с разбита бедрена става. Този командир беше Боб.

— Само се опитвам да намеря меча на онзи джентълмен от Япония. Стори ми се добър човек и искам да му помогна. Това е всичко.

— Да, но знам навиците ти. Когато си наумиш нещо, все повече се вманиачаваш и нищо чудно сам да се навиеш отново да заминеш за Виетнам. — Беше се случвало няколко пъти. — Понякога не можеш да се сдържиш. Някой идва да те моли за нещо, а ти не умееш да отказваш. На света няма по-отзивчив човек от теб.

— Да, понякога така става.

— Сега обаче никой не те кара да се вманиачаваш толкова. Това не мога да разбера. Всичко, което правиш за този човек, е много хубаво. Само че си даваш твърде много труд. Какво става? Защо се чувстваш толкова задължен? Защо е толкова важно за теб? Да не го използваш като повод да си намериш пак някоя справедлива кауза и да се развилнееш.

— Не. Чувствам, че съм длъжен да го направя заради баща си. И заради бащата на японеца.

— Баща ти е починал през петдесет и пета. Било е отдавна. Какъв дълг можеш да имаш към хора, които са умрели преди половин век?

— Дори и аз не мога да разбера, мила. Трябва да го направя. Просто трябва.

— Само не си търси повод пак да воюваш, разбра ли? Тук живеем добре. Заслужил си го. Радвай се на живота.

— Прекалено съм стар, за да воювам — успокои я Боб. — Искам само да пия и да спя и понеже ти не ми даваш да пия, остава само да спя.

— Да го видя, няма да повярвам!