Стивън Хънтър
47-ият самурай (43)

43.
Чушингура

Последната инструкция, която получи от Суогър, бе: „След като се приземиш, изчакай за момент, сложи си очилата и премини на нощно виждане.“

В частицата от секундата, докато траеше скокът й обаче, тя забрави. Приземи се по-шумно, отколкото бе очаквала: стената бе висока два метра, Сюзан се почувства, сякаш тялото й се удължава като акордеон, после изведнъж — ударът, главата й се разтресе толкова силно, че й излязоха свитки.

Огледа се… Нищо. Не можеше да разбере какво става. Виждаше слаба светлина и сенки, но нищо не можеше да фокусира, сякаш нещата не си бяха на местата, това я обърка, сломи волята й.

— Очилата — прошепна Суогър, който се беше приближил от едната й страна.

Тя сложи очилата за нощно виждане (беше се научила да ги използва преди няколко години на един курс за обезвреждане на терористи във Форд Браг) и натисна копчето, което се оказа не там, където бе очаквала да бъде, а два сантиметра по-надясно — явно се бяха разместили при скока. Това допълнително я обърка, но тя бързо възвърна самообладание, нагласи ги и пред очите й се проясни. Акцията беше започнала.

Всичко се виждаше зелено и размазано. Все пак Сюзан различи къщата. От лявата си страна видя някакво безформено същество като разпадаща се амеба. Това бе вторият отряд начело с Танада; войниците се прехвърляха един по един през стената, спираха само за миг, за да извадят мечовете си, и се изтегляха наляво. От другата й страна се появи същото оптично явление — предният отряд начело с Фуджикава, може би съвсем мъничко зад ъгъла, се изтегляше надясно. Тя огледа къщата, не видя нищо подозрително, но в следващия момент входната врата се отвори и отвътре изскочи мъж с автомат („Калашников“, доколкото можеше да различи, осланяйки се на знанията, които бе получила във форт Браг). Зад нея се чу странен шум… Тихо съскане, като преминаване на мокро бутало през смазана с грес хидравлична тръба, глухо изпукване, от което въздухът завибрира. Това бе пушката със заглушител на снайперист 3 и още преди шумът да отзвучи, мъжът с автомата падна, сякаш някой покоси коленете му и те вече не държаха.

Сюзан си даде сметка, че току-що е видяла как умира човек.

— Чисто е — чу се гласът на снайперист 3 над нея.

В този момент от приземния етаж се чу серия от малки експлозии и през прозорците проблеснаха искри — хората от първия отряд бяха хвърлили фугасните гранати в главното помещение на бандитите.

— Давай — прошепна Боб, но тя вече тичаше, приведена през двора към къщата.

Суогър я последва. Сюзан достигна отворената врата, прескочи трупа на мъжа с автомата и стискайки меча си в дясната ръка, се вмъкна вътре.

* * *

Капитан Танада не беше от хората, които командват отстрани; той бе свикнал винаги да води войниците си. Затова, веднага щом се приземи, той се втурна напред, а който не можеше да го настигне, да върви по дяволите. Така обаче стигна първи до къщата, без да се замисля, извади гранатата си, издърпа предпазителя и за малко не я хвърли през прозореца.

Едва се сдържа.

Още четирима от хората му дотичаха, той им направи знак с граната в ръка и всеки извади своята и повтори действията му. След като бяха готови, с издърпани предпазители, стиснали лостчето на взривателя, четиримата заеха позиции под някой прозорец и след секунда по знак от Танада разбиха стъклата с лакти, хвърлиха гранатите вътре, отдръпнаха се, извадиха мечовете си от ножниците и зачакаха врага.

Стана почти едновременно, експлозията не разтърси сградата (все пак това не бяха истински гранати), но се чу оглушителен гръм и блесна ярка светлина, която заслепи всички вътре. Ако не знае какво става, човек съвсем основателно би могъл да си помисли, че самият дявол е хвърлил атомна бомба в стаята. Взривът можеше да причини две неща: абсолютна парализа или пълна паника. С взривяването на четири едновременно ефектът беше четири пъти по-силен.

След секунда първият от мафиотите изскочи навън, беше невъоръжен и Танада го удари с всички сили с ръкохватката на меча по главата. Появиха се още двама, Танада зашемети единия, а другият замахна с оръжието си към него. Танада с лекота избегна острието, а един от хората му обезвреди нападателя с диагонален удар. Бандитът се завъртя, изпусна оръжието си и падна, пръскайки кръв.

След части от секундата битката започна: точно такава, в каквато бяха мечтали да участват и каквато мислеха, че искат да видят; такава, каквато — освен във филмите — не беше водена в Япония от повече от едно столетие. Бандитите наизскачаха от къщата, извадиха мечове, започнаха да се разгръщат. Войниците се нахвърлиха срещу тях на бледата светлина под силещия се сняг се разигра състезание по кендо, но този път на живот и смърт, ударите бяха силни и с единствена цел да убиват, избягването им също бе трудно и от него зависеше животът на боеца. Сцената се разигра за части от секундата, но за участниците в нея сякаш преминаваше на забавен каданс.

Танада уби двама в рамките на една-единствена секунда, техниката му беше превъзходна: кесагири, за да посече първия, диагонално издърпване, плаващо париране на меча на втория, също опитващ да го порази с кесагири, което съвсем естествено доведе до хоризонтално йокогири. Острието се заби дълбоко в тялото на нападателя. Раненият изпъшка силно, опита се да отстъпи назад и падна.

Танада се огледа за миг, навсякъде се виждаха сражаващи се мъже и това го накара да се почувства щастлив. В следващата секунда отново се хвърли в битката.

* * *

Нии сънуваше. Мръсни сънища, с удивителни анатомични детайли, от които повечето мъже биха се засрамили, но при него само накараха члена му да нарасне до размерите на фугасна граната. Изведнъж обаче гранатата избухна и той се събуди, за да чуе, вече разсънен, втората, а след миг и последните две експлозии. Чу викове, тропане, забързани стъпки. Мъжете скачаха, някои крещяха, други търсеха оръжията си. Вратата беше отворена, някой изскочи навън и в следващия момент Нии видя как го посякоха.

„Нападат ни“ — помисли си.

Умът му бе празен, свободен от мисли. За момент го обхвана объркване, сякаш всичките му рефлекси отказаха да действат. Последваха нови две експлозии, след тях още две, но още след първата той затвори очите си и ги закри с юмруци.

Когато пак ги отвори, голямото помещение беше полупразно. Видя как някой нахълта, завъртя меча си и посече един от приятелите му с един удар. От ожесточението на нападателя му стана ясно, че тази нощ няма да има милост, щяха да се бият до смърт. В стаята нахълтаха още мъже, остриетата свистяха във въздуха, сечаха, убиваха. Някой хвърли мангал с горящи въглени срещу един нападател, който приклекна и след миг уби противника си с удар през корема.

Нии стана, готов да се сражава, но си спомни задачата си.

Да убие момиченцето.

Не беше въпрос на лично решение. Трябваше да го направи като дълг към своя оябун. Това беше единственият смисъл на живота му: удоволствието да я изчука, после да я убие и накрая да извърши така желаното сепуку и да отиде при своите предци, възвърнал честта си.

Нии се изправи, грабна меча си и докато всички други тичаха напред, към хаоса и смъртта си, той си проби път между тях, изтича до стълбите и се втурна нагоре, през горния етаж, на втория, изскочи в коридора, който беше празен. Преброи вратите, повечето отворени, през които излизаха още въоръжени мъже. Накрая стигна до стаята, където пазеха момиченцето. Извади ключа и го пъхна в ключалката.

* * *

Майор Фуджикава видя, че акцията не върви съвсем по плана, фокусът на боя бе около двата входа на къщата, бойното поле приличаше на станция на метрото в пиковия час, но с пътници, размахващи мечове. Не беше хубава гледка.

Фуджикава извади от джоба си пластмасова свирка. Нямаше план; на бързия съвет в хотела не бяха обсъдили тази ситуация. Той обаче разбираше, че хората му не могат да продължат да убиват успешно с тази интензивност. Затова наду силно свирката и няколко десетки чифта очи се обърнаха към него.

— Пуснете ги навън, по дяволите — изкрещя той. — Тогава ги убивайте.

Каква добра идея, всички разбраха смисъла. Войниците веднага се отдръпнаха от вратите и бойците от якудза се изсипаха навън, под сипещия се сняг. Сцената би могла да послужи за сюжет на — поема, ако в смъртта, било то и на престъпник, може да има нещо поетично.

Една фугасна граната избухна сред биещите се мъже. За момент зад бялата завеса на спокойно падащите снежинки бойците се откроиха ярко осветени, като застинали в различни нападателни или отбранителни пози. Гледката напомняше някоя от дърворезбите на Кунийоши, хармония от меки цветове и деликатна грациозност, макар и приложена към сцена на ожесточено насилие. На Фуджикава му се прииска да можеше да измисли седемнайсет срички, които да съчетае в стих, но си спомни, че е войник и отново се хвърли напред с меч в ръка, трескаво търсейки някого, когото да убие; съзнаваше, че друг път няма да има възможност да участва в истински ръкопашен бой и бе решен да се възползва максимално.

* * *

Нападението свари великия Кондо в неудобно положение. Когато първата граната се взриви, последвана от още няколко, той беше под душа: извършваше ритуала на пречистване, подготвяше се за събитията на другия ден.

Отначало си помисли: „По дяволите!“

Веднага осъзна, че по някаква магия гайджинът ги е открил. За момент го обхвана ярост срещу коварството на този човек, почуди се кои му помагат и си представи главите им до тази на американеца.

„Гол, хванаха ме гол!“ — помисли си. Навлече халата си и бързо отиде при вратата. Банята беше на горния етаж, над хола. Промъкна се по коридора, като се опитваше да прецени ситуацията и да измисли как да действа. Макар че не се виждаше много, Кондо забеляза сенки откъм стълбището към долния етаж. Танцуващите силуети върху стената отразяваха действителната жестокост на боя. В този момент избухна още една фугасна граната.

Кондо случайно гледаше точно в тази посока и ярката светлина го заслепи. Не можеше да мисли, не виждаше, беше беззащитен.

„По дяволите!“

Знаеше, че не може да се върне в банята, защото така само би ускорил смъртта или залавянето си, което беше почти едно и също. Не можеше обаче и да отиде в стаята си, където бяха мечовете му, защото не виждаше.

Виковете, шумът от юмручни удари и звънът на мечове се усилваха и той разбра, че нападателите са многобройни почти колкото неговите хора. Искаше му се да изтича за мечовете, да ги вземе и да се хвърли в средата на мелето, да убива, да убива и пак да убива; знаеше, че може да обърне хода на битката.

Но блясъкът го бе заслепил трайно.

„Прозорецът на банята“ — помисли си.

Не беше високо, до земята имаше около три метра.

Слепешката се върна в банята, напипа прозореца, отвори го, опита се да си спомни точно къде се намира спрямо външния план на къщата, но осъзна, че мисленето му коства време, а не можеше повече да се бави. Затова скочи, полетя в студения въздух и падна с глухо издумкване.

— Ето един! — изкрещя някой. — Хванете го!

След секунди четирима мъже го държаха.

— Предай се, братко. Ако се предадеш, няма да те убием.

— Не ме наранявайте — изстена той, като си придаде смирено изражение. — Аз съм готвач. Моля ви, само работя тук. Не ме наранявайте.

* * *

Мива се опита да запази спокойствие. Чу суматохата навън и разбра какво става. Единствената му мисъл бе да бяга, но беше твърде уплашен, за да се опита да го направи сам. Затова предположи, че Кондо, верният му служител, ще дойде да го измъкне.

След няколко минути осъзна, че Кондо няма да се появи.

Проклинайки късмета си, той пропълзя до вратата, открехна я и видя на стената същите танцуващи сенки, които бе видял Кондо.

Това страшно го уплаши.

Опита се да преодолее паниката.

Помисли си: „Ако успея да се скрия, ще оцелея. Сигурно няма да се задържат дълго. Ще нападнат, ще убиват, после трябва да бягат. Не мога да се измъкна, но мога да се скрия.“

Измъкна се в коридора на четири крака, намери стълбището и като змия пропълзя на долния етаж, в мрака.

* * *

— Моля ви, не ме наранявайте, аз съм готвач — повтори Кондо, притиснат на земята от няколко чифта ръце.

— Тоя не е опасен — каза някой. — Акира, заведи го в двора. Продължаваме.

Трима от нападателите изтичаха към мястото на битката, която продължаваше с пълна сила зад тях.

— Хайде, нещастник — изкомандва четвъртият, — тръгвай. Леле, дори не си се облякъл. Горкият.

Наистина, не се беше облякъл, но след няколко примигвания белите петна, които още танцуваха пред очите му, понамаляха. Примигна още веднъж и зрението му се проясни. В двора бяха само той и нападателят, който държеше ръката му извита зад гърба и го водеше нанякъде.

— Моля ви, ръката ми.

— Млъквай — каза другият мъж или може би смяташе да каже, защото някъде между сричките „млък“ и „вай“ Кондо се извъртя и му нанесе драконския удар, един от основните в айкидото, повали го на земята и го фрасна силно с длан в слепоочието, без да знае дали го е убил или само зашеметил.

Младежът остана да лежи неподвижно.

Кондо взе меча му, добро, ефикасно оръжие, и изтича при стената. Прескочи я с един скок, залегна от другата страна, задъхан, изчака да види дали някой ще го последва.

Не.

Изправи се, само по халат, бос в снега. Изтича до най-близката къща, разби един прозорец, качи се на горния етаж, където завари собствениците в леглото.

— Няма да мърдате или ще ви убия. Искам дрехи и мобилен телефон.

* * *

Нии отвори вратата и влезе в бялата стая. Беше тъмно. Спомни си, че отляво има ключ и без да помисли, го натисна. Лампата светна и пред него се разкри цялата стая: разбърканото легло, телевизорът, боядисаният в бяло прозорец, навсякъде бяло, бяло и още бяло. Но къде беше детето? Обхвана го паника, после — страх. Не можеше да си позволи да се провали. Изтича при леглото, разхвърли завивките, но не намери никого. Наведе се и погледна отдолу. Нищо. Сети се да опипа чаршафите и установи, че са топли.

„Скрила се е, глупако!“ — помисли си.

Изтича при гардероба, отвори го, но не беше там. Остана само една възможност — банята. Отиде при нея, дръпна дръжката, но беше заключено отвътре. Ето къде била!

— Момиченце, отвори вратата! Много ще си изпатиш, ако не отвориш! Момиченце, прави каквото ти казвам, чуваш ли?

Вратата не помръдна.

Навън шумът от битката се усили още: стонове, викове, предсмъртни писъци, звън на мечове. На Нии му се искаше и той да се сражава. Но трябваше да изпълни дълга си.

— Момиченце! Момиченце, ще се ядосам!

Детето обаче мълчеше.

— Добре — изръмжа той. — Ще съжаляваш.

Отдръпна се и с меча започна да сече вратата, която бе типична съвременна изработка, евтина и паянтова, бързо стана на трески. Три-четири парчета паднаха и в дървото се образува дупка с назъбени краища, достатъчно голяма, за да пъхне в нея ръката и рамото си. Той бръкна, напипа резето и го дръпна.

— Не мърдай, дебелак! — изкрещя някой зад него.

Той се обърна, разгневен, и видя нещо, което приличаше на истински герой от „Костенурките нинджа“. Донатело? Или някой от другите. Леонардо? Рафаело? Сиреч натрапникът бе дребен, хилав, облечен в черно и само с едно изпъкнало око, подаващо се през дупката на маската му.

Изведнъж костенурката вдигна ръка и свали онова, което носеше на очите си. Когато маската отхвърча, косата й се разпиля върху раменете: черна, буйна, дълга, красива. Нии осъзна, че това е жена.

— Кучка! — изкрещя.

* * *

Сюзан нахълта през задната врата. Очилата за нощно виждане й позволяваха да се ориентира в обстановката. Отляво бяха големите помещения на долния етаж, откъдето се чуваше шумът на битката, бучаща, пулсираща смесица от ръмженето, което мъжете неволно издават, когато се сблъскат в ръкопашен бой и полагат физическо усилие да надделеят над противника. Отдясно късо стълбище водеше към коридора, а малко по-напред, на същия етаж, друго се качваше към спалните и другите помещения.

По кой коридор? Със сигурност по горния: не биха държали затворник, дори да е малко дете, на долния етаж. С няколко скока тя преодоля стълбите, Суогър я следваше неотлъчно. На горния етаж срещнаха трима мъже, но те не искаха да се бият. Бягаха панически, затова Сюзан и американецът се отдръпнаха да им направят път. Тримата — може би готвачи или счетоводители, трудно бе да се прецени, понеже бяха по пижами — избягаха навън, за да се предадат на войниците.

Изведнъж обаче от лявата страна изскочиха двама други и те бяха якудза. Суогър скочи напред, приклекна, за да избегне един удар, и фрасна първия нападател с лакът. Младежът падна. Коридорът беше твърде тесен за бой с меч, затова американецът притисна другия и започна да го рита и блъска в стената.

— Тичай, тичай — изкрещя.

Сюзан мина покрай борещите се мъже, изрита първата врата, видя, че стаята е празна, и изтича към следващата, отвори и нея с ритник, но тя също бе празна. Напред по коридора чу крясъци.

Изтича до една отворена врата, от която като вода извираше бяла светлина. Надникна вътре и видя странна гледка, увеличена от очилата за нощно виждане, които още държеше на главата си, макар че вече беше светло. Едър мъж бясно разбиваше с меч вратата на някакъв килер или баня, навсякъде хвърчаха трески.

— Момиченце! — крещеше. — Излез, момиченце! Трябва да ми се подчиняваш, иначе ще стане лошо! Изпълнявай, момиченце, че много, много ще се ядосам!

Сюзан влезе в стаята.

— Не мърдай, дебелак!

Той се обърна и потното му лице се разкриви от ярост.

Беше огромен и зелен.

Сюзан осъзна, че още е с очилата за нощно виждане. Смъкна ги от лицето си и ластикът оскуба косата й.

Фактът, че е жена, явно още повече го вбеси.

— Кучка! — изкрещя.

— Свиня! — отговори тя.

* * *

Суогър се озова в една стая с шестима, очевидно охраната на горния етаж. Размаха меча и ги накара да се отдръпнат. Сега стояха лице в лице, един срещу шестима, в сравнително тясното помещение.

„По дяволите“ — помисли си той, като се чудеше какви са шансовете му срещу тях.

Без да се замисли, зае нападателна поза — джодан камае — пристъпи напред, готов да нанесе удар отвисоко, чувствайки, че само чистата сила ще реши изхода от тази битка.

Оказа се прав, но не както си го представяше.

Агресивната му поза, настървението и бойният му дух („Луната в студен поток като огледало“), готовността му да убива сразиха волята на противниците му. Шест меча издрънчаха на пода и японците паднаха на колене, показвайки, че нямат желание повече да застрашават живота му.

Това беше добре, дори чудесно, защото вече не виждаше смисъл да убива, но оставаше проблемът как ще опази шестима пленници. Боб бръкна в джоба си и намери няколко чифта жълти пластмасови белезници. По дяволите! — само четири.

Заобиколи пленниците отзад и започна да слага белезниците на ръцете им, докато свършиха. Работеше с две ръце, затова се наложи да държи меча на Мурамаса под мишницата си.

Преди да сложи белезници на всеки от пленниците си, изкрещяваше:

— Кондо Исами?

Всеки път го поглеждаха и страхът в очите им се увеличаваше, лицата им пребледняваха все повече. Явно бяха чували за Кондо, но не го познаваха лично.

Ох! Времето летеше. Секундите се изнизваха, докато Боб — се занимаваше с тези момчета, безобидни, но все пак мъже, които не можеше да пусне просто така. Във всеки момент можеха да го нападнат, шестимата едновременно, да го обезвредят, да го убият. Засега обаче не показваха желание да се бият и след няколко минути и шестимата бяха вързани: четирима с белезници, двама — със собствените им колани, не че не можеха да се освободят, но това връзване имаше символичен смисъл.

Боб изблъска единия навън, посочи му коридора и ги изпрати до стълбището, от което се виждаше външната врата. Навън сражението като че ли беше позатихнало, шумът бе намалял. Той отново посочи към вратата и шестимата бавно тръгнаха натам.

Изведнъж чу крясъци — на мъж и на жена — боен вик на двама воини, нахвърлящи се един върху друг.

Единият глас бе на Сюзан.

* * *

Навън изведнъж всичко свърши.

Мечовете вече нямаха какво да секат, стоновете утихнаха, бойците дишаха задъхано и от устите им излизаха облачета пара. Всичко бе свършило. Само снежинките продължаваха да се сипят, затрупвайки двора.

Навсякъде, където погледнеше Фуджикава, хората му стояха неподвижно. Някои врагове лежаха безжизнено с пресечени от червени линии тела, други — в локви от кръв, които снегът бе превърнал в червена киша. Повечето обаче бяха коленичили, с белезници, или държаха ръцете си вдигнати, за да бъдат вързани.

— Вържете ги! — изкомандва той, макар че нямаше нужда да го казва, войниците му вече го правеха. — Снайперисти?

Снайперистите още стояха на стената, гледаха за въоръжени мъже в къщата.

Те бързо докладваха:

— Снайперист едно, тук е чисто.

— Снайперист две, не виждам нищо подозрително.

— Снайперист три, всичко е спокойно.

— Снайперист четири, няма цели.

— Проверете сградата! — извика майорът; отново безсмислена команда, защото добре обучените му хора вече бяха започнали да претърсват къщата за криещи се врагове.

Танада се приближи.

— Всичко е чисто, майоре.

— Да, при мен също. Как е при сержант Канда?

Сержантът, който се беше позабавлявал да се бие с бо — метър и половина дълъг прът за дуелиране — се изправи, след като завърза здраво поредния бандит.

— Да, господин майор?

— Преброй хората.

— Слушам.

Сержантът събра командирите на отделения да докладват.

— Не мога да повярвам, че свърши толкова бързо — каза Танада.

Майор Фуджикава погледна часовника си. Бяха минали седем минути.

— Някой да е виждал Мива и детето?

— Суогър сан и американката са вътре.

— Изпратете им помощ. Бързо.

— Слушам.

* * *

Той беше бесен. Кръвта му кипеше от гняв, зареждаше мускулите му със сила, дъха му — с решителност.

Можеше да я разсече на две. Можеше да я унищожи.

Хвърли се към нея и тя към него. Бе вдигнал високо меча си и смяташе да нанесе хидари кесагири, ляв диагонален удар, точно като онзи, с който господарят му бе убил корейската курва. Представяше си всичко много ясно: как острието преминава през тялото й, удивеното изражение на лицето, бавното движение на горната част на трупа, изхлузваща се по линията на срязването.

Аррх! Набра инерция, прицели се безупречно, стовари меча върху нея с убийствена сила, ръмжейки от усилие, белите му дробове изригнаха океан от въздух.

Беше бърза, малката кучка! Отскочи и острието я отмина на косъм.

Нии обаче се окопити за части от секундата, завъртя се, използвайки за опора лявото си бедро, и с плоската страна на меча удари бягащата жена. Тя бе толкова лека, че ударът я вдигна във въздуха. Блъсна се в стената със силен трясък. Сигурно я беше улучил в гръбначния стълб, защото ръцете й се сгърчиха спазматично. Изпусна меча и на лицето й за миг се изписа ужас, преди да се свлече до стената и очите й да помътнеят.

Оставаше да я довърши.

Цуки, пробождане. Нии…

— Не!

Някой извика на английски. Нии спря.

— Татко се прибра.

Нии се обърна.

Беше гайджинът.

Негодникът, който го беше унижил, сега му даваше рядък шанс да заличи срама. Войнското му сърце се изпълни с радост.

— Смърт за гайджин — каза той. — После дете и тази курва.

— Причината да си дебел — каза чужденецът — е това, че си пълен с лайна.

Нии се хвърли към него с високо вдигнат меч, спусна го с огромна сила и разсече въздуха. За съжаление гайджинът не беше на пътя на острието му.

Нии се завъртя, вдигна меча и понечи да прободе негодника.

Изпъна двете си ръце напред с намерение да набучи тялото на противника, застанал незащитен пред него. Нищо не можеше да го спре и той продължи да се навежда все по-напред и по-наред, очаквайки да почувства проникването на оръжието в плътта. Мечът трябва да беше много остър, защото тялото на американеца не му оказа никакво съпротивление и той продължи да се навежда напред.

Тогава забеляза, че мечът му го няма.

Второто, което осъзна, бе причината да не държи вече меч. Просто ръцете му ги нямаше. Гайджинът ги беше отсякъл от китките, и двете, чисто и почти безболезнено с удар, който Ягю нарекъл „напречен вятър“, специално създаден за отбрана срещу кесагири и с кулминация, наречена „удар за отсичане на двете ръце“. Чужденецът се беше оказал по-бърз от него.

Кръвта не пръсна като фонтан, просто започна да излиза на малки струйки при всяко тупкане на сърцето му. Нии погледна ръцете си и съжали, че не е съчинил предсмъртно стихотворение.

Обърна се към противника си, за да посрещне смъртта с храбра усмивка, изведнъж земята се вдигна към главата му, погледът му се замъгли и той почувства, че пада, макар че не усещаше тялото си. Тогава осемте му секунди изтекоха.

* * *

Боб се отдръпна от кървавата сцена, която сам бе сътворил.

Трупът на дебелака лежеше на кревата, завивките бяха наквасени с кръвта му. Главата му се беше изтъркаляла нанякъде.

Помогна на Сюзан, която изстена и бавно дойде на себе си.

— Боже мой.

— Всичко е наред — успокои я той. — Къде е детето?

— В банята.

Боб се обърна, отиде при разбитата врата, бръкна в дупката, но беше отключено.

— Миличка? Миличка, тук ли си? Сладурче, къде си?

— Ламаринен човек. Ламаринен човек — изписка момиченцето на развален английски.

— Ето ме, сладурче.

Изтича при Мико, която се криеше във ваната, вдигна я. Притисна я силно до себе си и почувства биенето на мъничкото й сърчице.

— Грамадното чудовище още ли е там?

Суогър не разбираше японски.

— Всичко е наред. Няма го вече.

— О, Ламаринен човек.

— Слушай, миличка. Ще те изнеса оттук, разбираш ли? Всичко ще бъде наред.

Детето заговори на японски, но Сюзан беше наблизо.

— Не й позволявай да гледа — предупреди тя.

— Няма.

Сюзан заговори на японски:

— Трябва да ни обещаеш нещо.

— Добре.

— Ще те изнеса навън. Искам обаче да затвориш очи и да притиснеш лицето си в гърдите ми, докато не ти кажа, че можеш да гледаш. Ще продължи само няколко минутки. Ще го направиш ли? После ще ти вземем сладолед. Не знам откъде, но ще ти купя сладолед.

— Добре, лельо. Ламаринения човек ще дойде ли?

— Да, ще дойде — отговори Сюзан на японски. Обърна се към Суогър: — Мисли, че ти си Ламаринения човек.

Вдигна детето и се обърна.

— Затвори ли си очите?

— Да, лельо.

Окада сан излезе от банята и видя двама от снайперистите си, готови да я ескортират до колата и после — където им заповяда.

— Много добре се справи, мажоретке — пошегува се Суогър.

— Ти също, селяко.

Сюзан изнесе детето. Мико послушно остана със затворени очи и така и не разбра, че стаята вече не е бяла.