Цончо Родев
Черният конник (33)

Епилог

Симеон остана начело на своя народ тридесет и четири години (до 927 г.) и никога, нито преди, нито след него, по-достоен владетел не е стоял на българския престол.

Той води множество успешни войни, като победи маджарите (896 г.) и сърбите (925 г.), но главно воюва срещу вековния враг на българите — Византия. На ромеите той нанесе редица славни победи, като две от тях — при Вулгарофигон в 896 г. и при река Ахелой в 917 година — бяха така разгромителни, че след тях Византия не успя да се съвземе цели десетилетия. В резултат на тези войни българската държава се разпростря от Черно море до Адриатика и от Карпатите до Егейско море.

Отначало той се наричаше княз, но след битката при Ахелой се провъзгласи за „цар и самодържец на българи и ромеи“ (919 г.). Симеон премести престолнината си от Плиска в Преслав и я изгради като един от най-хубавите градове на времето си. Той затвърди братството между българи и славяни, които окончателно се сляха в едно и никога по-късно не враждуваха помежду си.

Но Симеон не забрави и не се отказа и от името, което му бе дал народът — Черноризец Храбър. Той го запази като име, с което подписваше литературните си творби. Защото едновременно с бранните си успехи той създаде и „златния век“ на българската средновековна просвета и книжнина, като насърчаваше и подкрепяше писателите и преводачите, а и сам неведнъж улавяше перото. От него до наши дни е останало само едно съчинение, „За буквите“, което и днес удивлява със силата на словото си, с широтата на възгледите и с голямата си култура.

След като се увери, че е оставил княжеството в сигурни ръце, Борис — Михаил отново се оттегли в манастира, където живя още четиринадесет години и почина, доволен от делото си, на 15 май 907 година. Тогава България беше вече една от най-силните държави в Европа.

Знае се, че преди още да се затвори в манастира, той се е разплатил с Владимира за неговите лоши дела. Историята не споменава по какъв начин го е наказал и това е вече твърде многозначително^[1]…

Наум продължи своята благородна дейност на просветител и разпространител на славянската писменост. След като неговият прославен другар Климент, когото Борис бе настанил в Македония, стана епископ, той зае неговото място в Кутмичевица^[2]. Наум достойно замести Климента като народен учител и просветител. След осемгодишна работа в Кутмичевица той се оттегли в един манастир край Охридското езеро и почина в 910 година.

Есхач доживя до дълбока старост. Той вече не можеше да води воините на бран, но до смъртта си помагаше на Симеона, като му даваше винаги мъдри, трезви и добри съвети.

Въпреки че Мостич нямаше благородно потекло, Симеон го направи свой ичиргу-боил и не се излъга в избора си — като човек, който произлиза от народа, Мостич винаги пръв и най-добре схващаше тежненията на простите люде и използуваше властта, дадена му от царя, за да ги облекчава; а с доказаните си воински качества той беше безкрайно полезен на Симеона в многобройните войни, които съпътствуваха царуването му. Мостич остана ичиргу-боил и при приемника на Симеона — цар Петър, а когато стана осемдесетгодишен, той раздаде всичкото си имущество на бедните, църквата и училищата, оттегли се в манастир и наскоро след това почина^[3].

Симеон предложи висока длъжност и на Лазар, но той я отказа, като предпочете да живее на спокойствие сред многобройната си челяд и да разказва на децата и внуците си за тежките борби срещу Владимира. Само когато наставаха бранни дни, Лазар пръв заставаше под пряпореца на своя цар. Като начелник на пехотата, той се покри със слава в победните войни срещу Византия.

Малкият Марко продължи да учи все така старателно и трудолюбиво. По-късно, когато вече не беше палаво и вечно разрошено момче, той стана Деволски^[4] владика. По примера на своя учител той посвети живота си на просветителска и книжовна дейност.