Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Боб Лий Суагър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The 47-th Samurai, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
moosehead (2012)
Редакция
ultimat (2012)

Издание:

Стивън Хънтър. 47-ият самурай

 

Редактор: Димитрия Сотирова

Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо̀

 

Издателство ЕРА, София, 2008

тел./факс 02/980 16 29

e-mail: [email protected]

Печат: Експреспринт ООД

ISBN: 978–954–389–003–3

История

  1. — Добавяне

26.
Ката

— Няма да ударя едно дете — заяви Боб.

— Може така стане. Тя обаче те удари. Много пъти — отвърна Дошу.

Каза нещо на момичето, което внимателно започна да слага предпазната си броня.

— Това интересно — продължи Дошу. — Моя ученичка Суеко. Тя бъде безопасно от твои удари и бие се с боккен. Понеже тя ниска, боккен дълъг. Когато теб удари, много боли. Ти не носиш броня. От друга страна, с шинай дори твои най-силни удари не нарани нея, тоест, ако ти изобщо успееш я удари. Също, понеже ти висок, шинай къс. Трябва да я победиш.

— Господине, вие не разбирате. Не мога да ударя дете.

— Не гледай и не виждай форма. Гледай на близко, сякаш далече, и на далече, сякаш близко.

Боб хвърли меча си на пода.

— Не. Възпитан съм от баща, чийто баща го е бил жестоко, когато е бил дете. Той никога не ме е удрял и ме е научил на това: никога не удряй дете.

— Тогава трябва си отидеш. — Дошу посочи вратата. — Ти не знаеш още достатъчно. Твой ум мек. Ти умреш бързо, ако останеш. Върви в Америка, пий, яж и забрави. Ти не боец. Никога не бъдеш боец.

Боб разбра на какво изпитание го подлага Дошу. Поставяше го в ситуация, в която силата и бързината му бяха безполезни; не можеше да ги използва срещу детето, дори да искаше. Нещо дълбоко в него го възпираше. От друга страна, трябваше да победи. Ако не победи, значи се беше провалил. Не можеше да бъде воин.

Как тогава можеше да победи? Трябваше да се бие предпазливо, да предвижда ударите на противника, да се движи и да парира по-майсторски, отколкото някога го е правил, а когато получи възможност, да се възползва от нея, но в същото време да се абстрахира от всичко, което го правеше мъж — бързината и грубата сила. Трябваше да овладее подсъзнателните си реакции и да пусне в действие сръчност и умения, които никога не е притежавал. Чувстваше се в безизходица.

— Ще се бия — заяви. — Но ако я нараня, ще нараня и вас. Това е условието ми, господине. Разбирате ли? Не можете да я излагате на опасност, без да рискувате собствения си задник. И не си мислете, че можете да ми прилагате хватки от айкидото. Това също го умея. Участвал съм в няколко схватки. Ето, погледнете, по дяволите.

Боб смъкна ъгълчето на тясната си, глупава риза и показа на стареца няколко места, където парчета горещ метал се бяха опитали да прекъснат линията на живота му. Имаше гънки, подутини от накриво зараснала плът, дълги белези, зараснали, но незаличими, спомени от забравени войни.

— Видял съм много кръв, моя и чужда. Аз съм войник, не го забравяйте.

Дошу не се впечатли:

— Значи се биеш добре срещу малко момиченце. Но аз мисля тя срита твой задник.

Боб се обърна към детето. Тя изглеждаше като малка друидска жрица. Боккенът й, издялан от як дъбов клон, приличаше на Ескалибур или на Обезглавителя на Кира и ако го удари, щеше да натърти плътта му до кокал. Главата й бе защитена с тапициран отвътре шлем, лицето й — покрито от метална решетка; дебела яка предпазваше врата и раменете й. Тялото й бе покрито с дебела броня, достигаща до китките й; носеше дебели ръкавици. Приличаше малко на играч на американски футбол и на стопроцентов самурай.

Боси излязоха по средата на помещението, под високия таван, придаващ му повече вид на храм, отколкото на спортна зала. По стените висяха мечове, в ъглите дебнеха духове.

Тя се поклони.

Той се поклони.

— Пет удара печелят. Също кендо в глава. Аз помолил Суеко не удря в глава, освен ако необходимо. Също бойни удари, не само кендо. Значи всеки удар за убиване печели, не само цели на кендо. Ясно?

Дошу изчака за секунда и без да даде възможност за въпроси, изкомандва:

— Заеми позиция.

Боб отстъпи назад и зае сеган камае, стандартната защитна поза с вдигнат под 45 градуса меч, със събрани, но не допрени лакти, с връх на острието, сочещ очите. Това бе стабилна отбранителна позиция, но от нея не можеше да направиш много. Момичето застана в гендан камае, с насочен надолу и малко наляво меч. Това бе нападателна поза, не толкова добра за париране, но даваща възможност за нанасяне на зашеметяващи удари.

Боб се опита да намери ритъма, който понякога бе чувствал, понякога — не. Опита се да не мисли за „нея“ като за дете, а да вижда само меча й, истинския си враг.

Дошу застана между тях, вдигна ръката си, после я свали.

Отдръпна се бързо. Момичето се дръпна наляво и внезапно, с плавно движение, вдигна меча в горна позиция („дракон от водата“). Част от секундата не достигна на Боб, за да парира, тя проби защитата му, като в същото време изкрещя силно „Хай!“ и той почувства жестоката болка от удара — класическо йокогири — на дъбовия прът в ребрата му. Боже, как болеше.

Осъзна, че току-що е бил убит от едно дете. Ако оръжието беше истинско, вътрешностите му щяха да се изсипят на земята.

— Едно за Суеко. Нула за Суогър.

Обхвана го ярост, изгарящ гняв. Идеше му да се разбеснее като бик, да изреве и да се нахвърли върху нея, използвайки ръста си, за да я сплаши, но знаеше, че не е достатъчно бърз и достатъчно ловък, гневът нямаше да му помогне. Момичето спокойно щеше да го порази.

Тя отново нападна, Боб отстъпи, парира два от ударите й; после, ловко и гъвкаво, тя почти легна на земята и замахна към глезените му, но решението някак си дойде от самата атака и той, без да се замисля, скочи. Знаеше, че това е грешка, че никога не трябва да отделя краката си от земята — това беше едно от „трите бягства“, които трябваше да се избягват — но този път нямаше друг изход. Избягна хоризонталния удар и в същото време, приземявайки се, удари с меча дебелата яка в основата на врата й — успешно, макар и малко нескопосано кесагири.

— Лош удар, Суогър. Но въпреки това точка. Едно на едно.

Следващите две атаки бяха мълниеносни. Той не успяваше да отбие повече от три нейни удара, а тя като че ли набираше скорост за сметка на неговата мудност и всеки път триумфиращият вик „Хай!“ прозвучаваше в мига, когато боккенът го удареше — веднъж по китката, при което той изпусна своя шинай, веднъж по здравия хълбок, гаден номер, известен и във футбола. Ох, леле, адски болеше!

Очите му се насълзиха и той примигна, за да проясни зрението си, но те отново се напълниха със сълзи и го заслепиха.

Изпита страх.

Идеше му да се изсмее: „Ранявали са ме хиляди пъти, десет от тях — с опасност за живота, а сега треперя пред едно момиченце.“

Дали от страха или от присмеха, но той изведнъж се мобилизира. Може би заради замъгленото му зрение, може би заради онова, което в спорта наричат „възстановяване“, или защото най-после бе приел, че миналото не означава нищо, че има само сега, но когато предугади следващия й удар, той го пое с долната третина на меча си, заби нейния в земята, реагира частица от секундата по-бързо от нея и я удари със своя шинай в средата на гърдите; кесагири. Тя не го почувства през дебелата броня, но Дошу веднага забеляза.

Хай! — обяви Боб.

— Късно. Трябва удариш и извикаш едновременно. Няма точка.

Лошо извикване. Това беше кендо; това беше война. Но ако се забавиш с извикването, няма точка, както много добре знае всеки спортист. Когато тя отново го нападна, Боб се досети, че ще е отляво, защото досега всичките й атаки бяха отдясно наляво. В частицата от секундата, когато тя се отдръпна, за да нападне отново, той нанесе удар, който сам не разбра откъде дойде, защото не го беше нито искал, нито планирал. Това бе най-бързият му, най-точен удар този следобед, дори може би за цялата седмица, и той извика „Хай!“ точно в момента, когато, възможно най-плавно и леко, докосна с върха на меча си лявата страна на главата й, чувствайки как прътът отскача от шлема.

— Удар за Суогър.

Той се отдръпна и отново зае сеган камае. Разбра с какво го превъзхожда противничката. Тя не беше по-силна или по-бърза. Просто постигаше максимална концентрация много по-бързо от него и нанасяше ударите си много скоро един след друг. Той можеше да парира първия, втория, може би третия, но на четвъртия вече реакциите му се забавяха и пропускаше.

Въпреки това решението не беше в бързината.

Не и ако съзнателно се стремиш да я постигнеш. Нямаше как да си внуши: „Ето, сега трябва да го направиш!“ Ако искаш да се заставиш, не ставаше.

Какво беше решението?

Междувременно малкото чудовище бе сменило позата. Застана в ками хасо, с меч, вдигнат като за посрещане на топката в бейзбола; въртеше го с китката си, защото неподвижната позиция означаваше смърт.

Дебнеше го, промъкваше се към него и той осъзна, че при тази умора няма да успее да реагира достатъчно бързо, ако тя нападне първа, и щеше да му вземе четвърта точка, после за секунди щеше да го довърши и край на мисията му.

„Какво беше решението?“ — трескаво се питаше той, но не можеше да измисли нищо.

„Ох, мамка му!“

Това беше…

Опита се да разчете погледа й, но не виждаше очите й под шлема. Опита се да отгатне намеренията й по меча, но той се движеше толкова бързо, че изглеждаше размазано. Опита се да разчете движенията на тялото й, но те бяха мистерия. Тя беше смъртта, врагът, който се бе опитал да го победи и не беше успял, но сега нападаше с нова решителност, подклаждана от адреналина, изключително съсредоточена, съзнаваща, че единствената възможност е…

„Луната в студен поток като огледало.“

Мусаши го беше казал преди четиристотин години. Защо сега думите му изплуваха в съзнанието на Боб?

Изведнъж разбра отговора.

Каква е разликата между луната в небето и отражението й в потока?

Никаква.

Те са едно.

Трябва да станеш едно с врага си.

Не трябва да го мразиш, защото гневът пречи. Трябва да станеш него. И когато станеш едно с него, можеш да го контролираш.

Боб застана в ками хасо и почувства как тялото му следва нейните движения. Имитирайки я, той сякаш се сля с нея и по странен начин я опозна. Разбра, че се готви да нападне, защото почувства същата вълна от възбуда да се надига в него, и без да се замисля се хвърли напред първи, първи нанесе удар с късия меч, който можеше да отсече и двете й ръце, ако беше истинско оръжие. Мечът сам го направи. Мечът сам намери пролука в защитата й; мечът я порази и всичко това за частица от секундата.

— Попадение за Суогър. Три на три.

Сякаш бе открил магически портал към мозъка й; нанесе следващия удар още по-бързо, проби защитата й и улучи слънчевия сплит, толкова плавно, че почти не осъзна кога го е направил, но пресованите бамбукови летви на меча се огънаха, за да поемат удара.

— Удар за Суогър. Четири на три.

Изведнъж я обзе гняв. Шампионите не би трябвало да изостават. Боб бе успял да я изкара от нерви. Тя се втурна срещу него, замахна отгоре, нанасяйки безупречен шинчокугири, но колкото и бърза да беше, той запази абсолютно спокойствие. Завъртя се плавно и я улучи под брадичката, при което в истинска битка би я обезглавил.

Точка! — изкрещя Дошу.

Боб се отдръпна, зае официалната поза и се поклони дълбоко. Той бе станал едно с нея и сега я обичаше. Бе станал едно с нея и сега чувстваше болката й от загубата. Не се гордееше с победата си. Просто се чувстваше поласкан, че се е бил с такъв достоен противник.

Суеко свали шлема и отново се превърна в дете: с все още неоформено лице, макар и осеяно с капчици пот като на възрастен, с гладка кожа, тъмни, пронизващи очи. Тя също му се поклони.

Каза нещо на японски.

— Тя казва: „Гайджин се бие добре. Аз мисля той учи. Аз чувствам негова сила и чест. Той достоен противник“ — преведе Дошу.

— Кажете й, моля, че съм благодарен за щедростта й и мисля, че има голям талант. За мен беше чест да се бия с нея.

Двамата отново се поклониха и тя си тръгна, след няколко крачки заподскача като момиченце, което са пуснали по-рано от училище.

— Добре, имаше полза. Научих нещо. Онова за луната. Най-накрая разбрах какво значи.

— Утре аз теб кажа някои истини. Аз трябва говоря японски. Не английски. Познаваш някой, който говори японски?

— Да.

— Ти се обадиш. Аз кажа на този човек някои истини и той каже на теб.

— Добре.

— Аз теб дам истина. Достатъчно ли силен за истина?

— Винаги.

— Надявам се. Сега измий под на доджо. Търкай, гореща вода. Измий всичко. Отиди в кухня, помагай на моя майка. После цепи дърва.

* * *

Окада беше изненадващо услужлива. Тръгна от Токио рано на другата сутрин и за около обяд пристигна в Киото. Спря пред залата за кендо и Боб, който миеше чинии под строгия надзор на майката на Дошу, я видя през прозореца: със спретнат костюм, стегнати красиви крака, спокоен поглед, коса, събрана върху главата със сложна система от шноли и игли. Бе оставила високите токчета и носеше обикновени обувки.

Едно дете я посрещна и я покани в доджото. Тя сякаш не забеляза Суогър; само се поклони на Дошу.

— Здравей — каза Боб. — Благодаря, че дойде.

Тя го погледна:

— Дано да е за нещо важно.

Отново се обърна към Дошу и заговориха бързо. Тя задаваше въпроси, той й отговаряше. Ту се смееха, ту говореха сериозно. Дошу каза нещо, Окада учтиво възрази, той защити мнението си. Суогър следеше ритъма на спора, усещаше кога постигат съгласие, кога са на различно мнение, кога мислите им съвпадат.

Накрая Окада се обърна към него.

— Правилно ли разбрах? — попита той. — Той казва, че съм некадърник и трябва да ме изрита. Мислех, че вчера се представих доста добре. Победих едно десетгодишно момиченце.

— Това десетгодишно момиченце е Суеко Мори, детето-чудо. Тя е знаменитост. Преди една седмица спечели купата на Японската кендо асоциация за деца и юноши под двайсет и една години. Тя е звезда. Ако си я победил, значи много добре си се представил.

— Онзи дребосък?

— Онзи дребосък, може да победи повечето мъже в тази страна. Готов ли си?

Поуспокоен от току-що наученото, Боб кимна.

— Дошу каза, че учиш бързо. В добра форма си. Силен и издръжлив си. Лявата ти ръка е по-силна от дясната и възходящият ти диагонален удар е по-добър от низходящия. Това не може да си го обясни.

— Кажи му, че цяло лято съм косил с коса. Движенията там са отдолу нагоре и отляво надясно. Затова тези мускули са се развили по-добре.

— Както и да е, това не го интересува. После каза, че имаш силен характер и си трудолюбив. Работил си като вол. Ако беше със слаб характер или мързелив, нямаше да издържиш на това натоварване и унижение. Поведението ти много го е впечатлило. Още първия ден си е помислил, че от теб ще стане боец. Имаш подходящото мислене. Необучен си, но ставаш.

— Кажи му, че му благодаря.

— Благодарностите ти не го интересуват. Той не те хвали, просто казва какво е положението.

— Добре.

— Само че според него прекалената сила, прекалената издръжливост и прекаленото старание понякога са вредни. Прекалено работливият човек често се пресилва; прекалено силният често се предоверява на рефлексите и мускулите си. Затова, макар че много бързо си научил движенията, ти си срещнал затруднения със синхронизацията.

— „Синхронизация“ ли? Точно така ли се изрази?

— Каза буквално „действие в един момент“. Синхронизация е моят превод.

— Добре.

— Каза, че вчера, когато си бил подложен на напрежението от двубоя със Суеко Мори, най-после си успял да синхронизираш движенията си. Промяната, която е станала с теб в този дуел, била невероятна. Преди това си бил никой, а си излязъл истински боец. Трябва да развиеш това чувство, то е единствената ти надежда.

— Значи мисли, че ставам, така ли?

— Е, тук вече не ми е много ясно. За малко да те обяви за новия Мусаши. Каза, че още имаш проблеми. Имаш обаче и предимства. Затова няма представа какво можеш и какво не можеш да направиш и как трябва да действаш.

— Какво каза после?

— Каза, че не си Том Крус. Никой не е Том Крус. Никой не може да овладее меча за няколко дни или седмици, това става само по филмите. Между другото, онзи филм му бил много противен. Все пак ти си постигнал много повече от повечето хора.

— Добре.

— Трябва да опознаеш слабите и силните си страни и да нагаждаш действията си според тях. Това е стратегия. Ти не си станал велик майстор на меча. Научил си се да се биеш добре. Срещу който и умел боец от якудза да се изправиш, нямаш шанс. Можеш да победиш само при едно условие — ако се биеш с неопитен противник, който не е участвал в истинска битка и ще се уплаши при вида на собствената си кръв. Ти не се плашиш от кръвта, не се размекваш. Противникът ти може да не е толкова корав. Ще види кръвта, своята или дори твоята, и ще се спече, ще изгуби ритъма, концентрацията си. Той ще умре; ти ще оцелееш.

Във всички други случаи стой настрана. Ако се биеш срещу друг противник, ще умреш. Не си достатъчно силен, за да покриеш всички сектори на защитата. Колкото по-дълго се биеш, толкова по-бавен ставаш. Всеки боец, който умее да си служи с меча, ще те разиграва, докато се умориш, ще чака мечът да ти натежи, да загубиш концентрация и тогава ще те убие. В дуел трябва да победиш бързо врага, с един-два удара, иначе си мъртъв. Колкото по-дълго се биеш, толкова по-голяма става опасността да те победят. Умният воин оцелява не само със силата на меча си, а и като подбира противниците си — като се бие само с онези, които може да победи, и отбягва онези, които не може. Всеки умел боец ще те убие за секунди.

— Той знае какво съм решил — измърмори Боб. — Иска да ми каже, че нямам шансове срещу Кондо.

Дошу чу името и се обърна към него.

— Суогър сан — каза и гласът му прозвуча почти грижовно. — Кондо: смърт.

* * *

Маздата хвърчеше с бясна скорост в нощта и вятърът бучеше толкова силно, че нямаше да се чуват, ако заговорят. Може би и без това нямаше какво да си кажат. Киото остана като светло петно зад тях, Токио се виждаше все още като неясно сияние напред. Окада караше с над сто и трийсет километра в час, спокойно и целеустремено, съсредоточено втренчена в пътя.

След известно време заваля. Тя отби встрани. Шофьорът на колата зад тях, каращ на твърде малка дистанция, удари спирачки и изсвири с клаксон.

— Какъв беше проблемът? — попита Боб.

— Караше твърде близо, а не дадох мигач. Ще закачиш ли гюрука?

— Добре.

Тя натисна едно копче, гумираният гюрук се разгъна и бавно покри купето. Боб лесно закопча уплътненията, макар че механизмът не му беше познат.

— Искаш ли аз да карам. Сигурно си уморена. Пък и в този дъжд…

— Няма проблем. Достатъчно голяма съм. А и ти сигурно си по-уморен от мен.

— Така е. Със сигурност, докато бях там, не съм спал много. Старият негодник ме скапваше от работа. „Осем удара! Осем удара!“ Не съм се трепал толкова от години.

— Ти не се плашиш от работа. Повярвай ми, познавам много хора, които не са като теб. Шефът ми обича „да върши организационната работа“, тоест аз правя всичко, докато той ходи да си приказва с разни бизнесмени. Мисля обаче, че е по-добре да е мързелив, защото е толкова глупав, че ако работеше усилено, всичко щеше да прецаква.

— Удивително колко много некадърници има по света. Както и да е, имаш ли новини от Ник?

— Не, нищо. Преди да тръгна, проверих телефонния секретар и електронната поща. Пак ще проверя.

Тя извади някакво малко пластмасово устройство, отвори го, натисна няколко копчета и дисплеят освети сериозното й лице.

— Не, още няма нищо — обяви тя след малко.

— Добре.

— Какво смяташ да правиш? Трябва да ми кажеш, Суогър. Много ме е страх, че сега, след като се мислиш за Йомиджибо, ще направиш някоя глупост, без да ми кажеш.

— Не, нали се разбрахме, че всичко ще съгласувам с теб. Просто се надявах да има новини от Ник.

— Какво ще правиш, ако не открие нищо?

— Тогава ще потърся някой частен детектив, човек с връзки в якудза, може би бивш полицай, и ще го наема. Може би трябваше да го направя по-рано. Не ми беше хрумнало. През повечето време умът ми беше зает с мисълта как да попреча на оня старец да ме насини.

— Частен детектив няма да ти свърши работа. Ако Кондо не иска никой да го открие, детективът само ще ти вземе парите и ще каже, че нищо не е намерил. Ник има куража да разпитва навсякъде. Съмнявам се, че има друг като него.

— Тогава ще отида в Кабукичо, ще започна да обикалям баровете на якудза и ще задавам недискретни, обидни въпроси за Кондо.

— Тогава още на другия ден в посолството ще получим колет с главата ти.

— Ох, не знам. Може би това наистина не е по силите ми.

— От друга страна, вече знаеш неща…

Мобилният й телефон иззвъня. Тя погледна името на дисплея и обяви:

— Това е Ник.

Вдигна телефона.

— Ало, Ник, какво…

Изведнъж млъкна.

— По дяволите.

— Какво има?

— Беше Ник. Каза само: „Сюзан, нахраних дракона.“

— „Нахранил дракона“ ли? Какво, по дяволите, означава това?

— Не знам. Гласът му обаче… Звучеше уплашено. Адски уплашено.

— Боже мой.

Тя отново набра номера на Ник. Никой не вдигна.