Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
etsatchev (2012)
Допълнителна корекция
taliezin (2012)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)

Издание:

Цончо Родев. Черният конник, 1978

Редактор: Божанка Константинова

Художник: Любен Диманов

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректор: Албена Николаева

Издателство „Отечество“

Печатница „Балкан“

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

IV

Чудна мълва се разнесе из Плиска. Тя излезе с утрото от дома на славянина Лазар, прелетя навред с топлия пролетен вятър, провря се под сламените покриви на колибите, хлътна в дълбоките землянки и до обед завладя целия град. Шушукаха я словоохотливите купци-долнокрайненци, разказваха я слугите по ъглите на дворците, споделяха я сръчните майстори, докато въртяха скрибуцащите грънчарски колелета или докато приготвяха вкусните пастърми и суджуци, страхливо я шепнеха стражите по кулите, като се оглеждаха плахо да не ги подслушва коварен издайник.

Дивен герой се бе появил в старопрестолния град, дивен и незнаен. Някои го зовяха „черния конник“, други „храбрия конник с черната ризница“, докато най-сетне един бедняк го нарече „Черноризец Храбър“. И това име, от което лъхаше тайнственост, мъжество и сила, му остана.

Той бил голям като великан и на гърдите си имал изрисуван лъв, защото носел лъвско сърце под ризницата. Мечът му се диплел до десет пъти и бил толкова здрав, че прерязвал другите мечове като слама. Шлемът му — с грива и маска пред очите — бил чудотворен: никакво оръжие не можело дори да се докосне до него, защото крилат ангел го пазел от враговете. А конят му бил страшен — голям и черен, а от ноздрите му излитали пламъци.

Защитник на славяните и християните бил този Черноризец Храбър. Сам, с един меч в ръката, той разпръснал две чети на боритаркана Хорациус Барка („Господ да го убие“ — добавяха тука разказвачите) и убил, според едни, двайсет злодеи, според други — двеста. Вече нямало да има слаби и угнетени — всекиму щял да бъде помощ и подкрепа Черноризец Храбър.

Неспирно се носеше мълвата по всички кътчета на столицата и от нея сърцата се разтваряха в отдавна забравена радост. Тя караше славяните да вдигат пълни с надежда и упование очи към небето, а кръвопийците на Хорациус — да скърцат със зъби и да улавят меча при всеки шум.

Час по час в двореца идваха „езици“ от всички краища на града, шепнеха вестите си на боритаркана, кавхана или ичиргу-боила и от тези вести техните лица ставаха все по-мрачни и по-мрачни.

Не беше весело този ден в Големия дворец. Още от сутринта ханът Расате се бе затворил тук със съветниците си, за да обсъдят невероятните събития от нощта. Никой не смееше да ги безпокои. Само от време на време някой от боилите излизаше навън да изслуша доносчиците и се връщаше пак при престола на хана. Окорсис, Цок и Паган бяха явно угрижени, сумтяха и гледаха тревожно. Хорациус Барка още успяваше да се преструва на безгрижен, но и той едва смогваше да отговаря на злъчните въпроси на хана.

— Всичко това са глупости — казваше той, като се мъчеше да изглежда спокоен. — Няма никакъв Черноризец Храбър. Чисто и просто Лазар е натръшкал онези простаци, а сега говорят за чудодейни герои.

— Не е Лазар — възрази Окорсис, който дълбоко в себе си покрай страха изпитваше и тайно задоволство от неуспеха на боритаркана. — Лазар аз го познавам. Той е силен като глиган, но не може да излезе на десет въоръжени люде. Но че е строшил ребрата на десетника ти — това, виж, го вярвам.

— Прав е ичиргу-боилът — потвърди и ханът. — Лазар не може да извърши такива дела.

— Нека да говорим ясно, господарю — разпали се Хорациус. — Тази нощ загинаха тринадесет души и всичките им рани са нанесени от човек — боговете и върколаците[1] не убиват с меч, а със светкавица или магия. Кой е бил този човек, който е държал меча? Казвате, че не можем да се съмняваме в Лазар. Добре, съгласен съм. Кой тогава? Ако аз бях там, сега този спор нещеше да съществува, защото прословутият Черноризец Храбър би лежал като труп в краката ви. Обаче аз по същото време бях оттатък, в дома на Сава.

— Нали и от твоите люде четирима не се върнаха, а ги донесоха? — невинно попита Окорсис.

— Така е — сухо призна боритарканът. — Но те са убити не при къщата, където бях аз.

— Единият от тях е бил още жив, когато сте го намерили. Какво разказа той, преди да умре?

— Глупци. Видели някакви мома и хукнали да я гонят, а налетели на тайнствения Черноризец. Оттук нататък той разказа същото, както и онзи, който е избягал от клането в двора на Лазар. Срещу тях бил само един човек, маскиран, който…

— Разкажи пак какво се разбра за външността му! — заповяда Владимир.

— Много малко, господарю. Висок, гладко обръснат и силен. Облечен бил целият в черно, като само на гърдите върху ризницата имал гравиран лъв…

— Интересно — прекъсна го ханът. — Сигурно е славянин. Те имат един бог конник, но знакът им е разярен лъв…

— Носел шлем с метална грива и със спусната пред очите маска. Биел се добре, като стар воин…

— Сигурно се е биел добре — подхвърли и този път ичиргу-боилът, — щом за една нощ е изпратил цяла дузина бойци при дедите им.

— Не познавам такъв човек — намеси се и кавханът Цок. — Колкото и да мисля, не мога да открия кой ще е той.

Петимата се умълчаха, унесени в мислите си. Докато ханът, Окорсис, Цок и Хорациус Барка стояха неподвижни и съсредоточени, хан-боилът коловър Паган се оглеждаше непрекъснато, сякаш се страхуваше да не се появи отнякъде отмъстителят Черноризец Храбър, и лицето му ту ставаше мъртвешки бледо, ту почервеняваше като ягода.

— Така или иначе, трябва да решим нещо — каза най-сетне ханът. — Целият град говори за този, как беше, Черноризец Храбър. А ние какво да правим? — Той огледа помощниците си, но никой не бързаше да се изкаже. — Говори пръв ти, Цок! Какъв съвет ще дадеш?

Преди да отговори, Цок се почеса замислено по врата и сбърчи лице в кисела гримаса. Той бе прочут чревоугодник, по-добре от всеки друг умееше да устройва пищни гощавки и на това си умение дължеше благоволението на господаря, но с него се приключваха и добродетелите му. Кавханът не обичаше да си служи много с ума, а като измисляше нещо, то почти винаги се отхвърляше като неразумно.

— Славяните ще вдигнат глава, светли хане. Този Черноризец Храбър ще им размъти главите и пак ще станат дръзки и непокорни. — Без сами да го съзнават, ханът и неговите хора бяха започнали да наричат нощния герой с онова име, което му бяха дали славяните. — Не бива да ги оставяме, иначе… тежко̀ и горко за нас самите.

— Това добре. А какво предлагаш?

— Предлагам да не оставяме Лазар да ни се присмива. Боритарканът не успя да го накаже тази нощ. Нищо. Ние да пратим стражи, да го хванем и затворим, а утре да му отрежем главата за страх и назидание на другите.

— И този път главата ти не роди нищо свястно — вдигна рамене ханът. — Ти забравяш, че ние приписваме „шегите“ на Хорациус на разбойници, не признаваме, че ги устройваме ние, и даже се заканваме да обесим злосторниците. Ако сега затворим Лазар, ще бъде все едно да изпратим глашатаи из града и пред всички да признаем, че ние самите сме „шегобийците“. Ти, Окорсис?

— Аз мисля, господарю, че колкото повече се гневим сега, толкова повече ще наливаме вода във воденицата на бъбривите славяни. Според мене, най-добре е да не правим нищо и людете сами ще забравят за този маскиран негодник.

— И това не струва. Всеки ще рече, че сме се уплашили.

Окорсис понечи да възрази нещо, но размисли и затвори уста. Може би неговото предложение беше най-правилното, но на ичиргу-боипа липсваше достатъчно упоритост, воля и самочувствие, за да го защити.

— Твоето мнение, Паган?

Хан-боилът коловър се сепна така, сякаш думите на Владимир го върнаха от онзи свят.

— Какво… Какво говорите, господарю?…

— О, той дори не чул за какво говорим! Съвземи се, човече, или иди си полей главата със студена вода. Питам те какво да правим сега?

— Аз не знам… Аз… аз… — забъбра отчаяно Паган. — Аз… не знам какво да кажа…

— Ясно. С тебе всичко ми е ясно. — В гласа на Владимир се смесваха ирония и отвращение. — А ти, Хорациус?

Боритарканът отговори спокойно, но зад спокойствието му личаха озлобление и сурова решимост:

— Аз мисля, господарю, че донякъде кавханът Цок имаше право. Истина е, че ако не ударим още по-здраво, отколкото досега, славяните пак ще вдигнат глава. Истина е и това, че тъкмо Лазар трябва да бъде изкупителната жертва. Така ние ще покажем, че онзи, когото сме решили да накажем, не може да отбегне съдбата си. Но да го задържаме би било наистина непоправима глупост. Тази работа трябва да се свърши бързо и чисто. И с нея ще се заема аз още тази нощ. Честна дума, утре разните славяни и християни ще бъдат пак тихи и кротки, като овчици…

Владимир мисли дълго, преди да каже последната си воля. Но най-сетне кимна и отсече:

— Да, това е най-доброто. Но внимавай, Хорациус. — Той се усмихна подигравателно. — Ако губиш всяка вечер по дузина воини, ще се наложи през ден да подменям дружината ти с нови люде…

Хорациус Барка не отговори, но лицето му се сгърчи злобно.

Ичиргу-боилът с мъка сподави една доволна усмивка.

Бележки

[1] Върколак — тъмна сила, митническо същество, обитаващо горите и тресавищата.