Стивън Хънтър
47-ият самурай (42)

42.
Луната на ада

Епоха шова, година двайсета, втори месец, двайсет и първи ден

Третата камера бе поела основната ударна вълна от взрива. Когато се промъкна през входа, Ърл видя голямата картечница наклонена на една страна и двама мъже, застанали над трупа на трети, да се опитват да я върнат в позиция за стрелба. Мамка им, корави бяха тия копеленца. Продължаваха да стрелят, въпреки че виждаха смъртта си, само и само да убият още няколко врагове. Заслужаваха уважение, дори когато ги убиваш, а той точно това направи — куршумите от леката картечница ги покосиха и вдигнаха облачета прах от бетона зад тях. После нахълта в помещението. С периферното си зрение мярна някакво движение, обърна се, но беше късно — някакъв японец замахваше към него с меч, нямаше как да го избегне, оръжието щеше да се стовари върху врата му.

Изведнъж обаче спря. За миг застина във въздуха, когато острието по някаква причина се закачи в тавана, и устремът му бе прекъснат.

Ърл се дръпна уплашено назад и стреля. Оръжието изгърмя три пъти и пълнителят свърши, но и трите куршума попаднаха в целта. Японският офицер падна. Сви се на кълбо, под него започна да се събира кръв, черна и лъскава на бледата светлина в бункера. Започна да стене, да се гърчи, да се мята.

„Убий го!“ — помисли си Ърл.

Хвърли леката картечница и извади пистолета си. Вдигна петлето и се прицели в главата на японеца.

„Убий го!“

Но не можеше да го направи. Човекът се гърчеше от болка, стискаше зъби. Ърл бързо прибра пистолета в кобура, бръкна в походната си аптечка и извади спринцовка за еднократна употреба с морфин. Бързо счупи стъкления предпазител на иглата, проби с нея пластмасовата ампула и я зави на резбата. За да инжектира лекарството, трябваше само да забие иглата и да стисне ампулата.

Наведе се над ранения, смъкна яката му, допря иглата до кожата на врата му…

* * *

Американецът стреля от входа на камерата. Картечницата избълва дъжд от искри. После врагът влезе да се увери, че е убил всички, и капитан Яно замахна.

Беше го правил хиляди пъти, почувства как мускулите му се изпълват със сила, мечът, точно прицелен, набра скорост и жаден за кръв, изписа идеална дъга във въздуха. Нямаше начин да пропусне, защото нападението беше толкова изненадващо, че на косматия изрод не му оставаше друго, освен да умре. Острието щеше да счупи ключицата, да премине през гръбнака, белия дроб и сърцето, да продължи през червата; Яно спокойно щеше да разсече врага си, после да извади меча в същата равнина и…

Почувства, че пристъпвайки напред, за да замахне, е стъпил върху някаква издатина, беше с няколко сантиметра по-високо от нивото на пода и острието задра по тавана, потрепери и вибрациите се предадоха до ръката му — от кисаки до накаго. Това го забави за секунда, косматият нападател се отдръпна, завъртя картечницата и стреля.

Яно не усети как падна. Не чувстваше краката си. Усещането бе, сякаш го облива буйна гореща вода. Болката скоро се съсредоточи на три места, той се опита да притисне раните с ръце, за да спре кръвта, но не успя. Сви се на кълбо, чувствайки как животът му си отива.

Американецът се приближи. Яно почувства допира, докосването от пръсти върху кожата на врата си.

„Иска да ми пререже гърлото!“ — помисли си.

Притиснал с ръце корема си, със събрани лакти, той изведнъж осъзна, че има леко предимство: врагът го мислеше за вече мъртъв. В тази секунди с цялата си останала сила Яно замахна с лакътя си и фрасна американеца в лицето точно под окото, изблъска го назад, нанесе му още един удар с лакът и това го замая. Освободи се от тежестта на тялото му и се нахвърли върху него.

Затъркаляха се в прахта. Яно се вкопчи в гърлото на американеца, но отнякъде върху лицето му се стовари юмрук и му изби два зъба. Той удари врага си с длан под окото, почувства силата на удара и другият мъж изохка. Продължиха да се бият с юмруци и длани, плувнаха в пот, търсеха опора върху пода.

Яно знаеше, че ще умре. Силите го напускаха, болката в корема го изгаряше.

Постепенно по-якият американец като че ли започна да надделява, но Яно си спомни философията на кендо, правилото за абсолютната пустота, и успя да го удари в гърлото. Врагът подскочи, отпусна хватката си и капитанът го изблъска, после рязко се дръпна. Подлъган от собствената си тежест, американецът се изтърколи встрани и Яно го притисна с тялото си. С дясната си ръка напипа кожената ножница, която американеца носеше на колана си, и издърпа ножа, чувствайки стъргането на метала в по-меката материя. Сграбчи врага си за гърлото, изви главата му назад и притисна ножа до гърдите му, между две от ребрата, откъдето лесно щеше да проникне в гръдния му кош. Дръжката бе от дърво и кожа, релефна, малко по-дебела от необходимото, но той бързо свикна с нея, стисна я със силните си пръсти. Почувства как острието се допира до кожата, как тя го задържа за миг, после поддава и то прониква няколко милиметра в плътта. Бе достатъчно да натисне още съвсем леко, за да прониже сърцето на американеца и да изпрати още един враг в гроба.

* * *

Той беше мъртъв. Откъде намери толкова сила този хилав японец? Ърл видя очите на нападателя си, почувства острието на ножа между ребрата си, опита се да сграбчи другия мъж за гърлото, но беше късно.

„Това е краят“ — помисли си.

„Няма надежда.

Ще ме убие.“

Затвори очи. Японецът го стискаше с всички сили за гърлото, Ърл подуши миризма на пот, мазнина и риба, почувства как двете сърца бият на сантиметри едно от друго, притиснати в смъртоносна прегръдка.

Острието на бойния нож се опря в кожата му, проби я, може би потече кръв. Лесно щеше да премине през плътта му до мускула, наречен негово сърце.

„О, Боже, Джуни, направих всичко, за да се върна при теб.“

* * *

Яно натисна ножа, но… спря.

На земята до главата на американеца видя малка спринцовка и игла, завинтена на отвора й. Веднага осъзна, че това е морфин. Американецът не се беше опитал да пререже гърлото му, а да облекчи болката му.

Яно се отдръпна. Изведнъж му се стори несправедливо да убие човек, който е искал да му помогне.

Не можеше и да се предаде.

* * *

„Иска ми се да ти бях направил дете. Ужасно съжалявам, че те оставям сама. Нямаше време. Имах толкова много неща да ти кажа…“

Изведнъж Ърл почувства облекчение, острието се отдели от тялото му, японецът се отдръпна, изтърколи се настрани, дишаше тежко.

По оцапаното му със сажди лице се разля усмивка.

— Самурай.

Обърна големия боен нож и го заби в собствения си врат, в голямата артерия, снабдяваща с кръв мозъка му. Улучи я безпогрешно и от гърлото му плисна яркочервен фонтан. След няколко секунди очите му се затвориха.

* * *

— Самоубил се е — каза Сюзан.

— Да. Татко каза на Сам, че японецът вероятно е видял ампулата с морфин, която е искал да му инжектира. Била паднала на земята до тях. Или може би на Хидеки Яно му е дотегнало да убива. Или пък е искал да му каже: „Виждаш ли, аз съм по-силният. Мога да те убия или да те пощадя, ако реша, и после да отнема собствения си живот.“ Каквато и да е била причината, баща ми останал с чувството, че е изгубил битката. Японският офицер я спечелил. По някаква причина в разгара на сражението, на най-жестоката битка на света — на „луната на ада“, както са я нарекли някои — офицерът оставил Ърл Суогър жив. Ето защо баща ми отказал да вземе меча. Може би затова не искаше да говори за медала. Благодарение на това, след като се прибрал вкъщи, жена му забременяла и родила бебето Боб Лий. Ърл обичаше това дете безкрайно много, помагаше му в живота, учеше го. Благодарение на това Боб Лий не само се появи на този свят, а и изживя девет прекрасни години под крилото на баща си, който беше невероятен човек. После, след като извървя трийсет и няколко години по безполезния си път, Боб Лий се сдоби с дъщеря, която също е прекрасен човек. И всичко това благодарение на онзи японски офицер в бункера. Затова Боб Лий е страшно задължен на наследниците на Хидеки Яно. Наречи го он, наречи го както искаш, но той им дължи всичко.

— Така е — съгласи се Сюзан.

Боб погледна часовника си. Беше 4:59:57.

4:59:58.

4:59:59.

— Добре — каза тя. — Напред, самураи!