Цончо Родев
Черният конник (7)

VII

Нямаше човек на земята, който да може да се похвали, че познава живота на Хорациус Барка. Не го познаваше нито Хуго фон Бернхайм, с чиято свита той бе дошъл в столицата на българите, нито дори крал Арнулф, който го бе изпратил на това далечно пратеничество с тайната надежда, че няма да го види повече. Защото не беше тайна, че Хорациус Барка бе опасен както за враговете, така и за приятелите си.

За него разправяха, че бил сицилиец и това изглеждаше твърде вероятно — тъмната му кожа, черните му блестящи очи, тънките, сякаш насмешливи мустаци и косите с цвета на гарваново крило, всичко у него говореше за човек, роден и отрасъл под лъчите на южното слънце. Той самият не обичаше да говори за себе си. Само понякога, когато виното бе развързвало езика му, той бе споменавал за службата си при франкския крал, за кръвопролитни походи в далечна Испания, за пра-теничества в заледените земи на скандинавците, за двубои, пиршества и жени. Наричаше се сам рицар, но никой досега не бе посмял да го запита от кого е получил шпорите си^[1]. Защото едно беше безспорно — по четирите краища на света навярно нямаше друг човек, който така изкусно да владее меча.

Той беше малко над среден ръст, но правеше впечатление на висок поради тънката си и стройна снага, гъвкава като генуезки меч и силна като тялото на леопард. Познатите му предпочитаха да стоят по-далече от него — беше си спечелил славата на свадливец и грубиян, който често използува невероятното си умение да върти меча, за да избива неприятните нему хора под формата на честен двубой.

Когато вечерта Хорациус Барка влезе заедно с Хуго фон Бернхайм в подредената за празненството тронна зала, той едва благоволи да кимне дръзко и надменно по посока на престола и огледа с нескрито високомерие насядалите край малки маси по дължината на залата български благородници. За голямо негово учудване до първата масичка отдясно на княза — място, което според всички церемониали на света се отрежда на най-видните гости и по право тази вечер трябваше да се запази за пратениците на Арнулф — седеше млад и бледен свещеник, а на самата масичка нямаше нищо друго, освен хляб, ряпа и пръстена паница с проста бобена чорба. Засегнат, Хорациус застана прав с разтворени крака и с ръце на кръста и извика обидено:

— Какво прави на нашите места този недодялан поп?

Уплашен от последиците, които можеха да имат за мисията му тези думи, Хуго фон Бернхайм се огледа бързо и с удоволствие забеляза, че тълмачите на княза не бяха още в залата. Това малко го успокои, защото вече знаеше, че нито князът, нито приближените му разбираха латински. Но стана нещо неочаквано — свещеникът трепна, гъста червенина покри бледото му лице, от смущение или от гняв вената на челото му се изду до пръсване и той отговори смирено, но достатъчно високо, за да го чуе цялата зала, на безупречен латински език:

— Този недодялан поп е брат на княз Владимира. Вашите места са отсреща.

Старият немски рицар замръзна от удивление. Владимир се наведе от трона и запита:

— За какво говорите, Симеоне?

— Питаха за местата си, братко.

Владимир посочи с ръка на гостите първата масичка от лявата си страна и същевременно помисли: „Чуден брат наистина. Дори един толкова обикновен въпрос го накара да се изчерви като мома!“

От жеста на княза Хуго фон Бернхайм разбра, че свещеникът бе скрил истината от брат си и му отправи един продължителен, пълен с благодарност поглед. После, докато заемаха местата си, смъмри своя спътник, но нито смъмрянето беше особено строго, нито Хорациус Барка му обърна някакво внимание.

Гощавката не започна веднага. Най-напред хан-боилът коловър извърши заклинанията си. Под смаяните погледи на чужденците той постави сред залата седло и няколко конски юзди, с неясно шепнене ги поръси с вода, после ги обърна и се взря в тях. Никой не знаеше какво точно гледа, но той очевидно остана доволен, защото на кръглото му лице се появи усмивка и със смешно тънък глас обяви:

— Боговете на нашите деди са доволни от дружбата на славния хан Расате с немския крал Арнулф. Тази дружба ще пребъде през вековете!

Едва тогава Владимир вдигна чашата, разнесоха се наздравици и пиршеството започна.

Хуго фон Бернхайм през целия си дълъг живот не беше виждал такава варварски великолепна гощавка. Тук се лееха реки от ароматно вино, разнасяха се цели овни, печени на шиш, месо от мечка, сърни и глигани, стотици яребици и пъдпъдъци… Приближените на княза отначало седяха на малки столчета, после се отпуснаха на дебелите килими и така, полулегнали, продължаваха да поглъщат неимоверни количества месо и вино. Те ядяха с пръсти, режеха дълги ивици печено месо и обърнали глави нагоре, бавно ги натъпкваха в гърлата си. След такива големи „хапки“ те изпиваха на един дъх огромни кани с вино, всяка от които би била достатъчна да събори мъртво пиян един несвикнал човек. Особено се отличаваше в пиенето кавханът Цок. Той пиеше направо от бъчвичка и като я вдигнеше, дълго не отлепяше уста от дупката й.

По време на пиршеството невидими свирачи изпълваха залата с тиха, но дива и страстна музика, която караше кръвта да се разлудува в жилите. От време на време между масите се втурваха цели рояци облечени само в тънки полупрозрачни свилени дрехи танцувачки, които извиваха тела в кръшни и сластни игри. Понякога излизаха ловки борци с могъщи мускули, които сплитаха нарочно омазнените си тела в красиви сръчни хватки и предизвикваха неспирните възторжени викове на зрителите.

Но най-голямата изненада дойде в самия разгар на пиршеството. Бе излязла една двойка опитни бойци, които с притъпени мечове водеха красив за окото бой. Те се нападаха с устрем и ловкост, спокойно и разумно се отбраняваха, мечовете им звънтяха един в друг или по шлемовете, раменниците и кръглите щитове, изобщо във всяко движение имаше толкова бързина, изящество и пресметната сила, че не можеше да не развълнуват зрителите.

Те се сражаваха дълго, упорито. Единият се биеше главно със сила. Той стоеше с широко разтворени крака, щитът в лявата му ръка го прикриваше, а с дясната нанасяше страхотни удари, които отчекваха частици от железния щит на противника му. Другият му отстъпваше по сила, но очевидно владееше меча с много по-голямо изкуство. Той имаше котешка пъргавина и ловкост, избягваше ударите, прикриваше се, нападаше светкавично и веднага се отдръпваше, за да премине подир миг в ново настъпление.

Най-сетне борбата завърши. Първият боец нанесе ужасяващ удар с меча. Другият се престори, че ще подложи щита си, но изведнъж се отдръпна и мечът със свистене процепи въздуха и се заби в пода. Тогава вторият подскочи напред и мушна под раменника. Всички забелязаха успешния удар, пък и малко кръв обагри дрехата на победения.

Победителят прибра меча и коленичи пред хана. Владимир го поздрави с няколко думи и му подхвърли малка кесия. Заваляха и други златни и сребърни монети. Боецът ги прибра, поклони се на всички и се приготви да излезе.

Неочаквано Хорациус Барка скочи на крака, пристъпи напред и се обърна към Владимира:

— Княже, разреши ми да премеря и аз сили с този юначага.

Чрез тълмачите си Владимир отговори:

— Пази се, чужденецо. Този боец е прославен майстор на меча.

Хорациус вдигна насмешливо рамене и взе от земята търкалящия се меч на победения. Опита острието на пръста си, пък се засмя и го захвърли настрана.

— Това са играчки за деца — каза той. — Дайте истински.

— Дружбата ми с крал Арнулф не ми позволява да разреша този бой — намеси се пак Владимир. — Остави мечовете, храбри чужденецо, и се улови за чашата.

— Ето тука е рицарят Хуго фон Бернхайм. Ако пострадам в двубоя, той ще съобщи на краля, че аз съм го предизвикал.

Владимир нямаше какво да противоречи повече и мълчаливо заповяда на слугите да донесат мечове и въоръжение за чужденеца. Победителят от последната битка гледаше смутено и колебливо се местеше от крак на крак.

— Знам какво мислиш — каза му Хорациус. — Ти си казваш сега, че ако те победя, ще загубиш живота си, пък ако ти ме победиш — пак ще го загубиш, защото господарят ти ще те накаже. Бъди спокоен. Ето князът ще ти обещае пълна милост и награда, ако ме надвиеш — от височината на престола си Владимир потвърди с кимване на глава, — а аз оставям тука тази кесия. — Хорациус извади добре натъпкана кесия и я остави в краката на княза. — Ако победиш — твоя е! Но пази се — аз съм корав орех…

Слугите донесоха здрав щит, броня, раменници и наколенници и ги поднесоха на Хорациус. Но за всеобща изненада той ги отблъсна:

— Ще се бия така, както съм.

— Този човек е луд! — възкликна Владимир. Той сам беше един от най-добрите майстори на меча в княжеството и знаеше какво значи да се бие човек без защитни доспехи срещу добър и обкован в желязо противник. Той бе готов да забрани двубоя, но разпаленото му любопитство спря заповедта на края на устните му.

Донесоха десетина меча. Боецът избра дълго и тежко оръжие, а Хорациус предпочете един лек и тънък меч, който при размахване се огъваше като върха на разлюляна от вятъра топола.

Противниците застанаха един срещу друг, поздравиха се, кръстосаха мечове и битката започна.

Окуражен от слабото въоръжение на противника си, боецът започна стихийно и бурно. Той, безспорен майстор с вярно око и сигурна ръка, се втурна в настъпление, сякаш бе решил с един удар да свърши битката. Но неговото умение беше като детска игра в сравнение с неповторимото изкуство на Хорациус Барка, изкуство, спечелено от дългите упражнения с най-добрите майстори на меча в Европа.

Макар че върху пъстрите си дрехи нямаше ризница или броня, Хорациус се биеше спокойно и на пръв поглед нехайно. В неговите движения, леки и пресметнати, не се забелязваше никакво напрежение. На яростните атаки той отвръщаше с чудно гъвкава защита, преместваше се само с няколко пръста встрани или назад, но това разстояние беше достатъчно, за да премине мечът на противника му покрай него. Друг път той само леко докосваше с меча си оръжието на боеца и от това ударът се отклоняваше далеч от чужденеца.

Той не бързаше да напада. Изчакваше противникът му да изчерпи силата и гъвкавостта си. Но когато най-после реши, че е дошло неговото време, изведнъж се промени. Лекият му меч закръжи с такава дяволска бързина, че никой в залата не успяваше вече да го следи, а на боеца се стори, че срещу него има едновременно десет меча, от които беше невъзможно да се пази.

Хорациус Барка нападна, мечът му се стрелна напред и преряза подбрадника на противника му. Още едно късо движение — и шлемът му се търкулна настрана. Втора атака — и той свали единия му раменник. Боецът се смути съвсем, а зрителите полудяха от възторг. С още едно нападение Хорациус смъкна и другия раменник. Всеки в залата разбираше, че чужденецът е пълен властелин в двубоя и че в който и да е миг може да обезглави противника си.

Но днес Хорациус нямаше желание да пролива кръв. Той нападна, оръжията се сплетоха, малък, едва доловим жест — и мечът на боеца отскочи настрана и се заби в бъчвичката с вино на кавхана Цок. В залата крещяха като луди. Умението на чужденеца беше толкова голямо, така съвършено, че всички сметнаха улучването на бъчвичката за преднамерено постижение на Хорациус.

Повече засрамен, отколкото уплашен, победеният бе отпуснал ръце, свел глава и безмълвно очакваше съдбата си.

— Заколи го! — извика Владимир на Хорациус.

— Не искам да цапам меча си, княже — отговори спокойно Хорациус. Той не беше се дори и задъхал.

— Дай, аз ще заколя този некадърник.

Симеон се изправи. Лицето му се бе удължило.

— Братко, не потапяй ръцете си в кръв. Подари на мен този нещастник.

Владимир помисли малко и махна с ръка:

— Вземи го. Той и без това е годен само за калугер…

Симеон приближи до победения воин, сложи ласкава ръка на рамото му и го поведе към изхода.

— Как се казваш?

— Мостич.

— Славянин?

— Славянин — отвърна машинално воинът.

— Ти си добър боец, Мостич. Искаш ли да служиш при мене?

— Аз ти дължа живота си, господарю. Ще умра за тебе.

— Върви сега, Мостич. Потърси ме утре в Малкия дворец. Ще предупредя стражата да те пусне.

Докато траеше този разговор, Хорациус Барка обхождаше залата и приканваше да излезе друг срещу него. Но отвсякъде се носеха само шумни поздравления и никой не заставаше насреща му. Накрая той спря връщащия се от вратата Симеон и му викна в очите:

— А ти, попе, смееш ли да хванеш меча?

За втори път тази вечер Симеоновата бледност отстъпи място на гъста червенина и за втори път се изду вената на челото му. Той помисли, после бръкна в дълбокия джоб на расото си и извади оттам пергаментов свитък и паче перо.

— Ето моето оръжие, чужденецо.

— Да направим тогава един словесен двубой — присмя се Хорациус. — И аз съм християнин. И аз съм чел Библията.

— Римляните, чийто език говориш, са казвали: „Пази се от човек, който е чел само една книга“ — отговори Симеон и полека зае мястото си.

Раздразнен, Хорациус Барка захвърли меча и се приближи към престола, за да прибере кесията си.

Владимир измъкна от палеца си един великолепен пръстен с драгоценен камък и го постави върху кесията. Устните му произнесоха тихо:

— Този човек трябва да стане мой!…