Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Боб Лий Суагър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The 47-th Samurai, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
moosehead (2012)
Редакция
ultimat (2012)

Издание:

Стивън Хънтър. 47-ият самурай

 

Редактор: Димитрия Сотирова

Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо̀

 

Издателство ЕРА, София, 2008

тел./факс 02/980 16 29

e-mail: [email protected]

Печат: Експреспринт ООД

ISBN: 978–954–389–003–3

История

  1. — Добавяне

11.
Стомана

Във вторник Реймънд имаше бейзболен мач и отбеляза важни точки. Игра в лявата част на полето, имаше точна ръка и умееше да предугажда пътя на топката. В сряда Томое имаше рецитал; беше виолончелистка и поне за слуха на Боб свиреше съвършено.

Възхищаваше им се не заради изключителното възпитание и таланта на децата, нито дори заради приликата на сладката малка Мико с дъщеря му Ники на тези години. Грабваше го това, че семейството по някакъв начин бе като идеализиран модел на подразделение от морската пехота. Всеки знаеше задълженията си и ги изпълняваше; нямаше излишни нерви, нямаше наранено самолюбие, нямаше спотаена обида. Дори да имаше, те бяха толкова добре скрити, че никога не изплуваха на повърхността. Всички членове на семейство Яно бяха усмихнати и явно искрено се забавляваха, когато бяха заедно. Боб се чувстваше истински щастлив сред тях.

— Не, много ми беше приятно и бяхте страшно гостоприемни, но трябва да се прибирам. Имам свой живот в Щатите.

— Надявах се да ви кажа нещо ново за меча, преди да заминете — каза Филип Яно. — Изчетох всичките си книги и започнах да правя справки. Има много древни томове от деветнайсети век с много информация. „Книгата на меча“ е била издавана многократно през последните сто години. Най-добрата сбирка е в Университета на Осака. Мислех да се разходим дотам; онази част на Япония ще ви хареса.

— Не се съмнявам, но съпругата и дъщеря ми ме чакат, имам да свърша някои неща, а и нали помните онова поле, което косях? Все още искам да приключа с тази проклетия. Нали съм Ламаринения човек.

— Разбирам ви.

Последната вечер двамата с Филип Яно останаха на масата, след като другите от семейството си легнаха. Яно пиеше саке в малка плоска чаша. Боб си сипа чай. Време беше да си поговорят за онова, което ги свързваше и сближаваше: войната и раните.

— Как е бедрената ви става? Боли ли?

— Свиква се. Имам чувството, че е с десет градуса по-студена от всичко друго, пък и както казах, минаването през скенера на летището е ад. Вече не ми е забавно.

— Раняван ли сте на други места?

— Като че ли привличам летящите метални парчета. Доста пъти са ме прострелвали. Но тази рана беше най-тежката. Тогава загубих един приятел, момче, което можеше да даде много на света. Още скърбя за него. Другите рани понякога ме наболяват, но не е болка за умиране.

— Дъщеря ми каза, че спите неспокойно.

— Съжалявам. Дано не съм уплашил някого. Сънищата ми не са от най-приятните. Отнел съм живота на много хора. Мислех се за голям самурай. И за какво? Нищо не съм спечелил. Е, има нещо, наречено „дълг“. Не съм достатъчно умен, за да го определя, но тогава го чувствах и по дяволите, каквото ще да става, още е така. Никой не може да ми го отнеме.

— Това е бремето на самурая, този дълг. Ето защо сме щастливи само сред други самураи, които са убивали, видели са кръв и разрушение, преживели са поражения и разочарования. Никой друг не може да ни разбере истински. Другите могат само да се досещат, но никога няма да знаят истината.

— Бих вдигнал тост за това, ако пиех алкохол. Бих искал да ви попитам нещо, Филип. За окото ви. Не споменавате нищо за това, но белегът се вижда.

— О, това ли? Не е важно. От Ирак ми е.

Боб си помисли, че не е чул добре. Как бе възможно, без да е пил? Наистина ли чу „Ирак“, където морската пехота още се сражаваше?

— Мислех, че това е наша война.

— От чувство на съпричастност Япония изпрати малък невъоръжен отряд, който трябваше да бъде охраняван от холандски войници. Мисията му бе да изпълнява инженерни задачи в град Самауа. Но нали ни знаете, праволинейните, досадни японци. Нямахме доверие на холандците и затова тайно беше изпратен отряд парашутисти като истинска охрана. На мен се падна честта да бъда назначен за командващ офицер. Дори отложиха пенсионирането ми. Обикновено се пенсионираме на петдесет и пет, но понеже ми имаха доверие, ме помолиха да изчакам, докато изпълним мисията.

— Сигурно сте били първокласен офицер. Такава задача не се поверява на всеки. Но това вече ми беше известно.

— Стараех се, но разбира се, нямах необходимия талант като вас. Вие сте били герой, а аз бях просто офицер, който се опитва да изпълнява задълженията си. На трети февруари две хиляди и четвърта година един бронетранспортьор с японски войници се натъкна на бомба и се запали. Няколко войници не можеха да излязат. Като командир аз трябваше да им помогна. Успяхме да измъкнем всичките, но преди това наблизо се взриви снаряд от ръчна гранатохвъргачка и лицето ми бе разкъсано, така загубих окото си. Това е. Трийсет и три годишна служба, десетсекундна акция и рана, която сложи край на кариерата ми. Такава ми била съдбата. Направих всичко възможно и спасих хората си. Надявам се да ме помнят с уважение.

— Да те обезобразят в чужда война не е много приятно.

— Иронията е, че понеже официално не бяхме изпращали въоръжени отряди там, на документи окото ми трябва да е в отлично здраве. То обаче не е на това мнение. Във всеки случай, достатъчно съм служил.

— Баща ви щеше да се гордее с вас. Той щеше да ви посрещне с почести, дори никой друг да не го направи. Моят също. Те щяха да разберат.

— Много сте любезен. Приготвил съм ви подарък.

— О, наистина ли?

— Да. Типично японски. Може би не е нищо за вас, но той изразява една философия за живота, която е обща за нас, защото и двамата имаме бащи, които са ни превъзхождали.

— Да, много при това.

Яно излезе и след малко се върна с грижливо опакован пакет с размерите на книга.

— Да го отворя ли сега? — попита Боб.

— Да, и ще ви обясня.

Хартията отново бе толкова безупречно нагъната, че Боб се почувства като вандал. Разкъса я и извади продълговата дървена рамка. Той я обърна и видя няколко красиво изписани йероглифа в колона по средата на лист пожълтяла оризова хартия. Изящните линии му навяха различни асоциации: за лекота, сръчност, точност, артистичност, за капеща вода или есенни листа.

— Красиво е.

— Тази калиграфия е дело на Миямото Мусаши. Смятат го за най-големия майстор на меча за всички времена. Участвал е в над шейсет дуела и е спечелил всичките. Почитали го заради мъдростта му. Той се оттеглил от светския живот и написал „Книгата на петте пръстена“, ръководство за овладяването на меча и за живота. За него мечът бил животът.

— Разбирам. Професионалист.

— Да. Самурай. Воин. Баща ми, вашият баща, те също са били такива. Затова ви го давам. Не, не е оригинал, защото той би бил безценен, но калиграфията е ръчна изработка от местен майстор и е точно копие на Мусаши.

— Моля ви, кажете какво означава.

— Написал е това през хиляда шестстотин четирийсет и пета. Ето какво означава: „Стоманата разсича плътта. Стоманата разсича костите. Стоманата не разсича стомана.“ Разбирате ли?

Боб разбра.

— Другите — те са от плът и кости. Те ще бъдат разсечени. Обикновените хора. Спящите спокойно в леглата си. Меките. Ние сме твърдите. Ние сме воините. Ние няма да бъдем прерязани. Това е нашата работа. Затова имат нужда от нас по начини, които дори не могат да си представят — завърши Филип Яно.